Лалка Павлова

2020 година, година на ИВАН ВАЗОВ - 170 години от рождението му;
135 г. от началото на Сръбско-българската война.

Да се пише за Иван Вазов във време, когато романът му „Под игото” вече е издаден от „Жанет 45″ на шльокавица (изписване на българското слово с несистематизирана комбинация от латински букви, цифри и други символи в клавиатурата на компютъра) и беше „преведен” от български на български език, е също толкова трудно, колкото и в реалното време на неговия жизнен и творчески път.

Достатъчно е да припомня оценки за творчеството му от двете различни епохи, за да се усети съществуващото противоборство между представителите на различни литературни течения и техники за писане на поезия и преди, и сега.

Дори в критическите студии на неговия съвременник д-р Кръстьо Кръстев, стълба на модерната естетическа концепция на литературния кръг „Мисъл”, няма единомислие.

В предговора към сборника си с критически очерци „Млади и стари” той отбелязва: „Новото време - и въобще времето на разбиране на истинското изкуство - ще настъпи само след като българската литература надживее своята вазовска епоха…, когато след първия полувековен период на новата българска литература, периодът Каравелов - Вазов, настъпи Славейковата епоха.”

И пак д-р Кръстьо Кръстев в беседата си за Вазов в Елена на 17. 08. 1905 г. твърди: „Вазов - без да стига до върха на лирическото творчество - прояви в тоя жанр едно богатство, удивително за времето и условията на неговото развитие. И аз вярвам, че най-крепката връзка с бъдещи поколения ще образува неговата лирика. Там той е най-вече национален и най-ясно говори за българската душа.”

Днес, въпреки многото спорове за остаряването на езика на Вазовия изказ, българската общност е склонна да приеме становището на Светлозар Игов: „Вазов е голям поет не защото предаде с най-голяма пълнота и подробности поетическата история и география на България, не защото възпя ярките възвишени мигове и личности на българската история и най-прекрасните пейзажи на българското поднебие, не само защото оплака „тъгите на България”, мъките и страданията на онеправданите и величието на „забравените”, а защото изпълни тази поетическа история и география с цял океан от чувства. Вазов притежава най-широката по емоционален регистър гама в българската поезия.” (сборник „Българийо, за тебе пяха” - „Патриархът”)

И наистина - както и да се оценява днес приносът на Вазов в българската литература, безспорно е, че България и нейните съдбини не просто вълнуват твореца, а и са онази здрава основа, върху която се гради цялостният му личен мироглед за света.

Именно този факт често пъти поражда причини за сблъсък между човека Вазов и поета Вазов. Красноречив пример в това отношение е стихотворението му „4-та годишнина на Сливница”.

След освобождението си от Османско владичество България води няколко поредни войни: Сръбско-българската (1885 г.), Балканската (1912 - 1913 г.), Междусъюзническата (1913 г.), Първата световна война (1914 - 1918 г.). Вазов внимателно следи събитията на фронта, отклика им у нас, на Балканите и в Европа, и реагира творчески на случващото се с поредица от стихосбирки: „Сливница” (1886 г.), „Под гърма на победите” (1914 г.), „Песни за Македония” (1916 г.), „Нови екове” (1917 г.).

Всяка от тях има конкретен повод за създаване, който е продиктуван както от отношенията между държавите на Балканския полуостров, така и от интересите на Великите сили в Европа. Сръбско-българската война (1885 г.) избухва месеци след Съединението на Източна Румелия и Княжество България.

На 5 ноември 1885 г. започват грандиозните сражения край Сливница. Изключителният патриотичен подем и жертвоготовност в името на току-що спечелената българска свобода довежда до победата над сръбската армия при Сливница с цената на 1 800 убити, ранени и изчезнали българи.

Ентусиазмът на участниците в сраженията е своеобразен аналог на героизма на българите по време на Априлското въстание и защитата на Шипченския проход, с тази разлика, че сега народът успява само със собствените си сили да спечели победата и да утвърди Третото българско царство на Балканския полуостров.

Откликът на поета и родолюбеца Вазов е материализиран чрез словото му в стихосбирката „Сливница”.

Отделните поетични текстове в нея проследяват хронологията на цялата война и налагат като водещ емоционален тон възторга и преклонението пред героизма на българските войници, „бледи, дрипави и прашни”, невенчани с награди като своите генерали, но за поета - най-свидните „царски гости”.

Неслучайно още в първото издание на стихосбирката си Вазов включва един личен красноречив предговор:

„На 7 миналия ноемврий пловдивските бърда чуха ековете на Сливница.
Аз тръгнах.
И в Пловдив, който изпращаше с плач и с цветя крилатите дружини към българската граница, до съдбоносний при Пирот бой, на който се натъкнах (14 - 15 ноемврий), аз бях зрител на една велика епопея от героизми и самоотвержения нечути, които само свободата можеше да зароди в человеческите гърди, и отчаянието - да заяви.
Правдата първи път в тоя век се бореше победоносно с едно велико безчестие.
Аз присъствах на славата на България.
Кому се дължи тя? Кой военен гений изхвръкна из димът на борбата? Кой извърши тия чудеса? Кой изнесе подвига? Кой грабна победата? Кой направи възхитеното човечество да вика: осанна?
Едно лице. Кое? Българский войник. Как се вика той? Българский народ.
Покланям му се.
Пловдив, 9 януарий 1886 г.
И. В.”

Още през следващия месец излиза второ издание на стихосбирката, в чийто предговор поетът е допълнил нещо много важно, свързано с последиците от тази „братоубийствена война”, която определя като „позор и светотатство”, предизвикващ две чувства - „възторг за победата и скръбта за войната”.

И признанието, че „бихме били честити, ако българската поезия да нямаше да възпява такова едно нещастие, нито славянската история - да запише такъв срам!” Натрупаната във времето горчива болка от тези амбивалентни чувства в душата на поета и човека Вазов намират своята художествена реализация в стихотворението „4-та годишнина от Сливница”.

Произведението е включено в цикъла „В чужбина”, писан в Одеса по време на принудителната емиграция на Вазов за около две години и няколко месеца поради гоненията на русофилите след назначаването на Ст. Стамболов за министър-председател през 1887 г.

За този цикъл Вазов казва пред проф. Шишманов: „Всички тия 28 стихотворения са отражение на моята безгранична мъка в Русия. Аз страдах безкрайно като емигрант и с трепет си спомням тая епоха от живота си.” („Животът на поета, както ми го разказа сам той”, Иван Шишманов, стр. 218).

Публикувано е в сп. „Библиотека Свети Климент”, год. 1, кн. 2, 1888 г., а след това препечатано и в сп. „Деница”, год. 2, кн. 11/12, ноември/декември 1891 г. със заглавие „Сливнишката годишнина”.

И двата варианта свидетелстват отдалечеността от времето на конкретното историческо събитие (боевете при Сливница по време на Сръбско-българската война, 1885 г.), което имплицитно вписва очаквания за преоценка на първоначалната творческа реакция на същите събития в стихосбирката „Сливница”.

Изминали са 4 години, време, през което и българи, и сърби не само лекуват физическите си рани и констатират материалните загуби от тази война, но и осъзнават дълбочината на пораженията вътре в душите си.

Затова е и съвсем естествено възторгът от героизма на българския войник да отстъпи на заден план, а като водещо чувство да се наложи болката от съзнанието за братоубийството на два славянски народа, за което немалка роля има и самият Вазов като вдъхновител и поетически регистратор на тези събития.

От композиционна гледна точка стихотворението е изградено от три различни по брой на строфите фрагмента, всеки от които заявява и допълва представата за новата творческа позиция на поета спрямо Сръбско-българската война и Сливнишките сражения - първият директно отрича войната като средство за разрешаването на конфликти и противоречия между държавите в света, вторият аргументира тази негова позиция чрез примера на Сливница, а третият очертава дълбочината на личната драма, породена от острия сблъсък човек - творец в душата на поета Вазов.

Оказва се, че само за 4 години искрено религиозният човек Иван Вазов е изминал пътя от старозаветния до новозаветния християнин, от „Око за око, зъб за зъб” до „Човек за човека е брат”.

В това стихотворение говори хуманистът Вазов:

Война позорна, война проклета!
(О, боже, всяка война такваз е!) -
рано ти нашите мирни полета
с гроби насея, с кърви накваси.

През 1920 година същата позиция ще изрази 30 години по-младият от Вазов Йордан Йовков в разказа си „Последна радост”:

„Война! Не при Ески Полос, не при Колиби и Чонгора беше войната. Ето я нея, страшната и безмилостна война! Няма по-голямо бедствие от това на земята… Ето я на, жетвата. Пред тия толкоз много снопи би изтръпнал и най-ненаситният жетвар!”

Още в първата строфа на първия фрагмент чрез акцента върху римуваните словосъчетания, е очертана основополагащата за цялото стихотворение опозиция „война проклета” - „мирни полета”.

Разширени са и художествените параметри на това страшно обществено бедствие, наквасило с кръв и засяло с гробове не само българските и сръбските мирни полета, за да се наложи убедително обобщението: „всяка война такваз е!”

Възклицателната форма на изказа в първите два стиха зарежда емоционално читателя и го „заставя” да усети силата на човешката трагедия, сам да потърси причините за завладелите го чувства.

Експресивните епитети „позорна”, „проклета”, „кървавий празник”, „зверски страсти” (а не чувства!), говорят за някаква първична, нецивилизована, дивашка реакция, тласнала два народа към братоубийствена война.

Внушенията за унищожителната сила на огъня чрез образа на древните фурии (богините на възмездието, особено за провинения спрямо кръвните връзки и убийства), подготвя въвеждането на обобщаващите финални антитези на първия фрагмент:

…и два народа трепетно сведе -
не на труд общи, на пир домашен,
а на сеч кървав, на смърт, проклятия!
Брат на брат гневно дигна меч страшен,
вместо да падне нему в обятия.

Вторият фрагмент е изграден като монолог-обръщение към одухотворения образ на Сливница, като първите две строфи са заредени както с констатациите на погубената вяра между сърби и българи, така и с поредица от питания, търсещи „виновника” за случилото се - „кому трябва…”, „кой два народа…”, „кой… се погаври”.

Финалната трета строфа поднася отговора на тези питания, но по символичен път. Образът на Сливница едновременно аргументира „завоя” на Вазов в интерпретацията на Сръбско-българската война, но и психологически подготвя читателя за възприемането на неговата човешка драма, породена от съзнанието за личната му вина за случилото се.

Мястото на сраженията - Сливница - от конкретен символ на безпримерен героизъм и патриотична гордост става знак за трагедията на два братски славянски народа, превърнали се във врагове:

Сливнице, ти си гроб, кой погълна
хиляди сили, надежди, вери…
Враждата само там не потъна:
тя дебне злобно, за мъст трепери.

И в стихосбирката „Сливница” също присъства болката от необходимостта брат срещу брата славянин да застане с оръжие в ръка („В окопа”), но там тя е превъзмогната от възторга и опиянението от неочаквано бързата победа над враговете в името на младата българска свобода.

За разлика от сборника „Сливница”, мотивът за славата в стихотворението „4-та годишнина на Сливница” придобива отрицателен нравствено-етичен знак чрез преобърната символика на лавъра.

В древността той е бил образ на придобитото с победа безсмъртие и с клонки и листа от него са коронясвали героите, гениите и мъдреците.

В стихотворението на Вазов обаче лавровият венец увенчава челото на „зъл гений адски” и вместо гордост, буди в душите на участниците в тези жестоки събития чувството за срам.

Оксимороните „радости зверски”, „гений адски”, съчетани с повторение за подсилване на алитерацията в „зверски злоби”, оркестрират текста и чрез антитезно звучащите образи-епитети в римата („адски” - „братски”) имплицитно вписват представи за катастрофичност, дело на множество участници в подготовката и реализацията на тези срамни събития, свързани със Сръбско-българската война.

От историята знаем причината за случилото се. Съединението на Източна Румелия с Княжество България изменя значително съотношенията на силите на балканските страни и събужда апетитите на Гърция, Сърбия и Румъния за завземане на части от разпадащата се Османска империя като компенсация за териториалното разширяване на България. Гърция и Румъния, под дипломатическия натиск на Европа, се отказват от претенциите си, но Сърбия, подкрепена от Австро-Унгария, иска да постави под свой контрол София и да й бъдат отстъпени Видин, Трън и Радомир.

Въпреки победата на българската армия и сключения в Букурещ мирен договор между Сърбия и България, чрез който се признава Съединението и се възстановяват границите от преди войната, нищо не е в състояние да запълни зейналата гробна яма между двете държави.

Тя успява да погълне „хиляди сили, надежди и вери…”, но в нея никога няма да потъне враждата между двата народа - „тя дебне злобно, за мъст трепери.”

Третият фрагмент рязко пренасочва вниманието на читателя от Сливница, подготвена от „зъл гений адски” като „безбожна” гавра над два славянски народа, към твореца Вазов и неговата вина като поет, позволил си да се смеси с „шумната врява” на аристократичната върхушка по повод победата, да потисне болката и въздишките в изстрадалото си сърце по хилядите избити на бойните полета българи и да пее за бойната слава:

И мойта муза възпя таз слава!
И сви на гроба венец кръвнишки!
И сля гласа си в шумната врява,
заглуши в гърди си честни въздишки.

В българската поезия няма по-искрена и по-болезнена публична самокритика от трите последни строфи на стихотворението „4-та годишнина на Сливница” от Иван Вазов.

Горчивата ирония за униженията, на които е подложил своята муза, зазвучава с пълна сила в антитезните римувани словосъчетания „възпя таз слава” - „в шумната врява”, сви „венец кръвнишки” - върху „чисти въздишки” във време, когато е трябвало вместо да изрича „думи високи”, да потъне в „траур дълбоки”.

Един срещу друг открито застават музата на поета и неговата човешка съвест. Оголил душата си до крайност, поетът Вазов не може да не признае, че и в неговите песни е звучала ярост, че и неговата муза е била обзета от „тъмний вихър” на „зверските страсти”, че и тя е раздухвала пламъка на фуриите, завещали на бъдните поколения един кървав празник, че и тя е станала причина брат срещу брата да вдигне меч и вместо „на труд общи и пир домашен” го е призовавала на кървава сеч.

Човекът и творецът Вазов влизат в остър сблъсък, четири години след огнените клади на Сливница поетът се срамува от факта, че твърде често в неговата поезия кървавите морета на войната са придобивали ореола на „война свещена”, че музата му е оставала безразлична към абсурда на внезапно изчезналата славянска солидарност на два християнски народа, участвали рамо до рамо в борбата срещу довчерашния им общ поробител, че тази муза не се е трогнала от скръбта и болката на майките и от сълзите на сираците, че твърде рядко тя се е стъписвала пред ужасната, зла и разярена стихия на войната, превърната в „бич изтребителен” и в „море от плач” („Таз война”).

Финалът на третия фрагмент от „4-та годишнина на Сливница” гради представи на безкомпромисен самосъд, в който като опониращи страни застават човек и творец, за да може същата тази муза, възпявала „зверските страсти” и фалшивите лаври, да стовари гилотината на признатата лична вина на поета за кървавата мора в сраженията при Сливница:

… господи, ти ще простиш, от жалост,
човека слаби, но не поета!

По някаква необяснима за мен причина българската литературна критика упорито заобикаля това Вазово стихотворение, когато обговаря баталната му лирика.

Може би от страх, че то ще постави някакво тъмно петно върху светлия му ореол на патриарх на българската литература. Малко хора, да не говорим за поети, са способни на такова публично признаване на своите грехове.

Според мен „4-та годишнина на Сливница” в никакъв случай не принизява представата за твореца Вазов. Напротив - в своя сравнително дълъг жизнен път и той, както всеки друг човек, променя някои страни от своя мироглед, в определен момент в душата му надделява християнското, универсално човешкото, без да игнорира или притъпява чувствата му на искрен и всеотдаен родолюбец.

Доказателства за това можем да открием в отношението на неговите съвременници - обикновени българи, представители на интелигенцията, дори и служители в българската армия.

Когато на 27 ноември 1919 г. България е принудена да подпише Ньойския мирен договор, поставящ край на участието й в Първата световна война, а нейният министър-председател Стамболийски счупва писалката си в знак на несъгласие с неговите тежки клаузи, посърналият български народ организира хилядно шествие по улиците на София.

Под траурните звуци на военната музика, засвирила „Съюзници, разбойници”, този отчаян от поредната национална катастрофа български народ се тълпи пред дома на Иван Вазов, за да чуе думи за утеха и надежда не от някой друг, а от народния поет на България.

Само две години след това, на 22 септември 1921 година, Вазов умира. Вестта за кончината му разтърсва цяла България, а Гео Милев написва пророческите думи:

„Вчера, 22 септември, следобед, полетя душата на нашия стар народен поет - Иван Вазов. Титанът, който блещеше в хоризонта на нашата литература, изгасна изведнъж. Дълбок траур завладя българската душа… Какво губи днес България? Това не можем го каза сега… Това, което ние знаем и чувстваме в този момент, е, че Вазов умря… но неговото дело и име остават - това велико име, което времето не ще може да заличи от паметта на българите. Иван Вазов даде на българския народ неговата литература, създаде българския език… Нему България дължи своята култура.”

——————————

*Текстът на стихотворението „4-та годишнина на Сливница” от Иван Вазов може да бъде прочетен в: Иван Вазов, Събрани съчинения, том 3, стр. 99.