ИЗВЪНРЕДЕН ПОЛЕТ
Още на втори терминал на софийското летище се заприказвах с мъж и трудно подвижна жена в опит да им помогна за подготвянето на багажа. После се оказа, че ще летим заедно и дори местата ни са едно до друго в отдела „икономичен клас”.
Докато съпругата се взираше през илюминатора в пухкавите кълба на облаците, а после притвори уморено очи, непознатият до мен благодари за помощта, която бях оказал на софийското летище, и добави:
- Да имаше достатъчно средства, щях да я настаня в бизнес класа като онези италиански господа, които се ширят отпред и стюардесите се въртят на пета около тях.
- Не е речено човек да демонстрира навред благосъстояние - възразих. - Какво от това например, че у нас се возиш в скъпа кола и подире ти върви охрана от яки мъже с тъмни очила, а на ръката ти има часовник за хиляди долари? Нали всички сме смъртни и никой няма да отнесе нищо подире си. Когато сме в небето, отдалечени от всичко земно, в съзнанието ни не се ли откроява по-ясно смисълът на тези очевидни неща…
- Да, всичките сме смъртни - някак инстинктивно повтори след мен мъжът и приглади посребрелия си кичур коса.
После, щом видя, че се загледах в странния бял перчем, който се открояваше върху младоликото му лице и в набразденото от дълбоки бръчки чело, се извърна с крива усмивка, като опитваше да покаже, че ми доверява нещо, без да се засяга от думите ми:
- Вижте, господине, преди години, до времето на голямата криза, имах добър бизнес. Никога не съм демонстрирал, както казвате, но пък обичах удобството. Жена ми и детето са всичко за мен. Обичах да им създавах комфорт. Имахме си всичко, и просторно жилище, и джип, и вила в местен курорт, ходехме всяко лято на море, а зиме на планина. В града ме уважаваха, понякога пишеха за мен в регионалната преса и дори ме показаха няколко пъти по телевизията заради дарения, които правех на училища и детски градини. С една дума, бяхме щастливи…
- Но нещо се е объркало?
- Да, търговията ми взе да закъсва. Неусетно задлъжнях, тъй като бях вложил сериозни инвестиции в проекти, които не можаха да покрият загубите. Дойде рецесията, а наред с нея се случи и нещо, което промени нашия добре подреден свят.
Опитах да кажа нещо утешително, загледан в умисленото лица на спътника си. Едната му буза леко потреперваше. Изглежда, искаше да изрече нещо, но търсеше подходящите думи. Най-сетне се извърна от илюминатора, успокоен, че съпругата му и заспала, и тихо рече:
- Приятелю, няма застраховка срещу бедите в живота. Никоя компания не би могла да те предпази от онова, което е писано да се случи. И единствено само този над нас, който неотменно следи за добрите и лошите ни дела, би могъл да ни спаси, никой друг!
Той повдигна десница с някакво страхопочитание и усетих как мекият кадифен блясък в очите му изчезва, влагата избива и вади кърпичка да се изтрие. После събеседникът ми още веднъж погледна към жената, увери се в спокойното й дишане и продължи:
- Бедата не идва сама. Съпругата ми си правеше годишните здравни изследвания, когато личният й лекар откри, че нещо не е наред. И се започна, ходене по болници, чакане пред кабинети, консултации при софийски специалисти. Всеки казваше нещо различно, диагнозите бяха неясни, а тя продължаваше да се влошава.
- Ако това би ви успокоило, ще кажа, че липсата на ясна диагноза е най-точната диагноза за родното ни здравеопазване - прекъснах го. - Имам роднини и приятели, които са понесли по нещо от системата. Да не дава господ пък да влезеш в болница…
- Тъкмо това се случи накрая - въздъхна спътникът ми, облегна се на седалката и с притворени очи докосна чашата с кафе, подадено му от стюардесата. - Наложи се жена ми да влезе в болница, беше в навечерието на Рождество Христово. И там изследванията й продължиха без резултат. Накрая предложиха да й се направи операция. Останали ми бяха малко спестявания, платих за избор на екип и оперирането започна. Но не завърши добре, жена ми не излизаше от кома. Продадох автомобила и доплатих още, само и само да направят нещо…
- Направили сте необходимото и ето, тя е тук, отново пътувате… - махнах с ръка, но в следващия миг кафето ми загорча, защото видях как лицето на пасажера до мен посивя, той задиша на пресекулки и уплашен от вида му, повиках стюардесата, която подаде чаша вода.
Стараехме се да не събудим жената. Слава богу, тя спеше непробудно, моторите шумяха равномерно, а облаците бяха останали далеч под нас. Какво ли можеше да помогнем, ако и на господина до мен се случеше нещо, как ли щяха да се приземят на летище Малпенса, кой ли щеше да ги приеме. А и на мен щяха да отворят работа.
Егоистичната мисъл за кратко ме налетя като досадна оса, после отлетя с гласа на стюардесата, която бе измерила с електронния апарат кръвното налягане на мъжа:
- Всичко е наред. Пулсът е висок, но скоро ще се стабилизира. Не бива обаче да се вълнува… Ако има нещо, повикайте ме.
Не ми се искаше повторно да я викам. Какво ли можеше да стори тук, на десет хиляди метра над земята, когато се чува само сънливото мрънкане на двигателя и дълбокото дишане на една спяща съпруга, за чиито премеждия толкова малко знаех.
И Бога ми, господа, за миг си припомних онези мои няколко пребивавания по болниците, когато лежах разпънат, на системи, виех от болка и стенанията ми отекваха из цялото отделение, после проклетите ми кризи отшумяха и болните от съседните легла най-после заспаха, но аз никога нямаше да забравя, че все пак лекари и сестри неотменно бдяха над живота ми.
И промълвих повече на себе си, отколкото на събеседника до мен:
- Все пак пациентът не бива да е предубеден за неща, които не зависят само от медиците. Колкото и да се стараят, понякога не всичко зависи от тяхната воля…
Мъжът до мен обаче ме чу, разбра какво искам да кажа и изглежда думите ми прозвучаха към него като укор, затова отново прошепна:
- Простете за слабостта ми. Случва ми се понякога, щом се сетя за тази история…
Моля ви, не се вълнувайте! Нека да узнаете какво се случи и тогава ме съдете.
- Но аз не ви съдя! Има какви ли не случаи, а животът е толкова разнолик.
- Тъкмо затова. Ето какво стана в онези дни…
Сега лицето на мъжа бе добило обичайния си вид и като цяло изглеждаше по-спокоен, уверен и някак съсредоточен в една своя мисъл, която искаше непременно да изкаже, само бръчките на челото му става като дълбоки зараснали белези от поредица жестоки удари, а белият кичур стърчеше настръхнал и странно сребреещ в дрезгавината на утрото, надзъртащо през илюминатора заедно с първите лъчи на слънчевия диск.
- Въпреки усилията на лекарите жена ми не излизаше от кома. Един ден, разказаха ми сетне, ударите на сърцето й намаляват и накрая напълно спират. Обявяват я за мъртва, смъкват я в моргата на болницата и подготвят смъртния акт, после ми звънят. Когато ми съобщиха, почувствах, че съм получих внезапен и тежък удар по главата. Съборих се на земята. Дъщеря ми пищеше, заливаше ме с вода. Прегръщах я и виех от болка. Детето ми щеше да остане сираче, а аз губех най-скъпото си същество.
- Но как така… мъртва? Тя е тук, до вас!
- Почакайте!… Уведомих родителите ни. Майка й захълца от вратата, баща ми тръгна да дири погребална агенция, поръчахме дори ковчег, час за погребение…
- И?
- Тъкмо щяхме да тръгваме за болницата да си я приберем, когато оттам ме изпревариха. Позвъниха ми, исках да ги изругая, в скръбта си бях напълно превъртял. Слушалката пое невръстната ми дъщеря, после ме хвана за рамото и закрещя в ухото ми - татко, опомни се, мама е жива! Гледах обезумял и мислех, че фантазира, горкото сираче, в мъката си… И знаете ли какво ми съобщи шефът на отделението?
Тук събеседникът ми замълча, преглътна с усилие от кафето, отново притвори очи и тихо промълви:
- Някаква санитарка чистела там долу, между мъртвите. Чула шум. Извърнала се уплашена и видяла една мърдаща ръка, и едно тяло, което опитва да се надигне от мраморната маса!
- И това е била съпругата ви! Тази, тук, до вас?!
- Точно така, господине. Възкръснала, както е речено, от мъртвите!
- Простете, но това звучи… невероятно!
- Така си мислех тогава и аз. Вие подигравате ли ми се, крещях на лекаря, а той, сконфузен на телефона, опитваше да ме успокои. После като светкавица ме осени една мисъл: а ако казва истината?! Нали губещият човек до последно таи искрицата надежда… Прекръстих се, аз, невярващият, който от години не бях стъпвал в църковен храм, и поех заедно с роднините и дъщеря си към болницата. А там, във фоайето, се събрали всички, доктори, сестри, санитарки, болни - коментират, ръкомахат пред една немощна жена на носилка, с прояснено и огряно от странна усмивка лице!
- Значи, чудо!
- Така си е. Изписаха я още същия ден. Препоръчаха ми климата на Ломбардия, минералните извори, покоя… Продадох вилата, взех добри пари. Ще обиколим Италия, ще се поразсеем из музеи, галерии, ще слезем и на юг, по Средиземноморието. От младоженци сме си го обещали този меден месец. А и такова бе желанието й преди време, да види Италия. Току-виж, и някоя идея за бизнес контакти с нови партньори се родила… Ще запалим с жена ми по една голяма свещ в катедралата на Пиаца дел Дуомо, пред чудотворната икона на Божията майка с Младенеца, нищо че сме православни. Бог е един за всички… Обещал съм тези свещи, за здраве и с благодарност. Пък каквото е писано нататък…
- А дъщеря ви?
- Разбира се, че ще ни липсва, но сме я оставили на родителите ми. Да свири на виолончелото и да се стяга за изпити. Искаме да проучим някое музикално училище в Милано, казаха че има дарба и не бива да я пропилява. Може да я запишем от есента и в някой местен колеж. Ще се взема в ръце, денем и нощем няма да спя, но ще им осигуря хубави дни и на двете. Нали чудото се случи. Трябва човек да има упование в нещо на този свят. Късно го разбрах.
- Никога не е късно… - отвърнах и на свой ред извърнах глава към кротко спящата непозната, прислонила глава тъй, както във фреската на онази наглед обикновена, но свята жена, наведена с невероятна обич и тъга над детето си, в катедралата на Пиаца дел Дуомо.
И докато самолетът святкаше със сребърни крила, се замислих за преходните и вечните неща в живота ни. Светлината все по-силно проникваше през илюминаторите, разливаше се бавно, но могъщо над приближаващото летище Малпенса, което сега изглеждаше някак дребно, едва забележимо и призрачно сред дрезгавината на миланското утро.
