СЕМКИ И БРЪЧКИ
Какво ми стана - купих си семки. Слънчогледови. Печени, белени.
Какво му стана на мозъка ми - паралелно и алогично извика в съзнанието ми едно често чувано твърдение на майка ми. Нераждалите жени се познавали отдалече: никакви, ама никакви бръчки! Или поне толкова малко за годините им! Кожите им свежи, опънати! Така да младеели тези жени!…
И изречението, и интонацията не се промениха през годините. Променяха се от време на време само имената. Може би е било просто завист или лична мъка. Споделяно обаче пред мен, приемах го като предназначено именно за мен.
Самото начало на познатото изказване, твърде далече от образец за деликатност, ме караше да свивам главата си между раменете. Да се оглеждам дълго в огледалото и да се сравнявам с въпросните дами. Да се срамувам. Да страдам.
Нищо, че майка ми неизбежно продължаваше изказването си. Продължаваше го оправдателно. Цял живот за нищо не са се тревожили тези, нераждалите.
Безапелационно обаче затваряше логическия кръг: И ето - личи им.
… Еуфория единствено при новината за бременността ми. А после… Безкрайно изгубваща се талия. Мъка. - Това да ти е проблемът! Капеща коса. Ужас. - Хормони, няма какво да се направи! Дископатия. Страдание. - Няма лечение, пазим плода!
Забравих да се усмихвам по време на бременностите си. Още тогава страданията заочертаваха контурите на бъдещите бръчки.
За последвалата „класика” дори не говорим!…
… Като начало - тривиалните безсънни нощи край бебешкото легълце… Преплитащи се от умора крака. Първи бръчки.
… Проблемите в училище.
Дали да кажа на детето си, че госпожата е поправила вярното написано и с това го е ощетила в оценката? Да запомни вярното и да замълчи? Или да го стимулирам да си търси правата? Дали да му кажа да обясни на госпожата, че не може да се пишат две различни оценки в един учебен час на една правилно решена задача? „Възпитанието” или достойнството? Малко по малко - още бръчки.
Кварталът ни краен - непрестижен за „елитното” училище. Дрехите им евтини - повод за подигравки от „марковите” връстници - снобчета.
Колело - проблем. Приличен компютър - проблем. Нажалени очите на синовете ми. Гърчеща се душата ми. Бръчки.
Първи закъснения. Първи сбивания. Първи напивания. Първи момичета. Отново безсънни нощи. И нови бръчки.
Дааа, с годините бръчките на лицето ми станаха категорични и необратими. Какво да се прави - така протече животът ми.
… Но днес си купих слънчогледови семки. И на глас се засмях на внезапно пробудения спомен…
Седим си вечерта вкъщи. Уморена съм след работа, ах, колко съм уморена! Но дълго и търпеливо беля на сина си слънчогледови семки. А той търпеливо ме наблюдава. Оформя се прилична купчинка. В този миг пухкавата детска ръчичка вече нетърпеливо се протяга, малката длан се пълни и резултатът от упорството ми изчезва за миг. Няма как, ритуалът се повтаря.
Усмихвам се на спомена. А той извиква втори, трети…
… Първа думичка, първо стихче. Появяват се вече други бръчки. Бръчици. Онези, край смеещите се очи.
… Най-красивото изречение на света: „Обичам те, мамо!” Бръчици, естествено.
… Глухарче без дръжка за мама. Цъфнало ябълково клонче. Греещо личице - та това е цвете! Цвете за мама. Бръчици.
… Дадената за три месеца стипендия - до стотинка за костюм за мама. Подарена любима книга. Подарък за мама от екскурзията. Скъп телефон за мама. Бръчици, бръчици, бръчици! Върху грейналото лице на мама!
Какво ли ми става?! Както преди години, и сега тичам към огледалото. Онези, дълбоките вертикални и хоризонтални бръчки, просто не ги виждам. Гледам другите. Онези, игривите и неправилните, край очите. Бръчиците. На радостта. На живения живот. Много са. Категорични са.
Някои младеели! Много важно! На малки шепички хапвам семки. Белени, гарнирани с щастие. И не съм сама.
25.10.2019
В. Търново
