Светозар Казанджиев

Не помня откога го познавам като артист. Очи в очи се знаем от преди тридесетина години, но от сцената, микрофона и камерата - още от дете. За изкуството годините нямат значение.

Онова, което ме дърпа към неговия талант, е гласът му и начинът, по който изпълва сцената. Удивително е, че колкото повече трупа години, става по-хубав. Като мъж. Талантът го разхубавява.

Широкото му лице е като прозорец. Усмивката ведра, пълна с бели зъби, очилата тъмни, шапката - черна. А шалът му, артистично преметнат през рамо, прилича на сключени в прегръдка ръце на жена… Облечен със сако или блейзър, обикновено на ситни квадратчета или едро райе, но обезателно с широк ревер, всякога е красив, достолепен, добър.

Всяка среща с него е театрален етюд. Понеже е открита душа, лесно се сприятелява, особено ако човекът е от провинцията. След първата цигара, кафе или чашка, общува с теб като с първи братовчед. Закачки, вицове, спомени…

Смехът, въпреки че не винаги му е било до смях, кънти наоколо, а леко дрезгавият му глас реди бисери, от които или ще пукнеш от смях, или ще се разплачеш. Обича хората, дори и онези, които му подлагали крак през годините. Прощава им. „Няма да живея триста години я, та да им нося лошотиите на гърба!”

***
От Златоград съм, а там се раждаме умни и красиви. Особено мъжете, защото жените са в с. Старцево, на хвърлей разстояние от града. Хубав край, хубави хора! Бедни, дявол да го вземе, а бедността ги краси. Такава беше и майка ми. В нашето семейство никога не е имало пари. И изкушението да ги има.

Баща ми като тютюноработник в монопола се ползваше с доверие. Него изпращаха в банката да тегли и да пренася милиони. Малките чувалчета, завързани с канап и пломбирани с восък, оставяше у дома и тъй-тъй дошъл си вкъщи, отиваше да свърши и нещо свое, да върже кравата на кабата или да напои кончето, например, без да му дреме за милионите.

Той беше прагматичен човек, знаеше си сметките, при него винаги едно плюс едно е равно на две, докато мама бе друга - романтична, сантиментална душа. Беше много съчувствена, изживяваше чуждата болка като своя.

Знаеше много песни, помнеше стихотворения, с обикновени, простички дрехи се докарваше като кралица. Говоря за празниците, защото делниците ни бяха наситени с работа. Вероятно, може би не в пълна степен, аз приличам на нея…

Но да се върнем при чувалчетата с милиони. Това бяха парите на хората за предадения тютюн, саден стрък по стрък напролет, бран по тъмно из баирите, низан под стрехите на къщите и варден с четири очи през лятото от дъжда - катранена, горчива съдба! Само този, който не е прехранвал децата си от тютюн, не знае неговата цена.

Милионите си стояха в пруста у дома, без страх, че някой може да им посегне. След това татко ги отнасяше в монопола, непипнати, както ги бе взел от банката. Такива хора живеят в моя Златоград! А вечер над него изгрява огромна месечина - като нова бакърена тепсия, в която може да се изпече родопски клин за целия свят!…

Като добър ученик в прогимназията, не казвам отличен, за да не ме вземете за самохвалко, на всички бе ясно, че ще продължа и ще стана учител. По мое време учителството беше върха на интелектуалната реализация на всеки младеж. В Пловдив завърших средно образование, а в Стара Загора - педагогическо.

Там открих, че освен гениалните Ботев и Вазов в българската литература има много други поети - Александър Вутимски, Атанас Далчев, Богомил Райнов… Не мислете, че съм ги търсил с фенера на Диоген, не - обичах да рецитирам и освен революционния патос исках да усетя духа и на своето време. А и учителите ми по литература бяха „факири”.

Освен в поезията, в Стара Загора се влюбих и в момиче. Беше през 1949-а, на лятна бригада край язовир „Копринка”. На строежа забелязах едно нежно създание, което ме привлече с двете си трапчинки край устните. Чувството бе изпепеляващо. Но любовта отшумя с прибирането на бригадирските знамена.

Срещнах я след трийсет години, ала от чувствата не бе останало нищо. Стана ми тъжно и си казах, че интимното минало, колкото и хубаво да е било, не трябва да се връща. Но ако все пак ви въвлече във водовъртежа си, опитайте да се спасите и не тъгувайте за неосъществената романтична любов.

Върнах се в Златоград като начален учител. Назначиха ме в с. Кирково, Кърджалийско. Всеки празник, самодейна вечеринка започваше с нещо патриотично, емоционално, изрецитирано от мен. Бях млад, отдаваше ми се.

В малкото селище славата е „луд кон”, веднага препусна из къщите и разказа на хората, че новият даскал рецитира добре. Започнаха да ме канят на банкети и тържества. На подобна вечеря срещнах големия артист Апостол Карамитев, обикалял два дни из Кърджалийско да търси млади артисти.

След като чу „Любов” от Атанас Далчев, дойде да ме поздрави и попита: „Млади човече, хубаво рецитирате, какво смятате да правите нататък?” Отговорих му, че съм начален учител и се готвя да следвам литература и руски език в Москва. „Желая Ви успех, каза той, но ако нещо стане и не Ви приемат, кандидатствайте в Театралното училище в София (ВИТИЗ)”.

Понякога в живота ни идват предопределените хора да ни покажат накъде да вървим. Тогава не ме допуснаха да летя за Москва и хванах влака за София. Ден преди изпита в театралното училище отидох в дома на Апостол Карамитев:

- Маргарита, къде си сложила крилата? - попита той жена си, актрисата Маргарита Дупаринова. От другата стая тя отговаря със страхотна дикция:

- В гардероба!

Той отвори гардероба, извади чифт млади крила и ми ги заши на раменете.

- Това - попитах - за какво?

- За да полетиш утре!

- Но аз не знам как.

- Никоя птица в началото не знае как се лети. Небето я научава. Театърът без крила не може. Той е летеж на живота над живота. На добър час, ученико! - рече и ме прегърна.

- Благодаря, учителю!

Съдба. Без подготовка, без предварителни уроци и връзки влязох във ВИТИЗ и през 1958-а излязох с диплома за артист в джоба. Разпределиха ме в Хасковския театър, нещо прекрасно, първо - защото бе близо до Златоград, можех да виждам майка си и баща си, и второ - беше далече от София, да не ми гледат сеира…

Не успях да шашна света, но през двата сезона, които играх в Хасково, открих себе си. Там срещнах своя бъдещ кумир Валери Петров чрез пиесата му „Когато розите танцуват”.

Играх Младия. Комисията, която обхождаше периодично театрите, за да следи какво се произвежда на сцената, беше ме забелязала. Защото през 1961-а директорът на Сатирата Боян Дановски и режисьорът, роденият в Париж Гриша Островски, ме поканиха на работа в София.

***
В Държавния сатиричен театър го посрещат радушно, но и с резерви. Кой е той, шушукали „старите кримки”, актьор от провинцията, попаднал в любимия театър на народа!

Те още не подозират, но пък и как, че той ще остане 45 години в „театъра на народа” и ще се превърне в един от любимците на театралната, телевизионната и кинопубликата.

Тук моят земляк изиграва една от най-хубавите си роли - Младия, от пиесата на Валери Петров „Когато розите танцуват”. Тя му отваря място сред майсторите на смеха и сълзите.

Вели Чаушев спечелва колегите си най-напред със своята доброта и трудолюбие, с неподправения хумор, който е част от живота му, и най-вече с прекрасния си български език.

Трогателен е стремежът му да се изразява красиво, като Дон Кихот, сам срещу вятърните мелници на пошлостта и бездуховието. Публиката го слуша с кеф, а критиката го залива с похвали. Дори Рачко Ябанджиев, признат като самото съвършенство в говоренето, препоръчва на своите колеги: „Учете се на чист български език ей от това момче от Родопите!”

Невена Коканова веднъж го попитала: „Величко (колегите му в театъра се обръщали към него с „Величко”), откъде научи този звънтящ, леещ се като мед наш роден език?”

„От стиховете на Валери Петров, Александър Вутимски, Атанас Далчев, Богомил Райнов - отвърнал Вели, сякаш не ставало дума за него”.

Без съмнение за това имат заслуги златоградският мек и напевен говор, учителите по литература в Пловдив и Стара Загора, преподавателите във ВИТИЗ по правилна реч: Владимир Трендафилов, Желчо Мандаджиев, Кръстю Мирски, Николай Осипович Масалитинов, Гриша Островски…

Като актьор Вели Чаушев има удивителни превъплъщения - той е еднакво добър както в комедийните, така и в драматичните роли. Способността му за вживяване в характера на конкретния герой е поразителна.

Вели е „цар” на нюансите, полутоновете, полусенките, прекрасно модулира гласа си, изключително пластичен е като физическо присъствие на сцената и притежава рядко обаяние.

Неговата актьорска философия е подчинена на схващането за изконното значение на свободата на духа.

Малцина актьори у нас притежават толкова изострено чувство за лична и индивидуална свобода, както и за свободата за израстване на личността.

Дълго ще помним ролите му в „Когато розите танцуват” от Валери Петров, „Старчето и стрелата” от Никола Русев, „Мистерия-буф” от Владимир Маяковски, „Пътник без багаж” от Жан Ануи, „Учени жени” от Молиер, „Слуга на двама господари” от Карло Голдони, „Съвест” от Емил Манов, „Седмо, кради по-малко” от Дарио Фо, „Островът” от Борис Априлов, „Мъртви души” от Гогол, „Сбогом, конферансие” от Григорий Горин, „С любовта шега не бива” от Алфред дьо Мюсе, „Клоунът и момчето” от Мирон Иванов, както и в десетки ярки телевизионни спектакли, сериали, мюзикъли и пр.

***
„Веднъж една журналистка ме попита какво е за мен театърът? С риск да я разочаровам й казах истината. Зачервени клепки преди заспиване, подпухнали очи на събуждане, десетилетен прах, който ръси върху теб стара завеса, сплит от нерви и слава…

Въпреки това, театърът е велико нещо като сфинкса, само че диша и ти казва: „Обичам те!” Актьорът е зависим от режисьора и директора, от колегите и единствената му свобода е да попадне на хубава роля.

Но когато се отвори завесата и види пълен салона, когато се развихри и стигне до онова дуенде, за което говори Федерико Гарсия Лорка, когато неговият дух полети над указанията - в този миг актьорът е велик! Само в този миг му е разрешено да бъде велик! Мелпомена, нашата богиня, не обича да се флиртува с нея, пред маниака тя затваря завесата и казва - идете си у дома.

Мелпомена обича всеотдайните. Когато застанеш на прага на театъра, един дух ти казва: „трябва да платиш!” И каква е цената, питаш учудено - „един живот!”

Не се съмнявайте! Затова, когато след представлението, изпотен и „нахапан” от славата, артистът, пил една ракия в бюфета, си тръгне, накуцвайки към дома, той вече не е кралят, не е Ричард III, нито Ромео, а пътник в трамвая и контролата му иска билет.

Вкъщи, сам под одеялото, се моли Бог да му даде хубави сънища, за да може сутринта да стане отново със зачервени клепки и да тръгне, защото неговото отсъствие от репетицията обезсмисля присъствието на останалите.

„Театърът ме срещна с уважавани хора, които бяха пример за мен. Боже, какви имена! Владимир Трендафилов, Иван Димов, Николай Масалитинов, Любомир Тенев, Гриша Островски, Валери Петров, Радой Ралин, Атанас Далчев, Станислав Стратиев, Георги Мишев, Мирон Иванов, срещал съм се с легендарния френски поет Пол Елюар, целувал ме е Аркадий Райкин… Но както за вас, тъй и за мен първата орбита е най-скъпа - мама, татко, жена, деца. Ох, сърце, не спирай!

Мама, която толкова силно ме обичаше, докато бе жива, ми пише писмо у дома и плаче. Укорява ме, че не си ходя по-често в Златоград, че не й се обаждам по телефона. Беше си купила апарат, за да ме чува, когато сърцето й заседне в гърлото.

Баща ми, пийва ракийка от малко филджанче (чашка за кафе) и я „успокоява”: „Той няма вина. Той е артист. Ти тия работи как ги смяташ? Те артистите са на всички хора.

Как ще седне само на теб да пише. Като го чуя да говори по радиото в „Къдравата антена”, не го слушам какво говори, но си викам - щом са го повикали в радиото, значи може да ходи - значи не е болен. Освен че не е болен, не е и в затвора. Щом не е в затвора, значи нищо лошо не е свършил.

А в радиото дават и пари. Щом има пари, да не е глупак да не се храни. Когато се храни, той не се храни настрана - около него все има хора. Като не му е пълна устата с ядене, все ще почерпи някого с една ракия.

Като прилича на мен, все ще почерпи някоя жена. Той няма да рече на жената до него - ти сега спи, пък аз ще седна да напиша писмо на майка. Разбра ли защо пише рядко. Пък ти плачеш за него. Я ме виж мен, държа се! А очите му просълзени…”

Не го вземайте насериозно това, което ще ви призная, въпреки че е самата истина. Понякога е полезно да изглупееш, да се почувстваш свободен от ограниченията на ума.

Като крал Ричард III се провикнах от сцената: „Давам цяло кралство за един единствен кон!” И някакъв циганин, чул ме, доведе старата си кобила пред Сатирата. Искаше да я замени срещу всичко, което съм откраднал… Кобилата стоя дълго време в мазето на театъра и като тръгвахме на турне, тя теглеше каруцата с декорите. Горкият той!

Като малък съм крал орехи и сливи, после - никога. Не, не! Веднъж исках да открадна ламаринена обувалка от един хотел, но пред асансьора ми стана съвестно и се върнах, оставих я в гардероба.

Освен това аз съм много лесен за лъгане. Веднъж чакам трамвая на площад „Гарибалди”, когато около мен се завъртя циганин с черни торби, спря и ме попита не бих ли си купил ъглошлайф - машина за рязане на плочки.

Казах му: „Потърсете някой друг… и защо от пълния с хора площад точно на мен се спряхте?” Човекът беше директен: „От всички, които минаха оттук, усетих, че ти си най-големият будала. Затова”.

Не ми връзвайте кусур, театърът обича и лудите, и будалите. Актьорът, какъвто и да е той, трябва да е човек, да се грижи къщата му да не капе, от прозорците да не духа и на масата да има хляб.

Трябва да има нежност и уважение към половинката си, дори и тогава, когато страстта е угаснала. Той също има уши за нелепите ходове на политиците, за нещастията наоколо. Върху него се сипе всичкият обществен прах, цялото радиационно излъчване от съвремието.

Но, както казва Станиславски, актьорът е длъжен да остави всички тези неща като мръсни галоши пред театъра и да влезе само с призванието си.

Ние, които играем комични роли, всъщност далеч не сме така весели в живота. Цялата палитра на тъгата, която е в сълзата и на сълзата, която е в смеха, е истинска. А полюсните положения се смесват от актьора…

Благодаря на съдбата, че ме свърза с театъра, защото той ми позволи дори когато ми е топло, на сцената да играя, че умирам от студ, когато ми е студено - че изсъхвам от жажда. Той ми позволи, когато нямам пари, да играя крале, просяци, бандюги. Когато играя краля на Англия, на финала ме обезглавяват.

Преживял съм смъртта десетки пъти, женил съм се, развеждал съм се, не рядко съм бил убиец и съм помилван. Представяте ли си какво движение на вътрешна енергия е това. Имам чувство, че съм живял десет живота. Което умножено по 70 е равно на 700 години.

Понякога ме питат как се играе нещо, което не си преживял? За това Бог ни е дал литературата. Дал ни е въображението. Въображението е оня разтворен прозорец, който ми е позволявал да излетя от моята житейска стая и да заприличам на звезда, на птица, на всичко, което по-рано изброих.

Разбира се, много зависи и от величината на твоя талант. Замисляли ли сте се какви звуци е слушал Бетовен? И какво е създал! Дори земята да изчезне, имам чувството, че то ще остане да звучи във Вселената.

Понякога се случват неща, които са извън всякакво въображение. Една вечер в Сатирата пристига възрастна жена със своето внуче. Тогава деца под седем години не се допускаха в салона.

Бабата ме помоли да й помогна да вкара детето да гледа представлението. Питам я защо точно от мен иска това, а тя: „Защото имате участие в раждането на това дете!”

Колегите ми започнаха да мляскат сладко с уста и да потриват ръце, надушвайки скандал.

Помолих жената за обяснение. „Ах, другарю Чаушев - започна тя - спомняте ли си една новогодишна нощ? Валеше хубав сняг и Вие минахте с колата си покрай Японския хотел. Ние с дъщеря ми Ви спряхме, защото тя имаше родилни контракции. После ни откарахте до Майчин дом и наредихте на лекарите веднага да се захванат с родилката”…

След като изрича всичко това, жената се навежда към момченцето и му прошепва: „Кажи сега на чичо Вели - благодаря!”

Въображението направи авторката на Хари Потър по-богата от английската кралица. Но на мен ми се искаше такава сума да бъде вписана на сметката на Аристофан. Това, което са получили Аристофан, Омир или Есхил, е в банката на безсмъртието.

Ако го сложим на везните, то ще натежи. Прозорецът, който ми е отворила съдбата, е точно прозорецът на въображението (фантазията). Неслучайно съм взел за заглавие на един от моите рецитали „Разтворен прозорец”, от последния том стихове на Валери Петров.

Понякога и въображението не може да ти помогне.

Години наред нямах нова роля. В изкуството хората са разделени на кръгове и компании, които трудно те допускат да просперираш. Ракията, която си купил, гледаш да изпиеш с приятели.

След това се качваш на лодка да преплуваш морето. Ако единият се умори да гребе, друг застава на неговото място. А аз съм се опитвал да плувам сам. Оказа се трудно.

Пък и по характер съм малко дръпнат, не владея ласкателствата. Късоглед съм, не виждам кого трябва да поздравя, а хората отчитат такива неща.

Наскоро се изненадах, когато видях цялата си глава побеляла. Първо помислих, че е пудра от снощното представление. Поразрових с пръсти косата да я почистя и разбрах, че това е оня сняг, който никога не ще се стопи.

Сега, когато съм на осемдесет и се опитвам да отгатна смисъла на живота, се връщам към детството. Спомням си едно момче от нашата махала как стиска в ръцете си диво зайче.

Молих го да ми го даде и то склони при едно условие - ще остави зайчето на земята и ще брои до три. Чак тогава мога да го взема. При едно зайчето стоеше уплашено, при две - наостри ушички, при три - хукна накъдето му видят очите. Аз все още гоня зайчето…

Но да не се жалвам. Въпреки трудностите, моя милост беше ухажван и обичан актьор. Съдбата бе благосклонна. И ако някъде трябва да отбележа неща, които служат като неудача, то вече ги прибирам от „пасището”, ако те са овце, мършави, скапани, охтичави - въобще не искам да ги виждат хората.

Ще продължа да ги паса в своите сънища, но в никакъв случай не искам като думи да ги пускам пред хората.

***
На Богоявление (6 януари) 2018 г. усмивката му застина, сърцето му спря да мечтае. Вели Чаушев беше невероятен човек - чаровник, притежаваше изключително чувство за хумор. Въпреки щедрата дарба на артист и писател, той бе изключително скромен. Нямаше претенции на велик актьор, независимо че публиката мислеше друго.

Вели направи това, което само той можеше да направи и не е могъл да не го направи. Още по-малки са претенциите му в областта на писателството, знае, че има въображение и пише това, което не може да не напише.

От перото му се родиха няколко книги за деца и още няколко - за възрастни: „Сламчо”, „Грънчо”, „Белият чудак”, „Хей”, „Амбалаж”, „Разкази върху трамвайни билети”, „Ще се видим довечера”…

А книгата му „Кафе в Златоград” е посветена на неговите родители и съграждани, които той обичаше и ценеше до края на живота си.

Последната „Видения в „Небесния театър” е за колегите му, с които е работил половин век в Сатирата, носеща името на Щастливеца - Алеко Константинов.

С книгите си Вели искаше да спаси нещо от миналото.

Разказите, новелите, естетическомемоарните страници на Вели Чаушев са обагрени от същата вътрешна диалогичност, темпераментност и страст към импровизациите, каквато е характерна за неговите актьорски изпълнения, казва в един свой анализ чл.-кор. Иван Гранитски.

Вели Чаушев е сладкодумен, без да е многословен, увлекателен, без да е маниерен, задълбочен, без да е суховат или схоластичен. В тъканта той винаги вплита глобалния образ на театъра - театъра в личния живот, обществения театър, театъра на сцената.

Той бе един от най-блестящите рецитатори.

Показателен пример са многобройните му рецитали по стихове на Валери Петров и Богомил Райнов, с които се доближава до легендарни наши артисти от близкото минало. Особено скъпи и „негови” бяха стиховете на Валери Петров, осмислили двата му великолепни рецитала „Разтворен прозорец” и „Сърцето е заложна къща”.

Венец на словесното му творчество е книгата „Видения в „Небесния театър”. Тя е за хората, с които е работил през годините: Невена Коканова, Лео Комфорти, Иван Димов, Константин Кисимов, Георги Парцалев, Константин Коцев, Саркис Мухибян, Антон Горчев, Хиндо Касимов, Васил Попов, Венцеслав Кисьов, Любен Гройс, Георги Калоянчев, Зорка Йорданова, Апостол Карамитев, Григор Вачков, Олга Кирчева, Славка Славова, Коста Цонев, Любомир Димитров, професорите Боян Дановски, Владимир Трендафилов, Гриша Островски, Любомир Тенев…

„В нея съм скътал - пише Вели, - спомени за актьори, драги за мен, може би и за други. Дреболии, които са изпаднали от официалните портрети. Като мазилката, която е оронена от пирончетата, когато са ги окачвали. Това са случки и събития от живота им, слушани или преживени. Огледалата в гримьорните още помнят лицата им.

В гардеробите са ризите, който са спирали изхвръкващите им сърца преди премиера. Стените са напоени с техните гласове… От тези учители по любов има на какво да се възхитим и приятелски да се усмихнем. Днес всички са там, горе, в „Небесния театър”. Тук са останали само спомените за тях.

***
Краткият живот на човека е достатъчно дълъг, за да се изживее добре и честно. А аз живях дълго. Затова реших да го „споделя” и с други. Но понеже съм хитър, избирах най-умните.

Най-добрите. Спектакълът “Разтворен прозорец” по стихове на Валери Петров е еманация на тази моя хитрост. Като млад актьор, той ме увлече със своето изящество, със своята интелигентност, със своята мекота, със своите хуманни идеи в поезията.

Тогава излезе неговата поема - „В меката есен”, която съдържа 8000 стиха. Увлякох се, имах добра памет. Заплени ме изяществото и звънкостта на неговия стих. И ето, така или иначе, неговата поезия се превърна в една самовзискателност към мен, уважение към езика, който е в основата на театъра.

Вървейки през годините, в съзнанието ми останаха много негови стихове. Поемата съдържа няколко теми - съдбата на твореца, любовта му към родината, семейството…

Не съжалявам, а напротив, щастлив съм, че посветих по-голямата си част от рецитирането, от говоренето на стиховете на Валери Петров, защото той никъде не излъга хората.

А това на мен ми допада като актьорско кредо и аз заставам пред публиката, изповядвайки себе си. И ми е приятно, че като душевност намерих в него своя изповедален поет. То е все едно вярващият да намери в евангелието своя текст към всевишния.

А и така се случи, че той много ми помогна, не защото аз го рецитирам, а защото на времето в неговата знаменита пиеса „Когато розите танцуват” изиграх онази роля, която ми даде шанс да бъда повикан в софийски театър - във времена, когато това бе шанс едно на хиляда.

Времена, в които седем години чаках за софийско жителство - споменавам го, за да обясня, че трудно се вървеше по софийските улици без милиционерско разрешение в джоба.

Искам да си отида от света с някои мои малки тайни… Не искам да занимавам с тях обществото (смъртта на сина му Светлин). Всеки човешки миг е пълен с Хамлетовски въпроси… И е трудно всеки миг да се чувстваш умен.

Срещнах много ценни хора в живота - поети и сатирици, които правеха “смешки”, а познаваха до болка тъгата в човешката душа. И аз така!..

Исус уж е изкупил цялата човешка мъка, а пък бая е оставил и за нас, хората!.. Често приятелите ме питат: „Бате Вели, докога доброто ще гори на кладата?” Докато злото носи дърва - отговарям им аз.

март 2004 - януари 2018 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

АЛЕКОВА, Елена. Невероятният Вели Чаушев, Везни, 2018, № 2, с. 155 - 160.
ВАЧЕВА, Мила. Правя съобщение: Жив съм! 24часа.bg, 6 октомври 2012.
ГАВРАИЛОВА, Станислава. Днес смехът е истеричен, а тъгата много Над 55, № 42, 21-27 окт. 2013, с. 18.
ГРАНИТСКИ, Иван. Вели Чаушев - възторг и съзерцание. Известният актьор и писател вече твори в небесния театър. Стандарт, № 8932, 13 януари 2018, с. 4-5.
ГРАНИТСКИ, Иван. Вели Чаушев на 80 години, Тракия, № 20, 23 октомври 2014, с. 5.
МИТРЕВ, Петър. Вели Чаушев в последната си изповед пред Галерия: Не ме е страх от смъртта, плаши ме забравата, Галерия, № 2, 10-16 януари 2018, с. 59.
ПАЧИЛОВ, Величко. С какъвто тръгнеш, такъв ставаш. Тракия, № 20, 27 октомври 2011, с. 2.
УШЕВ, Ефим. Актьорът е родом от Златоград. На 83 ни напусна Вели Чаушев - майстор на сцената и на словото. Златоградски вестник, № 1, 2, 26 януари 2018, с. 8.
ХАДЖИПАПАС, Христос. Вели Чаушев: In memoriam, Пламък, 2018, № 1, с. 173.
ХРИСТОВА, Нели. Апостол Карамитев открива Вели Чаушев за театъра, 168 часа, № 2, 11-17 януари 2018, с. 51.