КАМЪЧЕТА
Дядови пладняха овцете под големия бряст, лятоска правеха колиба, ограждаха пладнището с тръни. Там дояха стадото, там спяха. С баба им носехме храна, а с чичо - добитото мляко. Още топло, даваха ми да пия от ведрото. Гледаха ме за коч, родът да не свършва…
От двете страни на кошарата минаваха рекички, от двете страни - изворчета с бистра студена вода, направени от дядо и брат му с чучурчета за наливане. Понякога жабчета скачаха във водата, разбутваха пясъкливите дъна и водата се размътваше. Чакахме да се избистри и тогава наливахме.
Нито овцете, нито магарето пиеха от изворите. Водата поемаше в реките. Имаше на изворче по две-три камъчета отпред - като коленичиш на тях, да можеш да пиеш направо чистата изворна вода. Между камъчетата изтичаше водата и се вливаше в своята река.
И кучетата не пиеха от изворчетата. Извираха от коренищата на две шипки. Есен шипкови плодове падаха във водата, не ги чистеха, били за лек срещу високо кръвно.
На стотина разкрача над колибата напряко, по средата между изворчетата, има и днес в земята голям камък с изобразени на него две стъпки - едната ясно личи, че е на конско копито в посока към съседното село, другата - по-слабо се вижда.
Какво не съм чувал за този камък, чии са тези стъпки? Пасем овцете вечерно време, настръхваш от хлад от онова, като слушаш за страшни работи - за крадци, за убийци.
Ами за големия камък с двете стъпки!
…Какви моми са се раждали в село! Как са ги отглеждали и опазвали в онези времена!… Прочула се наша мома с красота и с умения да е най-чиста, най-добре пременена. Не смеела да излезе на хоро, а камо ли да се хване…
Било на Димитровден, празнували нашенци. Момците и момите придумали най-красивата. И тя да се хване…
Изтрополили копитата на два коня, ездачът - синът на бея от съседното село. Замряло хорото, скочил ездачът пред хубавицата и казал, че е негова - да се качва на коня и го последва. За ханъма.
Късмет! Кой смее да му се опре!
Излязла майка й. Подала червена ябълка и ясно рекла на щерка си. Дъще, пътят е дълъг. Като ти се допие вода, изяж тази ябълка, да си разквасиш устата.
Тръгнали младите, изгубили се през гората. Като стигнали до големия камък, момата поискала да починат. Допило й се вода, рекла: Дай, аго, ножа, да си да нарежем мамината ябълка, да си разквасим устата, маминото желание да изпълним.
Седнали един до друг на камъка, поела ножа да нареже ябълката и го забила в сърцето си. Там дошлите след тях братя я намерили. Довели майката, видяла погубилата й се щерка, прекръстила се на изток и казала: Благодаря ти, дъще, че опази вярата ни! Благодаря!…
Големият камък между двете изворчета - и до днес върху него личат следите на двете копита, минали върху него: едното ясно, другото слабо, ама и то личи. Някои казват: стъпката на Крали Марко, а баба го наричаше камъкът на вярната стъпка. Кой помни, кой знае защо…
На север от село, на кьошето на Пърчевата градина, на пътя за нашите гробища, има едно кафеникаво камъче - малко, неголямо, ама при погребение пред него спират всички. Спира превозът с покойника, преливат го с вода и до четиридесетия ден го преливат близките. От кога е така, никой не помни, не знае. Камъче, едно от многото камъчета…
…Да си спомним за медовеца Петър Видев. Острото му журналистическо перо не прощаваше на прегрешилите. Благодарение и на него Инициативен комитет „Забравените”, с председател Игнат Пенев, така раздруса националната ни памет, че от пет години насам отново се тачат незаслужено забравените имена на чирпанските герои, дали живота си за Съединението на раздробеното отечество.
Та накрая се питаме: защо на националното тържество в Пловдив вече пета година китки-венци слага само Царят!
Защо такива да няма и от Пъдаря?!
