ЯРОСТ
Още с пристигането си в морската столица Стилиян Йорданов си каза, че някак неволно, неусетно животът се повтаря и няма нищо ново под слънцето, както е речено в онзи библейски текст.
Нима нещо се е променило и тук, в сравнение с преди двайсетина години, когато идва горд, млад и наперен, а гларусите отвъд широко разтворената балконска врата на скромния хотел се рееха над тополите и брястовете като малки бели точки и зад тях, към линията на хоризонта, се мятаха сребристите платна на зареяните сред морската пяна лодки, и морето бе синьозелено, както и сега, безкрайно в своята необятна загадъчност и простота, с неизменния плясък на вълните, със светлокафявите ивици на брега, обхващащ залива, над който пламтеше зеленина, мяркаха се керемидени покриви и асфалтови алеи, и една далечна улица, слизаща към пристанището с мачтите на товарните кранове, и със същия крайбрежен път, зает от автомобили, препълнени с нетърпеливи и любопитно надзъртащи през стъклата пътници, които бързаха час по-скоро да се отклонят към курортните комплекси.
Стилиян отърси глава, завъртя волана и автомобилът послушно пое към курорта, който бе влязъл и в снощния му объркан сън, и в сегашните му разпиляни като ято подплашени чайки мисли.
И това пътуване, не беше ли то хипотетична идея, като онези от безкрайните студии и статии, които разработваше през протяжните делници за годишника на университета или за някой научен сборник, и накрая завършваше с някакви обощаващи изводи и оценки, далеч по-различни от началните му намерения.
Вярно, сега Ина бе до него и това бе важен детайл, който предвещаваше далеч по-ведър и оптимистичен финал, а вместо скучна студия животът в яркия слънчев ден повече му приличаше на безкрайна писта, по който можеше да натисне до краен предел газта и колата направо да полети, без да се съобразява с хилядите ограничения, забрани, предупреждения.
Да, Ина беше до него и лицето й бе озарено от щастлива усмивка, ръката й леко докосваше рамото му при всяка живописна извивка на пътя, докато пред погледите им се разкриваше друга реалност - с усмихнатия илюминатор на слънцето, с вълшебния морски бряг, който подобно на кораб ги очакваше, готов само след миг за зарови кил във вълните и да запори право през необятната синева надалеч, отвъд видимите контури на морския хоризонт.
Сякаш всичко пред тях бе нереално, сякаш онзи град с университетските корпуси, опустяли през лятната жега и тъжни без обичайната студентска глъчка, бяха останали някъде назад, в едно друго време и пространство, а сега в цялото си великолепие пред тях бе картината на изкусен живописец, дремеха в нея на рейд няколкото кораба; и заливът, и Ина с разпуснатите си кестеняви къдрици, със сияещото си младо лице излъчваха онази тъй дългоочаквана ведрост и простота на изказа, които можеха да накарат дори и най-пристрастения в досадните си научни занимания кабинетен учен да забрави всичко - и нападките, и завистта, и проблемите в катедрата, та дори и малките успехи, похвалните рецензии в научния печат, наградата на академичната общност за приносно изследване на годината.
Щяха да получат инфаркт след поредната му издадена монография и успешната защита на големия докторат.
Какво от всичко това, за което бе теглил с години и го бе постигнал с цената на стотици безсънни нощи; не е ли самото познание още една порция суета и безсмислие - каквато, впрочем, бе и изтъканата ъгълчетата на устните язвителност и стаената злоба у онези, които доскоро бе смятал за приятели и верни съмишленици?
И няма нищо ново под слънцето, и всичко е суета - ефимерната слава, интервютата по телевизиите, познанието и поредната книжна тухла в стената, и поредната порция завист - тогава нали само денят, в който си устремен и пътуваш, остава да лети като безгрижен гларус над морската градина, синевата и красивата млада жена до теб.
Ех, драги ми професоре, и академик някой ден да станеш, огънят на някоя Ина винаги ще ти напомня, че животът нито започва, нито свършва с проблемите на теб, катедрата и факултета, и че само великото настояще има силата да те превръща в друг човек, по-добър, по-мъдър и навярно…по-щастлив.
- Като малка съм идвала тук - изтръгна го от дългото мълчание Ина и посочи с ръка навън.
- Тук, из морската градина, тичах към Аквариума, отзад вървяха майка ми и приятелят й, после пътувахме на север, към Златните пясъци, помня някакъв социалистически тип хотел и огромна навалица по плажовете под свирепото слънце, помня чадърите и как се загубих сред тях …
- Обзалагам се, че са ти дърпали ушите, задето е трябвало да претърсят плажа… - обърна глава Стилиян и леко се засмя.
- Точно така беше! - усмивката слезе от лицето на Ина. - Майка ми бе жестока. Сякаш аз й бях виновна, че е останала без мъж, а този, с когото по това време ходеше, само я бе използвал заради добрите пари, които изкарваше в тогавашния завод… Е, приятелят й бе един от всички онези, които се изредиха през годините, докато още бе с изпънато тяло и красиво лице. Този поне ни доведе на море. Другите, ще попиташ… Те завинаги я отделиха от мен. Замина подир един, сетне заживя при друг, и повече не се върна. Родителите й ме отгледаха. Да, появи се веднъж, когато вече следвах, посбръчкана, с много грим и червило, не успях в първия миг да я позная…
- Колкото и да е тъжно, не може да избираме онези, които са ни създали, и сетне цял живот трябва да се примиряваме с техните слабости, и да проклинаме часа, в който са ни заченали - рече Стилиян и докосна дланта й. - Е, поне живот са ни дали, а това не е малко. Ето, можем да се насладим на морето, на един красив изгрев, на света, да бъдем с хората, които обичаме…
Той замълча, изчака колата да мине поредния завой и щом излезе на правия участък, продължи:
- Все пак вече си голяма, имаш правото сама да си решаваш съдбата, да избираш. Ето, имаш добра професия, дипломира се и за магистър. Нима има по-успяла жена в рода ти?
- Да им плюя и на бакалавърската, и на магистърската дипломи, като отново съм без работа - въздъхна Ина, отметна къдравата си кестенява коса и очите й блеснаха с дълбоката си синева. - Затова ще бягат такива като мен от България. Затова ще се топи нацията ни, докато накрая останат само старите и немощните, а какво по-добро за политиците от послушен и удобен за манипулиране електорат, а? Ако не си ти, и минута не бих се задържала тук…
- Не бива да губим надежда - обади се той замислено, макар да усещаше, че в думите му няма и капка утеха. - Все пак, най-доброто е,че си млада и пътят е пред теб.
- И ти не си престарял.
- Е, разликата ни в годините би стреснала порядъчните люде - рече той с горчива ирония и докосна дланта й. - Добре, че поне това не си го слагаш.
- Ако бях уплашена, нямаше да съм с теб. Винаги ще съм благодарна, че ми помагаше, докато завърша, и квартирата си ми предложи, и ме издържаше като свое дете. Не ме остави, както го направи майка ми. Не ме прогони, като мнозина зарязваха нея, след като й се наситеха…
- Не бъди крайна! - стисна ръката й Стилиян. - И нейните родители не те оставиха. Поне ти бяха морална опора в последните години. А онова, моето, е само едно мъжко рамо и не искам да си ми задължена. Всеки би го сторил.
- Не всеки, приятелю, и ти много добре го знаеш! Слушай, още нещо исках да ти кажа. Ти превърна в реалност сънищата ми. Ето, това пътуване например. И колко като него?! Щях ли да обиколя страната, да видя толкова красиви места? Кой би се грижил като баща за мен? Всичко е много хубаво, обаче аз не мога да стоя повече без работа и да чакам подкрепа само от теб. Не искам повече да ти тежа. Не разбираш ли колко подтисната съм, откакто ме съкратиха? Не биваше точно днес да ти го казвам, но от месеци ми е на устата…
- Мнозина на твоята възраст имат далеч по-стръмен път - отвърна той и мина с длан по лицето й, после извъртя волана, вече влизаха в центъра на курортния комплекс.
Пред очите им се показаха продълговати сгради и двукатни къщи с добре подредени дворове, след два стръмни завоя пътят свърши и се озоваха пред международния дом на журналистите, висока сграда от времето на социализма, на самия морски бряг.
Зад нея заливът святкаше в сребърни и бронзови отблясъци, край тях по улицата и около малкото площадче имаше дневни барове и кафенета, павилиони с плажни облекла, пъстроцветни хавлии и надуваеми дюшеци.
Плясъкът на вълните бе осезаем и настойчив. Ина изскочи от спрялата кола, протегна тяло и вдъхна от мириса на водорасли.
- Боже, морето! Най-сетне, след толкова години…
- Знам, че това е малко да компенсира огорченията ти - спря до нея Стилиян и сложи ръка на рамото й. - Все пак по-добре да се радваме на днешния ден, а превратностите да оставим за утрешния… - Тогава да зарежем старите сгради и да потърсим нещо по-добро. Тук има толкова частни хотели…
И те, хванати за ръце, изредиха няколко от тях, но места нямаше, макар да бе още в началото на сезона.
В “Торо Негро” им предложиха високи цени, тогава решиха да се отбият в съседния хотел, който стоеше някак по-назад от останалите си събратя и от главния път се виждаше седеметажната сграда със зеления символ на детелината, дала и името му.
Дворът бе скрит в зеленината на смърчове и стари крайбрежни дървета.
Когато влязоха откъм задния вход, оказа се, че има охраняем паркинг, заведения на открито сред добре подстриган райграс, а пред входа се синееше продълговат басейн.
- Места ще се намерят, но имаме проблем. Балконите на всичките ни стаи и апартаменти са осеяни с гнезда и шефът на комплекса нареди утре да се свалят. Ще бъде неудобно за вас. Е, вие ще си прецените…
- Да сваляш гнезда от къщи не е на добро - каза Ина и се обърна към спътника си. - Ти решаваш. Колкото до мен, не бих се впечатлила от тази подробност, дори на драго сърце бих попречила утре на изпълнителните служители!
- Тогава вземаме стая на шестия етаж с изглед към морето, каквото и да ни струва това! - стисна дланта й той и се засмя. Пък на птиците и на гнездата може да им се размине, щом сме тук с теб. Нали казваше, че да сме заедно, носи късмет и на двама ни. Нека сега го проверим!
- Дадено! - кимна тя и подаде личната си карта на администраторката.
Привечер двамата поплуваха в басейна, хапнаха на терасата от сандвичите, които Ина предвидливо бе направила, и заспаха уморени от дългото пътуване.
Решиха да станат рано, още преди обяд жегата лягаше ниско над брега, а през тези дни и лекият бриз се бе загубил.
Според стопанина на кафенето, където изпиха първата си порция сутрешно кафе, бризът бе отлетял навътре към залива, а това обещаваше скорошна промяна на времето.
Нямаше вълни и двамата навлязоха в плитчините. Водата ги галеше с мека прохлада, миришеше на водорасли и на миди, пясъкът сякаш се отичаше с всяка стъпка на Ина и тя тихо въздишаше - морето й се струваше още по-голямо и бездънно в изумрудената си безбрежност.
- Толкова ми е липсвало през годините всичко това - обади се тя тихо и погледна през рамо към Стилиян. - Другите деца всяка година пътуваха до морето, плуваха, играеха на воля и се връщаха опечени от слънцето като малки негърчета, а щом ме зърнеха, надпреварваха се да ми разказват за преживелиците си. Аз какво да им разкажа - как всяко лято родителите на майка ми ме водеха да копаем лозето и градината с картофите, как беряхме домати и ги затваряхме в буркани, как правехме компоти, туршии, сладка… Бях изучила всичко и дори не можех да си помечтая, че нещо друго би ми се случило…
- Е, сега ще наваксаш. Хайде, влез по-навътре и по-смело - рече той, отдели се от нея и пое към шамандурата.
Завърна се уморен, но доволен. Не бе забравил да плува, ходил бе няколко пъти на юг по Черноморието - макар и сам, отсядаше в почивната станция на института и скучаеше сред многото, съвсем различни от него хора - шумни, купонджии, с бирени коремчета, задяващи позастаряващите си колежки. А той продължаваше да изминава по километър-два в малкото заливче.
Така всяко лято. С книгите, с недовършената поредна монография. Докато не се появи Ина - млада и енергична, не бе от красивите момичета, които ти спират дъха, щом ги погледнеш, и все пак в нея имаше нещо загадъчно и прямо, някаква неуловима за очите магия, която го накара да направи първата крачка, а тя му отвърна с естествена простота, сякаш внезапно бе осъзнала, че изборът й е да бъде с него и това е било някаква тайна, от която се е отърсила, за да се отпусне в прегръдката му и да си каже колко много човек търси щастието, а то пристига изневиделица, като гостенин, почукал ненадейно на вратата ти, за да му се отдадеш напълно и сякаш завинаги.
После всичко започна да си идва на мястото. Седем години минаха като в някакъв сън. Той смени работата си, спечели конкурс и се хабилитира, после му потръгна в кариерата - издаваше по някоя научна книга или учебник и дори припечелваше от скромните хонорари.
Насърчи Ина да завърши магистратура, а след дипломирането й случайно срещна един от някогашните си колеги по време на командировка.
Вечеряха заедно и пиха бутилка вино, разказваха си откровено за семейните истории, а на другия ден старши научният сътрудник Попов му рече - ще ти помогна, защото си свестен човек и заслужаваш.
Ще назнача момичето в института, в моята дирекция. Не е кой знае каква работата и заплатата е скромна, но се ядва… Така поне ще е близо до теб, защото без работа никой не се задържа дълго в проклетия ни град, още повече пък млад човек.
Когато Попов се пенсионира, дните на Ина станаха горчиви. Не че бе имала кой знае какви облаги - Попов бе строг и сам на два пъти за най-дребни провинения й бе налагал наказания. Демонстрираше, че никой при неговото управление не бива да се ползва от протекции. Сега онези, които мразеха предишния си шеф и принципите му, излязоха от дупките и отвориха уста. Предложиха й да напусне сама, иначе ще я отстранят с дисциплинарно наказание. “Напусни, вместо да се тровиш! - посъветва я и Стилиян. - Мръсниците на този свят няма да свършат. Защо да те ядат още? Хайде, усмихни се, все ще я наредим!”
Но да си намери човек работа в града, който бълваше всяка година нови и нови висшисти, се оказа непосилно дори и за иначе известния и уважаван професор Йорданов. Или пък само той си бе въобразявал, че знанията и научната му кариера означават нещо?
При тази мисъл той сви устни и яростно заплува в открито море. Беше подминал шамандурата, внезапно се появи вълнение, което го теглеше все по-навътре, към светлосиния хоризонт и сребърната ивица; там, където земята и водата се сливаха в безкрайна, ослепително искряща дъга; сега той искаше да грабне тази сребърна шпага, да използва вълшебната й сила и да замахне яростно към всички онези, които бяха отнели на двамата покоя и онези безметежни дни.
Трябва, трябва да достигне, за да върне на Ина всичко онова, и да предотврати скръбта, разочарованието и тайно прокрадващото се в съня й намерение да замине, да го напусне, колкото и да държи на него, да се озове в друг един свят, на свестни люде, а не на хиени, срещу които ти трябва сила, мощ и яростна ненавист…
- Господине, господине! Имате ли нужда от помощ? - сепна го някакъв глас.
Че кой няма нужда в проклетия, озъбен свят…
И Стилиян се обърна, надигна глава над водата, тогава видя рибарската лодка. Той махна на рибаря да се приближи.
- Казах си, този човек се отдалечил много, а приближава буря. Ей там, в дъното на залива виж как облаците се събират като глутница вълци!
- Буря, значи, се задава? - попита професорът и едва сега усети, че силите му са на изчерпване.
Махна няколко пъти с ръце и се хвана отдясно за кърмата.
- Май няма да се добера до брега - повече на себе си рече той. - Човек и добър плувец да е, все някоя стихия ще го връхлети и повали…
- Тогава трябва да се качите! Отивам към кея! Хайде, ще запаля мотора и ще преварим големите вълни!
Така професор Йорданов още в началото на първия си морски ден бе избавен благодарение на случайната подкрепа на рибаря. На времето Попов не беше ли му подал също тъй безкористно ръка?
Той нямаше време да размишлява. Когато моторницата приближи малкия дървен пристан, съзря Ина, която обикаляше кея с побеляло лице. Тя се спусна, прегърна го и зарови глава в гърдите му.
- Като изчезна, помислих, че ти се е случило най-лошото!
- Всичко е наред, момичето ми - въздъхна той. - Има и добри хора на този свят. Важно е да удържиш вихрите в себе си и да им повярваш…
Тя го погледна с неразбиращи очи, все още изплашена и бледа, но професорът само махна с ръка, благодари на рибаря, после я поведе към хотела. А там, види се, ставаше нещо. Още с пристигането им администраторката посочи разтревожените ята ластовици и рече с треперещ глас.
- Започнаха да събарят птичите гнезда. Не ни чака нищо добро!
- Аз няма да позволя! - решително излезе напред Ина. - Хайде, да се качваме по-бързо!
И тя тръгна напред.
- Да имаше повече хора като теб, момиче, много неща щяха да бъдат спасени, но уви… - въздъхна администраторката и поклати тъжно глава.
Изкачиха на един дъх стъпалата до шестия етаж, асансьорът кой знае защо не работеше. Ина свари камериерките, тъкмо отключваха стаята. Тя леко избута жената пред себе си:
- Кой ви е разрешил да влизате в чужда стая!
- Ние…за гнездата на терасата. Управителят нареди!
- Никакви гнезда няма да пипате, докато сме тук! - рязко я прекъсна Ина.
Жената искаше да възрази, но някой изневиделица изкрещя.
- Не бутайте повече гнездата! Вижте какво става отвън!
През стъклата на хола в дъното на коридора неколцина от персонала се взираха с тревога към общата тераса. Ина дръпна професора и го поведе към насъбралите се.
Навън ята лястовици кръжаха над етажите, прелитаха заплашително на сантиметри от стъклата, отново се събираха и се втурваха обратно. Целият хотел беше обкръжен.
Дворът пред басейна опустя.
- Да идем на нашата тераса - дръпна го повторно Ина. - Хайде, там се вижда по-добре!
Като по чудо шестият етаж не бе засегнат от лястовичата атака. Но на терасите, където бяха събаряли гнезда, лястовиците налитаха, хвърляха ситни клечици, изпражнения, а някои се блъскаха с неочаквана ярост в стъклата; десетки падаха, но останалите правеха кръгове и повторно налитаха.
- Не ти ли приличат тези с черното и бялото по крилата си на малки кръстоносци? - обади се Ина и стисна ръката му.
- Бранят си територията и отмъщават за стореното им от хората - отвърна замислен Стилиян. - Ние сме по-слаби от тях; искаме да прощаваме; да състрадаваме; да забравяме бързо онова, което ни е наранявало и причинявало злини…
Ина го слушаше със замислен поглед.
Едва привечер ятата се оттеглиха. Лицевата страна на хотела от първия до петия етаж беше в окаяно състояние.
И стъклата, и стените на терасите бяха толкова зацапани, че целият персонал едва на следващия ден успя да позаличи следите от птичите набези.
Собственикът на комплекса нареди частично пребоядисване на терасите. Гнездата бяха оставени на мира.
До края на почивката си професорът и Ина наблюдаваха как неуморните ластовици отново застрояват разрушените гнезда.
По-старите от персонала съзряха в цялата история поличба и само шепнешком припомняха за яростта на птичите ята.
През тези дни Ина се почувства като преродена. Спеше дълбоко, спокойно, непробудно.
Рано сутрин двамата опъваха чадъра на плажа, дълго плуваха, обвити в прегръдката на кротките вълни, къпеха се в сребристото сияние, опияняваха се от аромата на водорасли и миди, оставяха се да бъдат галени от мекия бриз, после се връщаха в хотелската стая и се отдаваха на ласките си.
Сега стаята им се струваше някак по-светла и красива, веселите светлосини тонове на завесите създаваха усещането, че са на кораб, че пътуват все по-навътре сред изумрудената необятност, в открито море, далеч от стихиите и злобата на деня.
“Така забравям всичко, което е било назад и оставаме само двама тук, и ми се струва, че така ще е завинаги!” - шепнеше тя със зареян към лазурната синева поглед.
Привечер, успокоена и доволна, слизаше във фоайето на първия етаж, пиеше кафе и разговаряше с администраторката и екскурзоводките, които довеждаха по някоя група чужденци.
Седнал на балкона, професорът преглеждаше пресата или четеше роман, а от време навреме вдигаше очи към залива с чайките, гларусите, дремещите на рейд кораби.
Един ден Ина се върна по-рано от привечерната си разходка до фоайето. Той я погледна изпитателно:
- Какво, да не са ти вдигнали кръвното приятелките от рецепцията?
И лицето му се сви в тревожно очакване.
- Не, Не! Помогнаха ми да си намеря подходяща работа!
- За чужбина?! Знаех си… Ще оставиш всичко между нас, сякаш не е било, и защото съм един обикновен кабинетен учен без връзки, и не мога да помогна на любимата си жена, просто ще си заминеш ей така…
- Никъде няма да отивам - усмихна се Ина и свря по обичайния начин лице върху гърдите му. - В града ни са открили нова туристическа фирма. Търсят екскурзоводи. Администраторката се свърза по интернет, сетне говориха по телефона. Оказа се, че познавала собственичката на фирмата. Изпрати от мое име молба и автобиография и в късния следобед пристигна отговорът. Одобряват ме, разбираш ли!
- Да дойдем тук, та да си намериш работа, за която нямаше и да разбереш в града ни… - въздъхна той и на лицето му се появи горчива усмивка. - А аз бях загубил надежда, че в света може да стават и добри чудеса…
- Сега олекна ли ти? - попита тя, погали го без да чака отговор, го придърпа, посочвайки към лазурната синева. - Хайде, остават още два дни, да вървим към плажа! И вече никакви моряшки опити да преплуваш залива заради мен!
Двамата се засмяха и затичаха надолу по уличката, която водеше къмкея с накацалите над пристана лодки - малки чайки със сребърни криле сред лазура и сребристозелените вълни.
И едва сега професорът си рече, че и в най-силната печал е добре да виждаш този къс море, простор и безбрежност с мирис на миди, водорасли и рапани, с повей на кротък бриз и бездънна ивица на хоризонта, за да разбереш колко малки са хорските тъги пред вечните разпенени вълни, пред безкрайното и безначалното небе.
И пред красивите очи на една млада жена с влюбени в теб очи.
