АЛБУМ
АЛБУМ
Събира есента портрети на тъгата.
В албум подрежда олисели кестени,
заринати с окапалата шума стъпки,
посърнала в сланата хризантема,
лопатка върху пясъка на плажа,
бленуваща за детските ръце
и замъците летни…
В една градина
ябълката райска плаче за стопанина.
Държат се здраво плодовете -
оранжеви слънца сами на клоните.
Наперен гларус защитава своя периметър.
Той, всъщност, няма нужда от защита -
отдавна котките са го признали за владетел
на всички улици и булеварди,
и парка - онемял,
безмълвно примирен със участта си.
Към края на албума -
едва към края -
тъгата все пак крехко просветлява:
Усмихва се дъга над мокър тротоар
и на чадър за двама
рисува ореол.
ОРИСАНА
Любовта ме ориса по котешки.
Подари ми всичките сезони на сърцето
и умението - да ги съживявам,
щом потънат в сънено спокойствие.
Подари ми дързостта -
да се изправям пред вихрушки,
да се губя и да се намирам в другия,
да съм дъжд и стряха едновременно…
Умирах и отново оживявах
чрез панацеята на мъдростта и смисъла.
На пръсти и ефирно като дъх
влизам в седмия си живот -
да не пропъдя сладостта на лятото,
което ще ме омагьоса за последно.
ОБЕТ ЗА МЪЛЧАНИЕ
„Жива е!” - искам да извикам.
„Красива е!” - искам да извикам.
„Истинска е!” - искам да извикам.
Без угризения,
без предпазливост,
без подозрителност,
без пресметливост.
От зли очи да я предпазя
трябва!
И мълча.
Единствено сърцето ми
говори.
Ти го чуваш, нали?
ЧЕСТНО КАЗАНО
Тази кожа ми пречи.
Ако я махна,
дали ще мога да изтрия
всички списъци за пазаруване
и всички сметки,
заглушаващи гласа на чувствата?
И онзи непресекващо разумен
въпрос: Сега добре, обаче утре?
Тази кожа ми пречи.
Но друга не ми е по мярка.
Пришивам кръпка след кръпка…
Ако успея да ми е шарено,
може би ще се различавам
сред делничния пейзаж
и тези, които го обитават -
избледняващи отражения на тъгата.
ДОКАТО ГОТВЯ СУПА
Докато готвя супа
и огледалото изобщо не ми е приятел,
настройвам сетивата си
за бягство.
Въпросът е - къде да бягам?
И от кого?
От себе си - не мога. Аз съм си товарът
и не важат ни разстояния, ни време.
От мястото, където готвя супа?
Да, може би… Защото ми е тясно.
Но всъщност - тясното е само възприятие,
защото на душата е широко
и тя не се затваря в някакви кутии.
Така, докато готвя супа
и размишлявам за възможните промени,
разбирам, че каквото и да сторя,
не мога да избягам от сърцето си.
А то си знае пътя… Щом реши.
НЕНАСИТА
На М.
Ти си моето късно обичане,
натежало от сладост и искащо още.
Колкото повече пия от теб,
повече ожаднявам.
Те си огледалото ми за вътрешно виждане.
Моите с твоите думи се опознават -
търсят си истинското изречение.
Ще го намерят, щом осъзнаят:
шапката на Алиса ми е по мярка
и чудеса предстоят.
Ти, който не се отказа
от заклинанието за събуждане,
сътворяваш извори.
А аз си пожелавам още жажда!
КОГАТО МИ ЛИПСВАШ
В кадифената нощ тишината е гъста.
Изпълзявам от нея постепенно и нежно.
В изтънелия сън се прокрадва на пръсти
неповикан копнеж по безбрежност зелена.
И защото е близо до предесенен шепот,
осезавам до вик колко много те искам!
Осезавам до дъх как те имам! И нека
да допишем сами тази истинска приказка.
Аз не съм златокосата омагьосана дева,
ти не си онзи принц, който зло побеждава.
Но дано да достигнем до зеления хребет
от който нататък вечен път продължава!
