Ивайло Харманджиев

Детските ми спомени за татко са поизбледнели и несигурни, но запазилите се в паметта ми са все така ярки.

Той беше хубав човек, с достойна осанка, с равномерен мелодичен глас и ясен, открит поглед.

Поради честите му отсъствия от дома, заради пътуванията до София във връзка с преподавателската му работа, спомените ми са откъслечни, по-точно „съботни” и „неделни” - дните, в които той се прибираше във Враца.

Беше грижовен баща! Непрекъснато се стараеше да осигурява хранителни продукти за семейството - най-често „на черна борса” от селата край Враца и каракачанските селища по Балкана.

Запомнил съм едно дълго, уморително пътуване до каракачанско стадо - за купуване на сирене и масло. Като малък бях кльощав, злояд. Татко се мъчеше да ни осигурява силна храна, каквато на пазара липсваше (беше времето на купонната система).

Още след първите километри, преди да поемем по стръмнините на планината, аз се уморих и казах на баща ми, че не мога повече да ходя. Той ме взе на ръце и така ме носи, докато стигнахме до едно чучурче с бистра студена вода.

Татко ме пусна на земята, бръкна в раничката, която носеше, извади две-три бучки захар и каза: - Сега ще ти дойдат много сили! - намокри бучките, подаде ми ги една след друга да ги смуча - и убеждението подейства! - Аз тръгнах и вървях след татко чак до кошарата!

На връщане беше по-лесно, защото и каракачанинът ми отчупи парче питка и сирене за из път.

Подобни пътувания татко сигурно е правил често, защото семейството ни не гладуваше.

А когато и майка започна работа в София, през седмицата двамата с брат ми практически станахме безпризорни. Беше славно време! По цял ден скитахме из поляните и горите, по балканите, като се прибирахме за малко баба да ни нахрани.

А от по-ранното ми детство, когато все още бяхме всички заедно във Враца, съм запомнил някои случки.

През деня, но особено вечер, татко обичаше да ни пее на френски детски песнички. Не знам дали други деца в България са приспивани с „Марсилезата” - националния химн на Франция, но ние въпреки това заспивахме, капнали от умора, от игри и разходки сред природата.

Особено приятни бяха летуванията ни в „учителската колония” във Врачанския Балкан, разположена на хълм сред дивна природа. В трапезарията на сградата имаше грамофон, с богата за времето си колекция от грамофонни плочи - със забавни, танцови и популярни мелодии.

Един ден, малко преди вечеря, като влязохме с татко в салона, заварихме един от летуващите да чупи част от плочите, защото били „шовинистични”: „Велик е нашият войник”, „Пред стените Булаирски”, „Шуми Марица”…

Татко се спусна към него да му попречи да чупи, нарече го „необразован простак”, след като може да поругае маршове, които възпяват бойната слава на българската войска във войните.

Онзи го заплаши, че ще го „нареди, където трябва” за неговите „реакционни възгледи”. Татко му отговори с гневен глас, че той пък така ще го „нареди където трябва”, че ще помни неговото име дълго време.

Постепенно наобиколилите ги учители полугласно одобряваха татковото мнение, но не посмяха категорично да го подкрепят. Може би защото не знаеха онзи на какъв „отговорен пост” е и какво може да им се случи в мътните „революционни времена”, когато наред с искрените последователи на „новото” се присламчвали и „мазници”, очаквайки облаги от новата власт.

Тогава бях доста малък, за да имам „здрави политически възгледи”, но се възхитих на татковата смелост. Предполагам, че тази случка, както и сигурно много други подобни в онези времена, след години са го подтиквали да ги пресъздаде с тъжна ирония в повестта „Пълната къща”.

След раждането на сестра ни Людмила, татко направо „се подмлади” - стана още по-весел и по-грижовен към всички. През свободното си време непрекъснато я носеше на ръце, тананикаше й песнички (без „Марсилезата”). Същият ефект предизвикаха и появата на бял свят на внуците и внучките.

От ранна възраст съм запомнил множество прояви на татковата човешка доброта и обич към семейството. През целия ни съвместен живот не помня случай той да се е скарал с майка ни, освен един-единствен път, когато вече като ученик в гимназията, станах свидетел на караница между тях.

Изстинала, мама не го послуша да си остане вкъщи да се лекува, а тръгна за училището, на което беше дългогодишен директор. До края на трудовата си дейност изпълняваше всеотдайно служебните си задължения, пренебрегвайки донякъде семейните такива.

Когато през 1951 г. най-после се събрахме цялото семейство в София, заживяхме всички (заедно с татковата майка - общо 6 души) в един малък апартамент с обща площ от 44 кв. м.

Щом татко ме изпращаше за Карабунарско червено вино, значи, че вечерта вкъщи ще има приятелска сбирка. Едната стая (хола) - около 20 кв. м. - се изпразваше от всичко, освен масата, столовете, библиотеката, дивана, шкафчето с телевизора, което представлява площ от 15 кв. м.

Оказва се, че всичкото, което се изнасяше от стаята, беше пишещата машина на татко и папките с листа. А в останалите около 5 кв. м. се разполагаха родителите ни и гостите - често 6-7 души общо, така че обстановката неминуемо ставаше задушевна и в прекия, и в преносния смисъл на думата.

Но беше весело и на тях, а и на нас, които се разполагахме в съседната стая с площ от около 12 кв. м., в която имаше малка библиотека и спалня.

На нея спяхме баба, аз и сестра ни, а на отделно легло спеше брат ми. Ако някой роднина от Враца идваше на гости, се налагаше аз или брат ми да спим на пода. Най-често ни гостуваха украински, дагестански, руски писатели, приятелски семейства - на Емил Коралов и др.

Разказвам подробно всичко това не за да предизвиквам съжаление за теснотията, в която живеехме, а да проличат широките души на моите родители, които обичаха да се веселят сред близки хора, напук на проблемите.

През ваканциите ние, децата, практически по цял ден бяхме сами и всеки от нас намираше с какво да прекарва времето си. Аз по цял ден играех и се биех на двора, сестра ми си играеше с приятелки от входа, а брат ми най-често четеше книги.

Един ден реших да опитам да изгладя една панделка на сестра ми и включих ютията да загрява. Оставих я върху издадената част на стария кухненски дървен бюфет, непосредствено до който беше седнал брат ми, погълнат от четенето на поредна книга.

Понеже в безкрайно тясната кухня място за мен не остана, се настаних в тоалетната, също с книга в ръка. Забравих за включената ютия до момента, в който изпод вратата на помещението започнаха да извират кълба дим със задушлива миризма.

Веднага скочих, изтичах до кухнята и заварих следната картина: ютията беше потънала около половин сантиметър в шперплатовия плот на бюфета, на половин метър от брат ми. Веднага изключих уреда, плиснах кана с вода върху тлеещия шперплат, а брат ми невъзмутимо прелисти следваща страница от книгата.

Инстинктивно изтичах до балкончето на кухнята. Видях как татко пресича двора и се насочва към входа. По това време той работеше във вестник „Литературен фронт” с ненормирано работно време и се прибираше когато реши.

Веднага изтичах по стълбите да го посрещна и да го подготвя, че „малко съм запалил бюфета”. Като чу това, той ме грабна за ръка и ме повлече нагоре, като прескачаше стъпалата.

Влязохме в кухнята, където брат ми продължаваше да чете. Ядосан, татко започна да го налага по дупето, а аз се заключих в тоалетната и усилено мислех как да отърва боя…

В един момент си отключих и излетях като стрела през входната врата на апартаментчето.

Татко ме подгони, но не успя да ме хване. Разсмя се и ме повика: „Ела, няма да те бия!”

Когато влязохме в кухнята, брат ми отново беше седнал на стола и продължаваше невъзмутимо да чете.

След като си изясни предисторията на инцидента, брат ми беше длъжен да изслуша и едно „конско”, че се е оставил да бъде набит, без да е виновен. А аз - виновникът за инцидента, едва ли не бях похвален, че съм избягал и съм запазил достойнството си!?

След едно честване на годишнина на татко в Дома на културните дейци във Враца, което премина както винаги в такива случаи - във весела атмосфера, сред приятели, роднини и писатели от София, (пристигнали с два микробуса на СБП), късно вечерта потеглихме обратно за столицата. В единия микробус „Мерцедес” се настанихме освен аз и съпругата ми, и група по-млади писатели, някои от които си бяха взели по бутилка вино и мезета за из път.

Двама от тях седяха във високите седалки пред нас и водеха неформален разговор за честването на празника на татко, коментираха изказванията и приветствията.

Единият от тях, работил като редактор в издателството, в което татко бил предал за печат своя книга, сподели със събеседника си случката в редакцията, когато на редакционен съвет се е обсъждала книгата му.

Започна разговора с думите: - Никога дотогава не бях срещал човек с такова високо чувство за достойнство като бай Тодор! - Главният редактор му казал, че трябва да направи някои поправки в главите на романа, но баща ми категорично отказал.

Постепенно срещата преминала в разгорещен спор. Накрая татко си тръгнал ядосан, затръшвайки вратата след себе си. Писателят и редактор във въпросното издателство поднесъл извинение, опитал се да успокои баща ми. „Може да ме обиди само равен на мен!”, отговорил му той.

Татко беше човек, който изпитваше нужда да обича - да обича семейството, децата си, внуците, приятелите, природата и… Пухчо - едно малко, бяло и рошаво кученце, което приятели ми бяха подарили и в което татко се влюби.

Грижеше се за него като за равноправен член на домакинството, без да е запознат с особеностите на кучешкия характер. Беше го възпял в шеговито стихотворение (за собствена консумация).

Един ден бях изсипал на кухненския балкон кокали за Пухчо, който ги трошеше и ядеше лакомо. В един момент татко се появи на балкона, без да се съобразява, че всяко куче, когато се храни, не търпи наблизо друго същество - счита го за конкурент.

Животното започна заплашително и силно да ръмжи. Татко го изтълкува като задавяне и посегна да извади кокала от устата му. Пухчо го захапа. Баща ми с изненада установи, че съществото, което той толкова много обича и се грижи като родител за него, може да го нападне.

А аз му казах на майтап: - Татко, ако аз ям пържола, и ти се опиташ да ми я измъкнеш от устата, и аз ще те захапя! Баща ми не удостои с внимание моята шега, остана съкрушен от кучешката неблагодарност.

През неговия дълъг живот имаше няколко подобни случаи, но с хора, за които се е грижил всеотдайно и които по-късно го „захапваха”.

Дружбата на татко с Пухчо продължи няколко години. Един ден, по пътя за нашата вила край Драгалевци, той се спира да поприказва с писателя (и наш съсед) Емилиян Станев. В това време Пухчо изчезва без следа… Татко дълго тъгува за кученцето.

Вилата ни край Драгалевци беше в една местност, закупена от Съюза на писателите, парцелирана и разпродадена на желаещи така, че наоколо съседи ни бяха предимно писателски семейства.

С някои от тях общувахме по-често - Лъчезар Станчев, Борис Делчев, проф. Георги Веселинов. Запомнил съм едно гостуване на семейството на професора.

По време на непринудения разговор между родителите ни, проф. Веселинов с развълнуван глас каза: - Тодоре, никога няма да забравя случката преди много години, когато се срещнахме в коридорите на университета и ти ми подаде ръка пред студентското множество и пред преподавателите. Бях изпаднал в немилост тогава, всички се бояха да общуват с мен, камо ли да се ръкуват. Баща ми се поусмихна и мълчаливо махна с ръка: „То е минало, защо да си го припомняме…”

„Творческите взаимоотношения” между мен и татко започнаха някъде към края на гимназиалното ми образование, когато се обучавах да пиша на машина.

Той ми даваше да печатам някои негови разкази, стихотворения и преводи, но станаха по-интензивни след уволнението ми от казармата.

Вече се бяхме преместили да живеем в доста по-голям апартамент, в който татко разполагаше със самостоятелен кабинет, а двамата с брат ми обитавахме стая срещу кабинета му.

Когато татко беше готов с няколко страници чернова, идваше при мен и ми възлагаше да ги препиша „на чисто”. Това преписване понякога се правеше по няколко пъти, защото той внасяше допълнителни корекции в текста.

След време обаче, моя статут на „технически сътрудник” малко се промени, и аз понякога се опитвах да давам оценки на отделни пасажи, които татко не приемаше.

Изобщо той беше безкрайно неотстъпчив към чужди мнения и съвети за някои елементи от творчеството му. Постепенно тези спречквания преминаваха в кавги.

Татко беше привърженик и последовател на писатели като Балзак, Достоевски и други - с обстойни описания на всяка случка, на всяко душевно състояние на героите.

Докато аз по това време харесвах стила на изявени американски и английски писатели като Стайнбек, Скот Фицджералд, Кингсли Еймис, Уилям Голдман и много други, при повечето от които динамиката, неочакваните обрати, остроумието на диалозите завладяваха ума ми.

Сам си изграждах представа за героите в творбите им, за атмосферата, характера - без автора да обрисува образите с дълги, отегчителни пояснения.

Признавах го за майстор при описанието на природни картини - когато четях някои от романите му, изпитвах истинска наслада - сякаш виждах природата като жива!

Но дългите му разяснения и понякога претоварените диалози ме отегчаваха. Веднъж му казах: „Все едно да разкажеш много смешен виц, а след това на цяла страница да ни обясняваш защо трябва да се смеем!”

В такива моменти татко се ядосваше и започваше да ми говори на „вие”: „Слушайте какво, господинчо! - Когато напишете собствени две-три изречения, тогава можете да си позволите да ми давате акъл!” И ядосан излизаше от стаята…

След няколко подобни спречквания, една вечер в края на приятелска сбирка, прибирайки се към къщи неочаквано ми хрумна нещо: седнах пред пишещата машина и написах „на прима виста” три страници на някакво мое „произведение”, след което заспах.

На следващия ден сутринта влязох в спалнята на родителите ми - татко беше станал. Подадох му написаните листове и казах: - Нали искаше да видиш дали мога да напиша собствени две-три изречения - ето - написал съм две-три страници. Баща ми взе листата и отиде в кабинета си, а аз останах в стаята да си говорим с мама.

След известно време татко се върна с моите листове в ръце и намръщено заяви: - Ти си престъпник! (Аз зинах от учудване.) - И продължи: - Ти си престъпник спрямо литературата! Защото имаш стил, за разлика от много млади автори, на които съм помагал. Започни да пишеш! Като начало преработи тези страници - напиши ги „от трето лице” - т.е. като наблюдател разказвач, а не като пряк участник „в първо лице”.

Кратко отговорих: - Няма да стане! - И така българската литература „осиротя”. А нашето техническо-творческо сътрудничество приключи и беше поето от брат ми, който години след това продължи да преписва по няколко пъти неговите произведения.

Впоследствие, когато се опитвах да пиша малко по-сериозно, разбрах колко тежък и мъчителен е този труд, колко трудно понякога е да пренесеш върху белия лист това, което е в ума ти! И започнах да се отнасям с много по-голямо уважение към творчеството на баща ми.

Независимо от нашите спорове и противоречия, аз много го обичах - заради неговата човешка доброта, честност и достойнство, и съм се старал през жизнения си път досега поне малко да му подражавам.

За съжаление, въпреки че татко доживя до дълбоки старини (почина на 90 години и 3 дни), не можа да се порадва и на правнуци…

Погребението му в Централните софийски гробища съм запомнил освен с присъствието на многобройните му приятели, колеги, роднини, и с една затрогваща случка.

…Малко преди началото на траурната церемония, ритуалната зала се препълни - беше пристигнал автобус от Враца с бивши негови възпитаници от Врачанската мъжка гимназия…

След приключване на прощалната церемония и прощалните слова, наблюдавах с вълнение как беловласите му ученици го изпращат с поклон някъде там - горе!