РАЗКАЯНИЕ
Вълко Керев или го обичаха, или го мразеха. В неговото поведение нямаше нюанси и полутонове, а само бяло и черно и така се беше поставил, че към роднините и приближените си бе щедър и милостив, а към подчинените - дори жесток. Властта го поквари и той не знаеше вече кое е добро и кое зло. Дали пък у него не дремеше онази вълча порода, която се събужда при определени обстоятелства? То и името му не бе унаследено от дядовците, а родителите му го избраха, за да се помни по-лесно. Но за този управник ще стане реч и накрая.
Бяха ония години, когато планината бе място за изгнание на непокорните, на ония, които бяха рицари на истината, които се съпротивляваха срещу лъжата и безобразията на режима, които се опитваха да развенчават местни величия с пълномощия да правят това, което на малко хора е угодно.
Не остана незабелязано и опозиционното поведение на Иван Никачков, когото изселиха от северните склонове на Стара планина в южните склонове на Родопите.
А той бе млад и това го прие като едно приключение и предизвикателство да изпита характера си, най-малко да го закали. „Какво пък толкова - и там живеят хора. От планина в планина отивам - разликата ще е малка и бързо ще се приспособя. А пътят възнаграждава своя пътник!”
Пристигна Иван в малкото родопско село, където го назначиха за даскал. Беден край, но пък хората благонравни и не го приеха като пришелец, който ще остане месец-два и ще избяга. И децата, послушни като мушици, поглъщаха всичко, което им казваше и предаваше.
Уважително се отнасяха към него, а и той ги зачиташе и обичаше - малките не разбираха обичта, но я усещаха, затова го търсеха и след часовете.
Казват, че има любов от пръв поглед. Иван Никачков не вярваше в това, но сам попадна в нежната паяжина и не искаше да излезе от нея. Катина, даскалицата, и тя бе за първа година. Толкова бавно минаваха уроците, часовете, а толкова бързо - междучасията.
Трепетът казваше това, което думите не успяваха. Стройна като ела, свенлива като цвете и чиста като планински ручей. Често любовта се появява постепенно, а при тях брукна като извор, пред който трябва да коленичиш, за да отпиеш и утолиш жаждата си.
Виждаха ги, хванати за ръце, да се разхождат извън селото, да се радват на високите ридове, на зеления безкрай и на шетнята на родопчани по ниви и и ливади. Веднъж, седнали в сянката на една ябълка на Чуката, Иван рече:
- Кати, виж как планинските била в далечината преливат едно в друго, макар че реално те не се докосват. И в тази илюзия планината е като море, а нейните вълни са неотделими, като се застигат или да го кажа по-романтично - се прегръщат.
Двамата се притиснаха, след което Иван продължи:
- Знаеш ли, преди доста години оттук е минал Антон Страшимиров, след което е издал книга за Родопския край. „Писаница е наистина нещо „писано”, каквото понятие влага нашия народ в тази дума. - отбелязва той, - Природата е вложила тук всичките си красоти, „изписали го”… С. Хасовица е по-нататък, скрито в бори - и високо, и чисто, каквото означава името му.” Първият заселник на Левочево бил овчар и се казвал Лево. И оттам Левочево.
- Хубаво разказваш, но трябва да се връщаме.
След три месеца Иван и Катина се ожениха. Намериха се и се взеха. Не бяха в напреднала младост, но защо да си губят времето? И постепенно познаха, че семейството е деликатно пространство, и че ако мъжът направи стъпка напред, жената трябва да отстъпи назад. И обратно. Никой от двамата не страдаше от скрупулите да доминира. Поддържаха мълчаливо равновесие, на кантара не натежаваше ни едната, ни другата везна…
- А сега кесията у кого ще бъде? - закачливо попита веднъж Светла.
- Баба казваше, че трябва да се върви подир този, чиято команда излиза на мейдан. Ала ние сме в по-ново време и харчилъка нека да е според хаджилъка. Нали ме разбираш?
- Да. Аз пък от местните родопчани знаеш ли какво чух?
- Какво?
- На друга тема е, но… Ако мъжът се е подсърдил и за да покаже, че му е минало, отивал при жена си, когато бъркала мляко в бурилката, слагал ръцете си върху нейните и това е било знак, че иска да се сдобрят.
- Това е много мило, но нали няма да бъркаме мляко? Има и други начини…
На Иван учителството не бе по мерак, макар че щеше да стане добър даскал. В планината с толкова много гори предпочете да стане лесоинженер - не искаше да вижда голи скатове, затова организираше бригади с ученици, студенти и служители.
Разсадникът бе пълен с фиданки. Обичаше да върви в гората и някоя катерица или сърна да пресече пътеката му или да зърне тераси с хванали се фиданки, които люлеят връхчетата си, сякаш му махаха за благодарност.
След година Катина роди момче - едно такова русичко, рошаво, светло - на мама отмяната и на татко - гордостта. Интересна порода са татковците - държат първата рожба да е мъжка, като че ли това задоволява болната им гордост или скрития им инстинкт, някаква насъщна, но неясна необходимост да се доказват. Но пред кого и за какво?
Годините летяха със скоростта на звука, а дните се влачеха като волска каруца. Иван Никачков премина през всичките стъпала на професията и стигна до директор на горското стопанство. Рошльо, синът, завърши медицина и се върна на работа в болницата на родния край. През последната година стопанството на Никачков бе на първо място сред сродните поделения на Министерството.
И точно тогава изненадата дойде като гръм от синьо небе. Една сутрин научи, че е освободен от длъжността си. И никой не му казваше защо. А той предполагаше, че или има донос срещу него, или някой е предал мнението му за рибарниците, в които се отглеждаше риба между бетонни стени.
Ядосваше се, че не го извикаха, където трябва, и да споделят къде е сбъркал. Никачков обичаше откритата битка - очи в очи, мотиви срещу мотиви, факти срещу факти. И пак щеше да приеме уволнението.
Времето размиваше болката, но случилото се, детайл от автобиографията, не се забравяше. Иван и Катина не бяха вече младоженци, а староженци. Местният управник, където минавал, насищал въздуха със страх и хората го отбягвали.
Потърпевши разказваха, че когато нанасял ударите си, мустакът му се острел, а той по индукция предавал енергия на веждите, които помръдвали в мрачна закана.
Кодексът на труда покани и Вълко Керев да се отдаде на заслужил отдих, да се пенсионира. С възрастта се заобаждаха и болести - отначало знак, че тялото отслабва, но още бе рано да настъпи сумрак…
Един ден получи криза и го откараха в болницата. А там, във хирургическото отделение, работеше синът на Иван и Светла - д-р Симеон Никачков, или както в началото го нарекох Рошльо заради буйната му коса.
- Бай Вълко, след изследванията веднага ще започнем лечение. Ако се налага, тогава ще пристъпим към операция.
Д-р Никачков разпозна местния велможа, от когото в миналото трепереха много хора и който уволни баща му като шеф на Горското. Но той тука е пациент като всички пациенти. Преди да го изпишат, д-р Никачков се отби при бай Вълко, който стана от леглото и падна на колене.
- Докторе, преди години аз несправедливо уволних баща ти. Ще ми простиш ли? - И сведе глава, искрено разкаян.
- Простено да ти е, бай Вълко… От името на баща ми!
За първи път д-р Никачков срещаше човек, властен и влиятелен преди, а сега - уморен, немощен и слаб. И докато се връщаше в лекарската стая, куп въпроси се биеха в главата му, сякаш чукаха в слепоочието му като в барабан. Защо чак сега се разкайва? Не е ли много късно? Не беше ли по-честно да отиде при баща ми и от него да…?
Силата на силния не е ли в това да се разкае, когато сгреши, а на слабия - да се спасява, както може?
И защо човек трябва да попадне в болница, за да разбере, че организмът му е уязвим, податлив и крехък, че от живота до смъртта е колкото една борова иглица, че мъст в пощада се разтваря, а опрощението е по-голямо от този, който го иска, и от този, който го дава.
————————
Уем - брашно, което воденичарят взема заради меленото.
Тепавица - заведение с водна сила за тепане на вълнени тъкани.
Дъща - заведение за пране на одеяла, килими, халища и др.
