Петър Андасаров

НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО

Самотна като тъжен залез -
зад хоризонта на раздялата изчезна…
Ръцете ми -
протегнати в посоката на твойто заминаване -
са като пътната врата, от тебе незатворена.
Студено е сега у нас.
От дългото очакване
жарта в огнището угасна…
Да беше се усмихнала,
поне като пред път
да беше се усмихнала.
И пътната врата да бе затворила.
Да, знам,
че няма да се върнеш!

***
И сънен, сънена врата
отвориш в миг внезапен -
в очите ти нахлуе белота
и грабне сънищата златни.

И ти реално разбереш,
че зимата дошла е -
снегът вали като копнеж
и нежен образ вае.

И музика струи навред,
и цялата природа пее.
А ти, макар да си поет -
пред тази красота немееш.

Немеят твоите очи -
вали снегът любовен.
И в мене музика звучи:
не си, не си ти спомен.

***
Какво от това, че те няма -
че вървиш по горещия пясък на друга любов,
че си в двора на ново приятелство,
че си в ливадите на чужди сънища…
Все едно е!
Ти си залез
на отминал в просъница ден,
който все гори,
но не догаря.

Ти си всъщност затворена в мен.

ТИ ОСВЕТИ НЕБЕТО НА ДУШАТА МИ

Като пиянството на пролетни дървета, невъздържано
танцуващите пламъци на погледа ти в мене лумнаха.
Ти освети небето на душата ми. И аз забързано
през отчаянието си към светлина се втурнах.

Не знаех, че на цъфтежа огнения връх ще стихне
след набези невъзмутими на слани.
И жаждата ми безнадеждно ще утихне,
и отчаяние отново ще кълни.

Надеждата - от болката по светлината - се прегърби;
и радостта ми, че ще те дочакам, остарява.
През видимото време като размах на безсезонни гълъби
животът ми без тебе отминава…

***
Самотен смях на дюли,
обрулени дървета.
Изпуснат лъч от юли
сред унеса им свети.

По лунен лъч щурчето,
забравено от бога -
катери се в небето
почти до изнемога.

Катери се сърцето
по хълма на забрава,
на лятото, което
без обич отминава.

БАЛАДИЧНО

Една вълна
се втурна с вълчи бяг
след стъпките на обичта ни
и дирята завинаги обсеби. . .
Не трябваше,
не трябваше
да минем
по пясъчния бряг
на туй море,
измислено
от тебе!

***
На вратата на обичта ти почуках.
Ти ме прие
и аз коленичих
пред августовския изгрев
на очите ти.
Загледах се в тях,
за да прозра в тебе.
А всъщност себе си
за първи път видях.
И не разбрах -
от мойта всеотдайност
кога си тръгнала обратно,
кога ли си затворила вратата,
кога си ме откраднала.
Изчезнала си,
с мене си изчезнала, наистина…
Господи,
върни я -
изгубих себе си!

***

На Галина

Мила, как те жадувам -
век не съм те докосвал.
Знаеш ли колко ми струва
тази мъка да нося!

Тази мъка - да искам
като поглед на цвете
да те огрея истински
и за тебе да светя.

Тази мъка тежи ми,
че керванът на дните
зад хоризонта отмина
и къде ли се скитат?

В твоя град ли се спряха
тебе без да докоснат?
Грешно е, господи, грях е
тази мъка да нося.

***
Трябваше ми твоето присъствие.
При мене трябваше да останеш -
да те запомня,
всичко в тебе да запомня
и после да те пресъздам
у себе си…
Но ти напусна моя летен ден,
от внезапен дъжд помамена…
Сега напразно гоня твоя образ
по стените
на измръзналите спомени.
Очите си изгубих да те разпозная.
И все не мога!
И не мога!
Чертите ти са разпилени
като образа на нявгашна мадона
върху стените на старинен храм -
от дъждове изронена…

***
Синчец омагьосал е лятото.
Щурци мира не дават на юли.
Август върви през полята -
в шепи понесъл светулки.

Далече от лятна магия -
ти в нечия есен залезе.
Не мога да те открия,
а ме боли от нежност.

***
До лудост бяло. Снегопад.
Лисичи вятър полудял.
От моя праг до твоя град.
Огромен сняг е навалял.

Небето тлее - сив екран
на изоставен телевизор,
пред който мисля непрестанно
за нашата далечна близост.

ОЧИТЕ ТИ - НЕБЕ ЗА ПОГЛЕДА МИ

И ето го -
горещото далечно многоточие
на лястовиците очаквани.
Те идат и със слънце в човките
ще свият песенни гнезда под стряхата ни.
Но слънцето, което носят
няма да ме сгрее,
нито небето необятно -
защото в погледа ми
и до днес живее
следпразничния сняг невероятен. . .
…Косата ти - горещо слънчево сияние -
молитвен ореол в икона.
Очите ти от светла музика пияни
очите ми люлеят в хоризонта си.
Но пада сняг по твоите клепачи -
крила на лястовици в полет.
И слиза тъжно-бавен здрача
в очите ти -
небе за погледа ми.

СЕГА

Ти си някъде, някъде, някъде:
светулка в пазвите на нощта,
глухарче в смеха на ливадите,
пеперуда с танц над цветя.

Аз съм другаде, другаде, другаде:
изгубен елен сред гора,
пътека захласнато-луда,
омагьосана в слънце пчела.

И живея обречен, живея с предчувствие,
че до тънкия залез на последния час
на раздялата вятърът все ще си духа
през времето между нас…

ЕПИЛОГ

Не е възможно да ме напуснеш!
Ти живееш
на брега на моя живот -
дърво на речния бряг си ти.
Водите всеки миг текат
като времето,
като дните ни -
но не могат да отвлекат,
но не могат да откраднат
нито образа,
нито сянката му.

Не!
Не е възможно да ме напуснеш!
Аз те нося в очите си…