Златимир Коларов

От сборника „Отблясъци от далечни светкавици” - „следвоенни” разкази, провокирани от войната в Югославия през 1999 г., посветени „на загиналите в Косово християни и мюсюлмани”. Случващото се сега в Ирак, Сирия, Чечня, Украйна и други напоени с кръв места в света провокира автора за второ допълнено издание през тази година.

Лудата се сепна и сърцето й се сви от болка. Отнякъде звучеше песен - като празнична камбанка. Въздъхна и се усмихна. Чувстваше се лека, безметежна, песента изпълваше душата й с радост. Отвори очи и се огледа. Беше тъмно.

Осъзна, че беше в дома си и чак тогава почувства болката в гърдите. Защо не беше истина? - изстена тя. Камбанката заглъхна и тялото й натежа. Затвори очи, за да върне образа от съня си, но пред погледа й се стелеше плътен, бездънен мрак. Ох, защо не беше истина? - повтори тя и напълно се разбуди.

Кандилото мъждукаше в тъмнината и разиграваше неспокойни сенки по тавана, трите кръста над него проблясваха върху стената. Луната очертаваше в прозореца силуета на розовия храст. Клоните му се поклащаха от вятъра и шумоляха зад стъклото.

Спомни си радостта, която изпита преди малко - за миг се бе докоснала до нещо топло и красиво и болката отново я притисна. Въздъхна и продължи да се взира в кръстовете на стената…

Заради розовия храст в селото я мислеха за луда. Никой не разговаряше с нея, никой не влизаше в дома й. Когато я срещнеха на улицата, извръщаха глава. Само няколко бездомни кучета обикаляха около дома й и я гледаха предано в очите.

Съседите я гледаха с насмешка и шушнеха зад гърба й че е луда. Понякога децата я замеряха с камъни. Затова тя рядко излизаше от двора.

Живееше в ниска, схлупена къща с издънен покрив, изпочупени керемиди и изронена мазилка. Дворът й беше потънал в бурени и тръни, оградата бе съборена.

Само розовият храст пред прозореца беше зелен и свеж като от ботаническа градина. Подкастряше го два пъти в годината, прекопаваше го и го поливаше всеки ден.

После сядаше на прага на дома си и му говореше с часове - молеше го да разцъфти. Храстът се поклащаше от вятъра, клоните му скриптяха в стъклото и отказваше да цъфне.

Твоя воля - свиваше рамене и хвърляше коричка хляб на кучета, които я гледаха предано в очите и махаха с опашки.

На следващия ден отново прекопаваше пръстта около корените на храста, поливаше го и го молеше да цъфне за последен път и да й помогне.

Храстът поклащаше старите си клони и мълчеше. Макар и сама, макар и стара, въпреки мъката и болката, мина много време, трябваше отдавна да забрави и да се примири, както забравиха и се примириха другите - шушнеха съседите - да оправи къщата си да не загрозява селото, а не да прекопава храста, които не цъфти, да му говори като на човек и да храни бездомните селски псета.

После решиха, че е луда щом разговаря с храста и престанаха да я забелязват.

Да се примири… - пред погледа й пробягаха сенки от съня й и отново я заболя сърцето.

Изтри с длан една сълза и продължи да се взира в мрака.

Посади храста в деня на сватбата си. За една година храстът израсна до перваза на прозореца, но не цъфна. На следващата пак не цъфна, на по-следващата също. Тя го подкастряше, прекопаваше го и го поливаше, но храстът упорито отказваше да цъфне.

Мъжът й искаше да го изкорени, но тя не даде - беше го посадила в деня на сватбата си, боеше се да не се случи нещо лошо.

Освен розовия храст, който не цъфтеше, и несгодите на селския живот, тя имаше и друга болка - нямаше деца.

Мъжът й я гледаше накриво, вечер се запиваше в кръчмата до късно. И нея иска да изкорени като розовия храст, но не се решава да го направи - мислеше си тя и се молеше пред кандилото на стената и кръста с Христовото разпятие, докато мъжът й пиеше в кръчмата.

Вярваше, че Бог ще й помогне. На третата година той чу молбата й. В деня, в който се роди синът й, храстът цъфна. За една нощ се покри с рози - едри, като праскови и бели като сняг.

Вечер уханието им нахлуваше през прозореца и изпълваше душата й с преклонение и любов към Бога. Тя се прекръстваше в тъмнината и заспиваше, прегърнала сина си, упоена от тежкия аромат на разцъфналите розите.

В следващите години храстът разцъфна още два пъти, пак с едри, бели рози, тя роди още двама сина и храстът отново престана да цъфти. После мъжът й се помина. Тя отгледа синовете си сама.

Фитилът на кандилото изпука, притъмня и отново пламна. Сенките избледняха и отново се разиграха по гредореда на тавана, трите кръста проблеснаха като войнишки щикове в нощта.

Облак затъмни луната, прозорецът почерня и силуетът на храста се сля с мрака. Вятърът се усили и клоните на храста изчаткаха в стъклото.

Отгледа синовете си трудно, те възмъжаха неусетно, тя остаря много бързо. Така животът й изтече незабележимо за другите и за самата нея.

Не съжаляваше - надеждата й беше в децата. Болката отново се надигна в гърдите й и бързо се смири. Отри лицето си с длан и се загледа в трите кръста. Тъмнееха върху стената като потъмнели от времето и влагата, покрити с прах и плесен надгробни кръстове от камък.

На първата мобилизация взеха най-големия й син, на втората - средния, на третата - най-малкия. Тя остана сама с тревогата и розовя храст. Вечер се кръстеше и молеше до късно пред кандилото и Христовото разпятие Господ да закриля синовете й. Вярваше, че ще я чуе и този път.

Месец след третата мобилизация храстът разцъфна - за една нощ се покри с огненочервени рози.

На следващия ден в селото пристигна джип с трима генерали и спря пред дома й. Като видя генералите и джипа, краката й се подкосиха и приседна на прага на дома си.

Генералите стояха чинно един до друг, говореха нещо патетично, тя нищо не чуваше, нищо не разбираше, дадоха й един кръст за храброст, отдадоха чест, качиха се в джипа и си заминаха.

До вечерта розите увехнаха. Останаха да стърчат само голите, напукани от слънцето и времето почернели клони на розовия храст. Същата година храстът цъфна още два пъти с ярки и червени рози и за един ден увехна.

Втория път в селото пристигна джип с двама полковници. Краката й пак се подкосиха и тя пак приседна на прага. Полковниците стояха чинно един до друг, говореха нещо вдъхновено, тя пак нищо не чуваше, нищо не разбираше, дадоха един кръст за храброст, отдадоха чест, качиха се в джипа и си заминаха.

Третият кръст изпратиха по пощата. Тя махна разпятието на Христос и на мястото му над кандилото закачи трите кръста. От този ден престана да се моли на Бога и започна да моли храста да разцъфти отново.

Кандилото мъждукаше и разиграваше призрачни сенки по гредореда, трите кръста искряха в тъмнината. Луната очертаваше в прозореца силуета на розовия храст.

Клоните му се поклащаха от вятъра и стържеха в стъклото, все едно че искаше да й каже нещо.

Въздъхна и пред погледа й се появиха сенките от съня й.

Сънуваше поле, отрупано с рози - едри като праскови и бели като сняг. Синовете й, едновременно мъже, едновременно деца, вървяха срещу нея с развени от вятъра коси.

Тя се затича, прегърна ги и тримата, отнякъде прозвуча песен, нежна и плаха като ласка, почувства се лека, безгрижна, безметежна и се събуди.

Да сънуваш бяло, беше чувала от майка си, не е на хубаво. При нея можеше само да е за добро - въздъхна тя. Болката за трети път я притисна, бавно намаля, но не изчезна. Остана някъде там, забита като игла в сърцето.

Стаята бавно се изпълваше с блед като паяжина сумрак. Огънят от кандилото постепенно избледня. Трите кръста потъмняха и се очертаха върху стената като прокопани в хоросана дупки. Някъде пролая куче - сънено и мързеливо.

И отново стана тихо. Време е - помисли си лудата и стана. Облече се, седна на леглото и изчака да се съмне. Взе мотичката и излезе да прекопае храста. Две бездомни кучета се спуснаха към нея и размахаха опашки - бяха я познали.

Беше мразовито. Тънък скреж покриваше земята. Билото на планината бе обвито в мъгла. Ниско долу белееше полето.

Отиде до чешмата, наля вода в лейката и се сепна. Храстът беше цъфнал с бледозелени листенца и огромни черни рози. Листата тихо шумоляха, клоните се отразяваха в стъклото, розите чернееха върху стената като траурен покров. Най-сетне - пошепна тя и се усмихна. Погали розите и се върна в стаята.

Извади от скрина дрехите, които бе приготвила за този ден, облече ги, изгаси кандилото, откачи трите кръста от стената, закачи ги на гърдите си и легна в леглото.

Притисна с длани кръстовете към сърцето си, кръстовете бяха хладни, затвори очи и благодари на храста, че разцъфна.

Студът на кръстовете попи в гърдите й, стигна до сърцето й и го превърна за секунда в бучка лед. Иглата се размърда в сърцето й, откърши късче от леда, болката се разля като вълна, скова дъха й, прониза я от главата до петите и я разтресе.

Последното нещо, което чу, беше кучешки лай - тревожен и напорист.

…Съседите я намериха на третия ден - вкочанена, притиснала трите кръста към гърдите си. Дълго време нямаше да разберат, че лудата бе умряла, ако не бяха кучетата. По цяла нощ клечаха пред дома й и виеха срещу луната.

На излизане от дома й забелязаха и храста. Прекръстиха се и плюха в пазва.

Въпреки студа, храстът беше цъфнал - чудеха се те - беше отрупан с изсъхнали черни рози и бледозелени сгърчени листа. Вятърът раздвижваше изсъхналите клони и ръсеше по земята свитите листа на увехналите рози.