Панко Анчев

Тази култура е чиста проба продукт на неолибералното ни битие. Някой сигурно ще каже, „ама тя си е чисто българска - ние винаги сме били слуги”. Не, тя не е българска и не, няма национални основи, дори винаги да сме били слуги.

Тя упорито и, бих казал нагло се насажда върху националната, за да я опорочи, развали и разруши, като най-напред подрине националните й основи.

Тази култура е също толкова изкушението на сатаната, колкото са неолиберализмът, глобализмът и тяхната естетика, нарекла се постмореднизъм.

Тя разчита не на „робската психика” на българите, а на тяхната доброта, състрадателност, доверчивост и наивност, за да се разположи в българския свят и го обсеби и пороби напълно.

Културата на слугинажа прониква навсякъде по света, обсебва националните култури, впримчва ги в своите пипала, за да изсмуче живителните им сокове, за да изсуши и погуби националните им съставки, традициите, начинът на мислене, особеностите на бита и устройството на обществения живот и държавата, отношението към миналото и историята.

Тя е специален начин на мислене и служение, участие и съучастие в обществените дела, утвърждаване на правила, норми и морал.

Идеологическата й същност е чрез всеобщото усвояване на „европейските ценности” и „джендър практиките” да се ликвидират нациите и човекът, създаден по образ и подобие на Бога, се премине към т. нар. „постчовешко битие”.

Най-напред се налагат идеите на глобализма и неолиберализма. После се преодолява съпротивата на националните култури срещу насилственото уеднаквяване и заличаване на националното своеобразие като противно на прогреса и материалното благоденствие.

Но тъй като с физическо посегателство и насилие трудно се разрушават цивилизации и култури, бе измислена тази култура като пригодно средство за задушаване националното, духовното, нравственото.

В йерархията на неолиберализма културата на слугинажа е на по-горно стъпало от другите родени от него за постигане на крайната му цел култури: масовата култура и културата на глупостта.

Тя ги събира в себе си, служи си с техните методи и използва най-дейните и старателни техни представители за осъществяване на пъклените им замисли и цели. Нациите и националните култури били отживелици, комплексарски, назадничави, дори опасни и вредни за днешния човек и неговото движение напред към благоденствие и успех.

В тази йерархия културата на слугинажа се счита малко от малко „елитарна”. Тя не допуска всички, а само избрани и назначени специално. Не всички желаещи и можещи биват посвещавани в нея. Поради което още не е станала масова, макар да се стреми да обхване цялата обществена маса.

Но сега засега е още рано да я ощастливи. Един ден сигурно ще приеме в лоното си желаещите, защото са й необходими повече „ударни сили” за облъчване с радиацията си обществата и нациите.

Оказа се, че въпреки всичко националните традиции са неподозирано здрави и непроницаеми, та се налага да бъдат постоянно, упорито и неуморно разбивани.

Протича безжалостен процес на демонтиране на нацията и националните култури.

Идеолозите и ръководителите на този процес са обезкоени от темповете, с които протича, а и от бунта на културите по света, който все повече се усилва и придобива широк мащаб.

Затова и нараства потребността от изпълнители - ала не груби и безпардонни, а угодници, които да внушават поне малко доверие, за да подлъгват наивните и съблазняват твърдите.

Не е за вярване, но е създадена цяла система за „подбор на кадрите” и идеологически апарат за разнообразяване и усъвършенстване на средствата за по-бързото постигане на желания необратим резултат.

Културата на слугинажа охотно отваря вратите си за професори, интелектуалци, политици, държавни служители, писатели, журналисти, учени от университетите и БАН, висши държавни служители, в това число народни представители и министри.

Те биват въздигани за идеолози и духовни водачи. И посвещавани в кастата на „елита”, макар да са най-груби и вулгарни изпълнители, на които се възлагат „мокри поръчки” в периодично организирани и провеждани еднократни и многократни погроми над националните ценности.

Условието, на което трябва да отговарят, е да са „десни”, „дясно ориентирани” и „дясно мислещи”. И публично и често да се хвалят с тези свои идейни и политически принадлежности.

Те са „десни”, защото „лявото” предварително е заклеймено като символ на назадничавост, изостаналост, на идеологическа обремененост, руска агентура, шпионаж и „рубладжийство”, тоталитаризъм.

Т. е. това са хора на новото, а не на старото и не са обременени с миналото, поради което и мисленето им е „свежо и правилно”.

Допускат се и леви, разбира се, ала ако са на високи длъжности в партийните йерарахии, обичат парите и имат силна нужда от тях в бизнеса и бита си. И обичат вкуса на предателството!

Другото важно, дори изключително важно условие е, изпълнителите да не блестят с кой знае какъв ум. Още по-добре е да са глупави, но послушни и да помнят думите, които им повеляват да употребяват.

Но идеолозите и водачите на този идеолого-пропаганаден апарат са, без съмнение, много умни и изобретателни. Те познават проблемите, с които се занимават; познават човека и човешкото мислене и умело намират начините да ги облъчват и покоряват.

На някои вадят душите им с памук, други ги удрят по главите или им дърпат ушите, ако не се вразумяват. На когото каквото му се полага. Те покоряват умове и души, като ги обезсилват, промиват мозъци, за да ги направят лениви и немислещи, но пък алчни за забавления, успехи и материални облаги.

Убеждават ги, че те се постигат и придобиват с приемане на европейските ценности, присъединяване към европейската цивилизация и с отказ от националните комплекси.

Просто и ясно! И очевидно не е чак толкова трудно.

Две са основните групи, в които се разпределят въпросните изпълнители.

В първата са тези, които „обясняват” на читатели и зрителите защо е необходимо да се откажат от себе си. Те вършат, така да се каже, черната работа, свързана с провокиране на вниманието, възбуждане на недоволства; те раздразват публиката, предизвикват я да се вълнува и възмущава, за да освободи енергия.

Вторите идват след тях, за да обяснят и успокоят, да разсеят съмненията с уверенията, че вълненията са напразни и ненужни, че нищо от това, за което по-нервните говорят, няма да стане. Но от друга страна „научно” доказват зловещата функция на традициите и миналото. На тях е възложено да повтарят колко чужди са те на днешните хора, поради което не ги разбират и възприемат - особено безпомощни са учениците. И успяват да го докажат.

Схемата е проста и добре конструирана. Нейните конструктури обаче са предвидили и възможностите на противника. Те знаят, че той няма да се предаде лесно и че борбата с него, дори да не бъде продължителна, ще е трудна и сложна.

Макар че участниците от противната страна не чертаят планове и не сглобяват конструкции, не правят стратегии и не провеждат тактически операции. А просто отстояват кауза. Отстояват безкористно, честно, убедени в правотата й.

Тяхната беда е, че не могат да се обединят поради различните си идеи, степен на възможности, място в обществото и разбиранията си за неговото устройство.

Мотивацията им е идеалистична и не се захранва със стипендии, каквито чуждите „неправителствени организации” раздават на своите наемници. Голямата им беда е, че макар да са далеч по-умни, способни и даровити в своите области от постмодернистките наемници, активните измежду тях не са чак толкова много на брой.

И не са чак толкова смели и решителни. Пък и бързо се уморяват.

През последните месеци схемата бе задействана по отработения начин и в обичайната си последователност на включване на двете основни групи на слугинажа.

Искам само да уточня, че и „ударните сили”, и „учените и интелектуалците” не се нуждаят от постоянни указания, за да вършат своята работа.

В обстановката на разширяващата се глупост, простащина и отцеругателства все по-лесно е вирусът на слугинажа, проникнал впрочем в огромен брой хора, без те да подозират това (никой не ги предупреждава да се предпазват от него, да се имунизират или лекуват превантивно), излиза от карантинния си период и поразява организма.

Тогава дори и хора, които не са специално привлечени към слугинажа и, както се казва, не се водят на отчет, без дори да съобразяват и без предварителна подготовка могат да сложат начало на някоя нова кампания срещу нацията и националната култура.

Вирусът е създал и у тях нагласа, породил е и е оформил настройки, върху които са се задействали вътрешните механизми, насаждани от неспиращите кампании по отродителство и национален нихилизъм. И, хоп, станалото станало.

Но да излезем от теоретичните и публицистични разсъждения, за да видим как практически и с какви реални действащи лица си служи културата на слугинажа и как тя се изпълнява предназначението си. И проявява възможностите си.

Ще стане дума, разбира се, за поредното посегателство върху великия Вазов роман „Под игото” чрез постмодернистките и в духа на културата на слугинажа издания и интерпретации.

Случаят с „превода” на „Под игото” е знак за това колко напреднал е разпадът на духа, морала и националната култура.

Страшно е дори да се помисли какво е станало с българските ученици, с младите, а и не само с младите хора, но и с тези, които минават за интелигенция, за да твърдят, че не разбират „Под игото” и творчеството на Иван Вазов.

По-голямо национално бедствие не би могло да ни връхлети. Трябва да си дадем сметка, че това е национална катастрофа, по-страшна от предишните две, след които изгубихме територии, а народът ни изтърпя неописуеми физически и душевни страдания и мъки.

Този превод е проява на глупостта, но не само. Той е брънка във веригата от последователности за дискредитация на великите ни национални писатели, най-велкият от които е Иван Вазов.

Логиката на задачата е проста. Учениците в училищата, а също и студентите в университетите са постоянно убеждавани, че „Под игото” е труден за разбиране роман, защото е написан на твърде остарял език. Младите днес говорят и пишат на съвсем друг български.

„Бедата” на романа обаче не е в „остарелия език” и турските думи в него, а в опошления вкус, формиран не в четене на българските класици, в това число и на Иван Вазов, а в четене на обявените за „живи класици” постмодернисти от рода на Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Пламен Дойнов, Людмила Филипова, Силвия Чолева и други колкото тях или по-малко от тях знайни и незнайни български осноположници на културата на слугинажа и на глупостта.

Когато формираш литературния си вкус и навиците за четене и тълкуване по тези или подобни на тях автори, как ще се изпълваш с радост и вдъхновение, докато общуваш с великите ни класици и майстори на словото.

Ами ти дори няма да ги разбираш и ще бягаш от тях, защото това е друг свят, друга духовност, култура и нравственост.

И ще крещиш и ревеш с цяло гърло, че днес е друго време, че други са младите; че не можело да се пише „като дядо Вазов”, защото „дядо им Вазов” е изостанал и няма място в европейско-соросоидното им битие сред европейските ценности. Прилича на филм на ужасите, обаче си е чиста реалност.

Затова казвам, че прословутият „превод” на „Под игото” е закономерно явление в този абсурден свят на отродители, посредствени и бездарни интелектуалци, лишени от съзнание за родното, българското, човешкото.

Ами че това са слуги на дявола - какво друго да очакваме от тях.

Сред тези слуги на дявола особено място заемат „водещите интелектуалци”, професорите, теоретиците и идеолозите на културата на слугинажа.

С една дума: „елитът”.

Това са хора с претенции, че много знаят, защото прелистват американски теоретични книги, четат лекции в чужди университети, обаче на български пишат неразбрано, защото той вече не им е чак толкова роден, и имат благодарение на самочувствието си мнение по острите проблеми на деня и то е последно - след тях коментарите могат само да го повтарят или доразвиват.

Те са културолози, социални и културни антрополози, философи, политолози, социолози. Тяхната задача е да обясняват защо не е добре да сме българи и защо трябва да се променяме, да правим реформи, да се равняваме по „Европа”, да не се хвалим с историята си, защото ни комплексира.

И този път се появи такъв интелектуален левент с много титли, най-важните от които са „професор” и „културен антрополог”: Ивайло Дичев, за да обясни на простия български народ защо не бива да се вълнуваме чак толкова от посегателствата върху Вазов.

Според него „сакрализирането на „Под игото” е функция на комплексарски национализъм”.

Обясненията му, са, разбира се, научни и дълбокомислени, каквито са навярно и лекциите, с които учи младите хора да не бъдат „националисти”, да се очистят от „санстефанския комплекс” и да не изпадат в „едно перманентно страдание”. Понеже като „нямаме Юго и Дикенс”, се поддаваме на простотиите на разните патриоти и „сакрализираме Вазов до небето”.

Според този гигант на науката ние българите сме били изпаднали в „криза на идентичността” и затова не знаем кои сме и какви сме, та залитаме в миналото и „сакрализираме” Вазов.

Братя българи, защо се чудим, че образованието ни било пропаднало, че учениците и студентите били неграмотни. Ами какви да бъдат, щом подобни професори преподават в университетите и учат и възпитават младите хора.

Българските държавни университети са пълни с такива всезнайковци и скудоумци.

И се възпроизвеждат като едноклетъчни организми.

А по указанията на чуждите неправителствени организации държавата ги подкрепя, плаща им, за да бълват сквернословията си и да тровят народа.

И още по-бързо да се възпроизвеждат в нови учени, професори, учители, журналисти, министри.

Още веднъж ще повторя, че случаят с „превода” на „Под игото” е брънка от стратегията за денационализацията. Ще правят, ще струват, но тези негодници ще се наложат и ще убедят най-напред учениците и учителите им, а после и родителите, най-накрая и цялото общество, че трябва да се отърсим от стародавните традиции, да ги оставим в миналото, за да не ни тежат в пътуването ни към бъдещото благоденствие.

Веднъж ще опитат с едно, после ще се откажат от него; после отново ще предизвикат скандал и пак ще се намери някой културен антрополог, за да ни укори в национално комплексарство.

Докато най-сетне на всички ни втръсне и, пази Боже, се съгласим с тях. Колко му е тогава да се отречем и от Вазов. Пък после и от Ботев, Вапцаров, Йовков, Елин Пелин, преп. Паисий, св. Софроний, Яворов.

Но най-напред от Вазов, че той много обича България, милее за нея, възпява я и показва високите български нравствени добродетели, каквито няма да видим в „Европа”.

Защото той е основният камък на българската литература и култура. Извадим ли го, всичко ще рухне под собствената си тежест, за да възтържествува културата на слугинажа, глупостта и глобализма.

Но преди това дано се продъни земята, за да погълне целият този слугинаж!