ПОЛИТИКА
От военния летец Банов съм слушал за ветеринарния лекар Методи. Най-добрият лекар работил по нашите села. Започнал практиката си от Винаровския район, служил и като военен ветеринарен лекар, а по-късно завежда дълги години ветеринарната служба в Медовския участък. Няма ден, няма нощ, винаги е на разположение.
Банов разказва и как се е налагало той да го кара по селата за спешни случаи. Как лекарят успява да помогне на болно животно. А то не е като човека - да каже какво къде го мъчи, боли…
Веднъж, казва Банов, го карах до онова село, над вашето, късно през нощта.
Собственикът на болното животно ни чакаше на площада. Имал юничка, легнала и не става. Докторът се наведе над нея, отвори клепача на лявото й око и погледна в него. Направи същото втори път, изправи се и каза: яло е сезал, лечение няма, коли го.
Как ще го коля, аз го гледам за дамазлък, възропта стопанинът. Ти да не си рентген, че по окото да знаеш какво е на телето!
Събра си чантата докторът и каза да си вървим.
На другия ден по обяд телефонът иззвъня. Собственикът на добичето. Заколих го, казва, в стомаха му намерих цял топ сезал… Извинявай, докторе!…
Колко още случаи като този зная от летеца Банов.
Оня ден в същото село ме закара Кметът. Наготвил ми бележник и химикал - да записвам. Спря на стръмна улица под голям орех и пред нас - братовчедът Дончо Колев. От дете не съм идвал у тях. Цял живот беше автобусен шофьор, обслужваше линията за Пловдив. Сега, на старини, със съпругата си живеят на село.
Какъв двор! Овощни дръвчета, зеленчукова градина! А каква къща - чиста, подредено, не спи ли тази домакиня? Двор без тревка. А как е подредена къщата, стаите, мебелите… Качихме се на просторна тераса, цяло село се вижда като на длан.
На масата бати Дончо заразказва, а Кметът бута бележника - да пиша.
Гледам го в очите и слушам. Чисто лице, чиста риза, очите леко насълзени, големи като на баба, на мама. Неговият дядо по майчина линия и баба - майката на мама, са брат и сестра. Седем деца са - три сестри и четири братя. По очите се познава, че са от Булгуревия род. Все високи, снажни, наперени, работливи. Не щат да крадат и лъжат. Заиграят ли хоро или ръченица, цяло село тях гледа.
Двама от братята ходят в Америка да печелят пари, другите работят земята. Имат стада с овце, правят и воденица. Връщат се по време на Първата световна война, но единият - Атанас, поема отново пътя към голямата страна. Ерген, не се жени, там бил първо бръснар, после отворил аптека, след нея хотел. Пращал от време на време писма.
Пишел за всеки поотделно, искал да знае кой какви деца има, какви ниви, добитък… Най-много питал за майка си - баба Мина, а тя през ден, през два ходи до пощата - чака писмо от Атанас.
Бащата - дядо Минчо, и баба Мина почиват при най-малкия си син - Слави, дядото на братовчеда. Споминва се баба Славовица, след нея и бащата на братовчеда. С двете си сестри остават сираци. Кой ще ги гледа? Майка му не ще друг мъж. Дядо Слави отива в Чехларе и довежда жена със син - и тя вдовица, мъжът й убит в селския сечинак от пъдарин. Като смок смачкал главата му с тоягата. Искал 50 хил.лв. награда и след Девети - активен борец!
Тази баба ни отгледа, казва братовчеда. Какъв късмет, че дядо я намери. Не ходеше много из село - да не срещне случайно убиеца на мъжа си, а той - пак пъдарин.
Доведеният син и братът на мама израснаха заедно и двамата са ми вуйчовци, за нищо не са делени.
По средата на петдесетте години чухме вестта за дядо Атанас. Починал. Дойдоха от властта и съобщиха, че от Америка искали имената на братята, сестрите, смъртните актове на родителите му. Заусукваха се около нас, нещо ставаше.
По нова време тъкмо колеха прасетата и главните приказки бяха за тази новина. От осемнадесета година, точно преди сто години, всеки разказваше приказки за Булгуря Атанас. Една от сестрите - баба Златана, беше починала. Заради нея търсеха децата й.
След колко време ги накачиха на текезесарския камион и в чирпанската банка. На всеки - пари от Америка, определено на кого по колко от тамошен съдия. Продали имуществото на Атанас, издирили наследниците. Къде е Америка, къде е България.
Едни си купиха западни коли, дядо и баба построиха нова къща. Дадоха пари на деца и внуци - по колкото на родените, по толкова и на доведени, и на заварени. Накупиха часовници, палта, костюми…
Помня, баба извади от една кърпа малка снимка, даде да я увеличат и направиха голям портрет в рамка на дядо Атанас. И до днес стои окачен в гостната стая на новата ни къща. Точно над леглото, за което баба казваше, че е за Атанас, ако някога се върне….
Колко години оттогава, продължи братовчеда, а все още някой ще каже: американска буржоазна политика, тъй ни разтури строя. А ние мислим, мислим на селото пак да турим името Радомир. Ама смее ли някой!
Гледам, гледам в сълзливите очи на братовчеда. Бабините очи. Очите на Булгуревия род. Очите на мама откъде ли ме гледат.
Кметът и той сълзлив, пребърсва се с длан от време на време.
Политика, според доктора Методи. Всичко се виждало в очите.
