Йордан Петров

Влакът “Диана-експрес” стремително отминаваше километрите и с лекота отхвърляше дългите разстояния. До София оставаше малко. Вече бе много близо до крайната цел на своя пробег. От прозореца навън току се мяркаха контурите на привлекателната и възхитително красива Витоша с пухкавите и много бели облачета над нея. Натам се бяха отправили пътуващите сега строители-братовчеди Кольо, Росен и Стамен.

Тя бе в главите им от много време и още щом се появи в далечината те, с щастливи усмивки, бързо си размениха многозначителни погледи.

Там ги очакваше оная вила, на която срещу добро заплащане започваше техният строителен сезон.

Едва бяха дочакали пролетта, за да се отправят към големия град и близката до него, много възпявана планина Витоша, с красивите и китни селца около нея. Там традиционно имаше много предстоящи, започващи или дори напреднали градежи на вили и къщи. Разширяваше се напоследък и доста модернизираше живописния, така близо до София квартал Бояна.

На групата строители им беше много приятно и достатъчно романтично да работят “в полите на Витоша сини, где скачат потоци игриви”. Да се чувстват, макар и само като строители, част от хората на “красивото селце сгушило се там, от веки насам” както се пееше в известната планинарска песен.

Правеха го всяка година. И сега не искаха да пропуснат сезона за работа. Не че и в техния край нямаше строежи, но тук бяха по-търсени и платени. Майстори като тях в столицата все не достигаха, а в Бояна те бяха на още по-голямо уважение. Ценеше  се тяхната професия в големия град и особено в Бояна - “в полите на Витоша сини”.

- Майсторлъкът си не разваляме - твърдеше разпалено Кольо.

- Никъде досега! Кой каквото ще да разправя.

Стамен веднага го подкрепяше:

- Затова ни и търсят - бе категоричен Кольо.

Ухиленият до уши Стамен подхвърляше.

- И “в полите на Витоша сини”.

Сега бързаха за наетата от тях, в напреднал  строеж там вила.

- Само да са докарали скелето - безпокоеше се Росен.

Той бе специалист точно по тази част и всички знаеха, че с това ще започнат.

Влакът потракваше напевно и с всяко трака-трак приближаваха все повече и повече до тяхната, както така всички я приема за своя, много близка им планина - Витоша.

- Веднъж един стар султан - заразказва Кольо - решил да направи нова баня и обявил, че търси строители.

- В България ги е потърсил, нали? - попита все така ухиленият Стамен

Колелата на експреса напяваха за бързина, за новост, за стремеж към дейност и работа.

- Разбира се, че в България, къде другаде.

- В България строители да искаш, прочути сме както някога, така и сега.

Най-младият работник, нает в групата преди самото им тръгване наивно запита:

- В Турция ли искал да строи баня?

- Защо в Турция? Султани е имало и другаде - и в Тунис, и в Мароко.

- И къде ли не по арабския свят.

- Дошли майстори отвсякъде и на всички султанът задал само един въпрос: Какво ще направиш най-напред на строежа, с какво ще започнеш?

Колелата потракваха и сякаш се опитваха да отговорят на този иначе много лесен въпрос на стария султан.

- Искам да знам - пояснявал султанът. - На този, който ми даде правилния отговор на него ще поверя строежа.

- Едни казвали, че най-напред ще изкопаят основите, други, че ще направят път и докарат камъните и хоросана и какво ли още не предлагали, но султанът само клател отрицателно глава. Накрая дошъл един от нашенско.

- Колю Фичето сигурно е бил! - предположи Росен.

- Може и той да е бил - снизходително отвърна Кольо. - Защо да не е бил моят адаш? И двамата сме българи.

- И баш строители - каза ухиленият пак Стамен.

- Е-е-е, Фичето ние не можем го стигна - с много уважение към големия майстор отвърна Кольо. - И този нашенец, който и да е бил той просто казал: - Султан-ефенди, на строежа най-напред ще направя клозет, нужник за работниците. Султанът плеснал с ръце и обявил: Ти ще строиш това, което искам, което съм намислил, защото знаеш от къде да започнеш.

- И султаните са търсели, както някога, така и сега само способните - забеляза Росен. - Нали и нас за това ни ценят и търсят.

- А ние ще започнем със скелето - обяви Кольо. - То е най-важното за нас. Ти най-добре знаеш това.

- За да измажем вилата.

- За да оформим оградата в долната част също трябва скеле.

- Разбира се, че с него ще започнем.

Експресът намали ход и изскърца със спирачки, за да влезе в коловозите на Централна гара. Строителите слязоха и бързо се отправиха към, където ги чакаше строящата се вила - в Бояна.

Витоша, която наистина бе красива планина ги очакваше.

С пристигането си се увериха, че скелето е там - на строящата се от тях вила, навреме е докарано и те веднага се заловиха с монтажа му.

Работеха бързо, мълчаливо и сръчно. Само сегиз-тогиз се чуваше:

- Подай скоби, стегни сглобките. Не губи време, не се мотай излишно. Полагай талпите!

До вечерта тръбното скеле бе готово, професионално сглобено и очакваше работниците си.

- Така е, когато знаеш с какво да започнеш - все така ухилен до уши говореше Стамен.

На другата сутрин строителният им ден тръгна рано. На новата вила “в полите на Витоша сини, где скачат потоци игриви” сега най-често се чуваха подвикванията:

- Дай, вар!

- Дай, тухли!

- Още вар! Още тухли!

Общите работници се напрягаха, но едва смогваха да подават материали на майсторите. Те бяха нови и още не можеха да свикнат с тяхното темпо. Чужд им бе напрегнатият ритъм на групата.

- Много бързате - мърмореше единият от тях, съвсем младо момче.

- Винаги така работим, никак не бързаме.

- Мазилката може и да не падне, но оградата с това темпо и нестегналия се още хоросан, може да се кълне. Бързо я издигате и ще се наврати на една страна.

- Ти давай повече вар, няма да се килне и наврати.

- Ама да не започнеш да викаш: “Бягай, дуварът пада!”

- Това на нас никога не се е случвало - казваше най-големият от братовчедите - Кольо.

- Ако така работите, може и да се случи! - не преставаше недоволният.

- Не се безпокой.

- Ще се случи, - напяваше той - щом толкова бързате, няма начин да не се случи.

- Само на тебе ти се струва, че бързаме! - поклащаше глава Росен: - Това е нашият тертип - правим мазилките, редим тухлите, да, бързо го правим. Все една след друга, та градежът да върви, да се изпъва нагоре. След тази вила ни чака и друга.

- Ако все така държите градежът да се изпъва нагоре, няма начин някой дувар да не пострада. Може и да рухне и тогава никой няма да ви търси. Строители със падащи огради и стени не се търсят.

- Ако започне да пада някоя стена - не се стърпя третият братовчед Стамен и весело намигна, - да не мислиш, че някой ще ти викне да бягаш?

- И ще ме гледате как тя ме затиска? Ще ме оставите под нея. Така ли?

- Това ли си мислиш?

- Сигурно го искате!?

- Няма да те оставим, няма да пострадаш - хилеше се насреща му Стамен.

- Какво ще направите? - не усещаше шегата работникът.

- Ще ти креснем: “Дай, гръб! Подпри дувара, глупако!” - всички прихнаха и се засмяха с изключение на “глупака”, които съвсем не се смяташе за такъв.

Това го докачи и той пак замърмори нещо недоволно на себе си. Другите се втурнаха да работят и не го слушаха.

- Давай вар, давай! - подвикна пак Кольо.

- Давай! Повече вар и по-малко приказки! - викаха останалите.

- Давай, давай - мънкаше си новият  работник - и ме не питате колко много се уморявам с тези пълни кофи.

Росен, който зидаше горе, изхвърляше от време на време с мистрията по някое и друго камъче от хоросана. Това започна често да се повтаря, явяваше се вече след всяка изсипана върху тухлите мала с хоросан и това много забавяше градежа. Всяко, и най-малко камъче повдигаше поредната тухла и зидът ставаше неравен. Чистенето му от хоросана силно нарушаване ритъма на работа.

Камъчетата пречеха и на Стамен при мазилката. Той също се ядосваше, че губи време да ги вади от пресния хоросан.

След прекарването на мастара всяко камъче оставяше след себе си дупка и дълбоки бразди в мазилката по стената. И да гладиш, и да замазваш - все тая. Ако не го извадиш, дупката само от едно камъче ставаше по-дълбока и браздите повече. Единственото спасение бе отстраняването му, повредените места трябваше да се запълнят с пресен разтвор, пак да се глади, да се търка, за да се постигне отново гладкост. Това много бавеше, така можеше и с месец да се проточи измазването на вилата.

- Пясъкът пресят ли е? - нервно попита той.

- Пресят е!

- Вземете сито и го пресейте отново! За другото бъркало да сме гарантирани, със сигурност да ги няма - каза майсторът. - При градежа - как да е, но при мазилката камъчетата са същински мор.

Работниците пресяха пясъка, но камъчетата незнайно защо и как пак се появиха.

- От варта може да е! - предположи Росен. - Няма от какво друго! Разбийте бялата вар на мляко и я прецедете.

Прецедиха и варта, преди да я забъркат с пясъка, но камъчетата, пусти да опустеят, не се махнаха. Пак си останаха  в хоросана и все ги имаше.

- Ако и утре върви така, как ще я караме? - косеше се Росен. - Само мазилката колко много ще ни забави!

- За по-малко от седмица трябва да се справим, а иначе и десетина дни няма да ни стигнат - допълни Кольо.

На обяд ги очакваше кулинарна изненада. Бабата - стопанка на вилата, бе подредила грижливо масата и тържествено ги покани.

Такава бе предварителната им уговорка - да ги храни на обяд, за да не губят време строителите да си търсят храна. Отначало бялата покривка и салфетките зарадваха строителите и те седнаха с настроение.

- Какво си ни сложила в тези големи чинии, стопанке? - попитаха те.

- Киселец, баби! - отвърна старицата.

- Не е ли скъп киселецът напролет?

- Скъп е, ама аз в градината си имам - колкото искаш!

- Бива ли киселец за строители, стопанке! - попита Стамен.

- Бива, баби, бива! Той е много вкусен.

- Вкусен, но държи ли сито?

- Хапнете си повечко! Киселецът е твърде полезен - не се предаваше бабата.

- Може да е полезен, ама каква му е файдата - като след час ще ни стържат стомасите?

Бабата не отстъпваше и най-подробно обясняваше, че киселецът съдържал желязо, манган и не знам колко си още химически елемента, че въобще не тежал на стомаха и че той бил едно от основните ястия във вегетарианската кухня. Тя самата била на седемдесет и седем години и за нейното дълголетие особено важен бил киселецът. Затова с бодър глас уверяваше:

- Опитайте, баби! Ще ви хареса. Яжте, колкото искате!

Строителите опитаха. Хареса им, но бяха прави, че много скоро огладняха.

На другия ден ги сполетя същото. Най-напред отново се появиха камъчета в хоросана и бавеха работата.

- От какво може да е? - питаха се всички. - И пясъкът пресят, и варта - прецедена, а ги има?!

- Може да е от мястото, на което се разбърква бъркалото? - предположи Кольо. - Почвата е камениста и от нея може да изскачат.

- Измети хубаво тук! - заръча Росен на недоволния общ работник.

И затова, че той бе постоянно кисел, го кръстиха Кисельока.

- Не е от мястото! - цупеше се той.

- От какво е тогава?

- Че знам ли аз? - невинно казваше Кисельока.

- Измети, измети! - настояваше Росен. - Скоро ще разберем от какво е!

Но не можеха да разберат. Във хоросана все оставаха камъчета. На всичко отгоре по обяд бабата отново им поднесе киселец

- Бабо, бабо! От твоя киселец съвсем ще измършавеем.

- Не бойте се, баби! Ще ви сипя колкото искате.

- Измършавяването не е толкова страшно. - каза Кольо. - По-лошото е, че малко работа свършваме след такъв обяд.

Строителите пак ядоха постно и пак рано огладняха. А камъчетата в хоросана така и не свършиха и сякаш станаха повече. Откъде ли бяха дошли, дявол да ги вземе тези нищо и никакво камъчета, които така пречат при мазилката и късат нервите на майсторите?!

След час-два бабата излезе на пазар. Строителите се спогледаха и вторият общ работник каза:

- Хайде да окосим киселеца! Да се отървем от него!

Намериха коса под сайванта. Запретнаха ръкави и набързо окосиха проклетия зеленчук около къщата и в градината.

- Хвърлете го на прасето! - каза Росен. - Като се върне старата скъперница - да не намери нищо!

Пред прасето израсна цяла камара от киселец и то доста се затрудни, докато изяде толкова зелентия. Това, което не можа да изяде - така го овъргаля и омърси, че не можеше да се разбере какво е. Строителите бяха въодушевени - най-после щяха да се отърват от омразния обяд.

- От утре бабата ще трябва да смени менюто. Ще ядем друго - пък каквото ще да е! - потриваше ръце Стамен.

Когато старицата се върна от пазара, Росен уж виновно каза:

- Стопанке, ние май направихме една беля.

- Каква беля?

- Окосихме киселеца, за да не го опръскаме с вар. Но той започна да вехне. Затова го дадохме на прасето - да не стане зян! - и Росен хитро намигна на другите.

Всички очакваха бабата да се завайка, но тя остана невъзмутима:

- Хубаво сте направили! И прасето го обичаше, но сега му е дошло доста. Гледам, че не всичко е изяло!

- Ти за утре ще има ли какво да ни сготвиш? - престорено загрижен каза Росен.

- Ще има, баби, ще има! Аз на тавана колко киселец съм насушила - чували, чували! В книжните торби не се разваля с години.

- Брей да се невиди! - затюхка се Стамен. - Утре пак ще сме на “зелено”!

- Няма да сме! - каза Кольо и попита: - Кой ще отиде до месарницата?

- Нека иде Кисельока! - предложи някой: - На него работата и без това не му спори.

Дадоха му пари и Кисельока тръгна. Заръчаха му да вземе повече и по-тлъсто месо.

- Да има много калории и да държи по сито - каза Стамен.

Строителите пак се качиха на скелето. Увлякоха се и не усетиха как работата им потръгна. Кисельока се забави доста. Очевидно не бързаше да се връща. Тогава Стамен забеляза:

- Когато Кисельока го няма, няма и камъчета в хоросана.

- Вярно! - каза друг: - Второ бъркало вече правим и нито едно камъче!

- Че той ли ги слага?

- Като се върне, наблюдавайте го! - заръча Кольо.

След десетина минути Кисельока се върна и донесе месото. Дадоха го на бабата с молба да го сготви за утре.

“Ако ще и с киселец да е! - рекоха весело строителите: - Нали ще има и мръвка!”

А Кисельока запретна ръкави и се хвана за лопатата. Другите крадешком го наблюдаваха. Направиха ново бъркало хоросан. Кисельока напълни кофите на колегата си, който ги понесе към скелето. После гребна от филца, хвърли половин лопата дребни камъчета в бъркалото и бързо ги разбърка.

- Стой! - извика Кольо! - Открихме го! - и той посочи Кисельока.

Всички скочиха от скелето и мълчаливо го заобиколиха.

- Значи, ти си бил?! - наежи се Росен: - Като ти завъртя една мистрия и ще видиш черни камъчета посред бял ден.

Макар и с неохота онзи си призна:

- Ами, аз бях!

- Защо го направи?

- За да работите по-бавно. - Много ме уморявате - не смогвам да ви бъркам и нося хоросан.

- Ние сме дошли тук, за да работим и да печелим пари, а не да чистим камъчета! - каза Кольо и се обърна към другите: - Какво да го правим?

- Да си върви още сега! - отсече Росен.

- Да си върви - откъдето е дошъл! - казаха останалите. - За два дни ни скъса нервите.

Кисельока не се противи. Дори не попита за надница, но Кольо не искаше така - колкото е работил толкова. Извади пари и му плати.

Кисельока се облече и си тръгна.

- Дано от утре вече не си разваляме настроението с киселец - каза Стамен. - Двата вида киселец ни дойдоха доста…

И те отново се качиха на скелето. А скелето бе високо, високо “в полите на Витоша сини” и от него се виждаше цяла София.