ПРЕДИ ЛЕТЕЦА ПОЛИТА НЕГОВАТА МЕЧТА

Георги Гривнев

1.
Малкият Георги най-обичаше баща му да прави хвърчила от хартия. И той да ги хвърля от прозореца - те потрепваха, лъкатушкаха се, лекият повей ги повдигаше и плавно се приземяваха. Дали оттогава малчуганът не се захрани с летежа във въздуха както се захрани с кърмата на майка си?

2.

- От баща ми е всичкото! - ще признае хвойненецът Георги Ганев по-късно, когато мечтата му се превърна в реалност. А аз виждах бащата Ангел да станува по родопските баирчини с полка на освободителя на Средните Родопи Владимир Серафимов, да се вдига на атака с великия огън на човек, готов да пробият черепа му, но да се сдобие родният край с тъй бленуваната свобода. И той вървеше - през долове и ридове, със стъпките на обречен и с вярата, че ще стигне оня връх, на който ще се изправи, ще свали шапка, ще обърне пушката с цевта към небето и ще изстреля всичките си куршуми към небето - това ще е неговият празник на победата!

- Когато ми е било най-трудно, съм си спомнял за него.

А майка му? Майка му ще нарами копача, ще чегърта бедната нива на Дъбова и ще наглежда добичето, което вечерта ще спусне мляко. И по-късно, когато синът й е вече пилот, когато има полет над планината, ще наближи селото, ще намали височината над местността Дъбова, поздравявайки я от учебния самолет, а тя, милата, ще хвърли копача, ще свали забрадката и ще му махне. „Георги, моят…” И ще остави сълзите да засъхнат по бузите й, без да ги избърше.

3.

„Преди летеца полита неговата мечта!” Тая мисъл от филма „Отклонение нула” изплува в паметта ми, когато разговарях с военния летец Георги Ганев. Какво е летецът без синьото небе, морякът без морето и неговите вълни, какво е миньорът без дълбините на земята, откъдето извлича залежи?

Ганев ми подава няколко снимки. Задържам погледа си на една. Фотографът е успял да улови оня миг, който издава най-съкровеното състояние на пилота. Бяло яке с широки яки, пилотска шапка с отпуснати краища, с очила над челото.

Най-характерни са очите му - романтично отправени нагоре, към безкрая, с такъв поглед са само поетите и птиците! Поглед, изпълнен със сладко мечтание, с оная томителна жажда и копнеж, имащи хората, които болеят с чуждата болка и се радват с чуждата радост.

4.

Дванадесет години Георги Ганев е във военната авиация. Във времето непосредствено след Девети септември 1944 година, тогава, когато се изгражда и укрепва новата българска армия, когато трябва да се защитава народната власт.

Ганев има 1800 летателни часове и 250 спущания с парашут. Три години полкът, на който той е заместник-командир, е отличник във военно-въздушните сили.

Летището, пистите, приятелите… И стремителното отделяне от земята, и прибирането на колесниците, и следите от горивото, губещи се във въздуха… И облаците, които могат да се превърнат в прикритие, за да се напада евентуалният противник; облаците, които за нас, себеподобните, не са нищо друго, освен носачи на дъжд.

- Най-трудният полет ли? Един ден излетяхме с Павел Щерев. Изведнъж - пушек. Павка, викам, какво става? - Десният мотор гори, казва ми той. Мини на едномоторно летене. - Прекъснахме горивото за горящия мотор, включихме пожарната уредба, дадохме наклон на работния мотор и леко, но принудително кацнахме в една ливада. Долу загасихме пожара. Изгоряха ми куртката и панталонът. Важното е, че спасихме самолета. Друг ден бяхме с едномоторен самолет над Свиленградско. Внезапно моторът угасна. Избрах здраво място, а то - цопнахме в гьол. Потънахме до шия във водата. После с биволи измъкнахме самолета.

5.

Съпругата му Елена, много ведра и блага жена, добавя:

- Пера му една вечер дрехите и намирам в тях билети. Попитах го, а Гошо се усмихна и ми заразправя. Имали заповед да отлетят за Карпатите. Отменили полета в Горна Оряховица поради лошо време. И отишъл с колегите си на кино.

- Така беше - включва се и Ганев. - Водих три самолета за Карпатите. Преди да излетим, метеоролозите ни запознаха с климатичните условия - до Русе 60 на сто облачност, оттам нататък - ясно. Ала се случи обратното. След Русе бе почти непроходимо, ако така може да се каже. Но обратен път нямаше. Преустроихме се в колона по един на малка дистанция. Преминахме на бръснещ полет. В Букурещ не ни приеха и продължихме към предназначението си. Приземихме се при силен снеговалеж. Когато слязохме, един топъл глас ни посрещна: „Ну, здравствуй, братушка. Молодцы!” За първи път се срещнах с прекрасните съветски хора.

6.

Наблюдавал съм как самолети правят различни фигури. И ме е избивало страх - все ми се е струвало, че ще се тряснат, ще се разбият на земята. А това е било обикновено ежедневие за Георги Ганев, това са били уроци, които той или е усвоявал, или е предавал на други.

Лупингът, при който се губи височина; тоното; свределът - една от най-сложните и опасни фигури; камбаната - когато се печели височина; завой през крило на 45 градуса…

Ето - например едно пикиране се равнява на 3 дни тежък физически труд. А тия пикирания са били понякога по двайсет-трийсет на ден! А онова усещане при вертикалното спускане надолу?

Тогава имаше усещането, че от устата до корема му се придвижва тежест от порядъка на 200-500 килограма. А когато се изкачваше вертикално нагоре, тая тежест се преместваше на главата.

Георги Ганев обучи над 70 новаци - как да се бомбардира, как да се стреля по въздушен ръкав и на какво ли не още. И те, по-младите, му бяха благодарни не само заради знанията, които им предаваше, а и заради обичта, която даряваше, и заради справедливостта, която излъчваше характерът му.

7.
- Коя е най-съществената черта, която трябва да има всеки летец?

- Спокойствието.

- А най-трудната манипулация?

- Кацането. Можеш да излетиш, да караш хоризонтално, но при слизането трябва изцяло да се съсредоточиш.

- Преподавателят, когото си запомнил?

- Бакалов. Той ни учеше на пилотиране. Съветваше ни: „Никога не вършете своеволия. Каквото дава машината, това ще правите!”

- Кой е пилотът, на когото си задължен?

- На Стефан Конзов от Павелско. За мене той беше един от най-добрите изпитатели.

- А най-хубавият миг?

- Когато се завръщах у дома!

/Семейството на Георги Ганев живееше на летището. Най-хубавият миг за съпругата му Елена беше, когато чуваше грохот на самолет, при който сърцето й биеше учестено и тя изтичваше на прозореца и тръпнеше в очакване.

А двете деца, Ангел и Иван, сладко спяха и сънуваха най-хубавите си сънища. Сигурно е така с всички жени на летци - очакването им се струва винаги по-дълго от часовете, прекарани заедно в семейния уют. Една горда съдба, озарена от звездна и утринна светлина, изпълнена с летищен грохот на машини. Съдба, която дава на летеца половината от височината на полета./

- Чувал съм за безвъздушни пространства.

- Природата не търпи безвъздушни пространства. Това са така наречените възходящи и низходящи пространства.

- Имаш ли си девиз?

- Да летиш и пръв да виждаш врага, ако се наложи. Тогава побеждаваш, тогава ще спечелиш боя.

8.

Двамата - и Георги, и Елена бяха половинки на една цялост, белязана от любов, благородство и съпричастност. И двамата бяха отворени за непознатия и изпитваха близост с роднини, приятели и съселяни.

Още в онези далечни години, когато въобще не се говореше за приемни семейства, те приеха от сърце едно дете, изоставено от родителите си и предоставено на баба си. Обградиха го с обич като свое кръвно чедо.

Приеха и братовчедка, студентка, от която не искаха наем. Дори не я пускаха през зимата в студентския стол. „Къде ще вървиш в тоя студ. Хвърли купона в печката, а аз ще сваря картофки. И сиренце имам. Няма да сме гладни.”

Къщата им бе като Антимовския хан на Йовков - приятели идеха откъде ли не - приказката им вървеше, до късно прозорците светеха, а когато си отиваха, трудно се разделяха. Елена бе кулинарка - каквото свареше, все бе вкусно. А как пееше Георги - гласът му приличаше на гласа на Георги Чилингиров. Мощен, прочувствен, проникновен.

9.

Тежко прекара тая нощ Ганев. Заранта трябваше да сдаде това, което му беше зачислено. Трябваше да се приземи завинаги. Сега всичко в паметта му се сля в един безкраен полет, в едно шеметно опиянение, в най-мил спомен, люлеещ се от две сребърни крила. В спомен, обгърнат от синьо - като очите му - небе.

10.

„Земният” живот му предложи строителство. Та нали бе завършил строителен техникум. Прокарваше пътища, градеше училища, културни домове в Пловдивско и Родопската планина.

Свикна бързо и с новата си битност. Колегите и майсторите го приемаха с драгост - той бе от ония хора, които правеха въздуха по-лек за дишане. С шега ще ободри, с дума ще насърчи, с деятелност ще вдъхне вяра. В душата му всичко бе песен - в нея нямаше и сянка на птица, защото самата тя, душата, бе песен.

А когато излезеше привечер и приседнеше на пейката на двора, очите му се вдигаха към пролетния цвят на дърветата, след което се преместваха към вечно зелените гори, но се задържаха - дълго и силно - на синята и бездънна вис, там, където, като че ли търсеше своята малка, но дълбока пътека. Всъщност, човек не е ли човек дотогава, докато лети неговата мечта?

11.

Една полунощ, когато беше позабравил небето, защото се бе отдал на земните дела, му се появи неочакван сън. Сънищата може би затова са сънища, защото са ненадейни и внезапни.

Ганев летеше с бойния си самолет, а отстрани, успоредно на него, летеше и онова хартиено хвърчило, което той пускаше като малък от прозореца. И те като да се надпреварваха - хартиеното самолетче изоставаше, настигаше го, теченията го носеха, без да го прегънат и превият.

Георги Ганев не можеше да разбере кой бе по-бърз - споменът от далечното и незабравимо детство или истинскиият самолет, от който не му се слизаше? Излезе голям облак, тъмен и непроницаем, в който летецът потъна. Повече не се събуди.