„Епически песни” от П. П. Славейков

Панко Анчев

1.
Епическото съзнание в българстата литература придобива завършен вид и се проявява в големи епически романи в края на 40-те и през 50-те и 60-те години на ХХ век.

Това се опитах да докажа в книгата ми „Българският ум. Непрочетеният Димитър Талев”, С., 2018. Но то е, така да се каже, заченато още в края на ХIХ и първите две десетилетия на ХХ век.

След това продължава неговият „ембрионален период”, докато се оформи окончателно и изпълни мисията, която му е възложена от историята. А тя е да пресъздаде и изрази художествено историческите трансформации в българския свят и прехода към нова историческа епоха, нов тип обществено устройство и личност.

Това, че обикновено ние виждаме явлението едва тогава, когато се е родило и показва признаци на живот, не означава, че то е внезапно и неподготвяно за предстоящото си съществуване.

Всичко в литературата, подобно на целия живот, се зачева, развива и ражда, за да умре по-късно, в дългата верига на времето - понякога тя сякаш е безконечна, друг път - къса и явлението проблясва подобно мълния.

Но преди това то е събирало в себе си сили, подготвяло се, търсело е форми, жанрове, думи, сюжети, теми и проблеми, за да бъде забелязано и възприето като факт.

Историята по-малко и по-рядко се занимава с „предисторията” на своите факти и явления, може би защото й е трудно да фиксира с точност началото, и да я проследява по невидимите, неясните и недотам отчетливите й следи.

Историкът на литературата обаче трябва да изследва с особено внимание и задълбоченост предисторията на литературните явления, за да добие по-автентична и пълна представа за развитието на литературния процес, както и за обществената среда, в която той протича и от която зависи.

Ако тя бъде пренебрегвана, както е и пренебрегвана от историята на литературата, знанията ни за литературното творчество ще бъдат винаги недостатъчни, за да си обясняваме явленията такива, каквито са. И ще продължаваме да недоумяваме откъде са се появили, а и не ще излезем от заблудите и грешките си.

Невярната картина се получава заради непознаване генезиса на явленията и механизма на развитието и проявлението им в окончателния им вид.

Но когато картината на историята на литературата е невярна или дори не съвсем ясна и адекватно описана и обяснена, се променят и оценките за литературата, за отделните й писатели и творби.

Историята всъщност е подреждане на ценностите в съответна йерархия, но и осмисляне на техните значения. Тогава и думите заживяват истинския си живот, за да зазвучат в цялата си прелест и точност.

Това важи с пълна сила, когато искаме да изясним едно от най-важните явления в литературната история: епическото съзнание.

Епическото съзнание е знак за най-високата степен, до която достига литературата и литературният процес.

Защото чрез него тя осъзнава своята собствена същност, възможностите си да пресъздава, изобразява и изразява големи и изключително важни периоди от националната история и да решава възникващите в тях социални и личностни проблеми.

Епическата литература е литература на големия мащаб, на универсалното мислене и на способността да се обхваща цялото време, а не само онова, което влиза в сюжета на едно творчеството или отделната творба.

Но такава литература не е възможно да се създава във всички исторически отрязъци. За нея са необходими условия, продължителни натрупвания на естетически възгледи, на изобразителни възможности и художествени средства, на велики идеи, представи за миналото и бъдещето, способност за сравнения и равносметки, исторически опит на нацията и литературата, велики писатели, които да се възползват от всичко това и пресъздадат по своему живота в целия му мащаб.

2.
Епическото съзнание и епосът, за които тук става дума, са продукт на новото състояние, в което навлиза буржоазният свят.

Те не са същите, каквито са през античността. Ние говорим за друг тип епос, който трябва да съедини разпадналата се буржоазна личност и да слее в едно ново общество откъсналите се от него в зората на модерната епоха съставни части, да ги прибере отново при себе си като неделими от него.

А не като подлежащи на нов разпад. Личността и обществото се идентифицират взаимно като принадлежащи едни на други, осъзнаващи общия си произход, минало, настояще и бъдеще.

Или по-точно: като елементи на вечността. Затова и носят в себе си цялото време - от началото та чак до края на света. И това ги поставя над мимолетното, ежедневното, битовото, случайното.

Те са друго съзнание и друго познание за света, нацията, личността, изкуството и твореца.

Трябва да знаем и помним, че до тях се достига трудно, бавно, продължително.

Особено в малката нация и младата модерна литература!

Защото при скоростта, с която се развива за тях историята, за да преживеят за кратък срок цялата предходна история на човечеството в модерната епоха, е необходимо огромно усилие, за да се съсредоточат, да се вглъбят в себе си и постигнат мащаба на епическото мислене.

Историята им е изпълнена с разломи, бурни събития, в които обществено-политическата система се нагажда и се формира, създавайки своята власт, институциите й, механизмите на общественото устройство, правилата и нормите, по които обществото да функционира.

Политическите бури създават друго отношение към времето, защото следват една след друга, системата е разклатена и лишена от трайна устойчивост и перспектива. Тя е в невъзможност да създава традиции; дори навиците й са непостоянни - ако изобщо успее да ги създаде и съхрани.

Епосът е друго отношение и възприемане на времето и промените в него. Той не е революционен дух и радикализъм, а точно обратното. А в ускореното движение на историята трудно се ражда консервативен дух и епическо съзнание.

Но преди да се събере разпадналото се цяло, неговите части трябва да бъдат събирани една по една, очистени от ненужните наслоения, осъзнавани именно като принадлежащи на цялото, а не в тяхната самостоятелност и отчужденост от останалите.

Те трябва да бъдат извадени от праха, подредени по важност и значимост, описани и представени като такива, но и в тяхната зависимост от цялото, за да си види дали са му необходими или то се е отказало от тях, а вероятно и те от него.

Епосът и епическото са контекст, в който всички части на цялото се преосмислят и формулират по новому. Но те преди всичко се възвръщат към живот, излизайки от „музея на времето”, преставайки да бъдат негови експонати, за да се превърнат в „жива памет” (Димитър Маринов).

Първият признак на зачеването на епическото съзнание е апологетизирането на различното спрямо ежедневното; апологетизиране на онова, което е над ежедневието,а още на трагичното, артистизма и артиста, който е силна личност и върху когото лежи вече отговорността и съдбата на другите; на митологията и митологичното, фолклора, именно защото е друг тип мислене и възприемане на света чрез трайното, повтарящото се многократно, неизменното.

В българската литература увлеченията по индивидуализма и приобщаването към модернизмите спомагат да се осмисли всичко това, а към фолклора се подходи като към езическо изкуство и начин на възприемане и изобразяване на света.

Езичеството се харесва заради многобожието, което изглежда по-сложно и позволяващо многообразие - за разлика от християнството, което е монотеистично и повелява стриктно да се спазват догмите и каноните на вярата.

От друга страна обаче фолклорът е устойчива представа за бита и битието, за живота и смъртта.

Тази представа е непроменяща се, понеже условията на живота остават едни и същи завинаги.

Затова и е толкова подчертан интересът на модернизмите към него и така охотно, та дори и страстно е стилизиран и прилаган в оригиналното творчество - не толкова като начин на мислене, колкото като начин на изображение, мелодика на стиха, орнаментика…

В „Епически песни” П. П. Славейков пръв измежду българските писатели започва да събира разпиляното, да го обглежда, описва и осъзнава като едно бъдещо цяло. Тук е зародишът на българското епическо съзнание. Славейков знае това и по тази причина назовава книгата си „епически песни”.

3.
Пенчо Славейков размишлява върху епоса и епическото съзнание като поет, но и като критик и философ. Размишленията му са проникновени, трезви и дълбоки.

Той си дава сметка, че най-напред трябва да събере в собственото си поетическо съзнание разпадналото се цяло и едва тогава да го осмисли и съедини в неразривни връзки.

Това няма да стане механично, нито само от само от него. Но някой е длъжен да започне.

Този „някой” в „Епически песни” е Олаф ван Гелдерн. И книгата не случайно се отваря с очерк за живота и творчеството му. Не нужно да гадаем кой е този Олаф ван Гелдерн и доколко той покрива личността на самия П. П. Славейков.

Това са въпроси за биографите на поета. Но те нямат значение за проблема, който тук съм поставил и се опитвам да реша.

Този очерк е изключително важен и крайно необходим в концепцията на книгата, защото показва какъв тип писател е този, който е натоварен да започне да сглобява цялото и да му придаде необходимата пълнота.

Не всеки бива завладян от подобна идея. Тя трябва да е негова, а не натрапена или възприета под нечие влияние - дори все пак да е дошла „отвън”, трябва да е разбрана и осмислена.

За българската обществена и литературна следосвобожденската реалност това може да е само човек, изпитал несгодите на живота, преживял, макар и по детски, перипетиите на освободителната идея, а после, вече в свободната държава, и на идеята за свобода на личността и страданията на тези, които я изповядват и бранят от посегателствата на деспотичната власт.

Освен това да мисли самостоятелно, оригинално, „не като другите”; да мрази филистерите и снобите и да обича достойното за обич. Моралната максима на такъв човек е: „гневът е мерило на моята любов”.

Тук още се проявява една една от мерките, с които се измерва епическото съзнание - да стои над посредствеността, ленивата мисъл, лесните решения, бягството от риска, от „нищите духом”.

Защото техните носители са хора ограничени, без въображение, морал, съвест.

И забележете: „И горд е той не на шега, но с шеги мисли, че добре прикрива гордостта си, пред нищите духом - некадърниците да проумеят в това трагизма на тая гордост. А неговий смях и присмех над себе си е такъв добър коментар, какъвто не са дори самотността и тъмнеящата понякога в погледа му меланхолия!”.

Този човек е от света, но е над света, защото е надарен с изключителни качества да бъде негов свидетел и изразител.

Виждаме, че става дума за друг тип личност. Тази личност произлиза от традицията, с която продължава здравата си кръвна връзка, но е отишла далеч напред.

Олаф ван Гелдерн е поет с широки хоризонти, много знания и богати вдъхновения. Той е в литературата, която наследява, но я обогатява с нови идеи и изразни средства, с нови теми и сюжети.

Ново е отношението му човека. Той „дири человека и в звяра”. Така той преодолява и влиянието, което е получил от европейските поети, „които дирят и ценят само звяра в человека”.

Той е и нов тип поет, създаващ „поезия на уединението”. Това е важно определение, защото отбелязва отчуждеността на Олаф ван Гелдерн от посведневието и посредствеността.

Творчеството му е създавано в самота, в която намесата на бита и филистерите е изключена. Погледът му е взрян „към онзи мир на чувства, настроения и душевни кризиси, от които не лъхти тъмния дъх на отрицание, песимизъм”.

За П. П. Славейков е ясно, че тази поезия се създава от творец, който дълго е подготвен, школуван, изчистван от вредни наслоения, предолял задръжките на средата, за да се извиси и от високото да погледне живота на човека и народа.

Само от високо може да се гледа надалеч и да се обобщава проникновено. Но то е възможно единствено за творец с мащабно мислене и съзнание за необходимостта от нова литература.

Епическото съзнание е съзнание в крайна сметка на надарени творци, призвани да водят нацията напред.

4.
„Епически песни” е един своеобразен каталог на резултатите от наблюденията върху зараждането на епическото съзнание в българската литература. Всяко стихотворение в тази книга е отделна фаза от процеса: от зачеването до момента, в който зародишът се е оформил и придобил реални и отчетливи очертания.

Всичко започва от народната песен.

На друго място специално ще анализирам отношението на П. П. Славейков към народната песен и нейното място в модерната литература и затова тук ще насоча вниманието си върху ролята и значението й в процеса, който начева с творчеството на великия поет.

Тя не е просто извор на художествени средства, орнаментика, музикално звучение, но цял един митичен и мистичен свят, в който има особен начин на живот.

Този начин изтъква необремененото мислене, доверието в природата, но и страх от нея, спонтанност и висок морал на човешките реакции, освободено от зли и коварни намерения мислене.

Хората са почтени, естествени, спонтанни. Но и разумни. Този свят е свят на непосредствения опит, който се съхранява и предава от поколение на поколение. Той е ядрото на традицията, която за него е свята и неприкосновена.

Дори престъпленията и грешките се оценяват и съдят по обичайното право. В него е важен духът на закона, а не буквата. Защото в духа е целият нравствен и житейски опит, който е проверил въздействието на закона и как и доколко превъзпитава наказания.

Народният певец е „колективна душа” и затова знанията и уменията му са неизчерпаеми и неизмерими.

В народната песен е събрана в цялостен вид българската нравствена философия на ниските социални слоеве. Тази философия осмисля съществуването на българския свят в цялата му пълнота, величие, но и страдания, изпитания, нещастия.

Това съчетание ражда съзидателна сила, човещина, доброта, съчувствие. То помага на човека да живее и преодолява изпитанията, да надмогва нещастията.

Защото дори и когато е сам, той е с цял един свят, от който произлиза и на който принадлежи.

Неговият личен опит е опит на неговите предци и съвременници, даден му е даром, но със задължението да го съхрани и предаде на потомците си, такъв, какъвто го е получил.

В книгата са пресъздадени няколко части от това „всичко”, което съдържа в себе си народната песен: от веселото, през епичните перипетии, които преживяват народните спасители (харамиите) и драмите и трагедиите на живота, до труда и всеотдайността на българина в подреждането на живота и съхраняване паметта за него.

Това е всъщност народният епос, който в „Епически песни” е подложен на сравнения и оценки с българската история и античната митология, но и с великите върхове на човешкия дух и изкуство, които европейските народи са постигнали.

Българският епос е част от европейския и е принос в духовното богатство на всички народи.

В народната песен, както и в целия български фолклор, е пресъздаден народният бит от старите времена - от предмодерната епоха. Този бит не е обуржоазен, а трогателно примитивен в своята безхитростност и простота.

Но той само външно изглежда прост и елементарен, сведен до задоволяване ежедневните нужди и потребности на човека. Тази простота произлиза от строгата логика и подреденост на живота, на битието.

Когато човекът живее в хармония с природата, от която зависи, той е в хармония със себе си. Ако спазва простите правила и норми, изведени от ежедневния опит, този човек няма да влиза в противоречие със себе си и душата му ще бъде освободена за радости, надежди, любов.

Пристъпи ли нормите, затъва в блатото и стихията на несигурността и се лишава от онези сили, които го поддържаха в трудните моменти и благодарение на които устояваше на превратностите на собствената си съдба.

Тогава той не може да си обясни превратностите и да намери противодействия, за да се предпази и съхрани.

Фолклорът въплъщава българската народна философия, която е житейска, проста, изведена от живота, но в нея има дълбочина и опити да се обясни „необяснимото”, да се проникне в тайните на света, за да бъдат разгадани и обяснени тези тайни.

Тайните обаче са тези, които правят човека зъл и лош, които го настройват срещу другите, откъсват го от общото, обявяват го за непригоден и подлежащ на осъждане от живота и хората.

Тази тема в „Епически песни” е блестящо разработена в стихотворения като „Чумави”, „Ралица”, „Неразделни”, „Бойко”.

5.
Епическото съзнание е способност за обяснение на битието и на човешкото участие в него. То се домогва до цялостна човешка представа за мирозданието, което е сътворено и подредено от Бога, но което човек устройва по свой начин, за да му е по-лесно и удобно да живее в него.

Всъщност, епическото съзнание среща Божията воля и Божия промисъл с човешката немощ, надмогваща себе си, за да продължи с Божията помощ Неговото творческо дело и приспособи себе си към Него. А също и мирозданието към себе си.

Това са големите теми и проблеми на изкуството.

Изкуството е пресътворяване на сътворения от Бога свят: материален и духовен. Поради това то винаги е дело на „всемогъщий дух”. Езикът на изкуството притежава огромната сила да превръща живата реалност в ново битие.

Тази сила повторно, но вече в творческата реалност, отделя светлината от тъмнината, сушата от водата и постепенно и последователно ражда света за нов живот и го населява с хора, въздух, дух.

Всъщност, истинското съществуване на човека в битието е чрез изкуството, което осмисля това съществуване, придава му човешки измерения и облекчава човешките страдания заради първородния грях.

То е своеобразно изкупление на този грях, опит за възстановяване на погубената цялост на човешката личност.

Възстановената цялост и пълнота на личността произвежда силата и разума, които могат да противодействат на изкушенията и да предпазят от изкушенията на греха.

И да придобие съзнание за вечността в нейното безначалие и безкрай.

В такава светлина представя П. П. Славейков великите творци Бетховен, Шели, Ленау и Микеланджело.

Стихотворенията, посветени на тях, не са обикновени апологии на гения и неговите прозрения и умения. П. П. Славейков се опитва да покаже как великите постигат идеята за вечност чрез своето изкуство и размишленията за живота.

И четиримата творци си приличат по това, че живеят в осъзнатата от тях вечност и че тя е голямата им тема в творчеството и в личния им живот.

Да живееш със съзнанието за вечност е тежко изпитание и е поносимо единствено от великите личности. Вечността не е просто физическо измерение на материалния свят, а духовно време, в което тържествуват духът, творческият порив, високото изкуство, всеотдайният творец, на когото се противопоставят битът и ежедневието, посредствеността и бездарието.

Това създава нови условия, в което изкуство живее в буржоазното общество, но пък участва по-активно във формирането на епическото съзнание. Само в изкуството се повтаря във вечен кръговрат онова,

което
в световните промени непременно,
е будило в човека человека
и смисъл му е давало в живота.
(„Сърце на сърцата”)

„Живее всемогъщий дух - а с него аз в изкуството живея” - казва Бетховен. Тази формула е валидна за всички времена, школи и направления, за всички истински творци.

Благодарение на нея творецът надмогва ограниченията, които като слаб и немощен човек е принуден да търпи.

Така той става „жрец”, но и „жертва” („Успокоения”), защото стоящ над всичко, той вижда именно човешките слабости и нищожества, а толкова желае всички да се възвисят и населят друга действителност.

Поривите на творците са енергиите, благодарение на които епосът отваря врати за многообразието и противоречията, но най-вече за вечността.

6.
Епосът е повествование и за силите, които събират човешкото общество, облагородяват го и го карат да цени онова, което рядко се среща, но което ще го вдъхнови. Такава сила е женската красота.

П. П. Славейков заедно с колегите си от кръга „Мисъл” П. К. Яворов и Петко Ю. Тодоров много внимателно и упорито изследва тази тема.

За тях красотата на тялото е дадена от Бога за вдъхновение и побеждаване на злото, а не за изкушение и грехопадение.

Тази красота не бива да се абсолютизира и противопоставя на всичко, защото все пак дяволът също си служи с нея за подтикване към злото и греха.

Но тя има този смисъл, само ако е одухотворена и противопоставяща се на завистта и злобата на посредствеността. Тя не е обикновена; не се среща често и не пред всекиго се проявява.

Защото е красотата на вечността. Или вечната красота, която в своята вечност не умира, не повяхва, не губи излъчването си. В този смисъл и героинята от поемата „Фрина”не е просто красавица, а олицетворение, метафора, идея.

Пирът в дома на Фрина не е обикновена веселба и наслади, а преживяване на красотата, утвърждаване на естетическа категория, вникване в нея и превръщането й в морален принцип.

Това е твърде далеч от каквато и да било еротика и въхвала на телесността. Защото е излизане от ежедневието и въдворяване в митологията и вечността:

Тълпата пълни храмовете; - храма
на Хубостта е само за избрани.
Там няма достъп онзи, на когото
плътта е сал отрепка на душата!
(подч. м. - П. А.)

Друг тип красота и друго отношение към него показва поетът в поемата „Ралица”. Но тя е в друга среда, където отношението към нея се изразява по друг начин. И служи не за съзерцание.

Това е красота - добро, основа и опора на любовта, семейството, разбирателството. Тя е изписана на лицето, в походката, начина на общуване с хората, в работата. Или просто в присъствието й сред другите хора.

Тази красота е от бита на обикновения човек, но именно защото е красота, тя въздейства благородно върху всички.

Но и тук се намират такива, които искат да я притежават само за себе си и когато не я получат, са готови на всичко - дори и на жестоко престъпление.

Няма епос без въоръжена борба срещу поробител или против народния враг. Тази борби винаги се представя като съдбовна за народа, а водачите и най-активните участници в нея, като герои.

Защитата на отечеството е най-напред защита на справедливостта и доброто, а след това и на традицията, на цялата предходна история, в която отечеството се е родило и е дало възможност на народа да се прослави пред другите народи.

Тя най-висшият израз на отечествената любов, народен морал, съзнание за родовата и националната общност. В епоса нищо не стои над родината и отделният човек е длъжен да отдаде живота си, ако е необходимо, за свободата й.

Това е и главната тема на творбите от жанра. Те се създават заради това!

Българското епическо съзнание още в зародиша си е проникнато от подобно съзнание. Още повече че има достатъчно сюжети и персонажи от току-що отминалата национално-освободителна революция, които българската литература успешно е развила.

Епосът пресъздава тези сюжети в легендарен план, т. е. в тях най-важно е да се покаже героизмът и себеотдаването, поставянето на общото над личното, подвигът над бита и благополучието в него.

Разбира се, в българската история ги няма античните митове и герои. Реалностите в нея, дори и в национално-освободителната революция са доста различни, защото я отсъства патетиката на античния епос.

Самата въоръжена борба е по-слаба и е представена (въпреки желанието да бъде монументализирана не е епична и митична) като гняв и отмъщение на осъзнаващия се роб над иновереца. Дори и Априлското въстание е в ограничен териториален обхват.

Затова вероятно епическият персонаж в зараждащия се български епос е Балканът.

Балканът е българската антична среда, в която се съхранява епическата памет. Той е едновременно извън човешката общност, но е запомнил историята на нейното съществуване, превратностите й, от които той я предпазва.

В него времето протича по особен начин, в големи отрязъци и затова той е толкова загадъчен, величав и непостижим.

Всичко, което П. П. Славейков е събрал в книгата си „Епически песни”, българската литература ще анализира и осмисли, за да довърши започнатото от него и в края на 40-те години да представи българското епическо съзнание чрез големите романови платна на Димитър Талев, Георги Караславов, Димитър Димов, Димитър Ангелов, Стоян Загорчинов, Емилиян Станев.

Но началото е в „Епически песни” на Пенчо П. Славейков.