Христо Черняев

Димитър Христов е от новата генерация поети. Заедно с творческото си поколение,у той дебютира в литературния печат след 1975 г.

Още първата му стихосбирка „Работен ден” (получила наградата „Владимир Башев”) подсказа, че в творбите си, наред с интимната тематика, той ще дава превес на социално-философските проблеми.

И ако се взрем по-внимателно в творчеството му, ще видим, че той прави това някак издълбоко.

В днешно време, когато се пише за какво ли не, малко са поетите, които се докосват до гражданския и социален статус на съвременника.

А Димитър Христов е един от малцината, които напипват пулса на страдалческата му орис.

Той носи в сърцето си същите вълнения, тревоги копнения, дето вълнуват българина. Така че той е един от наследниците на най-българските поети.

В този смисъл той е син на своето контрастно време и това осезателно проличава в неговото творчество.

Димитър Христов е автор на поетическите книги „Работен ден”, (за която стана дума), „Ранена свобода”, „Писма до Ева”, „Български видения”, „Балада за любовта”, „Романтика и пепел”, „Сърдечен ритъм”, „Молитва за България”, а също и на пиeсите „Мерилин Монро - триумф и агония”, „Стария и Младия, Виденията на Вазов”, „Клошария”, „Законите на любовта”. Пиесата му „Мерилин Монро - триумф и агония” е играна в столицата и в страната, както и в Националния театър в Скопие.

Дълбоко в душата си той е лирик, но дори и в тихите му стихове напира болка, присъща на съвременния човек, свещен гняв към всяка пустота или стагнация, както е, например, в краткото му стихотворение „Цял живот”, писано в най-младата му възраст:

Цял живот - в лъкатушните пътища
със душа, строполявана в пропасти,
цял живот - от умора прегръщан,
противя се на своята кротост.

Цял живот от гнева натежавам,
със ръце, разкривени и страшни,
търся някаква черна държава,
на която съня да разклащам.

В тази връзка логичен е неговият обет-заклинание в стихотворението „Жив е той”:

Ти трябва истински да си белязан
поне с една от бръчките на Ботев,
разсякла обичта му
от омразата.

…Интимните стихове на Димитър Христов са обвеяни от ореолност, от библейска тайнственост и отдаденост. Не е случайно, че някои от стихосбирките му са посветени предимно на вечната тема - „Писма до Ева”, „Балада за любовта”… Да се вгледаме, например, в стихотворението „Богинята Диана”:

В горчивата трева ще ме събори
жената, от която съм избран.
Сърцето си не бях дочувал скоро,
а днес отвътре блъяска барабан.

Защо се заблуждаваме, че ние,
мъжете, си избираме любов?
Една Диана, тръгнала на лов,
избраника единствен ще открие.

И ето - ставаме богоизбрани,
орем и сеем с мъжкия си нрав,
вестяват се пленителни Диани
и жънем нивите с любовен гняв.

Когато се съпротивляваме
и в свойта независимост мълчим,
в очите ни ще дъхне розов дим
и ще ни покори една Диана.

Където и да сме, ще ни очаква
и ще изгаря гордата ни плът, -
съюзничка със слънцето и мрака
и спътничка в живот и смърт…

Някаква митична съдбовна сила е затаена в това стихотворение. Тъкмо затова то привлича с баладичната си пленителна власт. И каква по-изповедна, по-съвършена метафора може да има от това:

в очите ни ще дъхне розов дим
и ще ни покори една Диана.

Нали затова (в стихотворението „Балада за любовта”) поетът ще нарече най-голямото човешко чувство „слънце стрела” и че тя е „с огнище сърцата белязала”.

Все тази библейска святост ни стопля и от редица други негови интимни лирични творби - „Хармония”, „Едем”, „Привличане”, „Тайна”, „Балада за греха”, „Единак”, „Коя е тя?”, „Нощ”, „Защо”, „Ретро”, „Съдба”, „Сън”, „Раздяла”, „Дулцинея”, „Любимото момиче”, „Неповторимост”, „Обичай ме”, „Любовна треска”…

Между другите си стихове Димитър Христов има едно четиристишие, което придобива особен смисъл:

Дано не ме отмине красотата,
която непрестанно ме влече!
Надвесено над чувствения кратер,
живее в мен невинното момче.

Тоест, бруталният свят, в който ни е съдено да живеем, дано, както казва поетът, не извърши тотален погром и над най-светите ни чувства, защото те като че ли единствени проблясват с топлите си огънчета и са символ на унаследената човешка невинност.

Че какво друго ни е останало в прагматичния съвременен свят, освен тази юношеска невинност, неубита и скътана в чистите сърца.

Този основен мотив в поетическото творчество на Димитър Христов пронизва тъканта на такива творби като „Тя” (посветено на незабравимата Шари Пийкок), „Китара”, „Навик”, „Стрес”, „Плевене”, „Топола”, „Упрек”, „Песен”, „Созопол”, „Пирински мотив”, „Весла”, „Квартално кино”, „Насмешка”, „Морски цар”, „Кротко пиянство”, „Това е гарата”, „Виенско колело”, „Страница от корабен дневник”, „Старци”, „Грозни жени”, „Плебей”, „Гняв”, „Житие на един поет”, „Наздравица за риска”, „Сърдечен ритъм”…

Както стана дума в началото, творческото перо на Димитър Христов докосва важни социално-граждански аспекти, при което той има твърде интересни постижения. Те са най-вече в неговите поеми, както и в редица кратки творби. В абсолютен синхрон с времето е, например, стихотворението „Глад”:

просякът
е вече
заплашителен
ако не му дадеш
ще те нападне

Още по-рязък е поетът в стихотворението „Епоха”:

живите
започват
да завиждат
на мъртвите

Поемите на Димитър Христов, разпръснати в различните му книги, са напрегнати, изпълнени са с динамика, често и с гняв и сарказъм. Още преди четвърт век в поемата си „работен ден”, дала заглавието на първата му книга, той анатемосва блюстителите на еснафщината и застоя:

В тила дълбок, уютен,
тези мили
и кротички, сериознички човечета
сред своите удобства се подхилкват
на цялото измъчено човечество.

Голяма негова сполука, а и някак самотна в днешната мерена реч, е поемата му „Ранена свобода” - плод на пребиваването му в революционна Сандинистка Никарагуа като участник в международна кафеена бригада - там, в Латинска Америка, в планинското селце Ла Естрея (Звездата) в Кордилера Исабелия.

Там и дните, и нощите са опасни, поради изстрелите и нападенията на контрите. Но трудът в кафеените плантации не спира. И, както казва поетът:

Презирам всички кафенета,
където губил съм си времето,
потеглям и дочувам: Вамос,
компа, компан’еро!
Ариба - горе, до небето,
където ражда се
най-силното кафе.

Не е ли странно тук,
че няма кафемани,
няма кафенета…

Там свободата се ражда в борба. Там свободата е ранена. Там свободата е праведна:

Все още много святи тайни
не са превърнати в легенди!

В огнената никарагуанска обстановка избликват дръзки стихове. Като тези:

Мините,
с които се разминахме,
все някога в тила ни ще избухнат…
Пред нас ще бъде чисто,
Но след нас
дали ще има кой да продължи?
Тогава ще потрябва безразсъдство.
За всеки има място в боя!
А победата
никога не е последна.
Наивниците спират и се окопават.
Ние отминаваме,
преди да съмне,
не чакаме да ни настигне славата.
Вървим, опърлени с безсъние.
Все някога ще се наспим.

…Визирайки своя личен и творчески нрав, в поемата си „Възмездие” поетът ще сподели:

Житейският дял
на всеки човек е различен,
но без идеал
животът ни става ничий.

Неговото нравствено мерило, пронизващо творчеството му, е верността към истината, към приятеля и другаря, към измъчената правда на живота. В „Елегия” той с болка ще каже за съвременника:

Вече няма и вълк -
кротко раната да му ближе.

А в поемата „Клошарят”, бичувайки коварното ни време, в което „без плач, без смях, търпим, мълчим, не спорим,/ сломени от заблуди и обиди”, поетът пита:

Къде са непокорните и буйните
потомци…

В този дух са и поемите му „Страшният съд”, „Хроника за смъртта и надеждата”, „Дулцинея”, „Петли и политици”…

Димитър Христов е и един от бардовете с китара, който сам композира и изпълнява песните си. Автор е на „Песен за София”, „Часовникът на Ботев”, „Циганка”, „Китара” и др. Той участва в редица бардфестивали у нас и в чужбина.

…Поезията на Димитър Христов е наситена с дълбока емоционалност. Това я прави близка и осезаема. Още повече, че в нея присъстват насъщни общественозначими мотиви като отражение на големите проблеми, които вълнуват съвременника.

Тук искам да изтъкна, че в днешно време най-изявените поети с по-изострен слух към нерадостите и въжделенията на съвременния човек са Рашко Стойков, Велин Георгиев, Матей Шопкин, Георги Константинов, Валери Станков, Драгомир Шопов, Таньо Клисуров, Ивайло Балабанов, Елка Няголова, Камелия Кондова…

Димитър Христов е един от тях.

Неговата поезия е заредена с романтика.

С развълнувания си тонус тя ратува за достоен и хармоничен свят, за оцеляването и възвисяването на богатата душевност на българина, за справедливо и ведро човешко настояще и бъдеще.

В този смисъл тя се слива със стремежите и надеждите на трезвомислещите, благородните хора.

Основен девиз на Димитър Христов са съкровен диалог и единение със съвремието и живота, възприеман в по-широк аспект, е намерил романтичен израз в цялото му творчество, както и в споменатите два стиха:

Дано не ме отмине красотата,
която непрестанно ме влече!

2007 г.