Йосиф Йосифов

МОЯТ ПРАЗНИК НА ПОЕЗИЯТА

До днес не съм отишъл ни веднъж.
Но за това причина имам важна:
известно е, че в края на септември
из нашенско лозята се берат.
И във деня, когато символично
запалват на поезията огъня,
запретвам си ръкавите до лактите
и гроздето във кацата отронвам.

Това е моят празник прозаичен.
Изцапан целият от сок, си мисля:
дали сега, яйцето като взема
от полога - едно такова топло -
и пусна го във кофата с шира,
то ще се белне колкото парица?…

Народът е измислил тоя способ -
ако изплува, значи, има захарност.
Ако ли не, прибавя му се захар…
Но боли глава на сутринта.

И аз съм най-щастлив, ако изплува!

Дори без етикет ще разберете,
че е домашно и че няма захар…

Тогава почва истинският празник
и на изкуството,
и на труда ми!

ВАПЦАРОВА ВЪЗРАСТ

Сега, в деня когато си роден
и буцата на мъката е спряла
ей тука точно, че не мога дъх да си поема,
за тебе мисля си, поете…
Прости ми за това,
но скоро възрастта ти ще достигна…
Така че имам право
да се замисля за смъртта, за словото
и твойто Възкресение…
И ето, казвам си:
… Защо напусна фабриката в Кочериново
и незапалената пещ със плочата,
върху която пише,
че ти си я подклаждал?
… Защо, дошъл във София,
по-предпазлив не беше?
… Защо, когато стана мръсното предателство,
пое вината върху себе си?…
… Защо издаде само
„Моторните” си песни,
когато със една молба до царя,
днес можеше да бъдеш автор
и пак да бъдеш там, по върховете?…
Защо, защо…
Един въпрос - и тайна…
А ти успя! За щастие успя!
О, миг на Възкресение, тъй рядък!
И осъзнал, че си извършил чудото,
с което всяка майка благославя
детето си, родено от любов -
на своята Христова възраст,
която отсега нататък
Вапцарова ще я наричам,
ти мъдро и спокойно
с живота си се разделил…

О, миг на Възкресение!
Яви се ти повторно!
Яви се ти и събуди поета,
да дойде той
и със юмрука си отруден
с един замах да разруши въпроса,
на който беше дал
достоен отговор,
там, под върха на свойта възраст
и подпечатал с кръв
от раните си само!

СМЕХЪТ НА МОМИЧЕТО

Че е добра, че е прекрасна,
аз ли пръв път й го казах?…
Два гердана,
от царевица бяла низани,
лъснаха
и смехът се показа.

Той идеше
като звън на ручей бистър,
топъл като погача,
като нашенска шевица писана,
хубав и многозначещ.

Той идеше…
Но с дума неискрена
да го родиш
се опитай!
Устните й,
с парица рязани,
ще се свият
като черупка на мида…

БЪДИ!…

На Катя

При теб да мога всякак да се върна:
с издраскани от търсене ръце,
с очи, от много взиране посърнали,
със скръб в обезкръвеното сърце…

И ти да ме приемеш: да целунеш
ръцете ми, очите ми, скръбта…
Да бъдеш цялата л ю б о в безумна,
с каквато аз воювам на света…