ПРИ КРАСИВИТЕ ИСТИНИ
Познавах поета Тодор Харманджиев още преди да го срещна и видя. По време на моето учение в чирпанската гимназия „П. К. Яворов” амбулантен книжар ми препоръча неговата стихосбирка „След години”. Мисля, че това беше през 1940 г.
Бях в тогавашен пети гимназиален клас. Но у мене вече гореше оня юношески дух, който щеше да ме завърже за благословеното дърво на поезията. То цял живот ме люля и сега - в старините ми - още ме люлее.
В паметта ми се е врязал незаличимо един куплет от тая книга:
И топла, неизвестна мощ
разпалва ме - и зад стената
сънувам в пролетната нощ
светкавици в далечината.
Защо ли? Защото откривах за себе си образната сила на поезията, усещах, че поетите могат да видят неща, които за непосветените са недостъпни. Оттогава заобичах този тих, ненатрапчив поет.
По-късно, след десет или единайсет години, го видях. Май че в редакцията на сп. „Септември”. Носех със себе си своите ранни и недодялани поетически опити.
Бях тръпен, смутен, леко уплашен. Така навярно всички млади поети пристъпват прага на литературните редакции, където отиват да предложат на показ своите трепетни вълнения.
И видях него - Тодор Харманджиев. Мъж със среден ръст, отворено високо чело, гъсти засукани вежди, с много правилни черти - с една дума хубав.
И виждайки, че се чудя при кого да се прислоня, ме попита: „Какво има, момко?” „Ами - запелтечих аз, - нося стихотворения…” „Ела да ги видим” - покани ме той.
Влязохме в една празна стая. Подадох му своето тънко свитъче. Покани ме да седна, а сам се настани зад бюрото. Извади едни рогови очила и почна да чете.
И… не ги одобри.
Рече ми, че са още сурови, декларативни, бледи, но ме насърчи да продължавам да се блъскам, защото подозирал нещо хубаво. Изпотен и зачервен, излязох на стълбището, а то доста тъмно, та едва улучих стъпалата.
Такава беше първата ми среща с Харманджиев. Не, той не ме огорчи, той ме насърчи, защото съзря и нещо хубаво, а аз исках да открия това невидимо нещо.
Тази първа среща ме накара да прочета всичко, което беше написал и издал, за да го опозная и почувствам като поет.
Той не беше и никога не е бил шумен поет. Беше от тихите, ненатрапчивите. Около него не избухваха постоянни аплодисменти, критиците не спрягаха името му често и нашироко.
Той беше и си остава главно поет на природата, на нейните сезони, на ясните надежди. Той живя и остана в ясния лес на надеждите и в тържеството на цветовете. Един съперник на ветровете, който препуска на бял кон с откъснат клон от цъфнала слива, рано сутрин, в предутринния здрач, в миговете, когато свършва сънят на птиците.
Неведнъж се оглежда в езическата вода на България, при него ветровете не стареят, есента отлита като огромна златна птица, като носител на илюзии. Сам пита себе си: „Можеш ли без тях да съществуваш?”
Но като го определям като тих поет, като „цветен” син на природата, съвсем не искам да го изкарам самотник, отделен от въжделенията на народа, от поколенията, загърнал се с въздушното злато на спокойствието. Харманджиев честно изповяда:
Израснах със укрепнала душа
през глухи и светкавични години.
И цял живот тая укрепнала душа го вдъхновяваше - той се движеше като спътник на възрастта, увеян от ветровете и тишината…
След първата ни среща последваха много други - кратки, човешки, писателски. Той се гордееше, че беше зърнал в мене поета и току ми прошепваше: „Помниш ли?…”
Как можех да забравя? Ние с него не обичахме гуляите, не се заседявахме край полети с вино маси. Не се препирахме, а споделяхме. Вървяхме по площад „Славейков” и по софийските улици, доверявахме си замислите и намеренията. Никого не сме охулвали или одумвали. Нима човек - добър, талантлив и скромен - можеше да мисли зло някому?
Смятахме се за нужни хора - за певци. Няма времена, в които певците да са ненужни.
Може би това е възможно само в днешното време, когато поезията е тикната в гори тилилейски и тържествува шумът на парите и бездарието.
Ала и в тия гори тя ще оживее и ще насели отново българското пространство. Нека вярваме в това, в което вярваше и той. Иначе не би написал:
И все пак предпочитам да съм там,
където истините са красиви.
Харманджиев беше, остава и ще остане при красивите истини.
Април 1999 г.
