СЛАВЕЯТ
Из „Моите олтари” (2019)
СЛАВЕЯТ
Искаш ли света си да спасиш -
вътрешния свят от гняв и огън?
Трябва само миг да замълчиш,
вслушай се във трелите на Бога?
Славеят е пасторът небесен,
слънчев лъч след падналия дъжд -
пъпна връв на горския оркестър,
жилото на тръгналата ръж.
Тънката пътека към душата,
нещо като ария и химн,
клонче от сърцето на гората,
стълбица, изплетена от дим.
Знам, че е вълшебно да мълчиш,
сложил крак на първото стъпало.
Мирис на треви и бучиниш,
ето старт на твоето начало.
Виж небето - синьо като прежда,
сви се и внезапно занемя.
Славеят напълни със надежда
пазвата на Майката Земя.
ЗАЛЕЗ НАД МОРЕТО
Луната плъзна тънкия си гръб
по мургавите устни на морето.
Коронката на златния й зъб
остана на скалите, за да свети.
Небето млъкна, спря се и заспа,
насити се на слънцето и ноя.
Брегът затвори алчната уста
и легна във нозете на прибоя.
И стана тихо, тихо, като вхрам,
тук гларусите стъпваха полека.
С крилете си събираха балсам
от извора на лунната пътека.
Събираха си злато за чеиз,
преди да падне есенната брадва.
Откупваха вълшебния си бриз
и още лято - за да му се радват.
СТАРИЯТ НЕСЕБЪР
На Ани
Полегнало в очите на морето,
на корабите в парещите устни,
на няколко етажа под небето -
това градче прилича на изкуство!
Изпипано, издялано, сковано,
рисувано, изваяно от камък.
Когато се опитах да го хвана,
солта избухна, бяла като пламък.
Ръцете ми се вдигнаха нагоре
и виждах тънка слънчева пътека.
Самият Бог със пръстите отвори
очите и душата на човека.
Гласът му се разцепи във прибоя -
величествен, вълшебен като тембър.
Тук чайките чертаеха завоя
от стария към новия Несебър.
ЕСЕНТА
На този ден небето се отвори.
И пусна от горещите си шепи
една жена, която да отвори
очите и на зрящи, и на слепи.
Не зная как са пипали ръцете
и кой така прецизно я извая?
Но чувах как въздишат боговете
един през друг във слънчевата стая.
А тя препуска огнена и боса
по кожата на новата алея.
Дърветата приличат на въпроси,
които галопираха след нея.
И сякаш паркът стана като сцена,
и гълъбите кацнаха наблизо.
Примесиха се жълто и зелено
в квадратите на тънката й риза.
Коя бе тя? Дори не сбърка нота,
а свиреше със пръсти на краката.
В ръцете й дървото на живота
отваряше очите на земята.
МОРЕТО
На Ани
Между небето и земята,
между водата и греха,
ще си открадна тишината
като начало на стиха.
Величествено, необятно,
превило слънчевия крак,
морето сякаш ми изпрати
във утрото съдбовен знак.
Нагазих в пясъчната черква,
изпратих тръгналия мрак
и без посока и пътека -
самият се превърнах в бряг.
Във малко огнено кълбо,
което на гърба си носи,
торбичка, пълна със любов,
и хилядите си въпроси.
Морето беше като нива,
дано ме чу, нали съм сам.
Величествено и красиво,
какво ли можех да му дам?
Накрая просто коленичих
и пуснах боса, и пеша,
по устните му да потича
отвързаната ми душа.
ЧЕЛЕН УДАР
На Хари
Това, което си замина,
не е във ничий интерес,
понятието за Родина,
за дълг, достойнство и за чест.
Не виждам никъде войника,
залегнал в ечемик и ръж,
със мокрото писмо във плика,
което го направи мъж.
Загубих образи реални,
лежат във българската пръст,
очите им като медали
изгарят дървения кръст.
Понякога разбивам буци
под парещата синева
и чувам как кънтят юмруци
в набола пролетна трева.
Аз чувам своята присъда,
по-страшна даже от куршум,
че просто няма да ни бъде
със този прозаичен ум.
Не се изплаших от разстрела,
но аз прозрях, потънал в пот,
че в моето чело се цели
ограбеният ми живот.
НА ХАРМАНА
Сънувам нощем старите жътвари,
диканята и кремъчния ряз.
Зърната бяха тежките пендари,
изстреляни от житения клас.
Конете ми приличаха на птици,
кръжаха в кръг, въртяха пирует.
Във фурната на техните зеници
прозираше и хляб, и берекет.
А вятърът гърмеше като пушка,
от всеки клас връхлиташе осил,
сред снопите в убийствената суша
надничаше спасителен кишкил*.
Защо ли ме събужда този спомен,
а може би е щастие, не знам?!
Но там разбрах, че хлябът е огромен,
а залъкът е неговият храм.
—————–
*Кишкил - канче за вода с дръжка.
ОТКРАДНАТ МИГ
Наоколо - цветя и мокра ръж,
ухае на любов и на поляна.
Но ти защо си тръгна изведнъж
и нищичко след тебе не остана?
Дърветата наведоха глава
под удара на лунната камбана.
Над тях небесен вятър закова
косите ти, да мога да се хвана.
Да мога с тях въже да оплета
и тихо да полазя по небето.
Прекрасно е, когато вечерта
маркира сенки в звездните полета!
Те цяла нощ лудуват и не спират,
не шепнат, не задават и въпрос.
Това, което устните събират,
е златен прах от божия поднос.
Танцувам ли, лудувам ли, не знам,
но тази нощ е щедра като нива.
И облаците светят като в храм,
а ти защо си толкова красива?
Не знаеш ли, че слънцето ревниво
със утрото ще дойде като вик.
Тогава трябва аз да си отивам,
а искам да не свършва този миг!
ПРИ ЛОЗИТЕ
Аз тази нощ ще ида при лозите,
във най-неосквернения парцел.
Ще бръкна с шепи в лунното корито,
до тях ще сложа своето сърце.
Ще слушам как се композират песни
и как във този февруарски хлад
балтоните на пъпките са тесни
за порива и вътрешния глад.
За чувството да бъдеш като църква,
в която ще пристъпи Зарезан,
и вместо свещ - запаленият бъкел
ще свети над олтара на Чирпан.
Очите ми ще бъдат много близо,
макар че две и двеста съм видял,
когато хвърлят тънките си ризи
във този идиличен ритуал.
От вино и любов, неоскърбена,
ще падне първа пролетна сълза,
но не в пръстта, а в голата ми вена,
от устна на чирпанската лоза.
