Банко П. Банков

Когато бях малък първите четири училищни класа се наричаха отделения, единствен учител ни преподаваше четене, смятане, пеехме под акомпанимент на хрипливата му цигулка и режехме с трионче картинки, подлепени с брашняна каша върху шперплат. Представяха Снежанка и седемте джуджета, вълка и Червената шапчица, или трите прасенца. Учителят беше нисък и червендалест, с многодиоптрови очила, оставачите го наричаха зад гърба му Бочо Гаргата. Бях отличник, носех очила с черно картонче вместо стъкло заради кривогледство и за гамените от махалата също бях Очилата Гарга. Обидата ме въздигаше наред с учителя.

Увехнеха ли винените божури и картопите, окичили портретите на светците Кирил и Методий, и наближеше да ни раздават свидетелства, учителите ни повеждаха на екскурзии. Отначало до по-близки градове, а в четвърто отделение - чак до София. Бащите ни наброяваха по десетина омачкани кафеникави еднолевки и шътваха да сме послушни.

Майките пъхаха в бризентени раници бучка сирене и парче сланина, увити в омокрен вестник, глинено бурканче с киселеещ сливов мармалад, курабии, подсладени с петмез и половин кръгъл типов хляб.

Отгоре пристягаха навито по войнишки одеяло. В отделен джоб слагаха тъкана кърпа за лице, кутийка с бял прах да си мием зъбите и друга, метална, с боя за обувки. Съдържанието на кутийките често се потребяваше за мустаци на оня, който заспеше пръв в шумните екскурзиантски нощи,

В свежа сутрин се качвахме с викове в зелен третокласен вагон с дървени седалки и провиснали багажни мрежи. Дърпахме кожените ленти, за да спуснем тесните прозорци, съученици, които бяха взимали някой и друг урок по френски или немски, опитваха да разчетат предупреждение с чужди букви: „Ne pa se pencher de hors” (Не се навеждай навън).

Повечето екскурзиантски групи от нашия град, облегнат на варовития Предбалкан, посещаваха най-напред Свищов. В детските ни очи той беше врата към света, оттам поемахме с кораб по бозавите води на Дунав към Сомовит, Козлодуй или чак до Видин, откъдето се прибирахме с влак.

Свищов ни упояваше с влажен дъх от невиждано широка река, сякаш повлякла кичестозелени острови. Влекачи с разноцветни флагове тръбяха и теглеха конвои от ниско затънали шлепове, пътнически кораби, окичени със светлини, отминаваха вечер, поели към столици, за които бяхме чели в учебници на по-големи братя и сестри.

По стръмната павирана улица към центъра чаткаха копита на коне запрегнати в лакирани файтони, олющени скулптурни гирлянди красяха някогашни богатски къщи, посивялото Алеково сърце, препарирано в буркан със спирт, ни стъписа в бащиния му дом-музей.

Централното стълбище на търговската гимназия беше изписано като в дворец, часовников звън гъгнеше от каменна кула на централния площад, в ресторант-градина възрастни мъже в бели костюми надигаха тежки чаши с бира, казваха им халби.

Преспивахме на рогозки, разгънати върху подове на класни стаи, напоени с машинно масло. Малко след като учителят угасеше гола електрическа крушка и се прибереше за почивка другаде, в тъмното захвърчаваха обувки, кутийки с прах за зъби, огризки от вмирисано сирене. Навръх врявата  крушката светваше и на вратата изникваше Бочо Гаргата по раирана пижама. Закопчана накриво, тя откриваше невероятно космати за

ниския му ръст гърди. Около уморените му очи светлееха кръгове от очила, той стискаше жилава пръчка и раздаваше безпогрешно правосъдие.

Нощували сме и под открито небе, така се случи в образцовия развъдник „Клементина”. Коя пък беше тази?

Подложихме под одеялата прясно окосено сено, умълчахме се около учителя. Мракът ни похлупи, дълбок и звезден, скрибуцаха щурци. Той ни разказваше къде е учителствал, за родопски върхове, за остров Тасос, сутрин лежал като облак върху морето.

Откъм обори със стени като крепостни процвилваха коне, тежко сумтеше бик и повличаше верига, топуркаха копита. Унасяхме се, капнали от път, повтаряхме на ум нови, мамещи думи - нониус, легхорн и рамбуйе… Сутрин се събуждахме цели в роса, но не подсмърчахме, не кашляхме. Учителят побийваше, но всеки път ни връщаше здрави и читави вкъщи.

По време на такава весела, умирисана на сирене и омазана с мармалад екскурзия, пътническият влак чакаше да се размине с насрещен, някъде преди Павликени. Зад гърба ми се боричкаха съученици, аз надничах през прозореца, да мярна емайлираната табела и да запиша името на спирката.

В края на екскурзиите се надпреварвахме, кой колко спирки и гари е записал. Отвъд лъскавите релси на съседния коловоз прозвъняваха телеграфни жици,  ширеше се селска поляна, загърбена от слепи калкани, посивели хамбари и дувари от сурови тухли.

По поляната щипеха трева овце, гъски се клатеха патраво към разкаляна локва, селски деца ритаха парцалена топка и доволно от живота магаре лежеше на хълбок. То навири крака и се отъркаля насам-натам в юнския бурен.

Кротна се под жълтото влажно слънце, в прозореца се втурна с железен грохот насрещен влак. Когато тракащата на два различни гласа върволица конски вагони и открити платформи се изниза, нашият влак също бе запълзял. Злачната поляна с доволното магаре се отмести и зад прозореца проплава синьо емайлирана табела с бели букви Градище.

После живях живота си, губех близки и се сдобивах с познати, растяха и се отдалечаваха децата ми, сменях работа и амбиции. Строих заводи за цветни метали и рафинерия, за тях водеха пунически войни по три окръга, надмогвахме се за ордени. Инвестициите в  промишленост носеха редовни надници, жилища, селяните ставаха граждани.

Преподавах на студенти, ръководих докторанти, хабилитирах доценти. Писах възпитаваща проза и родолюбиви драми, организирах литературния процес, специализирах в чужбина. Видях обраслите в пелин степи отвъд Волга, студувах край оловносив фиорд, стъписа ме могъщият, синьо намръщен Атлантически океан.

Всеки път ми се струваше, че гоня най-точната цел, влагах цялата си работливост, лоялен бях към властта, макар че тайно чуждеехме. Ласкаех се с преболедувани успехи, гневяха ме несправедливости, а след това се оказваше, че не натам е посоката. Металургия и химия тровеха черешови градини, нефтени петна затлачваха плажове.

Уж талантливи писатели бяха изяли читателското доверие за години, идеологическата преданост се оказа тесногръдие, патриотизма го демодираха либерални възгледи, робството било чуждо присъствие, бедността - мързел, богатството - добродетел. Други бяха усетили по-рано как ще се изкарва хлябът. По-точно - шницелът.

Бях вярвал, че смисъл в живота е да си полезен на своето време. Да, но оня, който е предан на днешния ден, току-виж е ненужен за идващия. Когато  рушиш, а не съграждаш, може би отваряш пролука в стена на затвор, замислен като градина.

Във влажен юни варненският експрес, с който гонех поредна суета, изчакваше разминаване на селска спирка. Спътниците ми, мълчаливци мъж и жена от новото „добро утро”, в маркови дрехи като за по-млади, излязоха да пушат в коридора. Свалих мътното стъкло и се облегнах на рамката.

Слепи калкани, посивели сушини и дувари от сурови тухли ограждаха зелена поляна. През нея патраво се клатеха гъски, дечурлига ритаха футболна топка, розова свиня лежеше в кална локва, младо сиво магаре изпъна опашка и изрева.

После се тръшна в тревата, изпъстрена от лютичета и се отъркаля доволно, навирило крака към слънцето. Но влакът вече се плъзгаше по релсите, поляната се отмести и през прозореца преплава олющена табела - Градище.

И ме докосна мъдро спокойствие. Преходните неща в живота са истински трайни, защото се повтарят.