ДИМИТЪР ЗЛАТЕВ
Винаги, когато стане дума за поезията на Златев, в паметта ми прошумяват строфи от неговите „Български градчета”, „Неизвестни поети”, „Урок на връх Перелик”, „Рана”, „Към родината”, „Завръщане”, „Признание”…
През годините те развълнуваха много сърца, станаха лична изповед за мнозина, заеха свое място в поетичната ни съкровищница. Превърнаха се във визитка на душевната нагласа на писателя, в свидетелство за зрелост на поетическото му изкуство, на майсторството да вдъхва живот на всяко художествено творение…
Заредени със силен емоционален заряд, литнали като неспокойни птици върху клавишите на рояла, образите и римите, посветени на Родопа, провокират моето самочувствие, изпълват ме със задоволство, че познавам и другарувам с човека, изпял тези възторжени химни.
Но заедно с това те събуждат и моята болка, че съм частица от тази южна земя, сътворила най-тъжната и най-романтичната страница от историята на България, но останала до днес неразбрана.
Същата тази земя, някога, сега, а надявам се и след хиляда години, ще вдъхновява чадата си да превръщат воплите в песни и багри.
Димитър Златев е рожба на социалистическото време и като такъв, той е и жертва на политическата му естравагантност.
Роден е на 27 ноември 1936 г. в с. Бенковски, Пловдивско в семейството на свещеник, а религията по онова време не беше сред любимите деца на „майката” (партия-държава) и заради този „грях” устремът на поетичната му душа бе деликатно избутван встрани от предначертания полет, въвличан беше в ненужни „турбуленции”, които имаха едничка обязаност да затрудняват творческото му израстване.
Лишен от партийна протекция и „героическо” минало, той трябваше да разчита единствено на своята дарба, на трудолюбието си и на благоволението на силните на деня.
Първата си книга „Дъбове в града” Златев издаде на 54 години (1990). Въпреки тоталитарното злокучие, той не се озлоби, не наруши бащината заръка да бъде добър, хранеше щедро своето уважение към хората и любовта към живота.
Селският бит и традиции, пастирското служене на бащата свещеник са два особено важни фактора за формирането на неговите критерии, пристрастия и нравствени повели. Приел Толстоевото „Да правим каквото трябва, пък да става каквото ще” за свое верую, той продължи да вярва в звездата си и да се движи напред.
Получил диплома за учител по български език и литература от Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 1958 г., Златев идва по собствено желание в Чепеларе, „за малко”, за една година учител в гимназията и остава 15 години в най-високия град на България.
След това 24 е преподавател в Учителския институт „Дичо Петров” в Смолян, прераснал по-късно във филиал на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”.
Заслепен от красотата, влюбен, обсебен, освен на чепеларската учителка Гинка Янкова Златев пристава и на Родопа и така се оказва в прегръдката им за цял живот.
През всичките родопски години Димитър Златев продължаваше да носи в душата си онзи порив, родил се при написване на първото стихотворение като деветокласник в пловдивската гимназия „Димитър Благоев”, с което печели първото място в конкурс за поезия.
Освен приза, младият поет е представен пред цялото училище и възнаграден с 2000 лева на онези пари, които му стигат да купи четири луксозни тома избрано от Александър Сергеевич Пушкин.
Предвидливо, както сам казва, защото много скоро ще започне да превежда стихове от великите руски поети Пушкин, Лермонтов, Есенин.
След няколко десетилетия, във времето за елегии и равносметки, когато зад гърба му бяха вече отшумели битки и погроми, десетки випуски от ученици и учители, когато бе отлетял емоционалният поток на поетическото чудо, а душата му бе станала решето от нестихващите удари в нея, той съвсем неочаквано, дори неохотно се озова на върха на своите седемдесет и пет, равносметката му прозвуча по-скоро като стон:
Аз малко писах, много преживях
със хора трудови или несретни.
Сълза преглъщах и прощавах грях,
споделях изповеди и завети.
Със чужда радост своята множих
и чужди грижи в моите се вляха.
От тях извираше и моят стих,
душата ми за тях бе обща стряха.
(Признание)
Неговият талант и упоритост винаги са ме вдъхновявали. Аз знам, че на младини човекът, особено ако той е творец, денонощно мечтае да спаси света, а след това и да го промени.
Най-хубавото на тази мечта е, че светът не винаги се нуждае от нея и тя неусетно минава - като простуда. Мечтателят я забравя, убеден, че има по-важни неща за вършене - семейство, пари, дом, деца, път, чужди езици… Златев обаче не беше съгласен.
Упоритостта го караше да вярва, че може да промени обществото и начина, по който днешният свят ще бъде предаден на идващите след нас. Затова неудовлетворението от постигнатото му причиняваше болка, която боли и отболява в неговите стихове.
И все пак, Димитър Златев оставя завидно наследство. Той е автор на 20 книги - девет с поезия, седем с белетристика, един том - есеистика и литературни изследвания, и две книги - поезия за деца.
Стотици негови и преводни стихотворения, разкази и публицистични материали, изпълнени с обич и страст по най-болезнените проблеми на обществото, са публикувани в местния и централния печат.
Като член на Съюза на българските писатели участва активно в националния литературен процес. Включва се в редица конкурси и е печелил много от тях. Носител е на Националната литературна награда за белетристика „Николай Хайтов”.
Дебютната му книга „Дъбове в града” излиза през 1990 г. в пловдивското издателство „Хр. Г. Данов”. Година по-късно се появява втората „Разговор с изплашения заек”, а през 1994-а - „Прости чудеса”.
Малко по-късно се зареждат: „Кавал в подлеза” (2002), „Най-насъщния хляб” - избрана лирика (2006), „Време за елегии” (2011), „Слушай гласа на земята” (2013), „Ръководство за рицари, шампиони и други юнаци”, за деца (2014) „Съжителство с ХХI век” (2015), „Обречени на любов” (2016).
Наблюденията му върху съвременната поезия като преподавател в Учителския институт в Смолян вдъхновяват написването на студията „Миграцията в огледалото на българската поезия” (1997).
Поезията на Златев звучи изповедно, честно, синовно. Въпреки сериозните теми, които издуват платната на неговото вдъхновение, в стиховете му няма и намек за песимизъм, още по-малко на сърдечна печал и отчаяние.
Гняв, съжаление, болка - да, но самобичуване, ненавист или омраза - не. Според мен, между Родопа и творчеството му има знак за равенство. Когато разгръщам неговите книги, откривам, че той е писал по-малко за равнината, където е роден, отколкото за Орфеевата планина.
Тук поетът намира хармония и равновесие с природата. Патриотизмът, социалните копнежи и любовните трепети са трите стълба в неговата поезия.
Най-много го вълнуват социалните проблеми и родолюбието, свързано отново със социалното, а любовта е като че ли повече спомен и осмислена житейска същност.
От стиховете му струи доброта и съкровена интимност, която ни разтваря вратите към поетичния свят на твореца, помага ни да почувстваме неговите тъги и копнения. Онова, което ни впечатлява най-силно в тях при първи прочит, е заразяващото човеколюбие, простотата, естествеността на изказа.
В „Българка”, „Монолог на родопската песен”, „По зова на кръвта”, „Обреченият”, „Лозарска песен”, пък и което друго стихотворение да назова, ще усетим изяществото на формата и многопластовото богатство на тяхното съдържание.
Ще открием посланията на Златев, с които ни печели завинаги. Той е майстор на съчетаването на народни мотиви с най-съвременни теми. Неговата мисия е чрез поезията си да възпее величието на човешкия дух, смелостта на човека, изправен пред превратностите на живота, неговата дарба да обича, да съществува.
Прави ни съпричастни на своите преживявания, кара ни да вярваме, че те са не само негови, а и на мнозина от нас. Не познавам друг художник, който пише за жената с такова уважение и нежност.
Златев се отнася коленопреклонно към женската хубост. Ето само две строфи от едно чудесно стихотворение, посветено на българската жена:
Повярвах във прераждането днеска.
Една жена, от светлина огряна,
излязла сякаш от старинна фреска,
се спускаше по росната поляна.
…………………………………………………..
На устните - две алени малини -
усмивка-пеперуда се е спряла;
два бистри извора - очите сини -
преливат във сърцето ми премала.
(Българка)
„За мен Димитър Златев е роден поет лирик - признава най-патриотичният запевчик на българския химн Матей Шопкин. - В неговите стихотворения диша, трепти и живее една малка вселена от „прости чудеса”, вселена, където се люлее златогривата шир на Тракия, сияят белоснежните чела на Родопа, синеят минзухарни пламъци и „лесовете се вдигат на пръсти”. Това са стихотворения, озарени от слънчеви изгреви и бисерна роса, в тях блика „бистрата кръв на земята” и песента на щурчетата свързва чернозема и небето с „някаква космическа симфония…”
Всичко казано и написано за творчеството на Златев е истина, защото всеки ред от поезията му и от нейното продължение - прозата, е изстрадано, преживяно, обикнато. Създадено е от ръката на неутолимия творчески дух.
Подобно на водната капка, той копае камъка не със сила, а с постоянство. Множи бисерите в националната поетична съкровищница с яркия си талант и пословичното си трудолюбие.
„Да си поет в провинцията е нож с две остриета. Свободен си и спокоен, защото си близко до битността на народа и до природата, но от друга страна, си ограничен в контактите. Няма кому да прочетеш онова, което си написал. Съпругата става първия ти читател, но нейните оценки са много субективни. Друго е да си в столицата, където е съсредоточен духовният елит и живот на нацията. Тази ограниченост я чувствах най-силно преди години, при литературните си срещи из страната. С поезията си изненадвах приятелите от София. Те ме потупваха по рамото снизходително и се учудваха, че нямам издадени книги. И … учтиво ме канеха в столицата. Ала когато изпращах проект за книга или харесвани стихотворения, обикновено оставаха в нечие чекмедже…”
Въпреки високомерното отношение на събратята му по перо, той не прие съдбата на провинциален творец. Цената, която трябваше да плати, беше висока, но Златев си я позволи и успя.
Учеше се на поетическо изкуство от любимците си Андрей Германов, Михаил Лермонтов, Сергей Есенин, от класиците на българската литература…
От тях научи какво да търси, как да го улавя, с какви изразни средства да го предаде на читателя, че да го развълнува, разтърси, обогати.
През 1967 г. е поканен в Кабинета на учителя-писател в София. Това изиграва ключова роля за преодоляване на провинциалната изолация и за подлагане на авторитетна оценка написаното от него.
Освен че среща талантливи колеги и бъдещи свои приятели, там му подават ръка литературните критици Иван Спасов и Пенчо Чернаев, поетите Драгомир Шопов, Борислав Владиков и Матей Шопкин.
Публикувано е първото му стихотворение „Дъбове в града” на страниците на списание „Пламък”. Освен че го легитимира като поет, то става заглавие на първата му поетична книга, излязла по-късно с марката на издателство „Христо Г. Данов” в Пловдив.
Обществено-политическата тема е другото пристрастие на твореца. Бивайки социално ангажиран човек, Димитър Златев няма как да стои безучастно встрани и да гледа легионите от луди сатири как насилват родината, как гонят народа й и разпиляват златното й съкровище.
Включва се в железния поток на гнева, но бързо е изтласкан от лактите на новоизлюпените „крале” и „прегладнели принцове”.
От историята знаем, че при всеки обществен поврат хората на изкуството се увличат от ентусиазма на масите, но щом „великата” идея започне да придобива реални, земни очертания, полуделият дух отрезвява.
Случаят „Златев” не е по-различен от този на хилядите огорчени от последиците на конфликта между социалния и националния идеал.
Поетът е стъписан от повсеместния срив на морала и нормите на поведение на българите през последните десетилетия. Неговото вярно око вижда упадъка на духовната енергия на обществото и премигва с насълзени очи пред злощастната участ на своя народ.
Смята, че най-страшната драма за България е напускането на младите синове и дъщери на своята майка-кърмилница. Той знае, че всяко второ семейство има деца в чужбина.
Факт, който води не само до отлъчването им от земята на своите деди, до горчивината, че няма да се върнат тук, че няма да бъдат български граждани повече, но и до най-страшното - децата им няма да говорят български език.
Болката му е жестока, непреодолима, защото изтича младата кръв на отечеството, защото „се рони брегът на заветната българска вечност”, защото обезлюдяват селата, където са нашите корени, а недораслеци замърсяват свещения език на дедите ни.
Раната, която кърви в душата му е, рана в сърцето на всеки българин, независимо дали е в родината или далече от нея.
И се рони брегът
на заветната българска вечност,
и отнасят вълни
плодна пръст
към земите далечни…
Наше семе ще пусне там корен
и плод ще отхрани.
Тъжни залези тук ще кървят
незаръбващи рани!
Ще загива под троскот,
под кукувича прежда
тази Майка земя,
дето раждаше хляб и надежда.
Дето слънце застилаше вред
пъстроцветни поляни,
а пък вечер ни сгряваше пак
със резби по таваните,
от които висяха гугукайки,
писани люлки…
Там рисуваше Майстора
сред градините пеещи булки!…
(Рана)
Нравствената и естетическата позиция на поета е ясна. Той смята, че всичко в съдбата на един човек и един народ е изстрадвано с мъка, събирано е капка по капка от корените на миналото и настоящото.
В стиховете му прозира образът на нещо познато, близко, нещо, което знаем, което сме виждали някъде, незнайно къде и кога. В тях тупка сърцето на майката земя.
На Тракия, останала в спомена от детството, шарена като хвърчило, сладка като майчина милувка, и на Родопа, прегърнала го през рамо и споделила с него всичките си тайни.
Освен емоционален и дълбоко лиричен поет, Златев е и проникновен разказвач. Белетристичните му сборници убедително свидетелстват за това. Плод на разказваческата му дарба са книгите: „Ангелът” (1997), „Терзания човешки” (2000), „Предания край Рожен” (2004), „Отворена клетка” (2008), „Пристрастия” - есеистика, литературни портрети и научно-публицистични изследвания (2008), „Заплащането на греха” (2011), „Женска рожба” (2016).
В прозата си той доразвива нравствените и естетическите идеи, заложени в поезията му. Когато четем „Вражда до смърт”, „Мъже”, „Заплащането на греха”, „Женска рожба”, „Белаковия хаджилък”, „Мердеван дюна” или „Последна молитва”, ние се вълнуваме като деца, открили за първи път приказките от „Хиляда и една нощ”, съчувстваме на героите, преживяваме тяхната драматична съдба, наслаждаваме се на звънкият език, с който са ни представени.
Няма как да не трепне в душата ни огън, когато следваме пътя на „Белаковия хаджилък”, когато прехапваме устни пред терзанията на Салих ага или вникваме в мислите на поп Данаил от Чепеларе, когато се съмняваме в колебанията на поп Еремия или когато изплащаме греха, заедно с Димитър кехая…
Няма как да не възкръсне добротата в нас, да не се препълни сърцето ни с нравствена и морална сила от силата на тези горди планинци. Тогава неволно ни се налага да търсим паралел между традиционното и съвременното, между доброто и злото, за да открием, че човещината стои над всичко. Вероятно тя е ключът към загадката, вградена в творчеството на Златев.
Приятен, жив, колоритен е светът на родопчани, нарисуван с любовта от щедрата ръка на твореца. Аги, овчари, кехаи, комити, крадци на моми и чанове, страдалци, мечтатели - това са главните персонажи, населили страниците на гореспоменатите книги. Съдбата веднъж ги въздига до боговете, втори път ги превръща в просяци.
И в единия, и в другия случай това е тяхната орис. Затова са ни толкова скъпи, обаятелни, непостижими. Карат ни да мечтаем да имаме поне няколко капки кръв от тяхната кръв, поне по една-едничка черта от характера си да приличаме на тях…
- Прощавай, бай Тодю, че пак от тебе започвам, ама дай ако имаш един-два вчерашни хляба за моите хапузалии. Какво да ги правя завалиите, гладно не се седи, даже и да не работиш.
Сетне се отби при Хаджирадковица. Знаеше той, че хаджийката няма да го отпрати празен… Мерджаница кехаицата му даде бучка бито сирене и един сахан извара… Той благодареше по два и три пъти, като че ли за своите деца събираше. Веднъж сгреши и със събраното мина през къщи. Като извади от торбата пресъхналото парче пастърма, жена му се разлюти:
- Дай го това за децата, че от твоите тюрмаджии са по-гладни. Кой ще ти държи сметка какво си занесъл в хапуза?
- Сакън, жено! Не ме вкарвай в грях! Хората милостиня за затворници са дали. Моите деца си имат баща да ги храни.
- Загубен човек! Будала на будалите! - засъска жена му. - Чакай за твоята честност нишан да ти окачат!
- Нишан няма да ми окачат, знам. Ама аз адамлъка си няма да прекрача…
Това е надзирателят Ахмед ага, за когото справедливостта и човещината стоят по-високо от всякакви догми, заповеди, закони. Опитайте се да преселите този екземпляр в днешната ни среда и ще видите колко жалък би изглеждал и в своите, и в нашите очи.
Съмнявам се, че сме го надраснали или победили. Тази интересна история, разказана от Златев, иде да ни напомни, че човекът е хранилище на творческа енергия, насочена да властва над силите на враждебната му природа.
Величието и трудността на задачата в случая, която авторът си поставя за разрешаване, е да ни внуши особена грижа към човека. Затова отново ще отбележа, че в този противоестествен свят, в който живеем, свят между глада и разточителството, между възвишението и нищетата, подобни истории и книги са ни особено скъпи, полезни, напътстващи.
Димитър Златев разказва с мерак. Разговаря с читателя на понятен и чист български език, без заобикалки, така, както са разговаряли нашите майки и бащи, нашите баби и дядовци, както се изкушаваме да говорим и ние понякога, за да покажем колко здраво стоим върху родовите си корени.
Но той го прави по свой начин и много по-лесно, защото не е роб на езика, а носи неговата душа. Като архитект и самоотвержен бранител, без никакво усилие меси, пече и раздава духовен „хляб” с щедростта на Майка Тереза, засища душата ни със сладкия дъх на българщината.
Шумно или приглушено, възторжено или прискърбно - неговото перо всякога е потопено в „мастилото” на народната душа. Прави чест на издателство „Български писател”, пропуснало текстовете на автора да стигнат до нас такива, каквито са - изстрадани и изваяни от неговото сърце.
„Писателят използва различни похвати да представи героите си - от пряката обрисовка и характеристика, през речта и постъпките им, до по-усложнени прийоми като разказ в разказа, вариативни отклонения или поглед на чуждо, „трето” око към ставащото - пише литературният критик Пенчо Чернаев. - Болната, изнемощяла, подпряна с възглавници баба Спасия се гледа в огледалото и се чуди: „Коя е тази срещу нея - толкова стара, с изострени черти и страдалчески вид”. Тя се помни „съвсем друга - свежа, с черни умни очи под извитите вежди, с лице, излъчващо и хубост, и воля” („Вина и прошка”).
На смъртния си одър в дърварската колиба въстаникът от 1903 Стайко Терзийчето „вижда” приседнала любимата си Хуба и поема от нея опраталска китка („Пътуване към свободата”). Тъй е и в „Самоизмама”, където в болничната стая дядо Стоил „вижда и разговаря” с недошлите да го посетят син и снаха.
Героите са обикновени хора - овчари и кехаи, терзии и бакали, гиздави невести и мъдри старици, свещеници и даскали, офицери и солдати, комити и революционери, ахряни и християни, българи и турци - пъстър калейдоскоп от човешки взаимоотношения, превратни съдби, възли от обич и омраза, от страсти и копнения („Мердевен дюня”, „Странният козар”, „Майчини тревоги”).
В цялото това разнообразие той не спира на повърхността, а се стреми да стигне до „отпушване” на душите, да изследва „бесовете” в тях, защото там са сътресенията, там са конфликтите. Така чрез отделните лични орисии, скърби, радости, обиди разказът му се превръща в единно повествование за хала, бита и драмите на родопчани”.
Разказите на Златев са въплъщение на хуманизма, нравствеността и на социално ангажираната линия. Това позволява на разказвача да преминава от описателност на миналото към аналитичност на съвремието.
Да бъде летописец на истории и легенди, на съдби и характери, на драматични конфликти между физически здрави и духовно извисени личности от историята на планината или между най-обикновени хора от селските хроники.
Подобно на старите майстори, Златев настоява да знаем, че в основата на повествованието му винаги стои истината, потънала в пясъка на историята от Освобождението ни през 1878-а до наши дни.
Природата в творчеството на Златев е кипра и величава, като самата планина. Тя е ярък щрих от фрагментите на цялостното епично платно.
Присъствието й подсилва въздействието на образите, тяхното вътрешно настроение, драматизма, конфликтността, противоречията: „Драгановите чанове”, „Символично погребение”, „Терзание човешко”, „Войводата от Чокманово”… Това е живото присъствие на Родопа планина.
У талантливия писател трудно може да се отграничи кой от жанровете е по-добре разработен, къде е приложено по-голямо майсторство - в поезията или в прозата, защото всеки е обладан от таланта на автора, във всяка дума, във всеки образ е образът на неговата душа, съединен с душата на народа.
Същото е и при Димитър Златев. Не се наемам да кажа кога е по-силен, по-емоционален, по-вълнуващ - когато пее или когато разказва. Но съм сигурен, че и поетът, и белетристът в еднаква степен изграждат личността на писателя.
При едно интервю в дома му в Чепеларе той сподели огорчението си от някои млади поети, които приемат поезията за словесна игра за лично забавление. Болеше го, че не съзнават, че това е заблуда, която рано или късно ще ги предаде.
Златев винаги е изповядвал, направи го и в интервюто, че стои противоположно на тяхното мнение - поезията е учител по човечност и коректив на дисхармонията в живота. Вярвах му тогава, вярвам му и сега.
Сам той е символ на човечността. В това е неговата сила, в крехкия ствол на личността му се съдържа прекрасна поетическа мощ. Като творец, свързан съдбовно със своя народ,
Димитър Златев е поет, чиито стихове се родеят с поезията на живота, с песента на родопската гора, с целувката на вятъра, с шумоленето на тревата, с усмивката на жена…
Мaкар и отдалечен от столичния град, където се плетяха лаврови венци, дори на явни бездария, споделя Матей Шопкин, Златев остана верен на своя здрав тракийски корен, на любовта си към свещената люлка на Орфей, на своя горд и непреклонен български дух. За да напише в книгата си „Време за елегии”:
Добрата дума оживява пак
във мойте мисли,трепети и страсти
и в битието ми е пътен знак
към простото човешко щастие.
„Според мен тази строфа би могла да бъде проверен и изстрадан промисъл на всичко, което е сътворил Димитър Златев. А в огромната територия на съвременната българска художествена литература - продължава Шопкин, той се изяви и продължава да се изявява като великолепен лирик и като самороден белетрист, и като преводач на руска поезия”.
И ще остане такъв, дай Боже и в бъдещето, за да ни кара да се възторгваме от живота и да страдаме заради нашето нехайство да го живеем достойно, честно, себеотдадено.
„Въпреки превратностите на съдбата, усилията ми не бяха напразни - каза на изпроводяк по време на онова дълго интервю, в което сподели много неща от своя живот, но и още толкова премълча. - Времето, трудът ми не отиде на халос. Живях честно и почтено. Не се щадих, давах най-хубавото от себе си… Привърженик съм бил и си оставам на максимата: „Да правим каквото трябва, пък да става каквото ще”.
декември 2001 - февруари 2019 г.
——————————
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
БИБЛИОГРАФИЯ на Димитър Златев, Регионална библиотека Николай Вранчев, 2016
ШОПКИН, Матей. Благороден пътен знак, Литературен свят, бр. 58, януари, 2014.
КАЗАНДЖИЕВ, Светозар. Песните му като хляб са прости, Родопски преглед, 7 декември 2001.
КАЗАНДЖИЕВ, Светозар. Правя каквото трябва, да става каквото ще, Родопи вест, ноември 2014.
ХРИСТОВ, Иван Д. Белетристиката в творчеството на Димитър Златев, Литературен свят, брой 89, ноември 2016.
ЧЕРНАЕВ, Пенчо. Между Рожен и звездите, Литературен свят, брой 35, декември 2011.
