КАКТО СЪМ НАВЕЛ ГЛАВА И БЪРЗАМ….
***
Както съм навел глава и бързам
спомените си да подредя -
ще ме близне тяло на пъстърва,
ще ме стресне сребърна следа.
Изворна усмивка ще ме плисне,
ще ме шибнат вятърни коси.
Нелегална, черно-бяла мисъл,
цветният ми сън ще прекоси.
Ласкава ръка ще ме разнежи -
остра дума ще ме отрезви,
а животът - тромав от копнежи -
най-невъзмутим ще си върви.
И за две-три празнични минути,
щедро разпилени в моя чест,
между двете бездни: Вчера - Утре,
кретам по разкаляното Днес.
***
Позабравена песен внезапно донесе
и от целия куп ретромисли отся,
паметта за съборени вече адреси;
за изтрити от устни и длани лица.
Уж съм още далече /кой знае?/ от края,
а в душата ми есенни багри личат:
все по-рядко се влюбвам и все по-нетрайно
и все повече песни, ми носят печал!
Зад гърба ми стареят любовните дати.
Вдигат остри тела непокорни треви.
С криво зъбче и сресан на път, по средата -
срещу мене животът усмихнат върви.
МИСЛИ МЕЖДУ КОЛЕДА И НОВА
„И научих онова, което знае всяко дете, че животът ни е просто
съвкупност от отделни малки животи, всеки с дължината на един ден!”
Никълъс Спаркс - из „Тетрадката”
Колко малки животи,
с дължината на ден -
Верни, грешни, самотни -
преминават през мен!
Приближавам звездите
с всеки нов календар:
коледно любопитен,
новогодишно стар.
Млад съм, за да намеря
смисъл само дотук -
към върха се катери
моят мъничък внук.
И расте с кръговрата
родословно дърво.
Любовта е маята
на горкия живот!
Любовта е причина
за различен стандарт…
Иде Нова година!
Виж, за нея - съм стар!
***
В най-разгулния кадър от моя живот,
в който грешното тяло по римски пирува,
отстрани ще намигне критично око
и това е сигнал, че душата тъгува.
Тя усеща как всяка минута кърви
от сърцето към мрачния ръб на безкрая;
към измити от споменна болка треви,
но зеленото, все още, тяло - нехае.
Раздвоен през света се промъква човек -
остарява плътта, а духът изостава -
и пред залеза носи душа на дете …
Ала нека говорим за друго. Наздраве!
ЗИМНО МОРЕ
Солената империя на лятото.
Под ултравиолетови лъчи -
телата ни - съблечени богато;
душите ни - съблечени почти.
И гледам как направо от вълните -
с коси от злато и божествен тен -
излиза грациозно Афродита
и ляга на хавлията до мен…
Това възкръсна в бялото затишие,
очакващо кресливите тълпи.
Огромната ми флота от въздишки
морето не успя да потопи,
защото го видях през януари:
с яка от сняг, с прическа от мъгли;
с вълни, които тъжно се повтарят
и няма кой да ги развесели.
***
Морето обещава свобода.
Брегът предлага своите обятия.
И няма ги - с очи да ме следят -
жена, деца, началници, приятели.
Далеч от ежедневната им власт,
освободен от игото на дрехите,
възвръщам своето лирично „аз”,
което неусетно ми отнеха.
Не ме познава никой! С мургав смях,
прелитат шоколадени момичета.
Не съм очаквал, че едно от тях
усмихнато край мен ще коленичи.
Под сянката на слънчеви очи,
лежа смутен на парещия пясък
и трябва да съм крайно неучтив,
за да отблъсна пясъчното щастие…
Морето, тази вечна необят,
добри и лекомислени ни прави!
Ще има за какво да поскърбя,
когато в паметта си го оставя.
***
Ех, море,
да ти призная -
ще ми липсва
свободата;
трите дни
на път за рая
и годините -
обратно;
мургавия мрак
на нощите,
топлия овал
на дюните
от ръцете ми
повторен…
Няма
да ми липсват
много хора!
***
В края на лятото,
в края на всички
зелени и зрели илюзии;
в края на дългото чакане
някой да дойде отнякъде
и да остане завинаги;
в края на сушата -
с гръб към морето,
което любовно се гуши
в краката ни - прегърни ме!
Прегърни ме сега,
мой прекрасен подарък
и попитай брега,
от какво сме прошарени?
В края на лятото
е най-топла водата.
***
Природата не се е поскъпила:
река, в която рибата кълве;
треви, цветя и птици в изобилие;
сънливи долини и върхове.
Цъфтят и прецъфтяват пеперуди,
жужат опияняващо пчели,
но няма кой да каже, че съм буден
и точно затова не съм щастлив.
Как винаги не ни достига нещо
или минава надалеч от нас!
Заоблените хълмове отсреща
приличат на полегнала жена.
***
Как неусетно си отива лятото!
Пресъхна песента на шадраваните.
Внезапно прекратиха веселбата
щурците - всеотдайни музиканти.
По стройните пилони на тополите,
мъглата бели знамена развява
и есента настъпва против волята
на лятото, което се предава.
Все по-дълбок и тъмен смисъл имат,
случайните сърдечни саботажи.
Неизлечим, копнежът по взаимност,
като хронична болка се обажда.
В очите, пълни с есенните вечери,
тъжи разфокусирана луната…
И си отива, лекичко облечено -
от мене - житокосото ми лято.
***
Меки пътища, огнеопасни треви;
строго слънце в продраната вис на октомври.
Лятна мисъл през топлата угар върви
и за цъфнала песен на Бърнс ми напомня.
Всеки миг ще се сипне най-бистрият смях.
Ще потъна в коси с аромата на лято
и през мъничка руса ръкойка от тях,
ще се взирам в лиричния път през житата.
Сякаш нищо и никога не е било.
Но се чудя как толкова леко и просто -
в този мой разточително празен живот -
пълни с птици сезони хазартно прахосах.
ФИЛОСОФИЯ
В памет на писателя Атанас Радойнов
Свикнах да не се ядосвам
за пропуснатите мигове -
въпреки, че бяха доста -
уловените ми стигат!
Прекратените любови -
повечето не от мене -
продължават да ме трогват,
с двупосочно поведение.
Тръгвам, без да се обръщам
от поредното веселие…
Любопитната ми същност
винаги е пренаселена.
Не унивам, не скучая,
не забравям, не прощавам…
Трудната любов е тая,
дето ме държи изправен!
Свикнах да не се ядосвам,
за пропуснатите мигове,
минали край мен на косъм -
уловените ми стигат!
