Светозар Казанджиев

Художникът Вълко Гайдаров е роден през 1937 г. в Девин. През 1964-а завършва Националната художествена академия „Николай Павлович” като ученик на проф. Ненко Балкански. Той е един от основателите на Художествената галерия в Смолян и неин директор в продължение на 40 години.От 1971 г. е член на Съюза на българските художници. Вълко Гайдаров има 30 самостоятелни изложби и участие в редица колективни експозиции. Свои творби е излагал в Чехия, Полша, Словакия, Германия, Англия, Гърция, Кипър, Испания, Китай… Участва в Шестия панаир на изкуствата в Лондон през 1991 г.

Фактите

Признавам, аз съм щастлив човек и много богат. Разбира се, богатството ми не е в пари, нито в скъпоценности. Не владея земя, нямам търговска компания, нито богати роднини в Америка. Нещо повече, аз съм може би последният който ще накара парите да правят пари.

Богат съм с приятелите си в живота и в изкуството. С многобройните си срещи с интелигентни, умни и красиви хора, идвали в Родопите или карали ме аз да пътувам към тях. Голяма част от тези срещи са родени от случайността, станали са по пътя или са плод на служебните ми ангажименти.

Горд съм с познанството си с художника Вълко Гайдаров, дългогодишен директор на Галерията в Смолян. Освен талантлив живописец, той беше много добър човек, мъдрец.

Неприличащ по нищо на „разбирачите” в културата, той не позволи нито веднъж да е като барабана - гръмогласен отвън, а празен отвътре. Говореше, както рисуваше.

Талантливо, дълбоко, светло. По време на Мътния поток в края на миналия и началото на настоящия век, един службогонец се опита да го окаля в местен вестник. И въпреки че никой не повярва на скверните слова, изречени с апломб, Въчко (така му казвахме неговите приятели) искрено страдаше.

Обяснявайки ми веднъж, сякаш за да се оправдае, познавам това чувство, макар да нямаше никакъв смисъл, видях разочарованието му в очите и го попитах защо не се защити, защо не тропне по масата или да му отвърне?

Той се усмихна печално под прошарените мустаци и отрони: „Това не е за мен. Аз съм роб на работата. Обичам я. Върша я със сърце и ми доставя огромно удоволствие. Не си представям да седна и да се занимавам с това.” Така беше, каза го отчетливо и ясно.

Вълко Гайдаров извоюва сам свое място в съвременното изобразително изкуство. Той е сред най-талантливите ни и самобитни художници, които рисуваха Родопа планина.

Живописта му е като поезията, действа директно върху нашите сетива, облагородява чувствата, подтиква ни отново да преживяваме картините и миговете, които неведнъж са спирали дъха ни. Тя е израз на дълбоката му чувствителност, на неговия усет за красота, на самочувствието му на родопчанин.

При откриването на една негова изложба в София (акварел) проф. Вера Динова-Русева каза: „Той обича есента и я рисува многократно с нейните дивни хармонии, уловени в тънко нюансирани гами от охрови, кадмиеви, жълти и червени тонове. Вълко е покорен от своята планина не само заради багреното й богатство, а защото тя отговаря на неговата душевност и го вдъхновява като емоционално състояние…”

Словото

По повод на моята 70-годишнина един журналист ме попита: „Г-н Гайдаров, още ли Ви привлича четката?” Без да се замислям, отвърнах: „Художникът рисува, докато е жив.

Отдавна съм забравил старите си картини и старите преживявания, мисля за следващите. С времето всичко си отива, превръща се в опит, в предпоставка за последващи промени, които трябва да се решават чисто професионално. Това включва всички онези неща, задължителни за едно художествено произведение, било то картина, музика или литература. Естествено е, първите работи не могат да бъдат такива, каквито са работите на художника след 40 години, колкото приблизително е моя творчески стаж.

Художникът постепенно се превръща в личност. Колкото и да е талантлив, това не става от един път. С напътствени думи, връзки, реклама не става. Нито академията, нито неизброимите курсове и училища, сами по себе си, не могат преди това да създадат истински творец. Те дават основата и професионалните знания, но не създават художника.

В тях се учат основните неща - как да се забъркват боите, как да се рисува тялото, как се строи композиция, каква е ролята на светлината и др.

От там нататък започва истинската работа по самото създаване. Това е процес, бавен, продължителен, често труден, който трае цял живот.

Що се отнася до творбата, това е много важна тема. Дали една картина ще стане добра или не, авторът предварително не знае. Всичко зависи от стила, от индивидуалния почерк или най-точно казано - от маниера.

Има художници като мен например, които започват работа, без да знаят какво ще се получи.

В процеса на работа се оформя нещо на платното и в главата на художника. Образът започва да се избистря най-напред в мисленето, после във въображението и постепенно добива онзи вид, който води към завършека.

Често пъти картината може да звучи незавършено. Да е „отворена” и зрителят сам да добави последния тон или финалния щрих. Това не е задължително при работата над даден ескиз или пейзаж.

Една картина, както казва Пикасо, никога не може да бъде завършена. Да я завършиш, казва той, значи да я свършиш, да я ликвидираш. Аз споделям това схващане, защото наистина дадена картина може да бъде работена без край.

Важното е да уцелиш момента кога трябва да спреш. В това е майсторството. Ако продължиш, нещата стават бъбриви, претрупани. Имам картини, над които не е трябвало да работя толкова дълго. Разбира се, те пак стават, но след време виждаш излишния труд.

Авторът е този, който преценя кога картината е станала и кога не е, или кога й трябва още нещо. Случвало ми се е да стигна донякъде и да не мога да продължа. Имам усещане, че творбата не е станала, но не знам как да продължа. При всеки художник има такива моменти.

В моя случай, аз я обръщам към стената и я забравям за известно време - месец-два, понякога и повече. След като се освободя от темата и я погледна отстрани, виждам какво й трябва и какво е в повече.

***

Работи ми се. И ще работя, докато здравето ми позволява. За мен рисуването е необходимост. Случвало се е понякога три-четири дни да не работя, тогава чувствам дискомфорт, усещам някаква липса, ставам раздразнителен.

Още в прогимназията рисувах много по-добре от останалите ми съученици, но не отидох в Художествената гимназия „Илия Петров” - София. Нямах финансова възможност. Родителите ми, обикновени хора, бедни, при това набедени. Но тази история е съвсем друга, за която си спомням невинаги с желание. „O tempora, o mores! (О времена, о нрави”!), както е възкликнал Цицерон…

Това съвсем не означава, че хвърлям целия грях за лошото отношение към българската култура на тоталитарния строй, напротив, грехът на днешните „демократи” е още по-голям. От 90-те години насам, във фондовете на галериите липсват цели поколения художници, сякаш не са живели и творили никога.

И въпреки това те работят. Търсят истината за света, човека, за себе си. Животът е разнолик и усещането, че си една малка частица от някаква огромна вселена, е наистина интересно. То ме мотивира за работа, за непрекъснат стремеж към съвършенството.

Онова, което дава сили на всеки художник, не бих могъл да го определя с думи. То се чувства. Въпреки че съм пенсионер, аз ставам сутрин в шест и със същата тръпка, както преди, се подготвям за работа.

Графикът ми е все така наситен. В осем часа съм вече в ателието и започвам да рисувам. Докато имам сили, ще бъде така.

Не се учудвайте, мен ме провокира чистата природа, тя ме зарежда с енергия. Сред нея откривам себе си като частица от големия свят.

Сред природата мога да размишлявам спокойно, да правя оценки, да сравнявам и изяснявам нещата, такива, каквито са, та когато седна пред статива, да превърна своя усет в картина.

Човек трябва да знае възможностите си и да е искрен пред себе си и пред хората, защото лъжата винаги проличава. Картината говори сама за художника.

Преди известно време ме поканиха да рисувам за СПА-хотел „Орфей” в Девин. Предложих им няколко свои творби, харесаха ги и ме помолиха да продължа на место. Приех. Едната сграда е изцяло „обзаведена” с мои картини, превърна се в постоянна колекция.

Там сюжетите са ми скъпи, защото ме връщат към детството и младостта, към всички изконни неща, които правят човека такъв, какъвто е.

Творецът попива от природата, възторгва се, докато е млад, докато сетивата му са непокварени от живота. Преди всичко обаче, това за мен е родният край. Сезан казва: „Който не копнее за съвършенство, се задоволява с безметежна посредственост”.

В изкуството точността на изображението е относителна. Във всеки случай, тя не представлява огледалното, натуралистичното възприемане на околния свят.

Изображението е средство и резултатът не зависи само от него. Познаването на натурата е задължително, но също толкова е важно - ако не и повече, своевременното освобождаване от нея. Това е азбучна истина. Взаимоотношенията на художника с действителността са сложни, но той е призван да ги регулира…

Интуицията е нещо много важно, според мен оценката на художествените факти трябва да се гради върху основата на висока професионална компетентност. Разбира се, субективното отношение е неизбежно, та нали и самото творчество е лично, т.е. субективно!

Истинското изкуство е просто, но това не значи - елементарно. Простотата е качество, което е изведено в резултат на най-дълбок анализ и най-сложни търсения, до степен на обобщен образ, категоричен като пластично решение. Понякога със сюжети от миналото могат да се кажат по-добре редица истини за съвременния човек. Затова големите класици звучат съвременно.

Някой беше казал: „Изкуството - това е мир”. Добре. Мирът на планетата е необходим, за да има живот, следователно и изкуство. Но в душата на художника не бива да цари безметежен мир. Той е длъжен да мисли повече не за онова, което вече е било, а за онова, което предстои.

Хубавата творба никога не става лесно. Дори и когато някои от картините се раждат сравнително бързо, не трябва да се забравя, че онова, което бързо идва на бял свят, е обречено и на по-кратък живот.

***

Животът ми в голяма степен е посветен на галеризма. В Смолянската галерия, която беше още само идея, мечта, постъпих, след като завърших Художествената академия. Късмет, появих се на точното място и в точното време.

Той ми предостави възможността през следващите 40 години от моя живот да кова биографията на родения пред очите ми институт на културата. Нека напомня, че началото беше през 1964 година.

Започнахме от нищото, в старата сграда на читалище „Христо Ботев”. Казвам нищото, защото имахме всичко на всичко 15-20 работи, дадени от различни художници за временно ползване.

Когато увеличихме „фонда” с още десетина и повече творби и мечтата ни започна да придобива образ, се преместихме в новото крило на библиотеката, прилепено към читалището.

Тогава не се водеше Художествена галерия, както е в момента, а отдел към музея. Като самостоятелна институция тя се отдели през 1971 г. Не искам да останете в заблуда, че аз съм първият й уредник.

Няколко месеца преди мен уредник бе доц. Никола Гелов, който е бил назначен за такъв, макар да е нямало експозиция. След него един-два месеца е бил Петър Стайков. Всъщност, те са направили в голяма степен подготовката за създаване на галерията.

Както е известно, нищо не може да възникне отведнъж, да „разцъфти” и да го оставиш за обществено ползване. Оттук идва и моето задоволство, че съм отдал най-доброто от себе си, в продължение на 40 години, за осмисляне, развитие и утвърждаване на тази идея.

Чувствам се щастлив, когато чуя нещо хубаво за Художествената галерия в Смолян. Тя е част от мен, от моята младост, от наивността и мечтата ми.

През м. септември 1983 г. беше открит новият център на Смолян. Тогава галерията зае своето място в Културния комплекс на града, оформен от Регионалната библиотека „Николай Вранчев” и Регионалния исторически музей „Стою Шишков”.

Тя разполага със 7 изложбени зали и обхваща площ от 1000 кв. м. Няма друга галерия в провинцията с такъв мащаб и възможности…

Беше интересно време. Тогава се носеше просветителска вълна сред хората, децата и учениците. Организирахме лектории, концерти, портретни вечери на именити художници, срещи с поети…

Как да го обясня, за да ме разберете правилно, имаше много голяма страст и желание във всичко.

От София дойдоха професорите Иван Маразов, Атанас Божков и Светлин Русев, гостуваха ни квартет „Еолина”, имахме вечер с Владимир Башев, пристигнаха артисти от Младежкия театър…

Организирахме тези прояви с разбирането, че галерията е място, където не само се гледат картини, че тя е храм на изкуството, а в храма се свещенодейства.

От самото начало следвахме своята цел - да събираме, колекционираме и разпространяваме най-добрите произведения на живописта, графиката и скулптурата, посветени на Родопския край. На неговата история, народни традиции, природни красоти, съвременно многообразие.

И знаехме, че чрез нас творбите на най-видните представители на българското изобразително изкуство стигат до хората. Съзнавахме, че точно ние сме длъжни да съхраним картините, идващи във фонда на галерията.

Оформихме необходимата по закон документация, въведохме картотека за авторите и техните работи, предприехме многообразна културно-просветителска дейност.

Подборът на експонатите беше съществен елемент от нашата работа. Най-важният. Вълнуваше ни от самото начало. Наложи се да проведа редица разговори с проф. Божков, с моя учител Ненко Балкански, със Светлин Русев, с колеги от страната.

И стигнахме до извода, че трябва да се търсят автори от цялата страна, но свързани с Родопите. Когато задълбочихме търсенията, разкрихме мина от истински чудеса. Оказа се, че Родопите са привличали художниците отдавна.

През 30-те години на миналия век тук са били „бараците” - Васил Бараков, Златю Бояджиев и Давид Перец. Открихме от този период доста ценни творби, които сега са в „златния” фонд на галерията. Сдобихме се с чудесни пейзажи от Ненко Балкански, Никола Иванов-Шаната и др.

С течение на времето добихме картини от почти всички големи майстори. С основание може да кажем, че в нашата колекция имаме творби, които определят специфичния облик на галерията.

В нея може да се видят автори с различна художествено-пластична концепция. И хвалени, и отричани през годините.

Провеждахме Международен пленер по живопис. Той ни помогна да образуваме чуждестранен раздел, в който планината е представена чрез различни технически похвати и средства, пречупени през усещането на творците, независимо от поколението, националността, континента.

Там има работи на художници от Северна Ирландия, Кувейт, Никарагуа, Полша, Унгария, Румъния, Гърция… За обогатяването на фонда ни помогна и ОХИ „Родопа”, в която участваха почти всички български художници. Поддържахме делови връзки с Окръжните галерии в Пловдив, Пазарджик, Стара Загора…

Макар да беше тоталитарно време, ние работехме с жар, комплектовахме сбирката на Художествената галерия, събирахме картини, ходехме по изложби, гледахме, съветвахме се, купувахме.

Напомням това не защото съм подведен от някакъв фалшив патос, а да ме чуят онези, за които светът е само черен или само бял. Тогава имаше доста спорове около един или друг автор, около една или друга картина.

Художниците, чиито изразни средства бяха по-свободни, модерни, не се приемаха с аплодисменти. Номенклатурата ги обявяваше за модернисти и поклонници на буржоазното изкуство.

Тези проблеми бяха актуални още преди да дойда в галерията, даже и по-рано, преди студентските ми години. Защото аз не успях да вляза от първия път в Академията, отидох две години войник и чак тогава пристъпих прага на НХА „Николай Павлович”.

Като кандидат-студент се интересувах от тези процеси и виждах през времето как постепенно започна да се демократизира българското изкуство. Навлизаха по-свободни форми и изразни средства в живописта.

Един от първите, който разчупи леда, беше художникът Найден Петков, ученик на проф. Никола Ганушев, автор на платното „Боят при Ниш” и ректор на Националната художествена академия.

След него дойдоха пловдивските художници и особено една знаменита група, която изпъкна след 1956-57 година. По-късно изгря звездата на Димитър Киров, Георги Божилов-Слона, Енчо Пиронков…

Всички те рисуваха портрети, фигурални композиции, пейзажи, но по един нов начин, без да се интересуват, че понякога техни картини не бяха допускани за участие в различни регионални и национални изложби.

Тук е моментът да кажа, че в българското изобразително изкуство имаше големи майстори като Бенчо Обрешков, Иван Ненов и др., които след 9 септември 1944 г. бяха обявени за формалисти.

Въпреки блясъка и изяществото на техните творби, те отсъстваха от общите изложби, за тях не се пишеше във вестниците и специализираните списания, поддържаше се хладно мълчание за живота на художниците и творчеството им.

Така бе потискана свободната изява на всички автори, обявени за проводници на „упадъчно” изкуство. Днес това звучи смехотворно, но тогава си беше истинска драма.

По-слабите характери изпадаха в депресия, други се пропиваха, трети търсеха начин да напуснат страната. Бенчо Обрешков сега е колос в българското изобразително изкуство, но в онези години бе обвиняван в десетте смъртни гряха…

Въпреки негласната цензура, художниците отстояваха онова, в което вярваха и носеха в себе си. Мнозина от тях гладуваха, мизерстваха, потъваха в забрава, защото картините им не се купуваха, Съюзът на художниците не ги подкрепяше, медиите не ги търсеха.

А тогава основният меценат и купувач беше държавата. Те не възхваляваха новия строй, не бяха „барабанчици” в похода, нито в първите редици на социалистическите труженици, върху платната им не димят трактори и заводски комини…

Тяхното творчество бе посветено на интимния свят на човека и на твореца. Така е било открай време, през всички епохи и режими. Изкуството е функция както на гласа на твореца, така и на неговото време.

За да не излезе, че сме живели само в „мрак” и ограничения, ще назова и някои хубави прояви на строя: имаше повече художествени изложби в сравнение с днешния ден - регионални, национални, тематични - посветени на различни събития като Априлското въстание, Освобождението на България от османско робство, Деветосептемврийската „революция” от 1944 г., митовете и легендите на нашия народ, Орфей, Родопа…

Те бяха много стимулиращи. Благодарение на тях фондовете на галериите се напълниха с българско изкуство и най-важното, те бяха повод за създаване на много нови произведения.

И аз съм участвал в подобни прояви. Имам хайдути, възрожденци, фигурални композиции, посветени на различни теми. Смолянската галерия притежава моите портрети на войводите Пейо и Кольо Шишманови.

Но моят натюрел е малко по-друг. Мен ме вдъхновява и „измъчва” пейзажът като жанр. Там съм постигнал, каквото съм постигнал. В изображенията от този вид не е задължително да присъстват хора.

Тук главното действащо лице е природата. Когато я рисувам, аз я виждам като живо същество. Нещо повече, убеден съм, че всички ние сме част от това същество, от тази Божия промисъл, от тази Вселена… Вярвам, че това нещо, каквото и да е то, както и да се нарича, съществува и чрез него аз гледам на природата.

Чрез картините си искам да одухотворя не само видимите, но и невидимите неща около нас. Те могат да се внушат чрез силата на багрите и хиперболизацията на определени тонални стойности, фигуративно казано, и чрез преувеличаването на някои обеми за сметка на други.

Когато гледам старата къща отпреди 200 години, аз виждам в облика й майсторите, които са я строили, хората, живели в нея, мечтите и надеждите на онова време…

Държа да стане ясно, че аз вярвам в Бога. Вярата ми оказва някакво въздействие върху онова, което рисувам, макар в историята на изкуството да има безкрайно примери за отлични художници-атеисти.

Моето разбиране е, че ако човек вярва, то това неминуемо поставя отпечатък върху нарисуваното, изпятото, изсвиреното, написаното. Представя по друг, по-извисен начин неговото поведение.

Затова всеки път благодаря на Господ, че ми е дал живот, и то до тези години, както и на моите родители, които са ме създали и възпитали. Благодарен съм и на семейството си, че е търпяло немалко лишения заради мен и моите търсения.

Благодарен съм и на колегите, с които работим от дълги години заедно. Накрая благодаря и на обстоятелствата. Бях повече от тридесет пъти в чужбина преди и след 1989 година.

Видял съм големи музеи, страхотни колекции, паметници на знаменити художници, пирамидите…

***

Но, времето тече. С всеки изминал ден става все по-трудно у нас за твореца и въобще за умните, мислещите хора в изкуството. Трябва мениджмънт, реклама, компромиси.

Трябва да има някой, който да те покаже на ценителите, на меценатите, на обществото… Иначе, картините ти може да са много добри, но ти да си господин Никой.

За мен емоцията е изключително важна. В много случаи тя ме води, помага ми да претворя онова, което ме вълнува, и така да зарадвам себе си, пък и зрителя. Старая се, общо взето, да не се поддавам на евтините ефекти и изкушения.

Организирам пространството на картината в дълго и упорито преследване на целта, за да мога да кажа всичко с пластичния език на живописта. Разчитам на поетичния изказ, защото ми позволява да се докосна до душата на човека.

През септември 2005 г. гостувах със своя колекция на 40-то Народно събрание на Република България. Тя беше наредена в Клуба на народния представител и открита от депутата Владимир Дончев.

Поискаха да говоря, отроних само няколко думи: „Приятно ми е, че съм тук, останалото съм казал в картините”. А през 2006-а - в зала „Петър Стайков” на Клуба на дейците на културата - Смолян.

Тогава академик Светлин Русев изпрати честитка, която прочетох пред всички: „Тази изложба не стряска, не шокира, не разчита на сензационни ефекти, но за сметка на това - вълнува… Нежна и сурова, сребристосива, огненочервена или наситена и дълбока като нощта, тази живопис, преди да стане картина, е носена с много любов и обич в душата на художника… След толкова неща, които ни разделят и изправят едни срещу други, един художник ни събира със своите истини.”

***

Вълко Гайдаров си отиде на 9 февруари 2009 година. Последния му дом стана земята на Девин, която беше и първият, в който той се роди.

Септември 2017

ДРУГИТЕ ЗА НЕГО:

Проф. Вера Динова-Русева:

„Пейзажите на Гайдаров не са бегли импресии, мимолетни впечатления, а трайни душевни състояния, преживени искрено и дълбоко. Те са своеобразна човешка изповед в багри, изповед пред самия себе си, пред онези, които са достатъчно чувствителни, за да могат да го разберат. Затова в творчеството на този жанрово многообразен живописец, познат ни от изложбите му в Смолян и София, от многобройните му участия в общи художествени изложби с портрети, фигурни композиции и натюрморти, все повече се засилва тенденцията към сътворяване на пейзажа…”

Проф. Димитър Серезлиев:

„Вълко Гайдаров е изявено име в българската живопис. В картините му има поетично чувство, лекота и родно присъствие, което ни радва. Толкова топлина се излъчва от платната на Вълко, че и зимата му дори топли.”

Проф. д-р Марин Добрев:

„Той е от ония майстори на пейзажа, които рисуват не толкова природата, колкото усещането за нейната душа. В картините му има по нещо от поетичната алегория за сезоните, от тайнството на приказните разкази край огнището, от подкупващата нежност на неокосените ливади, от метафората за пътеките, от празника на светлината, от скрежа в клоните, от малките къщички, изгубени в прозата, от притихналите есенни заливчета… от чудните ни детски спомени и въображението на мъдростта… Пейзажите на Вълко привличат със своята интимност и топлина. В тях е сърцето и душата на човек, за който рисуването е начин на живот и най-същинска форма за споделяне на обичта.”