ПЪТНИКЪТ

електронна книга

роман

Марко Марков

ЗАЩО НАПИСАХ ТАЗИ КНИГА

През лятото на 1972 г. бях командирован в Царацово, за да напиша журналистически материал за жътвата в селото. Напълно нормално бе, че стаите на кметството пустееха - беше усилно време, денят бе равен на година. Реших да чакам необходимите ми хора в градинката пред културния дом.

Това е началото на неколкогодишното ми скитане из селата на север от Пловдив, на лутането ми из старата и нова книжнина.

Защото в градинката върху сложени една срещу друга пейки бяха насядали царацовските старци. Отидох при тях, поздравих ги, отговориха ми. И ме запитаха:

- По какви дела в наше село, момче?

Сега този въпрос ми изглежда като зададен преди столетие: той би могъл да бъде произнесен от сподвижник на Апостола, априлец или съединист. Тогава го приех естествено и обясних. А те продължиха:

- Ами щом си с чанта, значи си учен, а?

Повдигнах рамене, без да подозирам към какъв срам ме води безмълвният отговор. Старците се разшаваха и запитаха пак:

- Като е така, ха ни кажи какво знаеш за Иван Арабаджията?

Раменете ми повториха предишното си движение. Реакцията на събеседниците ми бе убийствена: те са спогледаха смаяно и един от тях изрече с укор, в който имаше и насмешка:

- Това момче не е българче!

На другия ден вместо материал поднесох на главния редактор молба за едномесечен неплатен отпуск. И отново се озовах в Царацово.

Разказах горния случай разточително, тъй като искам да изтъкна факта, че „Пътникът” можеше изобщо да не се появи. Той трябва да ни разтревожи истински: в процеса на работата си се докосвах до съдбите на герои, които заслужават да се знаят и помнят, а са вън от нашето внимание.

Разгърнах първите страници от живота на Иван Арабаджията и те ме поразиха. Коравият и изключително скромен човек, минал по върховете на националноосвободителните ни борби, бе оставил - твърде малко и твърде много за себе си. Малко - защото написаното за него бе оскъдно и в повечето случаи се повтаряше, понякога изпъстрено с противоречия и осъдителни неточности. Много - защото устойчивата народна памет бе снабдила образа му с ореол, тa беше трудно той да се отстрани; светлината заслепява. Но нямах друг избор, бях заставен да се доверя тъкмо на тези полулегендарни разкази. Съзнарах риска, който поемах, но си повтарях, че е по-добре големият българин да бъде възкресен, отколкото да продължава да тъне в мъглата на полузабравата и да става все по-загадъчен и недостижим за съвременника. Признавам, липсваше ми каквато и да е подготовка, бях, неопитен, затова самонадеян и дързък. Историкът би могъл да открие тук-там грешки, съзидам съпротивата му най-вече относно отношението и откритата неприязън на Арабаджията към някои събития и личности. Но това са възгледите му, грижливо пазени от народа и аз нямах право да ги променям. Ще си позволя и един съвет към заемащия се с подобно съчинение: нека той да бъде въоръжен предимно с търпение и съмнения. И да проверява многократно дори звучащия правдоподобно разказ или пък този, който може да го подмами със силата си и му е нужен като белетристика.

Разбира се, безценен помощник ми беше литературата, на която можех да се опра: взел съм „назаем” капки мастило от Зах. Стоянов, Ст. Заимов, Д. Страшимиров, Ив. Андонов, К. Гълъбов, Г. Пашев…

Удивителен е образът на Иван Арабаджията: дано съм успял да предам макар частица от неговото обаяние. Безукорната вярност към делото, на което се е посветил без остатък, му отрежда завидно място в пантеона на безсмъртните. Едно слънце е греело над пътищата му отначало докрай - идеите на Апостола. Впрочем и той като великия си пример няма гроб. Гробът му още се търси. Дори и с това той му остава верен и след смъртта си. Не крия, опасявах се и се опасявам от прекалена идеализация на образа му. Единственото ми оправдание е, че не трябва да се открива черна боя там, където я няма.

Съжителството на Иван Арабаджията с титани на нашата история правеше задачата, която си бях поставил, непосилна. Новото, което научих и - струва ми се - съм успял да предам, е, че истинските мъже на България са сурови, но и нежни, че са повече хора и това ги прави повече герои.

Бях написал книгата, когато разбрах, че Арабаджията, мълчалив по природа и поради строгите закони на революцията, е решил да разкрие своите скитания и борби пред неколцина приятели и близки… Сторил го е, преди да тръгне към Пловдив в своя последен път. Последното откритие ме накара да я напиша отново: моля читателя да не приема като авторова приумица първото лице на повествованието.

Живял за народа и отхвърлен от следосвобожденските му властници, Арабаджията умира в невероятна мизерия. На погребението му като израз на уважение е издигнат балон - факт, в който съзирам още веднъж пренебрежение към делото му,

Дело, което според мен е неповторимо и заслужава нашето дълбоко преклонение. Надявам се, че „Пътникът” е част от него.

„…Левски, Бенковски, Кочо Честеменски, братя Жекови, бай Иван Арабаджията, Иван Ворчо и пр. всичките хора еснафлии и работници. Тия и никои други умиха лицето на България и защитиха нашата опозорена слава; тия направиха да прогърми името българин по четиритях края на света; тия стъпиха презрително на всичко свое частно, гордо и неустрашимо издигнаха глава против силния тиранин, за когото учените глави ни тълкуваха, че не трябва да го разсърдваме…” ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ

1865 година

Най-отпред вървеше тънко момче, голобрадо, беше прегънало в лакътя дясната си ръка; сокол бе стъпил в нея, току източваше дълга шия към лявата и кълвеше от шепата й. Подире бавно въртеше колела лъскава двуколка, бял кон лениво хапеше въздуха около муцуната си, ситно подрънкваха сините мъниста в гъстата грива. Мъж, на възраст вече, се бе разположил широко на капрата, от пояса му проточваше жилави ресни камшик и юзди сребрееха в ръцете му. Всичко в него сочеше големство - и потурите, дето се диплеха от пояса чак до лачените папуци, и сърмата по гайтаните на джамадана, и аления фес с червен пискюл. То се виждаше и по каруцата, която следваше двуколката и ехтеше от маанета и удари на дайре.

Пътят сечеше просторен кър, чалтици бяха оцъклили из него лакоми очи, премрежени от безброй сочнозелени стръкове. Свеждаха и възправяха снаги над тях честемени, боси и на щъркове прилични, и се носеше едно притулено, затова възглухо, подплашено:

- Чифликсайбията, ей! Чифликсайбията иде!

Сетне колелата нарязаха спечената кал на селските улици, разтвориха се портите на чифлика и погълнаха малкото шествие.

Баш бе Михалаки Гюмюшгердан, знатен бе родът му, начало помнеше - свършек не знаеше. Харесваше той Филибе с изписаните кадъни, с дюкянлиите сокаци и с данданиите по всеки празник. Харесваше салтанатите му; вдигнал бе къща, търговия бе развъртял, после бе решил, че това е малко за един гръцки велможа - и се ширна имотът му в Дермендере, злато течеше в кесиите му от него. Тези пари той превърна още веднъж в земя. А пръстта на Царацово беше алтън - тлъста, мазна, бастун да боднеш в нея корен ще пусне, плод ще върже. Покорен бе гяуринът тук, не виждаше никакъв зор чорбаджията. Живееше си във Филибе, а когато му омръзнеше да седи кръстом ноги все на широки миндерлъци, да гледа как рохкаво свети във филджаните мастиката, да млати кехлибара на броеницата и да си повтаря, че харно нещо е акълът, но по-харно е повече да купува той отколкото да продава, тръгваше душата си да поразведри. Правеше го и в Дермендере, но предпочиташе Царацово. По-ниски биваха теманетата на тукашната рая, а той обичаше това, повече от себе си го обичаше.

Хвърли юздите на притичалия слуга, свлече се от двуколката и заизкачва стълбата, пое по дългия коридор на чифликчийската къща. Превиваха гръбнаци и биеха чела в дъските - отвръщаше високомерно, едва забележима усмивка се криеше в устните му и се поклащаше в пояса му онзи камшик, с жилавите ресни. Наобиколи одаите, надникна и в най-голямата, дето подтичваха момчета и носеха големи тави с баклава, екмек кадаиф, шам-фъстъци, пестил от кайсия, стафиди и фурми. Пак се разтрепериха стълбите под него - рече си Михалаки, че време много има до вечерта, може да почете и имота си.

И се спря при бахчиите, които замезваха мастиката на софрата му. Нали не само заради сполучливите му търговски далавери, а и заради нея го бяха нарекли тъй: Гюмюшгердан - сребърен гердан… Селяците, спуснали надолу очи, бършеха смутено поцапани длани. А старият долап продължаваше да скърца, спиране не знаеше. Приведат се прикрепените към дървеното колело коритца, гребнат в шепиците си, колкото сварят, поизправят се - и водата тича към пръстта да я развесели. Цъка с език Михалаки, дълго гледа престарялата кобила с увиснали хълбоци и проскубана задница, ослепяла, но въпреки това с капаци. Гледа как се върти тя покорно в кръг, толкова години в един и същи кръг, спира поглед на плесенясалия бунар, връща го към кобилата и тежко изрича:

- Рая и пак рая! Ех, ашколсун бе, рая!

Махва с ръка и тътри нозе сайбията към хармана на пашкулите. Бог да поживи Стоян Чомака и съвета му най-вече; доктор е човекът, но и от алъш-вериш отбира. Иначе черниците защо са, залъгалка за децата. А тъй колко коприна се извличаше и все хубава биваше, пазарите пара трошаха за нея. Хеле по едно време чума някаква бе налегнала бубата по чужбина, та за семето французинът плащаше скъпо-прескъпо - по хилядо и двесте гроша оката!

И вижда Михалаки как се гъне бубата, усеща как шава и пращи нещо в нея, как съска тя и точи златна нишка, а нишката затрептява и я обвива. Дорде я обгърне с яка черупка, дорде стоката стане за продан. Нищо и никакво червейче, гадина ще рече, а благинка дава. Подръпва мустак Михалаки и се подават доволно изпод него думите му:

- Рая и пак рая! Ех, аферим бе, рая!

Така ще наобиколи и нивите си, дето петдесет чифта волове дърпат прави като свещи бразди и белоризи селяци в бозиняви потури крачат послушно след тях. И харманите си ще види, четиридесет дикани вършеят без прекъсване и сипят едро жито и ечемик в хамбарите му, за да имат правоверните от Филибе хляб като душица, а конете им да са по-здрави и от огъня. Хамбари като хамбари ли са те, чорбаджи! Кола волска влиза свободно във всеки от тях, сетне, кога се разтовари, завой прави в него също свободно, а две коли се разминават тъй, че място остава помежду им да се здрависат селяните.

Ще се завърне той в чардаклията къща и ще влезе в оная одая, в която две жени гяурки са запретнали ръкави и бият млякото с длъгнести бъркалки. Бият го без спиране и докато приплуват отгоре му едри парчета масло. Ето, вадят го да го виснат в мокрите кърпи, а то жълтее като лира и гъста роса е избила по него. Жените продължават да бъхтят, две хиляди овце са това, тучна е тревата тук, стоката сурне вимета по земята след паша, масло - бол и хубаво.

И ще подпре уморен гръб на миндера чорбаджията, ще придърпа наргилето, ще засмуче маркуча и ще каже на водата, която бълбука като да мърка котка:

- Рая и пак рая! Ех, машаллах бе, рая!

Ще дъвчат край него смокини и нахут белосани кокони, дето отдавна са забравили що е срам. Ще ги гледа с присвито око Михалаки и гюбеците им ще го нагорещяват. Ще въздъхне той по далечната си младост, когато можеше да сложи ръка на рамото на една от тях и тя да тръгне зарадвана след него. Завистливо да ги сподирят с очи другите, да продължат по-тихо.

А на сутринта, щом слънцето се ококори в синьото, ще излезе той извън селото и сухи ще са фишеците в пушката му. И онова момче, доганджийчето, ще тича докрай със соколчето на рамо. Ще броди Михалаки из кориите, често-често ще изпразва каламите, а момчето ще отключва халките на сокола. Небето ще пищи и ще се снишава в поглед на птица, кръв ще везе белите ръкави на гръкомана, а душата му ту ще се вкоравява, ту ще се разнежва.

Привечер той ще потегли обратно за Филибе. Ще е доволен, защото веселбата му докара сърцето на място, и ловът беше добър, а и работа свърши. Ще вървят колите по мекия път към заход слънце и насред пътя ще срещнат сиромашка каручка, спряла в зеленината, и млада буля да кърми дете ще видят в нея; и як селянин, хванал юздите на слабо конче, потурлия, с овчи калпак на главата си. Темане няма да стори гяуринът, затова Михалаки ще спре двуколката. Ще се надигне от капрата той, всевластният, защото златото му няма отброяване, а земята - обхождане, и гневно ще изрече:

- Кой си ти бе, гяур, дето калпак не отлагаш пред сайбията на това село?!

Ще го гледа селянинът, хванал юздите така, сякаш има в ръцете си целия свят, ще му отговори натъртено:

- Иван Арабаджията ме наричат хората. А теб не те познавам. Нито знам това българско село да има сайбия.

Като треснат ще трепне и замре върху капрата чифликчията, ще преглътне веднъж-дваж, сетне камшикът му ще изсвисти във въздуха, ще сепне коня. А когато ядът му попремине, пряко воля ще се обърне назад, за да види как малката каручка влиза в Царацово.

I.

Карлово: „Здраво ни беше яхнал турчинът и едно си знаеше: „Як гръб - самари много.”

Галац: „Празниците ни бяха от делници по-черни; в тях имахме повече време да чоплим спечената кръв от раните си.”

Русия: „Ако някой ни освободи, това ще са тези хора свободни - те са Русия.”

Франция: „Закъде си тръгнал, бае, чужди ли къщи да оправяш?”

Влашко: „Много години изживях в тези славни дни; до рамото ми бе Левски.”

Царацово: „Заклевам се пред общото събрание, че аз, българин същ, ще мразя нечестивеца със сърце и оръжие.”

Това вече ще да е краят.

А не живях зле, макар и да не ми вървеше в този пусти живот; посегнех ли към нещо голямо, то или гинеше още в цвят, или загниваше, проядено от червей.

Пък знае ли се, може такава да е човешката ми направа - все нещо да ме боли и да слага в нозете ми път. И добре че е тъй, защото ако няма болка, с тебе е свършено; жив си само за себе си. Въргаляй се в калта, дави се от лакомия, охранвай се и чакай ножа.. Много такива съм видял - сега са повече от всякога.

Изпътувах го аз този мой клет живот, но го и измълчах; злато е мълчанието, казват. Мълчах така, че Апостолът понякога ми се смееше: „Като кютука си бе, Иване!”, имах кютук чепат в двора зад къщата, комитетските книжа в него криехме. По-здрав от желязо беше, колко брадви бе нащърбил. А Васил: „Той ще проговори, не и ти. Него само огън го оправя!” - и синьото в очите му яснее. А в моите, и те сини тогава, въпрос се закачаше: Добре де, но ще намериш ли огнище, което да го побере?… За мен, виж, имаше, но не изгорях. Суров ли бях, отънят ли не ме щеше - това ми е мъката, която в тъмната ще отнеса.

Отворих приказка за злато, та да я продължа: наследство на челядта си не ще оставя. Не че няма какво, има, ала е заровено в земята. Доста е. Брои се не с числа, а с имена. Нищо с него не можеш купи; безценно е. Ни се продава, ни се заменя; тежко на този, който се опита да го направи. Иманяр ще му е това, което иде. Ще го изрови то, ще го почисти, душата си ще обнови чрез него…

За път пак ме стягат. Нови дрехи и бяла риза са ми приготвили - сякаш отивам на бесило.

Върви ли, човек никога не е сам, ако и да е едничък под небето. С някой в себе си върви и двамата си говорят. Подхвърли единият дума, а другият или се съгласява с нея, или я отрича. По-леко е, когато онзи, другият, отрича. Ако винаги се съгласява - по-сам си и от господа бога.

Велико е, когато по пътя си с някого; хората, поели в една и съща посока, са повече от роднини. Там някъде те чакат и мислят за тебе - тази мисъл те подкрепя, свидна патеричка е тя. Но ако се стовари върху ти беда, кой ще ти помогне? Човекът от твоя път. Макар и със съвет.

Дотук мълчах, но идва час, който ни обръща отвътре навън, като джоб. Такъв час е дошъл комай и при мен. Ако не се изприкажа някому сега, това, което знам, ще се затрие. Не ще е изповед и той не ще е поп - да го затаи навеки. Но и съдник трябва да ми бъде непременно; ако не, пак ще се затрие всичко. А не бива. Защото от джоба ще изпаднат звездици и грошове. Звездиците той ще постави горе, високо, за да светят, с грошовете хляб на децата си ще купи - ще им горчи хлябът, но ще ги засити. Ала трябва; да внимава много да не сбърка едното с другото.

Живота си аз сгреших още в началото, а после, колчем се опитвах да го поправя, все не успявах, Когато се усетих човек, не помня в Каратопрака ли беше то, там съм се родил, или в Карлово, там пък се изучавах на книга и в занаят, рекох си: „Махай се!” Защото не можех да се изправя, а около мен само сведени глави се тълпяха. Здраво ни беше яхнал турчинът и едно си знаеше: „Як гръб - самари много.” Кръвта ми вреше, като гледах всичко това, и в себе си като гледах, вреше и ми кряскаше: „Махай се!” Тази думица ме отведе в пущинак един, по пътеки чужди и непознати, сред тъмница страшна без капчица виделинка, та понявга стъпвах опипом, с разперени ръце към замреженото от трева око, на някое изворче; боях се да не залитна и падна. Сега си го казвам - тогава, когато вървях подире й, се не сещах. Човек трябва да се отдалечи, за да се види такъв, какъвто е. Хлябът и покривът ми пречеха да съзра голямото, светлото - онова, за което се мре истински.

И тъй, прецапах Дунава, в Галац се найдох. Тук, викам си, по-свободен ще бъдеш и от кога си бил в майка си. Не ми се случи. Имах някоя и друга спастрена парица, кундурджия се трудех на село, но готова пара бързо ходи. Много студ набрах из сокаците, докато се смили Галац, докато ми издума: „На ти, Иване, иглата и усукания конец, и прокъсания папук, дето трябва да закърпиш тъй, че да върви като нов.” Голям бе дюкянът, в който се цаних чирак, с две отделения. Отпред се разпорежда чорбаджията, домнул Петреску го наричаха; напотено чело, рунтави вежди и корем, ама такъв: три часа пред него се носи. Отзад сме ние, чираците. Свити одве, набърчени, набърже остарели - боцкаме кожата и слушаме как онзи се пени срещу ни:

- Напразно ядете хляба ми, нехранимайковци такива! От човек, напуснал отечеството си, хаир не чакай!

Кипи ми извътре, но търпя: къде другаде освен в търпението да се дяна? Стана, прибърша джамчето с ръкав и погледна навън. Душата ми се пука, току-виж - забравил съм и името си. Към Дунава взор отнеса, дивя се - голяма, равна, сякаш змеица се е опънала в ниското и диша начесто, а от въздъха й искри изхвърчат. Оттатък нея ида, мержелеят се в мен селца и ниви, там съм си оставил всичко, което имам, па въздъхна и аз издълбоко. И пак седна, и пак - ха шилото, ха конеца, ха клечката…

А то хляб да беше - веднъж щеше да бъде. Тумбаците ни вкиснаха от мамалига, клеясаха даже.

Та така: трепеш се денем, калъп снагата ти хваща от приведено, а вечер - прекръстиш се, хапнеш, прекръстиш се, легнеш. Питам се защо и на кого се кръстехме?

Трима бяхме, вмирисани на кожа и страшно бедни, защото нищо освен дюкяна не знаехме. Асен и Митьо се именуваха акраните ми и не от добро се бяха сврели в тази дупка.

Единият бе от Чердаклъ махлеси. От скръбта си искал да избяга, но от себе си и на оня свят не можеш се скри. Сънят му бе бълнуване безкрайно, защото пред него бяха клали и майка му, и баща му,

Турците, двамина бабаити, за злато у тях налитнали. Търсели - не намерили; къде ти злато у сиромах. Затова рекли:

- Гяурче неврякнало не сме виждали още!

Защото майка му трудна била. И разпорили корема й, о, боже! А баща му, вързан, скърцал със зъби и опъвал ръцете си въжето да скъса. Разбрах, казва Асен, че човек може да побелее за миг. И казва още: „Няма да легна спокойно в България, ако не разпоря поне два феса.”

Малък бе, а душата му - болна. Мъката прави душата по-голяма.

Другият - фудул гръкоманче от Филибе, неговата за акъл. Търговец бащата, син единствен то - а решило мегдан с баща си да дели. Окрало няколко претъпкани кесии и тръгнало своя стока да купува. Срещнали го турци, обрали го. Хвърлили му един бой, колкото да се рече, а то, отсрами: беж - та дотук. Пъпчиво, види се, семето му много дошло вече, пък няма де да го прахоса. Все се ерчи и гори свещта всяка нощ до късно. Щото в торбица криеше гръцки книги; вади ги скришом и чете. Подхвана веднъж и песен гръцка в дюкяна, но аз го секнах:

- Върни си я, чоджум, там, откъдето я изкара, че виждаш ли шилото!

На кръв ме изгледа, но млъкна.

Тъй я карахме цяла зима - на топло, което не топлеше. И празниците ни бяха от делници по-черни; в тях имахме повече време да чоплим спечената кръв от раните си. Не се случваше нищо наоколо или в нас - живеехме само с отминалото. От това имаше и полза, защото зърното от плявата отделяхме, та се усещахме все още неумрели.

Не със зеленото, което ходеше по пръстта и рошеше небето, си спомням онази пролет; тя влезе дори в дюкяна. А с една вест, която ни смачка, за да ни направи по-големи. Донесе я Асен.

Заръчал му бе чорбаджията него ден да помогне на жена му в кухнята. Връща се след час запъхтян и облещен, тръшка се на столчето си, оглежда ни, като че ни вижда за пръв път, и:

- Знаете ли бре! Знаете ли, чорбаджията българин бил! - шепне той с глас, който крещи.

Преглътнах едва-едва, но Асен не щади, продължава:

- Чух ги да си говорят в стаята за гости. А тя току вика - Петре това, Петре онова!… Вярно ви думам бе: Петре!

И солукът му в петите. Обръщам се към Димитрачко, сварвам го бледен, пък със смях в глътката вече; като да е знаел нещо, но го е таил от нас. На неучуден се престорвам:

- Счуло ти се е, Асене - казвам, а шилото трепери в ръката ми. - По-добре ще сториш да се потрудиш, вместо да дрънкаш врели-некипели.

- Не - стои на своето той. - С ушите си чух - на тях ли да не вярвам?

Млъкнахме, Асен се укроти, клечки взе да набива, но от време на време изсумтява. А мен започна да ме гложди нетърпимо ей това: виж ти, викам си, българин, пък се срамува да се нарече, като кучета ни хока. И когато Петреску тропна оттатък, набрах кураж и отидох при него. Посрещна ме с изненада, а аз:

- Конец вдявал ли си, чорбаджи, в игла без ухо?

Сетне се разполагам на неговия стол и вадя душата му отведнъж:

- Ами тъй кажи, Петре, ние толкова да ти се боим, а ти наш, българин, да си бил!

Пребледня Петреску, почервеня, посиня; смени боята си много пъти, а аз на стола - кеф! То било харно нещо този стол - по-нависоко стоиш - по-отгоре на всичко гледаш.

Засега най важи това. Нищо и никаква дъска, облегало и четири крака - ето какво е столът. Но му се кланят. На него - не на човека, който повече от всякога се е отделил от земята; може да досегне облаците дори, даже си наумява, че слънцето му е ореол. И хич не си и помисля с благодарност за краката, които пъшкат под тежестта му; от робство е по-лошо то, защото свой те тъпче и не те забелязва. Ще се сети за тях само ако решат да се позаклатят и го изтърсят долу. Мине ли му болката от натъртването обаче, той ще тръгне да търси други столове. За да им се кланя. Пак стол да му дадат. И всичко се повтаря:- защо?…

А Петреску, както си беше мирен и кротък като от дамла ударен, взе, че ме хлопна с дебело ръчище през лицето и с едно текме ме хвърли обратно при двамата отзад. Да, но с това се не задоволи. Пристига след вечеря в дюкяна и сече:

- Ставай! Не се туткай! Идваш с мен!

Казвам си, още дървен господ сигур ще има, малко му се е видяло по пладнина. Сгреших. Защото изгазихме мълчаливо калта на няколко улици и в кръчма влязохме. Вътре одимено и брадясали много по масите. И гърмидоли - надвикват се. Седна чорбаджията, вино заръча. Оглежда се крадешком наоколо и:

- Тези, Иване - трепери гласът му и а-а да се скъса, - тракат юмруци по-голите дъски Тъй, че половниците се вдигат и плискат червеното по тях. Всички те вкупом ромонят за свобода, ала никой не вижда майка си, това е!

- Българи ли са, чорбаджи? - питам тихо аз.

Кимна с глава и се смали. Но не се предава:

- На човек по-мъчно му става така. Трябва да идваш чат-пат тук, да гледаш и да слушаш.

Виното дойде и Петър натопи очи в него - да ги вдигне не ще. Дожаля ми, барнах го по ръкава:

- Чорбаджи, окъсняхме. Заранта работа ни чака. Ай да ставаме, а?

Само поклати глава - и заразправя…

- Вярно, и аз съм българин, момче. От Узунджово; село голямо и с голям събор, може и да си чувал. Кога заергенувах - ергенлъкът пашалък е, но до време е даден - мома лична взе да ми пие сърцето. Кръшна, вакла - ситно ходи, ситно се смее и като вкопчила черни очи в сърцето ми, пие го, ала недопито го оставя. И турчин един я харесваше и искаше - умиралка съща. Обикаляме двамата покрай дуварите на тяхната къща по вечерите и нощите, сбираме псетата и хорските псувни, а тя се не обажда: Турчинът, бейско копеле, беше пехливанин ненадминат, та си не поплюваше. Момата на мене дума не дава, от него пък се пази като от огън - ни така, ни иначе. Знак след знак й пращам, а тя. се големи; още повече ме превзема севдата от този големлък. Сърцето е страшен инат, когато му отказват светлинка и топлинка, момче!

След месец-два дойде и съборът. Народ много навсякъде, но най-много стълпен около пехливаните. Юнак бе този турчин, Саид му викаха, бича сила имаше. Всички надви и за още се оглежда; тъпаните думкат ли, думкат - кой ще излезе срещу му питат. Гледам, нашите се огъват. Тогава хвърлих салтамарчицата, стъпих на хармана и право при тавата със зехтина. Мажа се и гледам изпод вежди Саида: кривокрак, наперчен, хили се. Сграбихме се. И го надвих. Трудно беше, но го надвих - силата ми идеше от нещо голямо, знаеш го вече. А турчулята - вай! Като им попремина смайването, отпървом зашушукаха, сетне ревнаха - прегракнали, като че слана ги бе осланила и ветрец поиздухал след това:

- Бирдаа! Бирдаа!

Да се повтори искат! И с много пушкала загърмяха във въздуха. Поокопити се Саид, пък аз изведнъж се стреснах: ами ако си помислят, че се е подхлъзнал случайно?… И пак се сграбихме, и пак го надвих. Българите хвърлят нагоре шапки - радост! А фесовете клюмнаха - срам! От бае ти Петър да знаеш от срама по-голямо нещо на тоя свят няма. Турците начаса се сговорили до два-три дни да ме очистят. Защото щях да им напомням.

Вечерта грабнах буля ти Петровица; до Шумен я носих като агне гергьовско, там се венчахме. И като рече Саид да ме гони - тя не е за разправяне. В Шумен попа на кол набил, в махла русчушка селяните разплакал - таман някъде из Българско коренче пусна и като хората заживея, ето го и той довтасал… Второто голямо на тоя свят, момче, е меракът. От мерак може и да се умре: браво на всеки, който го стори. И във Влашко искаше да ме стигне турчинът, но крачката му излезе къса, защото аз се писах румънец. И оттогаз - хем българин, хем не; и за плач, и за смях, но повече за плач.

Тук Петър млъкна, помълча гузно минута-две, сетне пак викна вино.

На другия ден плиснах водица на лицето си и се огледах в джамчето на дюкяна - аз съм. Надзъртам крадливо оттатък - и Петър си е същият; носи корем три часа пред очите си и върти пазарлъци. Но промяна имаше; започна да ме привиква той горе у дома си и български вестници да ми дава. Чета аз и усещам как ме изпълва една сладка тревога. Защото вестниците умно-умно за света разказват и все на бунт избиват. Приказката ни с Петър стана по-друга, веднъж:

- Иване, ти да не вземеш да се изпуснеш пред Митьо?

- Защо? - правя се на ударен.

- От богатия бягай като от чума! - клати очи той. - Ще намери сгода да те продаде, па ако ще и за меден грош макар.

- Ами от теб? - изпущам се аз и ми става чоглаво. Но продължавам - На, и твоето богатство малко ли е?

- Ти мен не бъркай! - отговаря и аха-аха да заплаче.- Дърво без корени съм аз, вися между небето и чуждата земя; как ще се реша на такова нещо, чуеш ли се що думаш?

И в кръчмата взех да заничам. Не пия, отвращение имам и към виното, и към тютюня, та само седя зад половницата и попивам всичко казано. Страховит набор се сбираше в окаденото помещение - все хайдути за род и вяра хайдутували, байрактари байряци развявали, войводи чети водили, и все из Коджабалкан. Пият и страшна скръб рови из душите им. Налеят се, запеят и сълзите в очите им спрат. Пък аз си натискам партакешите. Додето веднъж при мен сяда един рошав мъж и ми вика:

- Заръчай ока вино за бог да прости на който си намислиш, юначе!

Изпълних, а той:

- Отдавна те гледам, седиш си и мълчиш - нещо тежко ще да те мъчи. Братя сме, не е хубаво това,

- Ами - свивам устни.

Но сетне се отпуснах и лека-полека му се изповядах. А той:

- Подлога на дрислив задник си сега, брате. Добре поне, че си го разбрал. Ала малко е то. Ще побием пак байряци из Балкана, хора ще са ни нужни; готви се.

И възголи гърди, целите надупчени, а рамото му - посечено надлъж и дълбоко. Не се сдържах, трудно се владеех вече, казах му:

- Що щете тогава по кръчмите?… Щом искаш да знаеш, вино пиеш за бог да прости майчицата ти България.

Голяма приказка беше, чудя се как се побра в устата ми. Онзи скочи, но аз вече хвърчах, нанавън и по страните ми се стичаха парливи капки. Скитосвах до заранта. А пред себе си виждах…

Малък бях, закъм Карлово бяхме тръгнали двамата с мама Кръстина и насред пътя ни подгони куче. Шъткахме му, камъни му хвърляхме дано се пръждоса - не ще и не ще, като трион назад-напред се движи и ръмжи, в нас вторачено. Че и второ куче отнейде пристигна, дружинка да си правят. И се нахвърлиха въз мама Кръстина. А тя със забрадка черна, лице побледняло и ръце сбръчкани, милата. Джуки стиснах и развъртях сопата, която носех от село. Оттук-оттам - отървахме се; поскимтяха псетата, подвиха опашки и ни се чуха, ни се видяха повече. Тогава усетих в устата си нещо да горчи и да пари. Пипнах се - кръв. Брей, голям вече съм станал! А мама Кръстина взе, че ме погали - цял живот ще го помня. Да можех и сега така…

След две-три вечери пак в кръчмата влязох. Отидох направо при рошавия, с раните.

- Прощавай - мачкам очи в дюшемето. - Много ми се беше насъбрало, затова.

Прегърна ме:

- Ех, брате, брате! Прощава ти мъката, не някой друг - и просто да ти е.

А в дюкяна работата не вървеше, западна, по-малко ставаше от ден на ден. Умълча се Петър, омрачня, съвсем се запусна. Бода едва-едва кожата и за отвъд Дунава копнея. Така измина месец, а след това ето що се случи.

Една привечер Петър се запиля рано-рано към кръчмата. Като видя гърба му, Димитрачко се вдигна от стола и се замъкна пак нанейде; напоследък го правеше редовно. Подир половин час горе, в къщата, се вдигна голяма гюрултия. После вратата на дюкяна се блъсна тъй, че свещта потрепери, а в рамката ? се появи гръкоманчето. Разкривено, размазано. Реве, та се къса.

- Що има? - запита го объркан Асен.

Онова спря само колкото да поклати глава и пак ревна. Чак до трети петли хлипа, въртя се и се тръшка в постелята, а на заранта научихме как е отмахкал пъпките по лицето си. През джамчето видяхме да вървят Петровица, кипра, щото деца не я намираха, и Димитраки, клюмнал, сякаш бит, та пребит. Чорбаджията не слезе до пладнина в дюкяна. Сетне се престраши; беше като дърво, ударено от гръм, на въглен станало. Думата му бе едничка:

- Аз за нея всичко, пък тя - с пичлигарин. Пфу!

Оттогава помня; много трудно е да гледаш в очите мъж, когато разбереш, че жена му е кучка разпасана и знаеш с кого е преспивала. Живот тук повече нямаше; Петър се запиваше от зори и до зори я откарваше. Тогаз се реших, взех съгласието му и поех за Каратопрака. По пътя ето що ме човъркаше начесто: ако копеле бе родила оная на чорбаджията, какво щеше да е по народ и по език то и каква вяра щеше да има?

У дома като че някой им беше подшушнал какво съм си наумил. Помаяха се покрай мен, поразпитаха ме, поразказах им, на приказки съм скъден. Па като ме емнаха, свободен час не ми остават.

Тетьо Тано: - Иване, сине, ти какво? Попрехвърли май лазарниците, мен внуци ми се растат.

Братът Петър: - Лунгур стана, а акълът ти не дойде; скиташ се като пройдоха. Върба ли чакаш да ти се листне на онуй място?

А мама Кръстина мълчи, крие нещо, но всичко скрито излезе наяве. Хвалила ме тя на една девица от Карлово, Тодора, добра и учена мома. Изиграхме хорото; човек от мъка се жени. Два месеца у нас си останах - дорде разбера, че е трудна.

И ето ме пак във Влашко. В Галац не се беше променило нищо. Като е тъй, платата си поисках, Петър ме изгледа с кръвясали очища и ми каза:

- Така е най-харно, Иване. Че прокопсия няма вече. Не забравяй обаче, че като българин съм се отписал не заради пачавра. Пачаврата леке не хваща, защото цялата е лекясана. Това от бае ти Петра…

Плати ми и отгоре додаде. Страшна бедност го гонеше. Не защото дюкяна заряза; в него Асен бе запретнал ръкави и се бе развъртял, като да му е харизан. Та не за това. Един пехливанин имаше в сметката си спечелен Петър - и той бе похарчен…

Къде ли кракът ми не стъпи из Влашко подире - и в Букурещ бях, и в Плоещ, и в Браила. Но навсякъде бе едно и също: канят се братята, а не тръгват. Бях си обещал радост - да се бия за българско, пък на празни думи се наслушах. Щукна ми по едно време: абе що се не вземеш в Русия да идеш, свобода да видиш какво е?

Взех се и сам-саменичък - закъм Одеса. Изръшках пътя, на път съм фурия, и ей ме в този руски град на морето, наше и тяхно, общо. А то град ли е като град - плискат се боите му, отнимат ти всичката сила: златно червено, сребърно, синьо… Черкви като луковици, къщи като конаци. Ням съм си - дваж повече онемях. Ден-два разхождах улиците, надничах тук, помайвах се там - това добре. Но до грош се охарчих. Ами сега?

И рече Одеса, пре-красната: На ти, Иване, пак шилото, че и иглата, а и конеца - сокаците й обходих с чужди папуци на ръце. С игла кладенец копае ли се? Кладенецът е надежда; жаден си, дълбаеш го. Но дордето вода търсиш, в пластове мъка се ровиш и стенания дочуваш. Не, с иглата доникъде не ще стигнеш. Захвърлих пак всичко; една душа имам - и за този, и за онзи свят стига.

И влиза байо ти Иван във видна гостилница ей така: с вехта абица и опърпани потури, овчия калпак отколе от главата си не свалям никому. Наоколо по масите шумят излеко загладенички господинчовци, с бради добре гледани и със стъкла в очите. Не трепва пред тази намера байо ти, защото отдалеко е тръгнал, надалеко отива. А момчето го мъмри:

- Тук - шепне по руски то - не е за теб, любезни ми господине, не е.

- Защо? - питам го на своя си език. И се ядосвам: - Да не би въшка да е излязла на челото ми, драги?

- По-тихо! - трепти като лист и бърше ръце в престилчицата си. - Не възмущавайте постоянните посетители, що ще си кажат те, що ще си каже господарят мой!

- Нищо лошо няма да ти сторя, момче! - въся се аз. - Но я го викни, дано се разберем!

Идва онзи, гръбнак като тел вие.

- Чай не ща! Нещо по-здраво за ядене дай! - викам му, а между думите вадя турска лира от гащите си. Премигна онзи - и по момчето яда си хвърли:

- Да обслужиш господина! Вед-на-га! Господине? - сгъна се, а окото му колкото лирата голямо - кръгло, лакомо, неподвижно…

Златото омагьосва и сега - да се чудиш защо тичат подире му, трупат го и го броят непрекъснато. Дори нашите, поборниците, беснеят за имане. Човече, който и да си, ще ти кажа: с него можеш да купиш служба и състояние, дори щастие- път не можеш да купиш. Пътят е неподкупен - най-леко и безполезно живее този, който няма към какво да пътува; пари си има, има си гръб - обляга се. А мечтата?…

Обслужиха ме, пък аз си седя и мисля: „Що за свобода е туй? Делба има ли, свобода няма.”

От гостилницата излязох и се напъхах в кръчмата, А там - народ. Ама какъв народ!… Върху си дреха няма, а по цял ден, че и по нощите пие и пее. Пък песните му широки-дълбоки, да скимтиш ли, да ръмжиш ли, раните ли да си ближеш или да плачеш? Там срещнах Григорий, побратимихме се двамата с него; очите му сини, та сини, мутрата крива, ръцете - лопати. Като опъне някой насред кръчмата хармоника, като скочи той, че и гювендия някоя, дебелодупеста, едрогърда, изписана, като заситнят така: разперят ръце, политнат, слязат на земята, приклекнат, изправят се и се затресат, преди отново да политнат - с тази треска са родени и неизлекувани са от нея те, ей! - сядай зад чашата с мътното вино и гледай. Това е свобода!

Влачеше ме Григорий из пристанището, то бе царството му, подиграваше се на лъскавите и тумбести стражници в мундири и с пагони, а братята си почиташе извънмерно. Те бяха безброй, дрипльовци невъзможни, а душите им - небе! Тях всичките една майка ги бе родила - Русия!

Двамата с Григорий лягахме, като избирахме по-хубаво място в пясъка. Настанявахме се, а след час там, около нас, пак пеят и играят, огньове наклали. Този народ е песен цяла - моят бе млъкнал, боже!.. . Скочи Григорий, при песента отиде, изчезне в нея, само пламъци развихрени сe виждат, нищо друго. Подпрял съм глава на лакът и си повтарям: „Ако някой ни освободи това ще са тези хора свободни - те са Русия.”

Мекия за Акерман хванахме с Григорий за разтуха; приятелят ми се занимаваше с контрабанда, много пари бе спечелил, та рече да се повеселим. За месец ги опукахме, а една заран ми докараха Григорий на тарга. Гърдите му бяха целите на грудки кръв, пък лицето му чисто, като че ще ми се засмее. Как можа човек като птица волен да убиеш, господи! Измих го, подредих го, погребах го. И - обратно. Спра някъде за почивка, изчовъркам някой корен из земята, сдъвча го като шекерче, а небето над мене - синьо, та синьо. Спомня си Григорий, прекръстя се и пак тръгна. Път от мъка се бие и кураж дава.

Оттогаз не пея. Който каже, че ме е чувал, лъже. Е, само веднъж се случи, по Април беше то, ала не се брои - ще стигна там, ще разберете защо.

В Одеса погладувах доста; работа търсех, но не каква да е. И намерих - фурнаджия.

- Ела с мен! - вика ми мъж нашишкан, рубашката едва го побира, чорбаджиите си приличат навсякъде - При мен е пек, но винаги ще си нахранен.

Кандисах. Свикнах бързо. Пак бяхме трима, един подир друг работихме.

Най-главният от нас меси тестото, ама както завърне. С ръце, с крака, със снага. Потища се леят от него, поприбърсва ги той от време на време и се хили насреща ни гол-голеничък, като от майка роден.:

- Хлябът, дечица, с пот се чува. А потта при пот отива, юнаци, както парата - при пара.

И ни намига, и пак с ръцете, с краката, със снагата: тъпче здравата, дордето падне в тестото от умората, та го извлечем оттам заспал. На заранта се прозине веднъж-дваж, потътри нозе насам-натам и каже сънено, дрезгаво:

- Момчета, да не сте сбъркали някой път да ме ласнете с лопатата в пещта. Какъв ли хляб ще стане от мен, черен, спечен, жилав, ще отбиете мющерията на чорбаджията.

Като го поизстържем и го сложим да спи, почваме двамата с другия чирак, по-стар от мене, по-опитен. Той реже с длан тестото, гали го, окръгля го; отнеме му висулките отстрани, даде ги в средата, гребне водица, накваси го, погали го пак, въздъхне, на лопатата го сложи. А пещта се е замаяла, огънят се е окопитил и пламъците му съскат срещу ни с хиляда алени езици; изпървом те си шепнат кротко нещо свое, като да се наговарят, сетне се понадигнат, поогледат се и като лавнат отведнъж, спиране няма, Напълни ли лопатата, другарят ми казва, сякаш е мъдрец, а и огънят го прави повече такъв:

- Като жена е. Не бива да прегори - от това, по-лошо има ли?

Хляба в пещта хвърлям аз. Че е сакънтия, сакънтия е. Хвърлям, дордето омалея, после хвърлям да ми мине омаляването, след туй карай, колкото щеш, умора вече не те лови. Мятам, пот като река ручи от мен, а онзи готви следващата лопата и току повтаря:

- Като жена е. Важното е да не прегори.

Денем спим болен сън, а по икиндия двамата станат и се отнесат в кръчмата, хладинка търсеха в нея. И аз съм бивал там, ей тъй, да зная. Дрипави и сакати, но все навити глави. Залагат душите си на всяка стъпка, живеят и не дават на никой да им се меси в живота, умират и в смъртта си са същите. На мене такава смърт обаче не ми трябваше. Сметки имах да разплащам аз отколешни. Чаках да се случи нещо голямо, да ме повика: - Готов ли си, Иване?

Да се отзова, верен да му бъда. Но такова да е: кърви агарянски да се леят…

Голямото дойде, но голямо добрутро излезе. Чувам един ден, че французинът волентири за война дири. Там, във Французко, викам си, кракът ми не е стъпвал. Пък и за да можеш, трябва да си опитал. Щото нито револвер дотогава, нито пушка бях похващал, как се излиза тъй срещу турците… Сбогувах се с фурната и ей го Иван окумен във французкото консулато. А там за мен като че размитали - разтичаха се, перо ми донесоха, та сложих подпис връз огербована книга. И много не чаках - на третата заран бях в парахода. Чудовище цяло, вода с месеци може да гази, а опасност - никаква. Бре, чудя се, другите, от кол и въже събрани, набърже побледняха и забълваха, а на мен нищо ми няма. Хеле един господинчо, над моята люлка спеше той, в лицето бе като платно. Лошо го тръска болестта, но пак нахада сили да ми дума:

- Закъде си тръгнал, бае, чужди ли къщи да оправяш? Своята не видиш ли? Граби я турчинът, а няма кой да му се опре…

И ме следи умно и жалостиво из рамкосани с тел зъркели - да се треснеш! Гледам го и аз, срам ме напълзява, с гняв поразмесен, наш е, викам си; разказах му това-онова за себе си. Пък той:

- Връщай се. Твоето и гурбетчилък не е. Връщай се и хващай или теслата, или иглата, но се оглеждай наоколо. Ще дойде времето за ставане, близо е.

- Д? ще - впирам го аз до стената. - Докато умният се наумува…

- Не е така - спира ме с ръка, а тя тъничка, тъпичка… - За тази работа и акъл е нужен, не само сила. Не го разбираш сега, ще доживеем пак да се видим, пак ще си поговорим.

- Ами кажи си баре името, да те знам - хвърлям му нехайно аз.

Не отговаря - пази се. А проумявам, че е право. И още нещо проумявам - и учени хора за същото мислят. Да, ама как да се откажа от думата си? Нали човек с думата си тежи. Сега - не иде. Във вода съм като черясло. За сетне - не отговарям…

Но даде господ, откачих се криво-ляво кога слязохме. Крих се до седмица в пристанището; никой заради подписа не ме подири. Кирливи като мен много по света. Сетне пошетах из Марсилия, голям град, пушлив, ще дойде три до четири пъти повече от Филибе. Кораби пристигат и заминават, и хубави хора по улиците, дребни като нас, пък весели. Оттам ми е това, дето по французки, зная да приказвам… Та разгрибах тази земя, разгрибах я алчно и волно - доста ходих, повече остана, стига ми, викам си. Дай да се връщам в Каратопрака, на син или щерка да се радвам, жената да си коландря - докога вятър ще ме вее на бяла кобила? И поех пеши от французко за у нас си.

Но, както казват, кракът се наситил, окото - не. И ето ме пак във Влашко. В Галац потропах на портите на дюкяна. Отвориха се те, а срещу мен - Асен. Мига на парцали:

- Що ще желаете, домнуле?

Вчесал се гладко, на път, хайдушки мустак пуснал, коремчето му напред отскочило. Опули се, позна ме, прегърна ме. А ръката му потна, охлюв като че ме налигави:

- Иване, ти ли си бе? Откъде допадна, човече божи. Е, мислех си, че няма да се видим вече. Заповядай, заповядай, влез.

Седнахме. Засука се разговорката, опря и до Петър:

- Отиде си. От собствената си ръка си отиде. С пищов - късаше Асен думите, но не изглеждаше скръбен.

Помълчахме, а той:

- Покой господ да му даде. По християнски го погребах, попове от Русчук пазарих, хубав паметник му вдигнах. На него името му - българско, на български изписано. Направи ми голям хаир - всичко; и дюкян, и стока, и къща ми остави - та и две ангелчета като дечица невинни заръчах да му изчукат. Ходя често да го преливам с вино; напоследък той много го обичаше, затова.

Иначе бил добре. Оттатък нашенчета прибрал, добра работа му вършели. Само дето булка си няма още, но какъв кусур е то? Не, няма да кукува, но българка иска да води. Ще мине някой ден отвъд Дунава, ще си доведе…

- А ти откъде, разправяй - сети се най-накрая той за мен. Не отговорих. Гледах го - прибраничък, чистичък, топличък, без даже една прашинка върху дрехите. Станах и се сбогувах. Не ме пущаше, но аз не склоних да имам вземане-даване с такъв.

В кръчмата - както винаги, дандания. Говорят - Майко божа, благословена бъди! - за българска войска, с български левове на челата и български сърца във войниците. Юнаците минавали с пушки в ръце по сокаците на Белград, а народът викал подире им:

- Живела Бугарска!

Стягай си пак цървула, заповядващ си, и заминавай: удари и твоят час! Но като имало да се тегли: някъде насред - в Турну Северин ли беше, другаде ли - чух, че легията била разтурена, момчетата - изгонени от Сръбско. Хайде пък сега, връщай се по живо по здраво да поливащ в някоя кръчма погиналото в теб, преди да се роди - защото всеки ден ще е задушница.

И добре, че се върнах, иначе нямаше да се срещна с дякончето Васил; вече всички го наричаха Левски. От по-преди още се знаехме, от училището в Карлово. Русоляво беше и сополиво тогава, миткаше по манастирски дела, само едни сини очи святкаха в него, но огън имаше в тях. И все на бой с махленските турчета налиташе, пребиваше ги…

Припомнихме се, здрависахме се, край Дунава отидохме, разговорихме се.

Било тъй: получил книга той, а в нея пишело: „Мили братя българи! Докога ще търпим това иго?” Откраднал от вуйчо си кон и се упътил натам, откъдето идела подканата за тръгване. По пътя продал вуйчовото си дръгливо имане барабар с петалите, така се озовал в Белград. После:

- Като чух гласа на тръбата една заран, пощурях от нетърпение. Не ти е то херувико да усукваш в черквата. Зачислиха ме, оръжие получих. Разбрах, много има като мене, на които България им е по-мила от всичко на света. Хвърлили бяха всичко поврага, че и себе си дори. Е и мърши между нас имаше, но без тях може ли? Ако за тях ме питаш повече, ще ти кажа, че те са нужни - да държат нащрек!

По цял ден се обучавали на талим. От утрин до вечер. И церемониал минавали, земя се пробужда с твърда стъпка. Раковски вдигал нагоре бастун и - високо:

- За народа и отечеството, юнаци!

Пък те, припряно и сладко:

- Свобода или смърт!

Марширували отсечено, задружно. Най-отпред - барабанчикът и тръбачът. След тях - главният знаменосец. Подире - стотните. Пушки на рамо и ятагани. Гора!

- На камък ударихме. Но право каза войводата Раковски на прощаване: „Първата, най-важна крачка е сторена. Сега вече не можем да не направим втората” - изрече възглухо Левски.

И както си стоеше тих, изведнъж викна, та запя:

В тежки окови, преугнетени,

доколе ехидно ний ще търпим…

Видях как песента, ясна, топлогръдна, прозвънна над Дунава и се понесе нататък, към другия бряг, който тънеше в мрачини.

Много години изживях в тези славни дни; до рамото ми бе Левски. Ту свъсен, ту весел, повече умислен– има хора, които мислят, бърборейки; другарят ми не е от тях. Ето що ми каза той през всичкото време, докато бяхме заедно:

- Нужно е народът ни да се вдигне от сън, брате Иване. Да отвори очи навсякъде по нашите земи, И по даден знак да скочи. Не се досещам обаче как да стане това. Знам само, че тези, които го будят, са обречени. Затуй трябва да са чисти като майчина милувка и издръжливи като майчино сърце.

После:

- Никак не е хубаво, дето време и сили трошиш бадева. Трябва да минеш отвъд, но не в Каратопрак, а в село, близо до Филибе. Не аз, делото го изисква. Първо на твоята капия ще похлопам, за да го започнем.

Тогава ли ми каза той това? Не съм сигурен. Може и да избързвам, но думите му помня точно. Доста вода изтече, мътна и кървава, буйна, доста неща от мен отнесе; тези думи обаче - не.

След седмица срещнах слънцето на път. В село се повъртях и кротувах година-две - на третата рекох на моите хора:

- Що ще струваме трима арабаджии тук? Само дето ще се бутаме. Ей го де е Царацово, там майстор такъв си нямат. Благославяте ли?

- Верно е - помогна ми мама Кръстина, защото видя тетьо и брата Петър готови да откажат. - Пък и чичо ти Парлък, който се бе изселил там, неотдавна се спомина. Той деца си нямаше, тъкмо ще го наследиш.

И като натоварих една каручка с покъщнина, пoex към Царацово. Беше ми светло, младо и буйно ми беше.

Ала на новото място имот не найдох; до бучица го бяха разграбили селяните. После ми се изповядваха - хубава земя имал чичо Парлък, всичко в нея бол ставало, та не бивало да стои празна, затова го сторили. Нищо не потърсих. Не иде да късаш оттук-оттам пo парче, то е все едно хапка от гърло да вадиш.

Имот не найдох, но приятел - да; първото цена има, другото не се купува. Приюти ме Божил Ходжевия: богат човек, но човек. Даде ми сламена колибка в своя двор и ме храни и пои, докато си надвия на харча - иначе не коли, гробища щях да правя насред село. Не ми харесваше на мене тази дума, която следваше името му навсякъде. За нея го запитах веднъж - ето какво отговори:

- Ходжа не съм, ходжа няма в рода ми чак до девето коляно, но прякорът ми е пришит не случайно. Турци захвърлили в Царацово сукалче, писано било мама да го намери. Взела го тя и го кърмила година с мене - изпило половината пай от майчиното ми мляко турчето. Тъй израснал из българско този мой братанец, щото милостив и набожен е народът по нашите краища, всекиму добро струва. Сетне - вълк сред агнета да живей? - запилял се на нейде той, а подире се чу - голям ходжа в Стамбул станал. Мляко българско сукал, но вярата си не забравил - бравос! Сега, разправят, не се скършва хатърът му дори пред султана, мамицата му неверна!

Прочее и полза можем да имаме от него. Щото ми е изпратил една книга, а в нея - черно на бяло: Божил е под турско крило. Вятър! - но турчин още не ме е пипал. Освен онзи бабаит, Ахмед, от динката, дето чука ориз в Черпелии. Много си разиграваше коня душманинът, накрая и мене поиска да затрие.

Тръгнал една привечер от онова разбойническо котило, динката, с пяна на уста. Седнал в кръчмата на Миаля, поръчал ракия и на мен да кажат, че дните ми са преброени. Заранта го надумали аркадаши, че с царацовци наглава не може да излезе, камо ли с Божила. А аз върху житото спях, жетва беше и мръкнало вече.

Измъкнах от плета дебел кол, той се надигна от стола с накървено око - и право срещу ми с ятагана. Да не беше колът - сбогом, прощавай! Изхруска острото в дървото, заяде… Пребих го хубаво и го дадох на селяните за доубиване, че бе пропищяло мало и голямо от золумите му.

След туй не чух дума турска напреки. От срам ще да беше. А може да е и от книгата на братанеца, де да знаеш. Тапия султанска е това, страх прави у всеки, който я погледне…

Ей тези слова Божилови ме успокоиха, та заживях мирно и работливо в Царацово. Заживях и зачаках онова, което ми бе обещал другарят ми Левски.

А то, чакането, много. Толкова чакане, че да му се втричи на човек дъвката. С трески и дялканици постлах двора, колите ми пеят по друмищата, позамогнах се, деца повече край мен има - а душата ми хем пълна, хем ненапълнена. Най-подире…

Суетня наоколо, продава братът селянин я волец, я кравица, я овчица, пък аз -празен. Въртя се като шугав - човек за да търся. Налбантин един ще дириш, казва се в писмото, което получих преди неделя, с подпис най-отдолу завъртян: Твой Васил Лъвский… И виждам накрай пазара черен като циганин бойлия мъж кон да подковава. Извива глава конят, жална влага капе от погледа му - мътна вада ручи под налбантина, подкови съскат в нея. Черният бърчи чело, подсвирква си, желязото му взема изтънко копитото, пък окото му все в мене играе. Привърши работата си, изгледа пуснатите в дланта му грошове, потри чернотията им по брадата си. И ме пита без заобикаляне:

- Ти ли си арабаджията Иван?

- Що има? - питам и аз, но кратко, за да не издам извънмерната си радост.

- Нищо - бели зъби като тесли мъжът. - Познавам те отнейде, акрани сме и обща приказка имаме.

- Като е тъй - думай! - тъпча припряно сламата, която гние в нозете ми и вони на пикоч и фъшкия - а в мен като че ли се е вторачил целият пазар.

- Здраве ти праща Левски - сериозен става налбантинът, но окото му премигва и се смее, сякаш в него се готви сватба. - Скоро ще те навести - и бърше ръце в мешинена престилка.

- Добре дошъл - изричам набърже, защото виждам турчин кон да води към нас…

- Като търговец на ябълки ще дойде, запомни. И набележи най-верните хора от селото, ще са му нужни. Но най-верните, от теб проверени! - последното той ми казва строго и се захваща с коня.

Някъде насред пътя за Царацово се улових, че тананикам. Аз, който не пея!

Посрещнах го; по календара бе делник, а в душата ми - Великден. Пристигна на кон, във французки дрехи, та неловко ми беше под сламен покрив да го приема. Казах му - той се смее:

- За разтвореното сърце покрив няма. И небето е ниско за него.

Почетохме софрата и осъмнахме. Всичко ми разясни. За всеки от селяните, определени от мен като първи поборници, запита. За Божил най-вече ме въртя. И истина - кръчма, земя и ливади има човекът, ще му тежат нататък. Накрая се съгласи, рече:

- Такива ни трябват повече. По-лесно ще тръгнат подире ни неуките и бедните, като видят, че и те са с нас. Ще си помислят: има какво да губят, а са се решили… Но с тях - умната; на твърдо трябва да стъпваме.

- Сабаххаиролсун - поздрави пръв той Ходжевия на заранта; онзи шеташе нещо из двора.

- Търговец е негова милост - поясних аз. - Ябълки купува и продава, от Татарпазарджишко пълен иде. Познати бъдете.

- А че по нас ябълки колкото щеш - каза Божил. Треперлив бе гласът му, смущаваше се. Левски му се усмихна. И реже:

- Не съм никакъв търговец, байо - па го претегли няколко пъти с поглед.

- Ами що дири ваша милост тук? - запита Божил; куражът му се връщаше.

- Българи - отсече кораво Левски. - Намира ли се такава стока в това село?

И раздруса ръката му. Пък Божил:

- Намира се. Пазарлъкът ти ще стане.

Сетне, подир час-два, ето що чух от Левски за приятеля си:

- Наш е. Повече, отколкото ми го представяше.

Зарадвах се. Наметнах дреха и излязох в селото да си събирам хората.

Ето ги. Насядали са край огнището и не продумват. Не са приказливи, мълчат дори когато турците посегнат къде за земя, къде за злато, къде само ребра да преброят. На работа са като аслани: ноември брули сняг от небето вън, та не може да се види какво минава през широките им като лопати ръце. Но е лошо, дето глава не вдигат от работа и мъка - мрак е в тях и когато слънцето е най-високо.

Сега огънят лиже лицата им с грапави езици и е явно; зачудени са, непроумяващи какво ще се крои и защо ще е то. Тясна ми е собицата, наредата й - мизерна. Едничък иконостасът с разпнатия Исус, пирони стърчат остро в лактите и в коленете му, святка на отвъдната стена. Това да ми е кусурът, отхвърлям стеснението аз и чета хората си с очи: Божил, Куман, Начо, Найден Сомът и другия Найден, дето му викат Прасето. Ровят в себе си, като да дирят нещо погубено, ала не могат никак да го намерят, та чакат някой да им го открие.

И се отвори вратата на собата, и се разля ясен глас:

- Добра ви вечер, братя!

Като един се надигнаха, а отговориха нестройно. Левски седна на отреденото му място, поиска още светлина и рече:

- Не съм търговец, друга работа изпълнявам. Ако милеете за Отечеството ни, което пъшка под кривия агарянски крак, тръгнете и вие за нея. Тук съм да ви запиша българи.

- Тъй - отрони, без да има нужда Божил.

- Ваша милост, вий сте Левски? - престраши се Прасето.

Засмя се хубавото лице на Васил, приведе той снагата си към него, сетрето му се разтвори и шавнаха пред очите ни като животинчета дръжките на два револвера. Сетне:

- Е, братя. Знаете вече кой съм и с що ида при вас. Теглото навсякъде е голямо, така че всички сме равни. Само имената на тези, дето са отгоре ни, са различни. Чух, добре си поживява във вашето село Гюмюшгердан, а?

Станах и притурих в огнището още наръч дърва. Моите хора се размърдаха. И - един през друг:

- Добре ще е. Напролет ние търсим я лапад, я коприва - с чорбица да поминем, а неговите хамбари - пълни… В Ташкапия за неплатени данъци с ей такива лалета на гърдите лежим… Ангария му работим от месечина до месечина, пък той - все недоволен!…

- Като сме будали и спим, тъй ще я караме - не издържах, прекъснах ги.

- Че как иначе - измънка боязливо Божил. - Ще ритнеш - и ще обърнеш петалите от глад.

- А кой му разрешава на Гюмюшгердана да се шири в Царацово? - запита Васил; радваше се, но радостта си криеше.

- Знайно е кой - изпреварих останалите. - Онези, в синята чоха, те са пазванти на имота му. Чорбаджията от дъжд на вятър ще се сети да наобиколи насам, колкото карагьозчилък да продаде. А тях хем ги хрантутим, хем по-настървени стават. Кожите ни свалиха, траем си. Чакаме някой наготово… Така повече не може!

- Чакай, Иване - намръщи се Васил. - Много бързаш, а казват: който бърза - бърка. Първом трябва да се огледаме, да разберем колко сме и достатъчно ли е то. Сиреч да почнем великото от малкото: не зная нещо да е изникнало без корен. После - да се съберем, да си разпределим занятията и едва тогава да пълним душите си с нетърпение. Организация да създадем в цяло българско, организация. Видим ли се готови - камбаните и ръцете на шията.

Тук той се изправи. Сянката му падаше върху иконостаса, движеше се като жива и закриваше измъченото божие лице.

- Главното ни оръжие най-напред ще е вярата - продължи Васил. - Вярата в ей тези - и като разтвори руси длани, незабавно ги сви в юмруци. - За сетне ще ни са нужни и пушки, и куршум и благ мехлем за рани. Това - десницата му описа широк кръг, та обхвана всички ни, - което се нарича Османска империя, и господ да слезе, с голи ръце не може я бутна…

- Значи пак чети, а? - обади се тихо Божил.

- Трай, като не си разбрал бе! - срязах го аз.

- Какво е четата, Божиле? Минат юнаците Дунава и заседнат в Балкана. Два-три пъти влязат в бой и погинат млади-зелени. Файдата - наполовина. Байрякът струва много, но още повече, когато е развят навреме и води не шепица верни люде, а народ - дойде веднага отговорът, сякаш бе готов отпреди.

- Комитети, братя - надвеси се Васил над нас, пламъци играеха по лицето му. - Комитети дайте да градим навсякъде. Какво е това комитет, не разбирате. То е да си наредим работата отвътре, да я обмислим добре и най-дребното нещо да преценим, сплотени да сме извънредно. Във всяко село, във всеки град комитет - ето спасението. Друг път няма…

- Пред зачернените ни майки и бащи, пред посрамените ни сестри и братя, пред целокупния български народ, който гине под ярем, клетва за вярна служба трябва да дадем сега и тук - завърши твърдо и развълнувано той.

Моите хора поумуваха, пошумяха, поразпитаха това-онова - и се решиха. След час Васил издърпа револвер от пояса си, чирените му блеснаха като риби на огъня, а аз скочих за камата, която си бях изковал в Каратопрака. Всички станаха, събраха по три пръста на челата си и зазвънкаха заветни думи:

- Заклевам се пред общото събрание, че аз, българин същ, ще мразя нечестивеца със сърце и оръжие!…

II.

Царацово: „Надува Дякончето с бузи руснави гайдата, ти, с арабите, дето си ги забравил, скачаш и играеш, пък ние да мрем отглади.”

Елешница: „Защото е нужно да знаем какво е било - тъй по-бърже се стига до това, което ще бъде. Ние двамата вече живеехме и тук, и там, но най-много сега.”

Черпелии: „Магаре разбира ли от приказка, бре! Издърпай отнейде кол да видим ще се инати ли.”

Карлово: „Защото за свободата най-напред трябва да се умре, след това - живей и се радвай колкото щеш.”

Мързян: „На простия му дай пушка, но преди всичко вяра му дай, след никого не ще тръгне той без вяра.”

Филибе: „Нека касите на думбазите са претъпкани - с друго сме богати ние.”

Царацово: „В сухото първо бликва огънят, то първо на пепел става. Но ако го няма, няма да има огън.”

Колчем се върна при онова време, когато тичахме по народните дела, виждам един прашасал междуселски път; един път, който се изкачва пъргаво по рътлинките, замира задъхано за миг на най-високото и се спуща с облекчение надолу, където се разтварят като ветрило нивя и градини; спира се при снопче дървета, за да поеме хладинка от шумата; оглежда се в огледалото на езеро - не вода, а парче сребро, изпуснато от небето, надвесва се над липовата кора, хванала смръзнатите струи на изворче-самотниче; път, замрежен напролет от светли дъждове, тромав, потънал в искрящи по слънце и месечина снегове зиме; щедър път, по който можеш да срещнеш някого, да отнемеш от болката му с добра дума или съвет, да притуриш към радостта му и своята радост - нали най-вече за това си човек; път, който отива и се завръща, но никога не спира - два пътя се срещат на кръстопът, за да се поздравят, нежели да се разминат; път за птици и зверове, за нозе и колела…

Вървя ли, чини ми се, че някой ме прегръща и аз му отвръщам. Изтръпвам при мисълта, че този някой е земята, нашата. Тутакси я отхвърлям, защото такава милувка трябва да се заслужи със смърт, с не каква да е смърт.

Из пътя се виждам с Васил; за него разбрах нещо, то май е най-важното - дякон бе той и дякон си остана до края. Но друга религия проповядваше - свобода народна и всеобща. Ни дом, ни жена, ни деца - имаше само народ. Затова го наричаха Апостол.

Пък запитат ли ме кое в него приличаше на мечтата му, веднага ще отговоря: очите. Защото те бяха с цвета на всичко, което е толкова далече и толкова близо до нас и е много тъжно и много радостно едновременно: небето, морето, планината.

Кажете, не е ли и свободата синя?

А имаше око-кантар… Бяхме веднъж на път за Черпелии, тамошния поп да калесваме за борбата. Яздехме един до друг. Край нас прелитаха врани, сядаха за малко върху клоните, източваха смешно дълги мършави шии подир конете и отлитаха с крясък нанейде.

- Беше ли в Лешник? - запита ме той, след като се бяхме наприказвали мълчешката.

- Преди седмица - отговорих.

- Как са там?

- Не спят. Добър даскал си имат, него ще търсим, няма да сгрешим. Срещнахме се, опознахме се. Стрелчалия съм, вика, но със селото се сраснах като мъдрец в празното място на ченето. Школо съградил, черква осветил - как да го обичат турците? Всички те дишхекими се пишеха, смее се, но българите са зад мене, уча ги, напътствам ги… Такива като нас също сядат на чиновете. Каравеловите вестници им чете с разяснения, Нешо Грозев от Дановата книжарница му ги дава; пеш до Филибе трамбова за тях. А колко книги видях в къщата му, Василе - цяла стена!

- Готов е за делото, казваш - в гласа му личеше недоверие. Засегнах се, продължих:

- Слушай и преценявай! Преди година бабаити разплаквали Лешник, че и околните села. Бият и ограбват де когото срещнат и където заварят. Не се търпи. Опитвали с добро, не става - решили другия лист да обърнат. А с кого да се посъветват? С даскала и с попа, разбира се. Пък той и даскал, и поп. Нямайте грижа, рекъл им, но ми дайте време: трябва да се измисли.

Сетне започнал с това: събрал двайсетина момчета и ги насочил да търсят къде се събират разбойниците. Те плъпнали из къра, в кориите надникнали и нашли - прикътана под баир колиба, голяма, градена с камък, с огнище и комин. Половината работа е свършена, казал им той, сега трябва да дебнем кога ще полязат вътре - тогава ще свършим цялата. Не вярвали селяните, но изпълнили; дотичали веднъж при него: там са, агнета и вино примъкнаха, веселят се. Пък той: тръгваме привечер. Без страх, но и без железа. Ама как, поне по един нож да вземем, недоумявали момчетата. Не, отсякъл даскалът.

Край колибата, а тя вече трещяла от песни, ги накарал да се съблекат дибидюс голи. Докато изчакваме съвсем да се стъмни, казал им, късайте треволяк и чупете клони, та си покрийте с тях срамотиите, накичете и главите си. Подире им наредил да наобиколят колибата и по даден от него знак да вдигат шум колкото могат. Велико ще да е било учудването им, но в тъмното лицата им не се виждали вече. А той се покачил на покрива с най-юначното момче - и го пуснал през комина. На минутата като да се срутил света. Дори на петите си не сварили да плюят…

- Ха-ха-ха - цепеше смехът на Васил въздуха. Беше спрял коня си и се смееше от сърце.

- После? - запита той, като се успокои.

- Ами само едни гласища се хвърлили в нощта и изчезнали яко дим. Влезли юнаците в колибата, а там - на софрата вдигат пара разкършени мръвки, в паниците се пени вино, вика ги. Седнали и довършили. И което е най-добре -  въоръжили се. На даскала най-хубавата пушка дали. Поопърленото юначе викнало весело:

- Жив да си ни! Със здраве да я носиш!

- Хубаво ядене стана - довърши даскалът. - Щото си беше наше. Оттогава около село бабаити няма. Да можеше да чуеш как другаруват в тъмното „Аллах! Аллах!” и „Шейтан! Шейтан!” - с радост щеше да се преизпълниш.

- Как изглежда? Как се именува? - запита пак Васил.

- Чело високо, вежди рунтави, мустак хубавеляк, брада небръсната. Говори много, но умно. Генчо Динчов Джумайов.

Както си беше на коня, Васил извади от чантата си тефтерче и записа в него нещо, като повтори гласно:

- Динчов Джумайов!

Нито бащата забрави, нито рода. Защото е нужно да знаем какво е било - тъй по-бърже се стига до това, което ще бъде. Ние двамата вече живеехме и тук, и там, но най-много сега.

Смушихме конете и скоро срещу нас се зададе село, а камбанарията му бързеше пред къщите. Сякаш виждахме стадо овце; дим мърдаше над обиталището им, овчарят се бе привел над тях, подпрял се бе на гегата си и зъзнеше…

- Надява ни се дядо поп, езика си е изпотрошил да ни кани - кимам натам. - Дай го, каже, Дякончето, сладко да си похортуваме по народните дела.

Сещам се за нещо и - към Васил:

- Даскалът от Лешник, за който ти думах одеве, веднъж срещал неканени гости и добре ги нагостил… В черквата пея, казва, не защото в господа вярвам, но и той трябва да е на наша страна. А владиката от Филибе бе тръгнал из епархията данъка си да събира. Лешничани са войници открай, владишки данък от време оно не са плащали. Колкото до вярата - на най-предно място в черквата светците Кирил и Методий стоят…. И се мръщят селяните, защото бяха подразбрали, че владиката се е насочил към нас; няма да ни отмине, значи, тази чаша. И ме потърсиха пак.

Събрах юнаците си, казах им какво искам, извън селото ги изведох. Тук изчакахме владишките люде. След като вързахме ръцете им, защото взеха да шават, почнахме да вдигаме краката на конете им и да отпираме петалите. Поповете нагълтаха езиците си, само един по-окумуш иде син-зелен при мене и ми мърмори трепешком:

- Това е гласена работа, хич, няма да се хареса тя на дядо владика.

Пък владиката седи във файтона си, не смее дори да се покаже.

- Отче - отвръщам кротко на попа. - Мирно е нашето село, тихо е. Та си рекохме, ако влезете в него с тези тежки, прясно подковани конища и псетата ще разлаете, и малките деца ще разбудите, и старците ще намусите. Бива ли да стане?

- Ти какво? Лошо се майтапиш, не знам дали в черквата ще те държат повече - идва му кураж на попа.

- Даскал съм аз, отче, а служа, защото няма кой. Ай сега да ни заобиколите, както сте го правили винаги - искате ли да ви изпратим? Защото и сопа може да има.

И ги изпроводили като кадъни за Староново село.

- Пишкин даскал! - радва се Васил. - Та той вече е почти готов. Ще се отбием още другата неделя през Лешник.

- Не бързай, Василе - пресичам радостта му. - Ще поразмислиш, ако ти кажа, че Генчо пие. Не редовно, а ей така, за кеф. Но пие.

- Лошо - изрича глухо той. - Този занаят ни се забравя, ни се отучва; до гроб се работи и маскари майстора си. Не ми се ще обаче да го отписваме. Ще идем, ще видим.

Сетне овцете се разстъпиха лениво и конете удариха на калдъръм. Пред къщата на попа гологлав селянин уговаряше магаре - то се бе спряло под товара си и се инатеше; а бе настръхнало от студа.

Отвори ни попадията. Дядо поп не бил вкъщи, служба служел в храма, но скоро щял да се върне. Да пиете по едно кафе, докато го чакате? Каймаклия, само за сладки като небетшекер приказки. Дядо поп ще се присъедини после. Да прощава господин търговецът, че одаята е тъй бедно натъкмена, селска работа, но гладен и жаден не ще остане. Той и слугата му…

- Мазна попадия! - смигна ми Васил, след като оная хлопна вратата.

- И попът е такъв - засмях се аз. - Виж го, накиприл се е срещу ти като девет оки от кафето, което ти варят оттатък.

Васил скочи от стола и застана пред пожълтял портрет в дебела рамка, със стъкло, гледано добре. Против него пъчеше дребни гърди млад човек с едва набола брадица. Лицето му, гладко като книга, бе изкривено от пълна гуша, а от висналите бузи към разтворената риза сякаш се стичаха едри капки лой. Пък в очите - шекер. Васил стоя така миг-два и отсече:

- Магаре!

Нищо не проумявах. А той:

- Магаре е твоят поп. Няма защо да ме зяпаш като изтърван. Напразно бихме пътя дотук. Ставай!

В сокака селянинът бе минал на молба.

- Какво си се разприказвал, брайно! - ядосано му рече Васил. - Магаре разбира ли от приказка бре? Издърпай отнейде кол, да видим ще се инати ли?

Мрак бе, мъждиви светлинки се палваха, залитаха и гаснеха край нас; селцата се готвеха за сън. Конете вървяха бавно и клатеха глави досами смръзнатата пръст. Донякъде я карахме мълчешката, после пръв се обади другарят ми, но с несвой глас:

- Иване?

- Думай, Василе! - казах и понечих да изравня коня си с неговия. Три коня за обикаляне бяхме купили с комитетски пари; два държахме в конюшната на Божил, един, за смяна - в някое близко село, у верен човек…

- Искам да ти споделя нещо, да го знаеш и помниш… Преди време турците ме търсеха под листо и керемида, сума ти свят обърнаха - няма ме; те гонят, аз бягам. Накрая се озовах в Брестовица, там ме кри в избата си селянин лозар повече от месец. Добре ме криеше; спуснал бе кепенците на устата си, хранеше ме с каквото бог дал, а аз, за да не съм съвсем погребан, се занимавах с писане. Свещи ми носи той, гледа с любопитство как шаря тефтера - и веднъж, направо:

- Изприкажи ми ти какво ищиш от този народ?

- Ха сега де! Като да си нямат по тяхната яка хора за отговор: и Петър Бонев, и отец. Тилев, че и други. Е, казах му това-онова - усещам го, поема, на сантим е от това да заяви:

- Пиши и мене!

Не поиска. Защото жена му слезе долу да точи вино и ме видя. Оттогава се смрачи този човек - не ме гони с дума, с очи ме пъди. Нямаше как, тръгнах си. С въздишка ме изпроводи. Заради жена си го стори, Иване.

- Е? - запитах аз и пак понечих да се изравня с него.

- Не се сещаш - по-меко рече Васил, - но доста се е разприказвала буля ти Тодора. Както върви, можем да се намерим някой ден озаптени в Ташкапия. За себе си не бера кахър - много е теглила главата ми и това ще изтърпи. Ала как си ти? Жена ти да те предаде!

Млъкна, а аз - като на тръни. И си спомням, бръстях неотдавна цървул, пък Тодора хляб месеше и нареждаше:

- От последното брашно е, откъде друго, помисли ли? Миткаш по друмищата света да оправяш, а децата ти гладни да мрат. Колко хора селяни идваха и от Мързян, и от Строюво, и от Дълги герен. Нови коли поръчват, старите молят да им потегнеш - няма те; подир Васила тичаш. Втори братовчеди сме с него, нека те разбере - да те остави къщата си да нахраниш.

Божил и той: одобрява. Чудя се, защото е имотен, бели пари за черни дни е заделял - как тъй се повлече! Качвам се преди седмица у тях солчица да поискам и изтръпвам - няма го иконостаса им. Питам Божилица где е, а тя ревна: дявол се е вселил у стопанина ми; откачи го, на тавана го захвърли. Отидохме двете там и се заприпявахме пред иконките. Тъжен бе Исус, прашасал, в паяжини целият. Прибърсахме лицето му, прекръстихме се. Как изглежда дяволът, питам сетне Божилица, да не би да е със сини очи. Той е, клати глава тя, сатанинският му смях и страшната му дума чух:

- Божиле, я махни този, бледия насила измъчения от стената. Полза от него - никаква.

Божил се поопъна:

- Нали и той за правото дело си е отишъл. На кръст са го приковали, в земята е гнил, все заради нас.

Пък оня:

- Не против него, против иконите съм аз. И против тези, дето им се кланят, а не го носят в сърцата си.

Боже, прости му!

Та тъй, последното брашно е, друго няма. Но теб не те е еня, не се стряскаш от нищо; по селата скиташ и сборове нареждаш. Надува Дякончето с бузи руснави гайдата, ти, с арабите, дето си ги забравил, скачаш и играеш, пък ние да мрем отглади…

Женски брътвеж е, рекох си тогава и с ръка махнах, сякаш отпъдих муха. А не било така!

Мракът шуртеше около нас, керванджийката се разгаряше ярко в студеното изцъклено небе, луната аленееше като кървава рана. Васил се поклащаше на седлото пред мен и мълчеше. Обадих се:

- От жена си се отказвам, от тебе - не. Дай ми два-три дни само, достатъчни са.

- Не бива - отрони болно той.

- Не бива, не бива - повторих троснато, но пламнах, защото си спомних, че тестото наистина дъхтеше на черква. Едва се преборих със спомена, хвърлих го дълбоко в себе си и продължих: - Ще я накарам да иде на гости в Каратопрака, ще я поизпратя и по пътя -с теслата…

- Абе ти как я мислиш тази! Тодора да не ти е кола: да я одялаш и да кажеш - готово! Кой ще ти гледа народа, човече? - ядоса се той.

Но аз вече се бях решил. В Царацово влязохме по обиколен път. И дълго слухтяхме около къщи. Да не би черпелийският поп да е успял да изпее някому молитва за нас. Щом Васил казва, че прави достлук с турците, вярно е. Макар да не го е срещал и чувал изобщо.

На следващата вечер децата ми се сборичкаха за коматчето хляб, което се въргаляше самичко в панера. Погледнах го; нажалени бяха очите му. Вдигна се от стола и наметнатата през раменете му дреха се свлече на дъските.

- Ставай! - изрече смръщено той. - В хамбарите на Гюмюшгердан има много зърно.

- Не! - опъвам се аз. - Къща с кражба не се храни.

- Не е кражба това - гласът му е по-тих, но е процеден през зъби. - Ще го върнем двамата някога този заем - и вратата хлопна сърдито след него.

Подир час излязох, защото ме викаше навън. Изпотих се; беше с двамина пазванти от Гюмюшгердановите. Пъхтят, всеки на гърба си чувал преметнал.

- Ей тоя човек ще ви нареди къде да ги турите - сочи ме той. - А на вас - благодарско. Свършите ли - друм!

Станало така:

Отишъл при хамбарите, пък пазвантите, вместо да са нащрек и да обикалят, огънче напалили, греят се. Скочил сред тях с револвер в ръка, заставил ги. Пушките ще ви върна, рекъл им, защото по туй ще ви разберат; тежко ви!

- Няма да ни издадат; казвам ти го, за да не трепериш вътрешно - додаде той. - Страхът и срамът поотделно са големи неща, а тук са заедно.

На заранта виждам: Тодора взе бъклето и го накланя да му полее. Той се смее, тръска водата от ръцете си и - към мен:

- Не се май, ами иди да смелиш житото, че е гладно. Имало късмет това жито с ищах да го ядат.

А аз:

- Не само до нас е нямането, айол. Мен ще ме нахраниш, но можеш ли нахрани цял народ?

Не отговори. А очите му пак нажалени. И току ги извръща към прозорчето, дето е седнал Балканът.

Върху нивите тази зима беше легнал един сняг, за чудо и приказ. Оставил е от себе си тук-там по влажното; сякаш моми са наизлезли да се трудят и забрадките им се белеят. Ще се зелнат след седмица имотите, ще избуят, голяма пролет иде за света; дай боже да е берекетлия и за другото, нашето…

Двата ни коня ровят пътя за Карлово. Васил не се сдържа, родина му е, казва:

- Байрак ще гласим, брате; у Ганьо Маджареца ни чакат Ангел Кънчев, Георги Милкин, Фросина монахинята, още хора…

И ето, зеленее-аленее джамфезът, който ще трепери над чуки и бърда. Над него са свели очи всички. Думата отвори Васил:

- Събрахме се да търсим не толкова кой да извезе знамето ни, колкото да решим какво да има върху него. Предлагайте!

- То се знае - лев! - обажда се пръв Георги Милкин.

- Изправен! - уточнява Ангел Кънчев.

- А надпис? - сещам се аз. - Мисля - „Смърт или свобода” най ще му приляга. Защото за свободата най-напред трябва да се умре, след това - живей и се радвай колкото щеш.

Бъркам ли, питам се, но веднага си отговарям: Не, не бъркам!

- Вярно е - подкрепя ме Васил. - Ала против кого ще върви левът?

Трябва да се покаже и полумесецът, макар знамето да си е наше - твърди Ангел.

- А кой ще ни го изпише всичко това? - престрашава се да проговори Фросина монахинята.

- Щях да ви кажа кой, ако с нас беше Георги Данчов - дума Васил. - Знаете ли този рисувач от Чирпан?

И като не получава отговор, продължава:

- Отивам аз за първица у дома му, а там, на тавана, два разярени лева се боричкат, сякаш са живи. И яка мома с трендафили на главата, с вакла усмивка на лице и селски сукман на снага до тях. Брех, викам му, Георги, това някой твой чапкънлък ли е? Бае Василе, обижда се, такива приказки от теб хич не чаках. Горе съм нарисувал България, но вече свободна… Добро момче, тънколяво, но засилено, с широко чело и пембяни бузи. Аз, вика, Синьото школо с кавалерия първа степен завърших, а баща ми е бакалин и мен за бакалин ме гласи. Избягах в Станимака, там гръцки майки с лопата да ринеш. Един гръкоманин се найде, две години ме учи да зографисвам светци. Но защо ми са те? По-голяма светица от България не виждам, та ми е по-драго левове да рисувам. Ти остави левовете за сетне, прекъсвам го, ами кажи на байо си Васил восъчни печати можеш ли да правиш и наемаш ли се; нужни са ни извънредно за тескеретата. Отвръща сериозно: сега всеки е длъжен да служи на народа си… Като истински ги тъкми: позверят се агите в подправеното тескере и го пуснат да пътува. Та той ако беше в този час тук.

Е-е-е, разбъбри се като баба, ядосвам се аз. Може би пък Карлово да е причината? А Ангел:

- Ще се справим и без него.

И поиска калем и книга. Придърпа нагоре крачолите на панталоните си, приклекна с калема в ръка, започна. Най-напред се появи омразният турски байряк и всички усетиха в устата си слюнка набрана, защото преглътнаха. Подире над него се разигра нашият лев, силен и горд. После Ангел се вдигна, отстъпи крачка, примижа срещу книгата, а Васил грабна калема от ръката му: приведе лева повече, като за скок, и го накара да стъпи по-здраво върху полумесеца. И понеже Ганьо Маджареца заекна, че не се разбира чие е знамето, добави със строги букви: Карловский окръг. След това се обърна към жените:

- Останалото е ваша работа. Коя от вас ще се наеме?

Първа се изправи Мария Ганева, поклони се, продума:

- С ваше позволение…

И произлезе най-чудното: сведе се Васил към нея, взе ръката й и я целуна горещо.

Пренощувахме у Маджареца. С Васил бяхме в една одая. Осил в гърлото си усещах, дращеше ме, изплюх го:

- Чувай! Ти, който си против иконите, днес склони да се извезе върху светинята ни „Бог с нами”. И едър кръст под надписа „Смърт или свобода”. Защо? Не вървиш ли срещу себе си?

Засмя се в тъмното, каза:

- Трябва. Сам човек и прав да е, пукната пара не струва. Отстъпка е то, не лъжа. Пък и лъжата, знаеш, че я ненавиждам люто, понякога служи добре. От мен запомни: за да се вдигнат и тръгнат подире ни всички - от Евангелието и кръста не бива да се отвръщаме. До нас са били те, тачат ги - не ги ли ползуваме за делото, ще сгрешим.

После, след час:

- Ти и Божил сте предни мои хора- на вас ли да не открия какво мисля за вярата?…

Нататък препускахме трима. Ала пътищата ни скоро щяха да се разделят. Васил за София, Ангел - за Хасково, а аз, с чанта, а в нея два ката дрехи, турски вестници и печати за текерета - към Габрово. Ей това ми нареди Васил още в Царацово:

„В този град има три хана, дето можеш да отседнеш като тежък търговец. Единият е Паскалевият, но в него Рашид ефенди си пие кафето, не гледай, че няма предни зъби. Севлиевци молебен отслужили, след като го изпроводили в Габрово: пак ръфа псето. Ако си в Паскалевия, не забравяй, че си облечен в дънести чентени, с турски джепкен на гърба и с червен пояс около кръста. От девет реки вода докарвай и чорбаджия се затвърдявай. Вади час по час сахатя си, от значение е. И мурафети продавай, хак ти е… Но най-напред, ако ме питаш, спри при Съби Иванов. Вържи коня на халката пред кожухарницата и го заприказвай. За да не си навлечеш някоя беля на главата, от вълк бетер бъди и по-пъргав от ластовица… Ако пък си в Кръстниковия хан, не пръскай думи напразно, защото пак на Рашида в ченето ще се напъхаш. Отпори с някой една-две кавги и сербез си изляз, иди при Рязката. Има той хан за нас - с конски самари пълен и с обща одая, преситена с шипченски кираджии. Викни червено вино, послушай ги какво си хортуват. С Рязката отначало нищо, а като те отведе в стаята за нощувка, обади му се. Ще врипне, като че от стършел да е ухапан, и радост голяма ще съзреш по лицето му. Поискай от него Коста хекиминът да ти се яви и много здраве му прати от мене… Работата свършиш ли, иди веднага там, където ти казах. Според тескерето нагласи и каяфета си. Там има един Селим, Гаргата му викат, прост чауш, но ти се пази. Не искам с верига да те видя, затова. Щом изпълниш заръчаното, връщай се бързо; в Царацово те чакам след седмица…”

Извади от мешинените си дисаги, където пази и книжката по военно обучение, огледало, гребен и кутия. Закрепи огледалото на софрата, кутията разтвори и - ела след малко да ме видиш Васил ли съм или не!

Вземе лепило с четчица, прокара я веднъж-дваж по русия си мустак, надебели по краищата и лепне върху него мустак чер; понатисне го да хване хубаво, дотамани го. Сетне в бяло вапцило топне и леко, с няколко косъмеца само мине по черното - ето ти възстар, попришарил се вече мустак. По-дебелшка четка найде и - същото с косата. Там по-голям майсторлък се иска - първо да я разчетеш добре, после косъм да не изпуснеш.

Блещя се аз в огледалото - уж си е същото, малко и напукано, от влагата цялото на цветя, но човекът вътре - друг. А тъй зная: какъвто човекът, такова и огледалото.

- Иване - вика ми Васил, като работи без прекъсване. Това само в полето, в гората и в Царацово го правя. Тук ми е спокойно на душата като никъде другаде.

А то е половината от дяволията. Ще извади от дисагите подире потури гайтанлии, а те му прилягат като за него дачса кроени и шити - и в чатала му добре, и на кръста, и до папуците стигат; едвам-едвам се подават из тях бели чорапи. След това - джамадан, ама тежък, сърмалия - вижте ме, не съм от тук до там; че и пояс не какъв да е, и силях кожен. А като седнат в него като пет пари в кесия револверите - ей това се казва!

Премени се, бърни поизпъчи, позавърти се насам-натам, поразкърши се, огледалото с очи поизяде - ти ли, ага, беше с мен пред час? Няма ли да те сбъркам с чиновник, чорбаджия, търговец или големец? А?…

Бяхме на обиколка двамата из полските села, през Татар-Пазарджик със завои за Филибе и Заара. И след някое си село Теке, късно подир пладне беше - дууур! Изскачат изпод дървено мостче два феса с пушки, сочат ги срещу ни, кесиите ни искат. Васил се представи тутакси за хекимин. Онези радостни, защото този занаят носи доста злато. И докато потриват ръце, той посегна към пояса си да извади парите. Като слънце блеснаха двата пищова, а аз скочих от коня и натроших цепениците им.

Грях! Пушки ни трябваха страшно, но човек може ли да мисли, когато го е страх?

Хекиминът пък се смее:

- На Джавид паша ще предам здраве от вас; за здравето му се грижа аз.

А Джавид паша е мютесарифинът на Сливен! Бре - започнаха да ядат поганците снега около конските крака. Не ти е, значи, само да пишеш писма до комитетите, хайдушки песни да пееш и да се преправяш с четчици. Друго трябва. Заради това друго, го наричаха вече Апостол. Сам ако бях, щях да драсна из храстите като заек…

Слага накрая ален фес и казва:

- Затуй, като се освободим, тук ще правим столицата. В Царацово. Хем е на сгодно място, в средата. Градищата са заразени, Иване. Колкото турци чантаджии има сега, дваж повече българи тогава такива ще станат. Оръжие да носят ги не бива, а с кръвта на другите да се кичат по реверите сигурно ще могат. Няма да се случи обаче. Всичко отново, от темел ще строим.

Тъй е, мисля си. Пък и мая Царацово си има. Разправят, че някога царски палат се е вдигал в село, по онова време името му сложили. Значи пак така, както е било, ще бъде. Но като птици ще живеят хората и хлябът ще е по-мек, без кора.

В онзи час не ми идваше наум, че за този хляб бой ще се води и за него ще падат души и хора. Не за свобода - за по-голям залък. За Васил се страхувах тогава, думах му:

- Нищо не издава, че си ти, само очите. Как ще промениш очите си, брате? Тях никой досега не е могъл да промени.

Отиваха жадни и се връщаха запъхтени, с пушки в ръце и със саби, ковани по тъмно в одимената селска ковачница. Мушеше с байонета си Начо Абдул Азиса, сламеното чучело, което майсторяхме всяка седмица за обучение, и дотърчаваше при нас:

- Край! Заръчах му ибрикчия на пророка си да стане, верицата му поганска!

След него се затичваше приведен Куман, пъшкаше Божил, тромаво се носеше Найдо Сомът… Преди Абдул Азиса, когото най-обичаха, тупаха цървули в строй, а аз им нареждах, мъмрех ги и ги хвалех понявга; не трябваше да прощавам никому леност или нехайство. Обикновено след султанското чучело биваха борбите. Този ден борби нямаше да има. Комитетско събиране бе обявил Васил, който до едно време ни следеше ту усмихнато, ту смръщено отстрани, после отведнъж грабна сабята от ръцете на Куман, спусна се леко, като лъч към сламеното туловище и го разсече на две половини.

Връщахме се, на групички по трима-четирима и оживено разговаряхме. Слънцето се бе наклонило на заход, а ние спорехме как е минало учението и кой е бил пръв в него. Сякаш бяхме деца, но не съвсем; всеки искаше да се изучи по-добре да коли турците, та когато удари часът за ставане, крак и стъпка да не остане от тях върху земята ни.

- При Иван - бе рекъл Васил. - И внимавайте, че съзрях необичайно оживление, като идвах насам.

Събрахме се в собицата, дето огънят пак лижеше дървата. На чисто миришеше, на дъвка и хляб. Оставихме Начо навън, да пази, разменихме шепнешката по някоя приказка, сетне Васил се изправи и настана тишина:

- Братя! Сърцето ми се късаше от жалост и яд, като ви гледах днес да се мъчите с две-три пушки, и те стари, непригодни. За учение как да е, струват. Но когато тръгнем да се разплащаме? Срещу аскер не се върви с голи ръце братя!

Зашумяха - и през всички се обади Найдо Сомът:

- Аз, такова, в неделя до Филибето отскочих, душа пазар да види. На моста на Марица викам на едното си око: Стой! Защото там двамина наши, яки българи, слизат към водата, всеки до десетина агнешки кожи нарамил. Разсъблякоха крака, нагазиха в реката, кожите почнаха да къпят..,

Хората ми се спогледаха, а лицето на Васил се разведри.

- И както си седя в каруцата - продължи Найдо - като че трън ме убоде. Тъй ще ни изперат, викам си, ако нямаме в ръцете си по нещо, което хем гърми, хем святка - заключи хитровато той.

- Прав е Левски - каза Божил. - Тези дни ми обадиха от Перущица - къраскерите пак вършели големи золуми. Момчета българчета скърцат със зъби около тях, обикалят ги, но не смеят да се намесят. Пък за кожите, Найдо, чуй: когато на вълка му окапят зъбите, и агнетата стават вълци.

- Щат. Чакай и си трай, ако нямаш друга работа - врътнах глава аз.

- Намерили сме му колая, братя - включи се отново Васил. - Само едно не достига, но то е най-важното - пари. След месец се открива панаирът в Узунджово, там ще има оръжие за нас; уредили са го оттатък Дунава. Ала е скъпо, по десет лири пушката. С комитетски пари можем, но колко са те? Та дайте да помислим как и откъде.

Умълчаха се. Изчепкваха усилено от главите си как може да стане. Не ми харесваше това мълчание, рекох:

- Дюлгеринът, преди да захване собствена къща, поминава с какво да е; той и челядта му. От залъка си заделя, грошове събира - за материал. Сложи се на скелето подире и гради като изтърван, бързо и с мерак. Не спира, дорде не свърши. Нищо, че ръцете му са спукани и целите в кръв; свой дом е това.

- Как се не сетихме: да си стегнем аврам-каиша искаш да кажеш. Тъй ще спастрим парици и къщата си ще изградим - обади се смело Божил и огледа всички ни.

- Аврам-каишът! - сряза го гневно Куман. - Та нали ще се прекънем, човече божи!

- Току-виж, някой пукнал отглади - подиграх го открито аз. После - сериозно: - Свикнали сме на хлебец и водица. Но… най-много по лира да съберем.

- Лира - и това бива. Десет човека - десет лири. То значи, пушка от око непипната - рече Васил. - Ами чорбаджиите? - подсказа ни той.

…По делото и в Мързян бяхме. Привикахме в къщата на Иван Мулев селските първенци Георги Палата и Тичко Карабаджашки. След лакардиите в началото, без тях не може, Васил им каза, че не е хубаво да се делят от хората. А хората за въстание говорели и за въстание се стягали. Не че ще бъде днес или утре, но е нужна готовност. Чорбаджиите премигнаха веднъж-дваж и отвърнаха тежко, че хората са стадо, а не са чували стадо без кучета да има. Че тези неща са страшни; неуки са селяните, ще се стреснат, защото не отбират от тях. Какво толкова е неясно тук, навъси се Васил. На вас не ви се ще да се размърдате, имота и берекета си да не загубите. И рече още: На простия му дай пушка, но преди всичко вяра му дай, след никого не ще тръгне той без вяра; за това сте ни необходими. Ние вярата, обясниха хладно чорбаджиите, си я имаме. Ето черквата, колкото искаш вяра в нея. И като така, нека запитаме дядо владика кой е прав - ние или ти? Никакъв владика, разяри се Васил. Тези работи се вършат тайно. А само косъм ако падне от главата на ей тоя човек, посочи ме той, да му мислите…

- Да ги прибараме, а? - досети се Найдо. - Бива. Като кокони са разхождат из Филибе - за нищо грижа нямат. Пък и нашите, селските - също. Защо не?

Божил клюмна, другите отново зашумяха. Тогава се чуха бързи стъпки, вратата се хлопна и в рамката й застана разтревожена Тодора:

Турци! Десетина са, на коне! Насам идат!…

Беше заранта на Великдена. Голям празник, решихме да се пооблажим. Васил, дългият му кюрк се разтваряше донейде и показваше червени нагънати ботуши, бе преметнал през рамо пушка. Вървяхме към гората, разказвах му за снощното събрание във Филибе, в яхъра на доктор Рашко. После смених; казах, че в гъсталака се въди дивеч всякакъв и обилен, няма да се върнем празни. Тъй стигнахме първите шубрачки, а от тях изневиделица изскочи Мемед, данъци събира той от нашите села, но и полицейска служба носи.

- Добра стига - вика и все към Васил гледа.

- Твоя по-добра - отговарям. - Ха запознайте се. Господинът е търговец, масло и вълна купува тук. По тези краища чак от Стамбул е дошъл.

В дълбоко темане се сгъна Мемед и пак впи рошави очички във Васил. А той бръкна в джеба си, извади пунгийка, сетне книжка и му ги подаде, да си свие един тютюн. Засмука Мемед, адамовата му ябълка заподскача, а Васил се усмихва под писан мустак и спокойно:

- Що ново-вехто по вас, ага?

- Слава на аллаха, добре е, ефенди - пуши онзи. - Ала раята взе да се надига повече от всякога. Подпали й фитила някой си Аслан Дервишоглу, ей това не е на добро. И насам, казват, миткал хаирсъзинът. Но… всяко чудо за три дни.

- Аллах да не ти дава среща с него, ага, че разни лошавини дочух по пътя си - подпря ръка на пушката Васил.

- Обратно! - изпъчи се Мемед, ровна с пръсти в пояса си, понечи да извади нещо оттам, но се възпря. - Да даде на мене поне веднъж е-е-е-х! - замечтано проточи турчинът. - Ама де тоя късмет… А как върви алъш-вериша тук?

- Берекет версин! - ухили се Васил.

И току пред нас рипна заек, зашматка се, но то бе за миг, и се втурна в гъстото. Другарят ми вдигна пушката си я изпразни, без да се мери. Заекът сякаш се препъна, но направи още крачка.

- Голям нишанджия си бе! Ашколсун! - извика полицейският Мемед, завтече се през храсталака, помая се в него и донесе шепата козина. Кръв капеше от ръцете му, а нозе прибра и подаде дръгливото клъбце на Васил.

- По-харно и от хрътка се справяш, ага! Види се, често ти се случва да го вършиш, а?

На Мемеда и гащите му отзад се засмяха от похвалата. И като стори темане, доволно се сбогува. Отдъхнах си, студена пот от чело избърсах. И много дивеч изпотрепахме, хубав Великден стана.

Сетне у дома с печатничка една се занимаваше Васил. Букви, рамка, валяче и в кутийка - черно мастило.

- Думата стреля по-силно и от оръжие, щом я владееш - казваше ми той между занятието си. - И най-важното: винаги улучва. На две места едновременно - в главата и в сърцето…

Надигнахме се като втрещени, тъй си и останахме. Извадих револвера си, но Васил ме спря. Каменно бе лицето му, а сили имаше да се усмихне и в този час. Усмивката му, и тя непристорена, не гузна, а чиста като сълзица: можеш да се сведеш и да пиеш, ако ще се боиш, че ще те опари. Изрече тихо, но здраво:

- Всички вън! Ти, Иване, подреди собата така, като че само двама сте били в нея. Божиле, намери бърже ракия, да почерпиш. И веселяци да сте, прекалили уж с пиенето.

После прибяга до прозорчето, заразглежда. Така, додето вратата се заогъва. Откъсна се той от него, огледа се наоколо - и като с нож:

- Иване, рогозката!

Смаях се, защото го видях да ляга върху рогозката, просната насред собата, а в ръцете му - два револвера. Ядоса се и от страха ми, и от това, че не го разбирам:

- Навивай бе! Що стоиш!

Досетих се и започнах да дипля бързо, трескаво, усещах се несвой. Едър топ се получи, в ъгъла до прозорчето го изправихме с Божил. Наближиш ли - вижда се една руса глава. Отдалечиш ли се - топ като топ, воняща на мазнина и пърчовина рогозка; малки деца бяха играли на нея. Отупахме длани и седнахме зад шишето ракия на софрата.

Турците бяха сърдити. Пропуснаха настръхнал от студа забитин, младок със синя наметка, и се разкрачиха на вратата. Забитинът ни разгледа и крясна:

- Кои сте вие бре!

Вдигнах се стреснато, но свястно отвърнах:

- Добре сте ми дошли, агалар! Какво ви носи насам? - направих място на турчина до себе си, поканих го.

- Вие ли искате султана да сваляте бе, гяури крастави? - за кураж или от яд пищеше младокът. - Ахмед - плевника! Сабри - тавана! Кючук Мюмюн - двора! - викна той към заптиетата.

И като отпусна пилешка снага на стола, каза вече по-кротко:

- Така ли е бре, керата?!

- Мирни хора сме ние, ага - рекох аз. - Ето тоя - изчаках го да пресуши чашата си и посочих Божила - книга има от Високата порта, че е заслужил пред султана човек.

Винаги беше у Божил тази тапия; оръфана по краищата, украсена с много печати - знаеше ли се кога и къде ще му потрябва? Забитинът повъртя очи над нея и изтърва удивено:

- Вай!

После прибърса е горната си бърна долната и примирено каза:

- Я ми налей още един филджан ракия!… Какво си сторил ти, Божил ефенди, та гинеш в такава пустош? Грях някакъв към аллаха ли имаш?

Гаврътна забитинът ракията, пък аз, през примляскването:

- А моя милост коли майстори, коли поправя - да се радва народът. Такъв ми е занаятът. Ами вие защо по тази късна доба?

- Башкомитата дирим, Арабаджи - поясни, като се вторачи в нас турчинът.

- В моята къща ли, ага? - правя се на серсемин и свеждам поглед да не се издам.

- Левски му е името. Тук нейде се крие - рече той и ни показа портрет: от него ясно и насмешливо гледаше Васил. Пак изтръпнах, а онзи се сети за нещо, изрева:

- Сабри! Ахмед! Кючук Мюмюн!

Заптиетата долетяха вкупом и страхливо занареждаха- няма го, никъде никакъв го няма! Отново налях филджана на забитина, отново го вдигна той и отново го пресуши. И закрещя, като да бе излязъл извън себе си:

- Вие ли бре, жени гяурски! Тапия, коли… Да праскам път от Филибе дотук за тоя, дето духа и клати клоните… Ще ни колите, а? - грабна от софрата ножа той и ни изгледа кръвнишки. - Щете, окото ви билям няма да мигне!

- Няма, ага! Що думаш, ага! - разхилих се аз насреща му и пак налях.

- Млък! - изхриптя той. Сетне обори глава на гърдите си и се разпсува. - Майчицата ще му разплача на този, който ни довлече в това загубено село! Вие бре - обърна се той към заптиетата. - Какво сте застанали диван чапраз на тия гяури проклети!

Изпроводихме ги до вратника. Освободихме Васил от рогозката. Той нагласи дрехите си и като втъкна револверите си под сетрето, каза:

- Много мухабетчии сте били, ей! Хеле ти, Иване, - да ти се не нада човек. Пък наш Божил си глътна езика отстрахи. Право ли думам, чорбаджи?

Помълча, помълча, пък после:

- А Начо вие ще си го съдите. Строго! Как така се напуща пост?

И досега се питам защо тогава Васил не се изниза с другите покрай къщата ми; можеше да го стори, да не се излага на опасност. Не зная дали този отговор е верен: направи го, за да ни вдъхне кураж, да ни убеди, че смелия и небето го пази.

По-нататък до неделя обикалях Филибе; улиците разхождах, минувачите оглеждах, подритвах с цървул камъните, из които вървеше млада жилава трева. И си виках: като нас е зеленото, тъпчат го и го мачкат - търпеливо е, но упорито. Крачех мълком, надничах в дюкяни и работилнички, вслушвах се в пазари и тържища, повтарях си: нека касите на думбазите са претъпкани - с друго сме богати ние…

И се замислях над това: даде ми Васил преди месец и половина 125 гроша пари за къщни разноски. Тодора ги подържа в ръката си, намуси се, върна ми ги:

- Не биваше да приемаш. Ами той като ходи нагоре-надолу, знаеш ли го къде и как посреща нощите?

Беше права. Макар, че едва свързваше двата края; аз отдавна не внасях нищо вкъщи.

И ме преизпълва радост. Оная вечер у Кочо Кундурджията се събраха комитетските хора на града. Търневите, Кольо Кацара, поп Стойко. Беше и Васил, който тази заран отпраши за Ловеч. Реши се да се потегнат комитетите, да се подсилят с оръжие; оръжие трябваше да се търси и намери. Одаята зад дюкяна нямаше пенджури, от дюшемето се надигаше мирис на мухлясало, но бе от светло по-светло: за Перущица ще отговаря Кочо, за Брацигово - Петлешков. Да се тръгне начаса!…

Сега край мене върви турчин с изтрити дрхи и износени емении, „Са-леееп!” - точи като мюезин той. „Една аспра - половин ока!” Повтаеря го начесто, продрано, сякаш плаче.

Спомням си скулестото лице на Кочо, остро, но огряно отвътре:

- Вече се започва, братя!

Подир турчина се задава муле със седло и юзди посребрени, а друго муле се поклаща отгоре му: дълго джубе и едри потури, целите напълнени, пращят-пращят. Само калпакът му говори, че е българин, сиромахът. Големлък на сокака и чардаците продава, глас не пуща, но всичко в него вика: „Вижте ме бе! Вижте ме!”

И се сещам за Божил. Богат е, но е с нас. Боязлив е още, но ще се дооправи. Защото е разбрал главното. И го казва:

- В сухото първо бликва огънят, то първо на пепел става. Но ако го няма, няма да има огън.

Това е.

III.

Пътят край Филибе: „До един биха дали живота си за неговия, верни хора бяха, с клетва в сърцето.”

Влашко: „Умърлушило се е всичко българско отвъд, не знае как да я продължи. Вестници печати, прокламации пише, театро играе. А на книга и на ужким лесно се гърми и сече.”

Одеса: „Русия си бе същата: както я бях оставил, тъй я найдох - богатство и немотия до шия.”

Царацово: „Понаместих клечоряка, връз пепелта огъня отново накладох. Отначало не щеше да тръгне, от мокротията трябваше да е, сетне пламъкът лизна оттук-оттам - светна!”

Филибе: „В едната паланза - въстание, в другата - дюкян, къща, пари. Свобода с кантар може ли да се добие?”

Елхово: „Двадесетина сплашиха империята - що ли щеше да бъде, ако се бяхме вдигнали всички?”

Каратопрак: „Тази работа не бива да излезе ялова. Народ е това, подлъжеш ли го веднъж, втори път не го търси.”

Крастово: „Една подир друга светват алени букви и бавно се нареждат в думи: „Свобода или смърт”.”

Оборище: „…Подкрепих Бенковски, защото беше прав: не граматиката ще ни спаси, а куршумът.”

От осем всяка заран през пладнето с мразовитото слънце, та чак до икиндия. Придърпвай полите на кожуха, потропвай с нозе, дано дойде в тях топлинка, ако не - потърси я в разговорката. Вече ще се притури седмица, откакто завардихме пътя и не го изпущаме нито за миг; но го няма онзи шеркет, заради когото из торбите ни се подават масурите на пушките. От време на време ще мине някой файтон, по-нарядко пеши турци; дори пискюлите на фесовете им са разтреперани. Иначе - нищо. Само вятърът тече спокойно и пука страните ни. Оглеждам другарите си и в мен трепва нещо парливо. В очите им има вкоравени сълзи и в думите им е все Апостолът. До един биха дали живота си за неговия, верни хора бяха, с клетва в сърцето.

Кочо Кундурджията… Във Филибе най-напред него призова Васил, от душата му започна да превзема града - и не сгреши. Широки плещи имаше и доста мъка носеше върху тях. Не, не само дюкяна и къщата, и Теохана с пеленаче на ръце. Не го грееше и хвалбата на ингилизкия консул след театрото в марашлийското читалище: къде е учил, та тъй добре знае Шекспира? Друг театър се играеше в него, за друго искаше да тича той. Затова пламна, когато заговориха там, в одаята зад дюкяна, за оръжие и свобода. Виждаше се: никак не му се чака.

Чудно, но Васил вкара в комитета на Филибе и мене, селянина - какво има наум, не ми обади!

При Кочо отидох, след като научих за Къкрина. Той изпусна еменията, изохка, лицето му изгуби цвета си; набързо затряскаха кепенците на дюкяна. И се хвърлихме двамата към Свещарите, при Стефана Дренски надникнахме, с тежка въздишка тръгна Отон Иванов подир нас. Събрахме се у Търневите.

Търневите… Коренът им е мързянски, а в града са се пренесли отдавна. Ханът им е отворен досами старата воденица в Каршияка. Христо е по-улегнал, по за посрещане-изпращане човек. Постоянно мъмреше брата си Георги той, че открито мрази турците, от дете ги дразни и бие. Това е, да не им се даваш, винаги да си наежен срещу тях.

Ханът им бе като жив. Приемаше ни с Васил нощем, морни, пребити от път, пък и от недоверие понякога пребити. А когато останахме сами в одаята и мрачината се сейваше пред очите ни, дочувах как сенките ходят по дъските, как дървото пука и шепти, как се вмесва в шепота му с тръпно звънтене стъклото. Стъкнатият в огнището огън също се надигаше на пръсти, олюляваше се, бързаше да ги наддума, пелтечеше. Сетне гореше тихо, равно, а дъските и стъклото не спираха за що ли намираха да си говорят? Да не би, казвах си, дървото да се гневи, че не може да стане и да види що се върши навън, пък стъклото да се смилява над него, да го теши и да му открива какво е нататък. Не е ли и с нас така, мислех си. Васил вижда надалеч, светъл прозорец е той, ние, неокастрени и недодялани, го питаме, а огънят се разгаря и ни обхваща все повече и отвсякъде. И тъй дордето съмне и се озовем в новия ден…

Преди седмица, след онова адско тичане из града, се събрахме пак в хана, в голямата одая. Не смеехме дори да се погледнем и с едното мълчание спорехме. Не се стърпях, обадих се, казах, че трябва да нападнем сюрията, която ще го преведе закъм Стамбул, ако ще до един да погинем. Ясно е, че ще го откарат там, защото такова удоволствие не е за изпущане; те са по сеирите. И още: по този начин ще поискат да ни сплашат, да ни накарат пак да се сврем в кожите си. Оживиха се, съгласиха се; усетиха надежда.

И ето ни сега край маришките върби, сгърбени в малък валог, изоставили мило и скъпо: от осем заранта през пладнето до икиндия. По икиндия пристига едно момче от Татар-Пазарджик с напенен кон и настръхнало лице. Скача от коня, обграждаме го ние, а то предъвква смръзнато:

- Търпение, братя! Още малко търпение!

Търпение? Харно бе, момче, но и то е стока, свършва се - мръщим се, сякаш е виновно. Не сме прави. Но какво друго да речем, когато ни сърбят ръцете - кавали се надигаха из торбите ни и за свирня плачеха. Пък и за Васил малко знаехме. Последен от всички, които клечаха край Марица и събираха студ за години напред, го бях посрещал аз.

Вече бе тъмно, та Тодора запали газеника. Кахърна бе невястата ми, че зимата едва се бе подала, а картофите и сланината бяха на свършване. Но не ме занимаваше: тегло бе теглила с мене и разбираше, че само с картофи и сланина живот не се живее. Тъкмо слагаше софрата, на вратата се потропа: по почукването веднага узнах Васила. Влезе и по лицето му имаше яд и тревога. Сепнах се, защото и в най-трудните минути успяваше да се прикрие, сега - не.

- Димитра арестували - процеди той, след като се настани и сгря. - Арестували го, а това заплашва делото…

Припомних си как пристигна в Царацово Димитър Общи: с вестта за самоубийството на Ангел в Русчук. Въсеше се, пък сякаш се радваше:

- Ако бях аз, поне десетина турци щях да гътна. Да падне мърцина пред толкова хора!

После промърмори:

- Много баби - хилаво дете!

Изгледах го накриво и изведнъж видях зад него Ангел - идеше към мене весел-весел, с живи черни очи; мустачките му трепереха, като да се смее, брадата криеше усмивката му, а стъпваше меко, непредпазливо и в десницата му димеше тънък като пиле напролет револвер.

У нас дойде за пръв път на бял с жълти петна кон, добре почистен и с изрядна амуниция. Представи се игриво:

- Ангел Кънчев. Търговец по принуда. Иначе - кандидат-управител на чифлик край Русчук. Голямо евала иска от мен Митхад паша… Не се безпокой, аз съм с честно поведение. Не бой се и от дисагите ми: там освен две-три железа има само вестници и книжа.

А когато се присъедини и Васил, заразказва:

- Своя ат на зобилница вързах, а аз - в талига. На яйове. Отпред конят крачи напето, в маниста целият, с венец звънци. Талигата - с фенери и стъпала отвън, а отвътре - в червено кадифе облечена. Ангел се лепнал върху кадифето и гледа всичко, що тича край него. Талигаджията току се извръща и току вика:

- Любезни ми господине, случи ти с мене. С мен пътят е мек, леко се върви.

Кимам тежко: съгласен съм. Пътят се навърта в колелата, все по-малко и по-малко остава. И отведнъж:

- Тпрууу! Добра ви среща, агалар!

Заптие шишкаво, като да е нагълтало бъчва, и друго, мършаво, като бастун да е нагълтало. Ето ви, мамка ви крастава, тескерето с надлежния печат. Изправно ли е? И още как! Темането и - пайдос! Защото напълних ръцете им със звън… Сетне работата свърших, както бе заръчано.

Васил го гледаше строго, после:

- С парите внимавай. Ще възразиш, че са твои, но за нас няма мое-твое. Нужни са ни: притурят сила, трябва да ги пестим. Иначе развалят. Не само отделния човек, а и цели държави.

Тръснах глава, спомена пропъдих — Димитър продължаваше все тъй гръмливо:

- И докога ще търпим? Много сме, ей, пък и помощ ще ни дойде отвън. Русия първа ще дотича, щом й дадем знак. Ти на хората си така кажи: десет хиляди щика от Сърбия, пет хиляди коня от Черна гора - малко ли ти се види?… Ще мрем ли?

Тук се сетих какво бе писал Васил за Ангела: „Остави името си безсмъртно. За честните хора е такава смърт! Не бойте се, братя български синове, от такава смърт.” И му казах:

- Ставаме, щом рече Левски. А не е хубаво да заблуждаваме народа си. Ако дойде помощ - добре дошла.

- Стига с този Левски бе - прекъсна ме той злобно. - До гуша ми е дошъл. Левски, та Левски!

Тогава побарах револвера си. Онзи ме изгледа на кръв, изфуча, скочи от трикракото и духна навън. Изненада ме: в легията бил, при Гарибалди - също, а не ми се опря по-яко…

Извърнах се стреснато към Васил - бях го изоставил, не се бе случвало досега. Пък той:

- Белята никога не идва сама; дочух, че поп Кръстьо е станал ухо на турците.

Лицето му бе угрижено и болно, сякаш току-що се бе опитвал да вади със зъбите си пирон, забит в букова дъска. Въздъхна и поиска да му донеса мастило и хартия. Тръгнах да изпълня и си спомних един наш разговор с Божил: той ми казваше, че трябва да се избере най-сгодният час за въстание, да не се избързва, и че Левски трябва да се пази, без него не сме способни на нищо. Отговорих му:

- Божиле, Божиле! Каква полза, че на Великден ще поникне трева, когато на Коледа магарето обърне петали от глад. Прав си за Васил. Излага се на рискове, които хич не му отиват.

Веднъж бил на обиколка из Софийско, та спрял кончето си да напои в Драгалевския манастир. Там има един игумен, Генадий, изцяло свой: с пушка кръстосвал някога горите, а сега благочестив - дай му крехко месце по пости и изстудено в извор вино за комкане. Не щеш ли, в тоя ден дядо Генадий бил канен в София на сюнет; най-големия син на пашата, името му забравих, обрязвали. А Васил искал непременно да се срещне с него. Ами сега? За Васил обаче нямане няма. Облякъл дрехите на манастирския ратай той и се посадил в конашката градина. В нея - страшна донанма. Зурни и тъпани, турски и наши големци - отбор неверници. Обикаля тук, обикаля там, интересно му е. Но го съзира турски шпионин и го сочи - късмет! - на игумена. Отишъл син-зелен дядо Генадий при ратая си. Викал му, гърмял му с мазно гласище, а оня - уста разчекнал, хили се, като луд, премигва. Млъкнали тъпаните и зурните, веселбата спряла - сеир! А пашата изглежда, бил пийнал повечко, тропа с ръце по бедрата си и се киска:

- Ха така! Ха така, папаз ефенди!

Предразнели от смях турчулята, а сред тях имало омешени и наши, съзаклятници; те пък изтръпнали. Но Васил не напуснал градината; взел се тихом, в другия ? край се преместил.,,

Та това го разбирам - да се пази повече. Защото са плъпнали подире му едни кучета, навсякъде следите му душат, ще го влепят нейде. Не че ще им се даде ей така, пред него никой дори добрутро не може да каже. Но защо да си иде? А ти, Божиле, се безпокоиш:

- Ако в къщата ми, не дай боже, го уловят, какво ще разправям аз после на този народ?

Хай да не си ждрапаме езиците напразно: напразно язък такъв човек не става…

Връщам се с мастилото и листовете, а той:

- Къде се забави, Иване?

- У себе си бях за малко - отвръщам.

- Текна ми на мене - продължи той прекъснатата си дума, - още щом ми обадиха, че Кръстьо купил къща. Срещу трийсет хиляди гроша, на почек. Смятай само колко пушки са това!

Гледах го: брадясал, невесел, с бръчки по чистото русо чело. Преди да си легнем, каза:

- От Филибе ида, от Заара и Хасково. Турците са прибрали доста наши хора, та бях за съвет при Найдена Геров. А ти се стягай за Ловеч. Двамата ще бъдем. Много работа има там сега, сам няма да мога да успея.

Дълго се въртях на рогозката при Тодора, сън не ме ловеше. Чувах как шумоли хартията оттатък и как перото поскърцва в нея. На заранта отидох при него немигнал. Той седеше край софрата и още пишеше, газеничето димеше от лявата му страна. Дочаках го прав. Обърна към мен потъмнял поглед, подаде ми връзка писма:

- Никакъв Ловеч! Ще обиколиш всички комитети тук. Писмата - едно. Друго - ще им кажеш да си отварят очите на четири. Трето ще им кажеш, че и да си иде някой, какво от това. Трябва да се продължи. Делото не свършва със смъртта на един от нас.

В тая минута вратата на одаята се отвори, подаде се Райнето, омърлявена и сънена достатъчно, и седна в скута на чичо си Васил. Надвеси се той над лицето ?, целуна я, бръкна в джоба на сетрето си и извади оттам голяма бучка шекер. Засмука шекера Райнето, влюбено я гледаше Васил и рече:

- Хайде, Райне, пък като пораснеш, снаха ще те правя аз тебе. Да знаеш само какъв син имам, какъв юнак е - тъкмо ще сте лика-прилика - и в погледа му просветна нещо жалостиво.

Райнето извъртя хитри очи към него и неочаквано го запита:

- Ами как се казва бе, чичо Василе?

Той се смути, но веднага отговори:

- Иван, момичето ми, Иван.

- Ей, като татко ли? Лъжеш ме бе, чичо Василе!

Начаса излязох от одаята, защото не бях виждал Левски да плаче. На двора грабнах брадвата, замахнах по кютука веднъж-дваж, после ми се услади. И захвърчаха трески; замахвах със злост и стоварвах желязото тъй, че дървото не сварваше дори да простене.

Малко след това довтаса от Филибе даскал Матевски, разтресен бе като листо. И не поел дъх, занарежда:

- Мютесариф паша, байо, привиква в конака поповете, чорбаджиите и даскалите. Твоя портрет им показва и за тебе ги пита. Викнал също и доктор Рашко, казал му: „Двайсет хиляди гроша на онзи, който ми го издаде!” Бягай, байо, ти по-добре знаеш къде, бягай!

- Митьо, Митьо - смее му се Васил. - Защо си се уплашил толкова, човече! Верни хора имам аз, все ще се намери кой да ме приюти.

И към мен:

- Още десет хиляди да беше скъсал от сърцето си пашата, та този, който ме издаде, поне къща да си купи. Без почек.

- Тъй е, байо - дума Матевски. - Ама всички са се оплели, та внимавай. Такова време е дошло, на никого вяра да нямаш. Двамата с Рашко си викаме по-добре или във Влашко, или в Сърбия да беше скочил.

Изпроводих Васил до накрай село. Спряхме се, а той:

- Сега е опасно да тръгна за Ловеч. Ще завия първо през Татар-Пазарджик, пък там ще видя. А ти, брате Иване, се пази. Защото я днес, я утре ще те привикат, нужен си. Сбогом!

Прегърнахме се. Пое нататък. И се загуби; погълна го пътят.

Не знаехме името на момчето. Но знаехме, че на всяка станция променя конете, за да дойде при нас. Значи организацията бе жива, жив бе апостолът й. Носеше ни вести от него. Не го питахме откъде ги научава. Сигурно ставаше трудно, тъй като никой не можеше да припари в съда; и там, види се, имахме хора. Обаждаше ни ги, додето Отон развеждаше наметнатото с чул конче все около нас и надаваше ухо да улови нещо повече.

- И вчера, и днес го разпитвал някой си Саиб паша - казваше момчето, като смучеше жадно тютюна. - А Левски, братя, отговарял така, че турците нищо да не разберат.

- Какво ти е занятието?- питал Саиб.

- Да облекчавам положението на българите. Обикалях да им давам упование - отговорил. А сетне: - Възложиха ми да обнадеждавам България.

- Толкова хора си срещал и уговарял, кои са те? - подпитвал го Саиб.

- Никого не познавам. Много са хората ми, но имена не помня - спокойно му отвърнал той.

Саиб слагал пръстени в брадата си и ядосано клател глава - ще ти дойда дохаки, искал да каже. И го заразпитвал по-обиколно, но и по-дълбоко, с фактове. Ала Левски му рекъл, че връзка в Букурещ му бил човек на име Димитър Ценович; той му предавал комитетските писма. Рекъл още, че писмата били запечатани, можел ли да знае какво пише в тях. А личало, че им се присмива, защото Димитър Ценович има румънско поданство, опинците ще му хванат там.

Свива си пак тютюн момчето, пие го лакомо, а ние потропваме с кундури и цървули дано се стоплим, макар че мраз не усещаме, и питаме: Как изглежда Левски, има ли му нещо лошо, дали някой от арестуваните комитетски люде не плещи врели-некипели, като кога ще свърши съдът…

- Добре бил, братя - дава ни кураж момчето. - Пък турците знаели къде е обикалял и кого е навестявал. Всичко посрещнал спокойно. И отричал. Тогава Саиб докарал едно нашенско псе. От онези, с репеи в козината. Псето пролаяло:

- С него и в Ловеч бях, и във Филибе, и в някои села. Веднъж и тескере му дадох, намираше се в голяма опасност.

Левски не трепнал. Изненадано го изгледал Саиб, махнал с ръка и си излязъл.

- А Димитър Общи? - питам аз.

- Не са го извели още на мегдан. Защо ли го пазят?-замисля се момчето.

- Ами ако го откарат с железница - обаждам се пак.

- Ако стане така - оживява се то,- ще катурнем трена. Преди вие да дойдете тук, Атанас Узунов снел образа на бурмите и поръчал на железар да изработи ключове за тях. Разкопчали за опит чифт релси - хващат!

Просияхме, макар само за миг. Знаех, че Узунов ги може тези неща. Радостен беше дошъл веднъж Васил в Царацово от Калоферския манастир. Там го бе срещнал, доволен бе от срещата:

- Българин е, истински. Тръгнал да снема плановете на всички турски крепости по Дунава и от двете страни на Балкана. Да сме готови и с това!

И като потри ръце, прибави:

- Чорбаджийски син, а ето! Вижда ми се малко самонадеян, в смисъл поразглезен, но се различава коренно от Димитър Общи. Иване, никога да не съдиш за човека по оногова, който го е създал.

Пък момчето:

- Атанас Узунов ще чака трена между Търново Сеймен и Каяджик. Но за по-голяма сигурност е поставил засади и при Ветрен, и при Папазлии…

Да, останалите хора от комитета на Филибе също не спяха. Бяха се събрали посред пладне в Светатроицкото училище, уж читалищни сметки да разглеждат. Без никаква предпазливост; каква ти предпазливост за другите анатомически части, когато над главата е вдигнат ятаган. И да не беше го казал Митьо Матевски, то се подразбираше. Наредиха дружина с началник Антон Балтов. Сега трябва да са между Катуница и Папазлии - повече перущенци, към тях и филибелии. Градищата не са за хвалене, по-нерешителни са. Селата, виж, всякога са готови да скокнат и в най-дълбокото.

След Къкрина тридесетина каратопракчани начело с брата Петър оседлали конете и хайде на Арабаконак. Две нощи дремали те под буките в очакване, а Васил вече бил в София; закъснели с няколко часа.

- Келяв късмет! - боботеше Петър, в гласа му се смесваха ярост и плач…

- Сила сме, братя! - дума момчето. - Имаме хора за навсякъде. И оттатък Балкана мислят за същото. Между Номуне чифлик и Червена вода, разправят, е главната им пусия; може да им скимне през Русчук да го преведат, знае ли се.

- Ще рече, всичко е предвидено, а? - ближе сухи сцепени устни Отон.

- Все си е друго да мине ей оттук, покрай нас - сочи пътя Кочо. И веднага добавя: - При нас е най-сигурно!…

Момчето хвърляше цигарата, мяташе се на коня, махваше ни за довиждане. В това махване съзирахме надежда. Гледах как другарите ми нарамват торбите и тръгват към Филибе. Гледах ги как вървят приведени и с отчаяние в стъпките - докато се смалят и съвсем изчезнат. Тогава поемах за Царацово. Снегът хвърляше влага в очите ми, та протягах към тях почервенели ръце час по час.

Бавно се показа една привечер момчето иззад завоя, а ние отдалеч разбрахме, че нещо се е случило. Така си останахме, като го видяхме, така си остана и то на коня. После се отлепихме от местата си, завтекохме се към него. А то изрече плачешката, сякаш някой го бе хванал през гърлото:

- Свърши се, братя!

Прилапах го здраво за дрехата, смъкнах го от коня, раздрусах го:

- Казвай!

От очите му запреливаха сълзи. А беше здрав човек, едър, от камъка вода можеше да извади.

- Много наши изправили пред съда и всеки го клеветил, както завърне. Той ни подкокоросваше, викали, той вкара огън в чергата ни. Апостолът ги гледал тъй, че от взора му тютюн да запалиш. А Саиб се провикнал:

- Абе, Левски, ти, разбира се, познаваш комитетските люде, но продължаваш да отричаш. Искаш ли да ти докарам на среща още сто и петдесет души, за да ти го кажат?

Апостолът минал през него с поглед тъй, както соколът отминава гарга:

- А можеш ли да докараш целия народ?

На другия ден си послужили и с Димитър Общи. Голямо чене, как не го запушихме, когато трябваше.

- С този и с Ангел Кънчев обикаляхме комитетите - редял мръсникът.

- Тогава Левски, притиснат, твоето име споменал - обърна се към мен момчето. - Защото сигурно знаел, че вече си се скрил. Не издържал Общия:

- Две негови приказки са прави, пет са лъжа!

- Не си види мократа перушина, ами рекъл, че Левски му наредил да нападне и обере пощата в Орхание. Това било най-опашатата лъжа; не му повярвали и турците. Пък Апостолът дръпнал накрая едно слово, огън и пламък:

- Начетените българи, казал, които очакваха напредъка чрез просвета, намериха за опасно искането на права с оръжие. Селяните бяха на друго мнение… Тия селяни, когато им се говореше за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от злото, идваха, накъдето ги теглехме.

И за турците казал, и за чорбаджиите, и за лихварите. За това, че ни е дошло до гушата.

- Отидете - хвърлил в очите им той - да изловите целия народ и тогава империята ви ще миряса. Но от мен нищо не искайте, нищо няма да получите.

Тези думи теглили чертата под сметката. Смърт!…

- А къде? - силом изрекох аз.

- Не се знае. Но се говори, че там, в София ще бъде.

Сетне отведнъж обърна коня си и препусна, без да се сбогува. Отон се прекръсти. Диво го мерна с поглед Георги Търнев. Свещаринът се метна на снега и ридание разтърси тишината. Кочо бе като че вбит в земята. А аз се наведох, вдигнах мълком торбицата си и закрачих към село.

Торбица през рамо и дълъг път в нозете. Прилича ми това, сякаш отивам на гурбет, но не за да печеля пари. И си казвам, като слагам широки разкрачи върху изпосталялата пръст, че на път човек има най-много време да мисли. Тъй е то, даден е хем за кеф, хем - не, защото не бива да четеш само камъните. А всяко нещо, което тормози, те кара да мислиш…

Беше преди няколко зарани. Сън бе сънувала Тодора на разсъмване, та ме сбута: искаше да ми го разкаже. Чуден сън било…

Вървял Васил за към Филибе и носел върху табла на главата си голям хляб, бял и пухкав. Хлябът се ройкал из облаците, но налитнали отнейде гарги, начоголили го; накълвали го. Васил не го отбранил. Все вървял и песен някаква пеел, протяжна песен и хубава, а земята наоколо сякаш била черква. Гаргите кацнали още веднъж край хляба, смелост набрали и кацнали, вече не си отишли. Трошици хвърчали из целия път, покрили го, скоро от хляба помен не останал. А Васил продължил с празната табла на главата, с дълго черно расо и руса коса, разплетена доземи. Все вървял и пеел, и му се кланяли дърветата, а в клоните им стоели побелели ангели, след него от дърво на дърво се прехвърляли, всеки с ореол в ръце. Колкото по-нататък отивал Васил, по-голям ставал, от слънцето по-голям дори, и земята изглеждала малка пред боя и вървежа му…

Подир час пред вратника изтрополя пътник. Посрещнах го и чух това, което сънят бе предсказал:

Извели го призори, превръзка на главата си имал. На табела върху гърдите му пишело: „Главатар на бунтовниците против царщината.” Предложил му да се изповяда някой си поп Тодор. Усмихнал се сред турчуля и кадъни, пришепнал му:

- Отче, помени дякона Игнатия, Левски - не!

Истина изрекъл. Че грехове като Левски той няма. И да има - просто да му е, заради нас ги е правил.

И правоверни псувни, и правоверна глъч, и вик чак до небеси: „Падишахамъз чок яша.” А над тази мръсотия се стелел здрав, красив, носен от шибащия вятър сняг. Усмихвал се до бесилото, сам си надянал примката.

Да се запомни - усмихвал се! Въпреки че след години научих тъкмо обратното. Но на кого да не вярвам, на народа ли?

А и обратното да е, пак е достойно. Защото се знае къде е капнала сълзата му, чие око е парнала тя, какво е разтопила там.

Вървя, вият се километрите за към Стара планина в нозете ми, селата ме посрещат набърже и набърже ме изпращат, скоро ще ги забравя. Никога няма да забравя това: войняговки бяха забрадени с черни кърпи до една. Така, жени, така. Че беше и бащица, и братец, най-ближна рода на всички ни. Вървя аз и си повтарям: Часът е пътека, два часа път правят, а пътят е живот; ражда, И си спомням:

Завчера при мен довтасаха даскалчето Петър Бонев, перущенлията, дето повече акъл от хала си има, и отец Тилев, дето по ще му прилича да лее парастаси от мазгалите на черквата си, нежели смирение да проповядва. И още по-напред си спомням аз…

Тръгнали сме двамата с Васил за Перущица, на това село най удисва приказката „Пръчка само да боднеш, вино тутакси пиеш”, там от чешмите маврудово тече. Капнали сме, от ходене клеканица ще ни хване, а Васил казва живо:

- С този поп Тилев се запознах, когато пътувах за легията в Белград. С турците се не погаждал, та за свещеник го принудили да се ръкоположи: вържи попа, да ти е мирно селото. Расото обаче не променя човека. Върнал се по Петровден вече като поп в Перущица и седефлия пищов вместо кръст показва на баща си. Бащата - туй-онуй - мърмори. Синът веднага отсякъл:

- Добър пазарлък съм сторил, тате. Защото кръстът дори душата ти не може да защити. А с това тук - погалил той седефа - и нея ще отбраниш, и на хората знак ще дадеш вярата си да докажат.

- А за Петър - дума Васил - гледаш мене, виждаш него: ръст среден, доста сбит, очи сини и пронизителни, коса руса, пък пъргавина - неимоверна.

- Ех, Василе - спирам го аз. - Нали бяхме заедно, когато съграждахме комитета на Татар Пазарджик. В хана на Иван Ръжанков, на житното тържище. Прав си, в огъня влиза, но като че ли беше охтичав.

- Повечето даскали са слаби тялом - възрази Васил. - Другаде са силни те. Някаква болка трябва да има в този, който се е наел да учи и малкия, и големия; Петър е такъв. А в своето село от Пазарджик се върна, защото го повика коренът - скъсаният цвят вехне бързо.

И понеже разбра, че ме засегна, добави:

- Не се обиждай, то се отнася и за мен. Но ние ще увехнем, след като дадем плод.

Все при тях двамата ходехме оттъй насетне. Срещахме се край Сивиник, местността там е чудо. Светло трепти небето, полюшвано едва-едва от вятър, гласовитият поток гъргори, рибите се стрелкат в дъхави треви; отпусни се, дишай, радвай се. Пък в нас - мрак, разсечен от един-едничък лъч…

Завчера отец Тилев не отрони дума; тъмни, пресъхнали кладенци бяха очите му, но от дъното им напираше да бликне пак солената вода. Може би се боеше, че думата ще я предизвика, тя е способна да го направи. Обади се Петър Бонев, сподавено изрече:

- Загина нашият Апостол; скръбно е, тежко е. Ала дваж по-мъчно ще е, ако се затрие делото му. В Перущица не знам откъде да я захванем занапред, така е и другаде. А отвъд Дунава вероятно имат нещо наум. Оправен си, отбираш от комитетските работи - да беше отишъл да видиш и чуеш, за да сме наясно как да продължим, без да стъпваме накриво.

От повторна покана нямаше нужда. Цървулите си стегнах, тръгнах. И се гъне пътят в нозете ми, живот е този път и мой, и на всички като мене. И вървя, вървя - все към онова слънчице, изгреяло навръх на Стара планина досущ като руса глава.

Мрачен като гарван се върнах от Влашко подир три-четири месеца. И грабнах теслата. Въртя я като на младини, главини и спици дялкам, обциди набивам; река ли да почина, отдръпвам се и гледам любовно-гальовно майсторлъка си. Че и на Божила, който клечи около мен и чака дума да закачи, казвам:

- Умърлушило се е всичко българско отвъд, не знае как да я продължи. Вестници печати, прокламации пише, театро играе. А на книга и на ужким лесно се гърми и сече.

И - нататък:

Накривих си капата, в Одеса отидох. Русия си бе същата: както я бях оставил, тъй я найдох; богатство и немотия до шия. Реших Григория да навестя - за Акерман зацепих. Но можеш ли го откри - наоколо земя много и модро-модро небе. Направих кръст на руското небе, заклех го; голямо и равно е, вик по него лесно ходи, екът му от другите земи се чува.

И ето ме пак във Влашко. В Галац, противно бе, но любопитно, открих Асенчо. Кундурите, викам си, за мнозина са букаи, ала новинка някоя може да изкопча. Гледа ме изпод дебели колкото пръст вежди едно тежко човечище - ще ме познае ли? Когато очите на някого с лой сраснат, трудно вярва той на стара дружба. Дружба ли рекох?

Не се задомил, как така ще остави мющерията, всеки божи ден при него народ-навалица. Да е жива и здрава калта, а деца не му трябват. Пари си има, ха кажи нещо, което да не се купува с тях? А купил си гроб до Петровия, платил и на едни каменари плочата да му изчукат - добре, твърди, си уредих живота, А ти, пита, как си, що, си? Сякаш не вижда - вмирисан овчи калпак, прокъсана аба, протрити потури…

После за Димитрачко каза. Преди мен бил гръкоманинът тук, вече улежал търговец, шията му на три надиплени възглавници лежи. Мълчалив-усетлив, с доста кехлибар в броеницата. Захвърлил Петровица още щом стигнали Филибе. На баща си се примолил - баща му склонил. Сега се разпорежда в дюкяни и складове, на ихтибар е и пред големците на града.

- Този свят - смеел се той и по лицето му личали белег до белег от отмахнати пъпки - трябва да се продава, не да се поправя. По-трудна е поправката, пък по-малко пари носи. А и поправеното личи, винаги и навсякъде за себе си напомня; където и да си с него, все ти се струва, че всичко живо се е вторачило в закърпеното и ти се присмива.

А Петровица? Ревяла пред къщата им ден-два, чупела с крякот джамовете, но я прибрали заптии - пари пак свършили работата.

Преди месец я срещнах - рекъл търговецът. - Кривеше из забутани сокаци, мръсна, с провиснала снага и заваляни шалвари. Не ме позна, ръка протегна:

- Дай една цигара, момче!

- Не я съжалих, ритнах я - мръщел се той. - Откъде да знам няма ли да й се прииска и друго нещо - и с броеницата чат-чат, като че пари брои…

И пак с теслата по дървото - клъц-клъц-клъц - завърнах се у дома. Пак се напълни двора ми със стърготини; предните бяха изгнили от дъжда и снега. На хубаво замириса, а и приказката ни с Божил се обърна - повече за деца говорехме, за кър, за зимнина. Е, и в политиката понякога нагазвахме, ала по на плиткото гледахме да бъдем, да ни гъделичка водицата под коленете, че тази вода, знам аз, жито не мели, гърло не храни.

Но ето ти тебе, както казваше Григорий, здрасти! Бях излязъл една вечер на двора мющерия да изпратя, а на вратника се хлопа. По нашему: често, ала потайно. Отварям и виждам - дребен мъж, загърнат в ямурлук до пети, с лице, синьо от мраз.

- Иван Арабаджията диря - казва. И цялото налита да сграбчи и стопли.

- Жив ли е той? - питам го и го побутвам да върви напред. Тръгна пред мен, без отговор да даде. Чепато стъпва, като по въглен, веявицата не му пречи.

В одаята, там Божил разказваше на децата за цар Асен, го оглеждам още веднъж и пак питам:

- Кой си? Откъде си? За какво си тук?

- Народен! - отговаря. - Като теб! - след това. По-нататък мълчи.

А огнището беше угаснало; само малко клечоряк имаше около пепелта.

- Проводен съм от Букурещ да бъда заместник на Левски - лека му пръст! - продължи, след като седна на трикракото и се поотпусна.

Лошо ми падна на сърцето - усетих как ръцете ми се събраха в юмруци;

- Ти чуваш ли се що думаш?… Като е тъй, знаеш ли къде е гробът му?

Не, не се смути, напротив:

- Именувам се Стефан Стамболов, байо Иване. А за теб знам от ей това тефтерче. - И ми подаде снопче хартия, облечено в кожа. В тефтерчето бе записано: Кольо Ганчев - Стара Загора, Стою Филипов - Чердаклъ махлеси, Митьо Матевски - Филибе, Иван Арабаджията - Царацово…

- Сред толкова градове едно село да има - нагоди се веднага той, вече посгрят. И пълномощно подаде. Вярно, но чак заместник на Васил - нему и бог не може да му бъде заместник.

Отпъдих децата оттатък. Излязох навън, понасъбpax стърготини, взех и две-три гладки цепеници. Понаместих клечоряка, връз пепелта огъня отново накладох. Отначало не щеше да тръгне; от мокротията трябваше да е, сетне пламъкът лизна оттук-оттам - светна!

Изправих се, ръка подадох на гостенина, здрависах го за добре дошъл. Пое я; пушка не бе държала десницата му. Затуй пък гласище имаше страшно:

Не щеме ний богатство,

не щеме ний пари

но искаме свобода,

човешки правдини!..

Изчакахме го да свърши прави. И хапехме бърни, без да щем - мъж не бива да отронва сълза напусто. По едно време сведох очи и видях кундурите на Стамболова. Бяха в кал, но добри, затворени догоре, да не го досяга с изненада пътят, а разкривени и спукани; можех да му ги поправя.

Сбогувахме се рано заранта, а по пладнина иде Найдо Прасето. Лицето му осланено, но в снагата - като свещ. Бойлия е, на бойлиите не завиждам: носят ли нещо тежко, привеждат се.

- Да ви е спорен денят, акрани - изрече, а погледът му ни опипва с внимание. - Подранили сте из двора, а нищо не вършите. И с мене е така, да му се не види макар.

Пред него Божил бе сварил да ми обади:

- Много сладко говори този Стефан, не ми харесва. Меден глас - чужд глас: какво ще е ехото според тебе? Аз вярвам повече на грапавите - сладките са чурук отвътре, от мен помни…

- Работа ми дай, Иване - казва Найдо, след като бе намлял с езика си доста трици; от тях нищо освен ярма не става. - За работа ме сърбят ръцете, мира ми не дават - изгрухтя той и ме изгледа тъй, сякаш се досеща какво е било вкъщи нощеска.

Не че го послушах, но трябваше: във Филибе отидох, при Матевски. С акъла на Матевски - бавен-бавен - и на пазар не ходи, ала даскал е човекът, отбира кое-що: нужно е към всяка новина и съвет да се притури. Вече бе научил, знаеше:

- Въстание се готви. Скоро ще е. Ти комитета поднови, потегни старите пушки, нови набави, в сърцата пак влез. Не забравяй дори мехлема за рани.

Мехлем за рани!… Не са хора за ставане това гражданите. Фасонлъци в тях колкото щеш, а когато пропищи куршум - кротуват си. Всичко до грам измерват. В едната паланза - въстание, в другата - дюкян, къща, пари. Свобода с кантар може ли да се добие? Какво ще теглиш на него, кръвта ли? И няма ли да натежее тази кръв над правдините, когато се освободим? Сега сякаш България е бакалница; купуват, продават и водят точно сметките си в омазнени тефтери - приходи, разходи, вересии. Яки лафове за бунт - това са вересиите им, тях ще подирят някога… Помня, Васил казваше:

- Хубави хора са филибелии, ама са шубелии. Ала доникъде няма да я докараме, ако не се вдигнем вкупом.

Доказаха се думите му в Заара. Там се захвана. Ненавреме. Но поне ни показаха как да стане. Една кола хора бяха, а се държаха като народ. Двадесетина сплашиха империята - що ли щеше да бъде, ако се бяхме вдигнали всички? Макар да знаех отговора, отидох по тези места, за да го видя и да му се поклоня.

…Октомври е напълнил небето със злато, кървави гроздове са текнали надолу, не са сварили да ги оберат; пилците ги кълват и се издигат доволно, но, и тревожно в ширинето. Яздя мълчаливо, Елхово търся. Търся една изгоряла плевня, край която, със стиснат зад зъбите си писък, е застинала България. Търся братя Жекови, а те ме гледат от синьото и нашепват:

- С какво, ако не със смъртта си, братя, трябва да доказваме, че сме живели истински върху гърдите на мъченицата? Огън бяхме - огън след нас бъдете!

Спирам пред пепелта от плевнята, навеждам се, гребвам шепа от нея. Вадя от пояса си кесия, пепелта шурти между пръстите ми и я пълни. Повтарям си, заклевам се: тази пепел не бива да се харчи!…

И страшна шетба прошета по нашенско. Новата седемдесет и шеста срещнахме на крак - много души записахме за делото. Денем обхождам къща след къща, свечери ли се, отивам при Самодивските бресте, дето вятърът е засеял нявга в двора ни. Отвсякъде тъмно, сняг се хвърля по мене, а нещо скърца в брестите: „Здрасте”, „Здрасте”. Ако кажа „Здравей”, селото не угасваше; гореше.

В една такава вечер ме споходиха пак гости. Тъкмо се връщах от дърветата, шум от приказка чувам зад вратника. Вдигам поглед, примижавам, тъй опитвах колко път ще вземе готовото вече колело, и разтварям ръце:

- Шуменлия, ти ли си, брате?

Беше Волов, тънък и нежен като момиче. Прегръщаме се, радваме се, дивим се, а той:

- Приятелят ми Бенковски!

Срещах го за пръв път. Хареса ми. Разтропан, наперен, сякаш цялата земя от утрин до среднощ работи само за него. И все да целува налита.

На другия ден се клехме наново. Волов едва не се разплака, пък Бенковски, колкото пъти заговори, толкова глави барабар с чалмите отряза.

След седмица време иде Найдо Прасето и води още един пътник. И казва:

- Тоя човек от Филибе насам е с мен, преди туй е бил в Дермендере. Рекоха ми да го пазя като окото си.

Оставям теслата, правя крачка към двамата, оглеждам ги, насмешливо изричам:

- Не съм сляп, Найдо, виждам. Доста дебело е станало окото ти!

После, към непознатия:

- Ти да не си от ония, които разправят, че са изпратени от руския цар спе-ци-ал-но? Но и това им се струва малко, та прибавят, че Сърбия щяла да ни хариже няколко топа, като се вдигнем.

И чувам думите на Васил:

- Нашите работи ние трябва да си ги редим!…

- Не е вярно! - вдига ръка онзи, като да се пази от плесник. - Туй хората си го измислят за кураж. Само на Русия, знаеш ги, се надяват.

- Тъй - казвам. - Ами ти откъде знаеш какво знам аз? - питам го и влизам вкъщи. Те - след мен. На Тодора викнах, разтича се тя: от полозите яйчица, от долапа сланинка, от кацата разсол. А онзи:

- Тук ли е отсядал Левски? - и се оглежда наоколо. Мръщя се:

- Ваша милост в българско село влизал ли е? Такава ни е наредата, Левски не се гнусеше.

- Аз не за това - изчервява се той, поправя се. - Видно е, българи сте, но християни - не.

Усмихвам се:

- Слушай какво ще ти кажа, за да не се притесняваш. Преди години в Дуванлии се отбих, ваша милост ходил ли е в Дуванлии? Бях по търговия; тя иска много труд, пък от него се огладнява…

Прасето се ухили, а онзи се окуми още повече. Бяха почнали вече да нагъват.

- Влизам в кръчмата и яйца заръчвам, а кръчмарят се блещи насреща ми; очите му - два фенера. Яйца не се ядат, вика, пред Велика неделя. Протестантин ли си? А-ха, отговарям. Спържи ми тиган яйца, добре ще ти платя - разтварям кожуха си, за да види с какво търгувам. Видя човечецът револверите, че като се завтече към огнището: трепери и пържи, пържи и трепери. И като седнах зад тигана - яж, яж - солук не си поемам. По едно време виждам, цяла делегация се появи и седна по масите. Дойде вторият тиган, запрятам се пак, а на делегацията думам:

- Вие що, хапките ми ли ще броите бре? Да не искате да ви плащам гюнлук за това сетне?

Пък те, завалиите, постно само плюскали, гледат и преглъщат начеето. Попът, и той се бе домъкнал, хъката-мъката, да съм се пръждосвал ми вика. Чадо, отпява смутено, ще ми развалиш миряните. Дядо попе, отвръщам му, омитам тигана, разплащам се и ме няма. А вие сте и от турци по-лоши, щом не оставяте човека да се наяде спокойно. Така беше…

Помълчах, докато им мине смехът, и завърших:

- В наше село, милостиви господине, черква си нямаме, та не знаем кога се говее.

Непознатият събра в ръка трохите, глътна ги, изправи се и ми подаде десницата си:

- Захарий ми е името, байо Иване!

Сетни, без да се бави:

- Ти кажи как са твоите хора. Подготвяте ли се, имате ли нужда от помощ?

- Не стоим със скръстени ръце - рекох. - За Царацово не бери кахър; добре сме и на околните села можем да помогнем. Дочувам, че там още нехаят. Но едно е да чуеш, друго - да видиш; решил съм да ги наобиколя, да навестя някогашните си другари, да разбера помнят ли ме…

Ако яздех до Левски, щеше да ми е по-леко. Ще се засмеят онези сини очи, дума ще се закачи в тях, ще огрее пътя. План ще скроим, ще се притули Васил сред дървета и лози, а аз ще вляза в некръстеното село. Ще спра на мегдана приказка да разменя, а преди това ще се случи да излезе из вратник буля и да лисне менче кладенчова вода пред коня. Радостен ще ида при човека, комуто има да изприкажа всичко за робство и свобода. Тихо и просто ще дълбая сърцето му, а той ще стиска зъби, защото го боли. И отвед: нъж ще рукне мъката, стаявана години наред, пък аз ще съм доволен: открит е пътят на Васил и към това село. През нощта ще дойдем двамата и ще съградим комитета. А сега? Сам съм си и апостол, и пътник, който не изпуща нищо из очи и влиза в сърцата, без да тропа. Трудно е. Не защото рискът е двоен: отдавна бях заложил главата си за делото. П? ги разбираше Васил тези работи, знаеше кое как да каже, за да му повярват. А и хората се дръпнаха оттогава, във всяко село има само по трима-четирима неизстинали…

Пътищата ме заведоха най-напред в Каратопрака. Тъй е, захващаш ли нещо, от най-ближния си почни. Скочих от коня в селските гробища, майка си Кръстина и тетьо си Тано найдох. Снега разринах, светлинка им запалих, прекръстих се с пръстиви ръце. И си помислих, както стоях чинно: живяха като роби, цял живот превиваха кости над чуждо, най-накрая се сдобиха с по парче земя. Измъкнах се гузен, не се обърнах повече назад. В светлинката на кандилото имаше укор, забелязах го.

Братът Петър се изправи и опря внимателно теслата си до недовършеното колело. Гледах го - едър, недодялан, с ръбато изпъкнало чело, върху което се пластяха уморено сиви коси. Прегърнахме се. И ме наобиколи челядта му, чичо си да посреща. Хвана ме срам, че не се бях сетил да взема отнейде армаган. Сведе се буля Петровица, ръка ми целуна, отрони:

- Как са децата, Тодора?

Влязохме в къщата, а тя, с голи лакти и грижовни очи, постла софрата, наля ракия и си излезе. Пихме за добре дошъл, после Петър, с предразнял глас:

- Какво да обърнем, човече? Поне децата изпращай от време на време, корена си да не забравят.

Приличахме си. Рекох му направо:

- Пак ни викат, брате!

Той извади тютюницата си, сви цигара, мина с устни по книжката, щракна с огнивото. Не бързаше. Лицето му бе мрачно и унило, такива бяха и думите му:

- Гостуваха ми някой си Волов и някой си Бенковски, та знам всичко. Питам ги: кога захванахте със селата? Тази зима, отговарят. А кога ще бъде, пак питам. Напролет, твърдят. Не ви ли е малко времето, мръщя се. Волов свива рамене, а Бенковски се ерчи: не е, почти сме готови. Ама думицата „почти” не ми харесва, байовци. Тази работа не бива да излезе ялова. Народ е това, подлъжеш ли го веднъж, втори път не го търси.

- Е, аз да си тръгвам. Видяхме се, похортувахме си, разбрахме се - сбогом! - надигнах се аз.

- Не препирай! - спря ме той и продължи: - Аз съм готов. Но как ще убедиш другите? Млатят от тъмно до тъмно на чорбаджийските имоти, после влязат в кръчмата и се насмучат: как се оправяш с такива хора?

- Не навсякъде е така, Петре - казах. - Съседите ти вече са се запретнали. Куршум леят и мехлем варят. Знамена шият и оръжие купуват. Отново се оживиха комитетите. Където имаше дупка - запуши се. Преди един-двама обхождаха народа, сега са десетина.

- Ти да не си от тях? - подигравателно изрече Петър. - Леко е да се гледа отстрани, нали?

- Не съм - отговорих. - Аз само при теб и дето селата си подготвям. Моите села. И там е мъчно, но все нещо се прави. Скърца, тегли се, ала бутнеш ли - върви. Хай и в Каратопрака тъй, а?

- Тъй - поомекна братът. - Но да сме наясно: ти ще бъдеш напред, ти ще говориш с хората.

Кимнах му. Излезе. Върна се след час-два. Надникнах тук-там, рече, поприказвах с този-онзи - ще дойдат. Сетне се прибръсна и се премени, прана риза и нови чорапи сложи.

Заклех, ги при гол пищов. Двадесетина души. А като останахме сами, Петър каза:

- Ти обадй където трябва: българско е селото. Страх ги е от околните села, все турски са и големи зулуми могат стори. Но ти обади: ще излязат!

Нощта пищи като настъпена, едри звезди се полюшват върху стеблата си и в парещите им чаши сладко зреят семена, ярки, огнени семена. Тънки птици се бранят наежено от тъмницата и от коня се вижда добре - разтваря се земята пред всяка стъпка, огъва се под нещо непознато, ехти от викове и стонове - дай боже дете!

Средата на март е, снегът от къра си е отишъл и по друма за Крастово ме бие студен зъл вятър. Изведнъж вятърът утихва, отлива се меко и по мене каца капка, втора, трета. Миг след това руква дъжд като из ведро и сякаш бог я изпраща - пред очите ми изпречва колиба. Скачам от коня, връзвам го за зъзнещо дърво и хлътвам вътре. Поизтръсквам дрехата си и докато се нагласям на шумящото, влагаво сено, чувам глас:

- Човек ли си бре?

- От главата до петите - отговарям.

Някой се пресяга, прокарва ръка през лицето ми и изрича заспало:

- Калпаво време! Ха лека нощ!

Сеното шушне и унася на сън, студено е и се притискаме, за да се стоплим. В просъница слушам как небето надува лудите си гайди и по кожата ми лазят гръмове - хубаво е в такава нощ да не си сам. Дремвам, колкото да се каже, а на заранта…

На заранта пущам от прегръдките си плещест, неразсънен още турчин. Той ме поглежда изплашено и замахва. Но преди да успее да ме досегне, аз го сдобарвам за шията и стискам, стискам… Гърлото на турчина клокочи, снагата му се извива и се бори, сетне се отпуща морно, натежава в ръцете ми. Първият!

Бърша ръце в сеното, излизам от колибата, оглеждам се: до Крастово има хвърлей път. Там ме чака Стоян Литов, крепък мъж, клет от Васил.

И се горещи Литата, но не говори много: показва ми сабя, лъсната и трепереща, пушка, висока и готова, че и чифт револвери, кротки като гълъби. Питам го за още нещо, а той ме тегли за ръкава и ме води в черквата при поп Костадина. Тогава става чудото.

Влизаме в олтара и рошавият поп измъква изпод иконата на прикования божи син голяма оловна фуния. Изважда тържествено из нея зелен байряк и го раздипля нашироко. Една подир друга светват алени букви и бавно се нареждат в думи: „Свобода или смърт”. Надвесвам се над тях и ги целувам. И Литата ги целува. И попът. Спокоен съм: Крастово е готово…

Пътьом се отбивам и през Лешник. А Генчо:

- Оня ден се давих в Марица. Запряха ме два феса при Хисаркапия: Сваляй, керата, дисагите от коня да видим що носиш. А в дисагите - барута на селото! Ударих през камънаците и се бухнах с коня в реката. Б-р-р! Налапах мундщука на муницията и преплувах отсреща. Пушкаха подире ми, пушкаха - рекоха, че са ме ударили. А барута докарах сух, както се искаше. От мен пък - ледунки да трошиш.

Не го разбирам; той усеща и пояснява:

- Бенковски беше тук преди тебе. Във френски дрехи и колосана риза, с фес…

Клатя глава - това е хубаво. И за друго я клатя - изоставам. И пришпорвам кончето си - веднага за Мързян, Черпелии, Строюво, Радиново. Моето царство!

На Оборище подкрепих Бенковски, защото беше прав: не граматиката ще ни спаси, а куршумът.

И всичко щеше да е наред, ако не беше черната предателска душица. Не се посвени от кърмата си, не.

Името му е Ненко и е роден от Балдьово. Българско село - мъже натискат рала в мъчната пръст, турски камшик плющи по тях. Прибират се в коптори и лягат да произвеждат нови роби.

Ненко… Продаде своите за няма нищо. Ей ни, колкото турчинът ни гази, по-високи и по-едри на гърди ставаме, разпорваме небето с глави и левове бият в нас. Но, питам се, не сме ли цял живот пеленачета на тази земя, която ни е очувала от една синкава мръвка? Не миришем ли, дордето легнем в нея, на нейното мляко, в своята люлка не ни ли люлее тя и след това? Мислех си, че след поп Кръстьо не ще се найде псе да разплаче родината ни. Найде се, и още как. И този предаде народ като оня. Но кой предател дори в най-дребното си издайничество не продава народа си?

Е, ще каже някой, дето акълът му не идва, а не идва, защото го няма, не може ли Ненко да купи с трийсетте сребърнйка два-три декара земя и в някое село да заживее като хората? Може. Но сребърниците едва ли ще му стигнат да купи няколко метра от пръстта на майчицата, за да се погребе в нея - Юда гроб има ли?…

А човек, колкото и да струва, сам си избира какъв да бъде. И Ненко се пръкнал в престилката на нашата България, но виновна ли е тя за това? Към всички ни е равна - равно милува и равно гълчи - не е виновна. Тъй знам аз: колкото повече се мъчиш, по-добър ставаш, по-бистър в дело и дума.

Пасъл Ненко говедата в Балдьовските ливади, на дудук свирел, играел на прескочи-кобила, миел мръсен сурат във вадите. Когато на пилето пораснала перушина, сетило се, че може да лети. Литнало то, огледало се околовръст и когато дошло време за кацане, сбъркало дървото; дюкян отворило.

Ама не е в дюкяна причината, мили хора! Ето Божил: изоставил е имота си и по делото тича понякога повече от мен. Даже мен да ме нямаше тук, пак щеше да лее куршум. Не го виждам аз да се грабне, та да иде в оная шатра, с полумесеца отпред, за да продава кръв. За това трябва малко по малко да си се подготвял, за да посегнеш към черната дума. Ще рече, тя вече трябва да е покълнала на езика ти, иначе как ще върже плод.

Случайно ли на него са спрели доверието си и бюлюкбашията Хасан, и Агуш ефенди, и Мехмед ага? Отворили в Балдьово чифлици тримата, но да не вземат да се мешат в селските работи. Не, къде по-мили им били студеното вино и кадъните за мезе. Привикали те Ненко да им гледа чифлиците. Ненко и другарят му Ненчо. Дали им в ръцете по един остен и им заръчали - смирявайте раята, туй искаме от вас. А когато се разливала ракията и печените агнета умирисвали въздуха наоколо, викали и тях: ето ви чашите, ето ви кълките. Умората от размахването на сопа си отива, с ядене и пиене. И сега е така.

Тъй от последен говедар Ненко станал пръв чорбаджия.Ненчо му пригласял, да не е по-назад. Балдьово не е виновно. Кой може да знае къде ще се посее плевелът, къде ще израсте, за да загърли народното дело?

Та тръгнали Ненко и Ненчо към Оборище, но Ненко стигнал сам. Питам като какъв дойде при нас? До това време не е бил в съзаклятието: само размахвал камшик и мастика плакнела гърлото му. Много за прости ги мислим ние турците, а не са. Откъде Ненко ще има книга с печат, след като Балдьово, знае се, печат няма?

Както и да е, пристигна и се намуши сред най-верните. Дори Бенковски успя да излъже. Заседаваше като другите, а нощем през три часа се сепкаше насън и питаше наблизо спящите братя:

- Ами ако някой от нас отиде и предаде на турците, че се готвиме за въстание, то какво ще стане? Голяма награда ще даде правителството на този човек.

Човек?!…

Значи, Ненко беше вече готов. И търсеше с борина да го подкачат, за да си има оправдание. Чух го и аз, изсъсках му да спи. А трябваше да му светя маслото на място; защо носех пищов, че и кама в пояса. Оръжие се носи за страх, но и от акъл. Не ми беше той в главата и когато онзи каза:

- Това няма да стане. Турците са много, ще се изхабят селата, зян ще станат за няма нищо.

Соколов му извади нож, сплаши го - и Ненко си имаше вече причина. Нож току-така се не вади, а за кръвнина. Кръв обаче не се проля. И отцепи Ненко към башовете си да спасява България.

Така направихме да стане ей това: На заяка - бягай, на кучето-дръж!…

И се сещам за Петър от Галац. Срещнах преди време във Филибе жена му. Дебела като дюшек, запусната, а изписана, в жълти шалвари. Подлагала се и на цигани… Та на Петър нявга му беше останал един пехливан и за хоп, и за гроб. На Ненко пък - куп турски ордени и гроб в Турско. Поживял той там със семейството си, после изпратил жена и деца в Балдьово. Сам да се върне не посмял. Разправят, че бил рекъл:

- Върна ли се, ще ме убият!

Да не мръдна, ако паднеше косъм от главата му. Такива сме ние - бързо забравяме. Затова ни яхаха, яхат ни и пак ще ни яхат.

Обикалял от село на село оттатък, дрънкал писаните си ордени и гледал към Българско. Убили го. Не бива такъв човек да цапа земята. И дано по-бърже изгние, за да не тежи на пръстта, ако и тя да е невярна, турска.

Не е грях, на кучето - такава смърт. А питам се защо Ненчо, аркадашът му, не стана предател? Нали и той в същите нощви и от същото тесто е замесен? Според мен истината е тази - побоял се е да не му подирим сметчица. Сега непременно трябва да му я подирим. Много неща потулихме - нас, българите, най-много ни ядат празниците. Той преживял живота си на колене пред турците, а ние - остави го! Пази се от такъв и господ да те пази от него. Предател си е, предателят не се променя: стаил се е, дебне ни и ще скочи да ни продаде в най-важния за нас час.

Та, мисля аз, ние сме си виновни. Грешката си измихме с кръв. Истински мъже се затриха и жени се почерниха заради едни дънести потури, люшнати по пътя за шатрата.

Затуй прочее, нито един отрок от нашата кааза не се именува оттогава Ненко.

IV.

Староново село: „Развя красно българско знаме Стефан Ненчов от Синджирлии, сабя изтегли цъфналият от радост и нетърпение Волов, натисна куроците на пищовите си Икономов.”

Копривщица: „Както човек няма две майки, така няма и две свободи. Всичко за човека на този свят е едно - най-вече животът и свободата.”

Филибе: „Сватба вдигнахме, вода, за свободата искахме да се венчаем, ала ни откъснаха от нея пред олтара.”

Филибе, Хамама: „Седя на мястото си, казвам си: две педи е то, малко е за гроб, но е голямо колкото една земя.”

Филибе, Ченгене каушу: „Не се наемам да съдя, но нашето бе пиянство. Добро - защото се събудихме с песни и викове, лошо - защото не знаех как ще изтрезнеем.”

Филибе, Ташкапия: „Видьовден приказка не търпи. Но се виждаше, че с душите си спорим. Важно бе, защото от тях си отиваше мъглата. Оставаше вярата. Разкривени, пребити, грозни - но ясни!”

Царацово: „Крача аз и в гърдите ми неочаквано се надига песен. За добро е, песен за лошо не бива. Защото ръцете ме сърбят за работа, а нозете искат път. Път и песен - има ли на света нещо по-чисто от това?”

В началото бе огънят. Пламна къщицата на Сиромаха Куман, но тя беше малка, за да се види от Филибе, та засвети и Тасковата плевня. А от града знак не идеше. Изясни се защо, когато посрещнах Георги Търнев - присъединяваше се към нас.

- Само Кочо излезе човек - ядосано каза той. - И нито града се запали, нито железницата се разруши.

Стефан Дренски попречил да се даде огънят на пансиона около „Света Неделя”, Свещаринът избързал и турците открили фитила в Кочовия дюкян, изгасили го набърже. Наботков пък изведнъж се сетил, че няма материал за взрив. Нашите хора се разтреперили по къщите с оцетени кърпи по челата и в очакване да похлопат феслиите. Отчаян, Отон тръгнал за родопската яка, Кочо - за Перущица.

- Ето ме и мене тука. Хайде да се хващаме за работа - заключи Търневия, във въстаническа форма и с винчестер в ръка.

А Царацово беше вече готово за път. Бях изпратил пратеници в Мързян, Радилово и Черпелии още на 23 априлий, но те се върнаха притеснени, озадачени. Защото селските първенци, тия, които преди се тупаха най-много в гърдите, се отмятали един подир друг. На куриерите се сторило, че ровят земята, та златото им да е на сигурно място. Не обадих на никого - тъй щяхме да бъдем по-силни.

И заскърцаха колите ни за към Копривщица. Барутът беше сух, а сърцата - жадни, но въодушевлението взе да пада, като минахме през Чардаците и през Думанлии. Тези села ни изпроводиха с думите да си вървим по мекия и да не ги закачаме - при тях си е питомното, за що ще гонят дивото из горите… Преди това бяхме видели как строювци нагъват печени агнета и как друсат вити хора - ден Гергьовден беше, можеш ли зъб да обелиш? И браво на Лешник! Бива си го Генчо; не се намери там човек, дори кьорав или сакат, да ни упъти поне макар.

И се набрахме-събрахме все верни люде в това ми ти Староново село. Започна се добре: докато се здрависаме, отгоре ни налетя с башибозук Неджеб ага. Пак със сабя, но не с онази, която бе забравил заедно със страха си в Копривщица. Сербез беше, но един сербезлък само и пукната пара не чини. Развя красно българско знаме Стефан Ненчов от Синджирлии, сабя изтегли цъфналият от радост и нетърпение Волов, натисна куроците на пищовите си Икономов… Славна битка беше - башибозуците отстъпиха.

Същата нощ небето се разтвори и над нас плисна такъв дъжд, че мнозина тръгнаха да се предават.

- Стойте! - скочих начаса от мястото си и препречих пътя им. До мен, от дясната ми страна, застана с пушката си Божил. Отляво пък се изправи Тодора, трудна, затова разкрачена; къде да я оставиш с такъв корем - извън всякакво съмнение бе, че ще прошетат с огън из селата.

- Турците са страхливи. Те няма да посмеят да дойдат пак. Разберете, небето е с нас, братя, благославя ни.

Гледах пред себе си и виждах плътен, неподвижен, прошарен от дъждовните струйки мрак. Само очите им мъждукаха с мокър пламък, а дъхът им бе заморен - тъй диша животно, разпрегнато за малко почивка.

- Утре ще се справим с тези, дето ни тормозят вече пет века. А който иска да се предаде, ще бъде убит лично от мен ей тук.

- Пръснаха се, пренощуваха. Но неспокойно: мърдаха, бълнуваха неясно, хъркаха като преколени, сякаш преживяха. На заранта поехме към Чалъковата воденица. Там ни срещна войводата Каблешков - слаб, блед, ала качен на кон и в накичена с оръжие юнашка униформа, Насълзи се, продума:

- Братя! Да живее свободна България! Долу султана!

Тези думи ни трябваха. Но се повтаряха твърде често. Поевтиняваха.

Откъде да знаеше войводата какво го чака в родината му. Защото чорбаджиите на Копривщица изпратили по владиката Панарет писмо до мютесарифина. Така и така, кланяме ти се, ела в града ни да ни освободиш от измамнителните бунтовници. С гореща верноподаническа молба… Пфу!

Както човек няма две майки, така няма и две свободи. Всичко за човека на този свят е едно - най-вече животът и свободата. А какво е животът, ако не е жертвуван за свободата? Помисли и си отговори. Аз съм проверявал отговора неведнъж.

Аскерът се забавил и чорбаджиите запълзели сред селяните, развързали змийските си езичета, засъскали. Силно трябва да са им говорили - за челяд и имот, - та те се затичаха като бесни, хванаха ни и ни затвориха в горния кат на доктор Спасовата спицерия. Тъй беше:

- Дръжте го! И той е с тях!

Наобиколиха ме, пък Божил плаче и ги увещава:

- Вие знаете ли кого връзвате бе? Себе си - ще съжалявате! И децата, и внуците ви ще се червят заради вас!

- Много приказки - на пазара! - ръмжат край мен и стягат въжето. Гледам ги: хем българи, хем - не. Удариш ли, теб ще те заболи. А Божил:

- Ама вие с кои сте? С кои сте?

Изгледаха го накриво - сви се. Тласнаха ме в спицерията; вони на лекарства. Най-различни, горчиви и благи. Вдъхвам миризмата, търся едно от тях, способно да излечи и изличи пет века. Защото виждам през стъклата как селяците смъкват калпаци и нахлузват лоясали фесове. Лекарството обаче го няма. И ми иде да вия като куче. Не, не като куче - покорно и вярно е то, по-добре като вълк. Тогава Каблешков, вързан до мен, слаб, но с всичката си кръв в лицето, извика ясно:

- Това, което вършите днес, е цяло предателство. Вие хвърляте едно черно петно не само връз копривщенци, но черните и святото народно дело. Опомнете се!

Пък отдолу ечи отглас:

- Не щем ви свободата! Яжте си я!

И се повтаряше - имаха кураж: очакваха да пристигне всяка минута Хафъз паша с отбор апапи. Ала не си бяха направили както трябва сметката, защото вместо турците откъм Панагюрище се зададоха колцина юнаци на коне. Познахме ги, щом излязоха на видело - бяха Манчо Манев, Орчо войвода и Павел Бобеков. Те веднага усетиха положението ни и не се стъписаха, а разтегнаха дългите розови локуми.

Орчо войвода: - Радвайте се, братя! Яка помощ довтаса в Панагюрище. Четири хиляди сърби дотичаха да ни видят каква я вършим. Затова дойдохме, да препратим малко и тук, ако се нуждаете.

Манчо Манев: - И още три хиляди черногорци; хилядо човека кавалерия не е шега работа.

Орчо войвода: - И топове си карат!

Павел Бобеков: - Знак чакат да им дадем, за да се завтекат насам. В нужда ли сте, кажете.

В тоя миг разбрах, че всичко е свършено; към лъжата посяга слабият духом. Тълпата се вцепени, после зашумя, огъна се и отстъпи. Тримата тутакси изоставиха конете, счупиха кофарите на спицерията, освободиха ни. Прегръдки нямаше - имаше угрижени лица. А селяните захвърлиха фесовете и нахлупиха отново лоясалите си калпаци. Това вече бе краят!

По-сетне Волов, Икономов и Каблешков застягаха една чета за отстъпление. Решиха да тръгнат за Стара планина, оттам - за Влашко. Волов ме отдели от останалите и ми каза със задавен в сълзи глас:

- Ти, байо Иване, си ме крил и гледал като малко дете. Но не затуй, а защото те слушат селяните, ще си нужен и нататък. Голямо клане ще падне тук - идвай с нас.

Поклатих глава:

- Съвсем не ме познаваш ти, момче. Не ще изоставя аз народа си насред. Какво ще си рече той за мене - хвърли ни в огъня, а бяга. И не за мен ще го рече, момче, а за вярата.

Изгледа ме с трескави очи, каза ми:

- Пази се. Запомни ме с добро. Защото двамата няма да се видим повече.

Измъкнаха се - и налетяха турците. Сякаш знаеха отнапред кой съм. Вързаха ме, поотупаха ме и ме тикнаха по прекия път за Филибе. Обърнах се към моите хора, надежда да им вдъхна с поглед поне. И видях как ги подкарват като добитъци на нейде…

После, когато раните бяха позавехнали и болеше само сърцето, един другар ми откри история, която не е за разправяне. Осмелявам се да я повторя, защото омразата ми към потисника е велика и не искам случилото се да отиде безследно в пръстта, в която ще легна утре. Като че ли всичко бе станало пред мен - тъй добре разказваше човекът, с когото бяхме споделяли път, любов и ненавист. Даже и сега виждам…

Върти дебел задник моллата Махмуд из калдъръма на стръмната филибелийска улица. Край него подскачат двама ухилени цигани. В ръцете им висят мръсни, завързани на възел кърпи, от които се сцеждат тежки капки почерняла кръв. Плахо се разстъпват гевгирените къщи, сетне се надвесват с нескрито любопитство над тримата. Знаят те - моллата обича младите и здрави момчета; често ги кани той в дома си на тлъста баклава и каймаклия кафе. Ала не знаят, че тази заран правоверният е обиколил доста бесилки по чар- шията, до каваците на Марица е стигнал чак. Пролет е, дори буболечките се събуждат за любов; и моллата бе решил да се полюбува на голо… Хекиминът, който пристига всяка година по едно и също време от Одрин да му лекува маясъла, веднъж му бе казал, че обеси ли се мъж, срамните му части се уголемяват…

- Бунт, а? - мислеше си моллата. - Свобода, а? Да бяхте преброили дърветата, преди да тръгнете султана да събаряте.

Дандания шеташе из чаршията, на Рамазан даже не ставаше тъй голяма. Пищяха зурни и даули; люшкаха се заптиета с кръвясали очи; белосани ханъми, дервиши и ходжи се разхождаха възбудено и кряскаха; всичко живо се радваше. Хрътки разнасяха щръкналите си кокали насам-натам, блещеха се срещу обесените, а турчета ги замерваха ядно с кал.

С циганите моллата се спазари набърже - какво са парите пред душата? Те веднага стъпиха върху клоните на каваците и ножовете им заиграха. Докато гледаше, той се усмихваше мечтателно. Сетне неочаквано се разсмя; беше се разкрачил и се кикотеше на пресекулки, сипкаво и с удоволствие. Спираше само за миг, колкото да изрече:

- Исус, а? Милото господи, а?

Мръсотията около него шумеше и го заливаше, корито за нея нямаше, плискаше се свободно, пиянеше го…

Подире ми разказаха и друго; то е трупане на омраза върху омраза - за моите хора ми разказаха, било тъй:

- Бавно вървял керванът им, провлачил се през Татар Пазарджик, а циганите налитали на тумби връз него и ревели подигравателно на аскера:

- Ашколсун бе, кьополлар!

Деряли гърлата си, а на един кръстопът висок катил бил извел точиларска количка; брусът свистял от бясната скорост и във въздуха пукали искри от острието на дълъг две педи, широк касапски нож. Циганка в розови, мръсни шалвари праскала гюбеци около количката, спирала за малко с разчекнато в усмивка лице, бъркала в шалварите, вадела оттам косъм и катилът опитвал ножа.

Пътят за Филибе се задал като спасение. Хладинка струяла по него, пък и краят вече се виждал. Нищо че и тук били плъзнали мършави кучета с изплезени, скърцащи езици - ту се затичвали напред и виели на провала, ту се връщали и ровели муцуни в лица и крайници. Нищо, щом краят е близо.

Вървял керванът и се вглеждал в себе си. Виждал деца с посинели устни, из които надничали разбити, стиснати зъби; посрамени моми с разкъсани фусти и пресъхнали, мътни очи; майки, които вадели едри гърди и давали сухите им бозки на пеленачетата; старици с черни кърпи върху челата, с разкривени от раждане и подути от ходене нозе. И Тодора била тук; в корема й било узряло семето ми, скоро сърпът щял да пререже и ликото да завърже пъпа на мъжко чедо.

И като молитва нашепвал керванът:

Непременно на мъжко чедо, господи, защото кой знае на чий стобор виснат червата на мъжете ни, коя река мие лицата им, къде ги е приютила шумата за вечен покой… А ако сте живи, мъже, елате да привършите с тежка работна ръка това ниско, забрадено с тъмни, ивичави забрадки небе, да го съживите и разведрите, за да го носим по-леко и по-спорно. Елате, мъже, да поправите проклетника-вятър, който не се умори да припява все тази песен:

Вурун вуралъм аман,

Тутун, туталъм,

Он йалда къзларъ

Ханъм япалъм!

Килиселери басалъм,

Папазларъ асалъм,

Плячка сойгун еделим

Гяурларъ тюкеделим!*

- - - - - - - -

* Ударете да удряме, ловете да ловим - десетгодишни момичета ханъмки да направим. Да нападнем църквите, да обесим поповете, да плячкосаме, да оголим, да унищожим гяурите!

И тази пръст да разквасите, мъже, нима не я виждате колко е спечена. Легнали сте с нея, и добре сте сторили, защото е жадна и иска някой да я продължи: Който и да е, само да е левент, да отбира от селските работи и да не се мае над нея.

А камшиците в ръцете на аскера плющели и се вдигали конете му, и хрътките виели още повече. Гладки били каваците, прави като свещи- какви свещи! Парчета дим се трупали над върховете им, миришело на изгоряло, на прясно човешко месо, на кръв. Миризмата гъделичкала ноздрите на аскера, влудявала го - той скачал от конете, дърпал моми и невести за ръкавите, влизал с тях в зеленото край пътя. И се смесвала бунтуващата се българска кръв с неверната кръв на насилника.

И пак нашепвал керванът:

Не извръщайте очи вие, рожби мамини, ами добре гледайте и запомнете. И скърцайте със зъби, защото озъбеният е по-висок от онзи, с преклонената главица. И всичко изприкажете на тейко си, ако той се върне и ни завари вкъщи…

А вие, сестрици, раждайте! Широки са хълбоците ви и яки нозете ви, дето месят цял живот тази жална и милна земя, ненаситната пукница ниедна, черната, която върви насреща ви. Широки са хълбоците ви и яки нозете ви, та семето не отива никога нахалост. Никога, господи!

Чевръсто мърда задник моллата Махмуд, бърза. Циганите подскачат край него и си представят как ще дръннат белите меджидии в черните им ръце.

Моите бяха вързани. От Копривщица се бе впило въжето в тях, та не можех нито да махна сплъстения кичур, които падаше пред очите ми, нито да избърша потта от лицето си. Нахвърлиха се върху мен от всички страни едновременно, но не им беше лесно да ме хванат. Мнозина се дърпаха назад: удрях!

Филибе се зададе насреща ми с минарета, псувни и викове. Минахме по моста на Марица и за пръв път в живота си поисках да се прекръстя истински. Пред светиите, които се поклащаха на каваците. Не можех. Затова пък се вслушвах във водата. Гордо шуртеше тя и се плискаше в бреговете си, пенеше се в зеленясалите колове, непокорна и речовита, носеше се нагоре, към други краища, вдигнала върху гребените си кървава пяна, свободна, взряна напред, бременна с трупове. А под лъскавите чирени на пищовите, боднати в поясите на заптиетата, капеше кръв: от алтъните, сиромашките алтъни, скъсани от залците, пестени за сватби… Сватба вдигнахме, вода, за свободата искахме да се венчаем, ала ни откъснаха от нея пред олтара. Чуеш ли как пищи детето, на което са ограбили името, вода? Но ти не спирай, течи и се покланяй пред светиите, и възнасяй имената им, защото са кръстени в теб; никой не бива да си позволява да ги забрави!..

После ме тикнаха с ритници в хамама, в който нераждали ханъми са парили розовите си меса. Подвивам протрити ръце под главата си и всичко, от иглата до конеца, минава през мен; търся грешката. Онази, заради която съм тук, където са звънтели тасове и е простенвала покорна, омърсена вода. Не е нужен много труд, за да я открия и да си кажа: Ето я…

Клюмнал като осланено цвете пое Волов към Балкана, а на другия ден Копривщица осъмна обградена. Бяла шатра опъна Хасан бей на баир под клонесто дърво и заповяда мъжете да се явят в лагера му. Ала никой не се реши на това. Тогава той изпрати няколко гюллета към нас, колкото да ни сплаши. Знаеше беят в какво да се цели - едно гюлле откърти ъгъла на църквата и тутакси настана страшна суматоха. Боже, спаси ни!, ревнаха мъжете. Мъже!… Гледам Божил: клекнал и се моли усърдно. На кого? Сритах го да си отупа коленете. Който има прах по коленете, не е човек, а влечуго…

Сега тя се намира по тях повече от всякога. Радват й се и този, който е коленичил, и този, пред когото са паднали. И чудно: по количеството прах, гъсто набъкана по крачолите, мерят заслугите към България…

А чорбаджиите се спогледаха и изпратиха въз височината поп Дончо. Да проси милост от турците. Попът тръгна сърдечно нататък, с Евангелие в ръце, а върху Евангелието - кръст; бяха се клели пред него. Не стигна до шатрата, защото видяхме ясно как двама аскери разсякоха тялото му. Кръстът се търкулна встрани. Евангелието се разлисти - над града играеше слаб ветрец.

И както горях в безполезен гняв, изведнъж ми се яви Васил. На бял кон и с развяна дреха. Препускаше по небето и извръщаше насърден взор към мен; нищо не говореше - много казваше. После възви към слънцето, кърви се стекоха по него, досегнаха ме, ослепиха ме, изпепелиха ме…

Още двама копривщенци запъплиха въз височината, в ръцете на единия тъмнееше бял байряк; съдрали бяха въстаническа риза. Гледахме ги как се обръщат начесто назад, та съзирахме побелелите им като месечини лица. Превалиха баира те и се проснаха по очи - така измолиха милостиня за Копривщица. Боже, прости им!

Оттогава знам - доста неща в човека имат бял цвят. Страхът и ужасът. Предателството и безчестието. Но и бялото може да бъде по-бяло. Най-бяло в човека е примирението му пред злото.

Седя на мястото си, казвам си: две педи е то, малко е за гроб, но е голямо колкото една земя. Затова се събери и се приготви да се защитаваш - из хамама се носи тихо сумгене, сякаш хищно животно се стяга за скок. Свий юмруци, посрещни ги както можеш!

А моллата Махмуд върви по сокака с двамината си аркадаши, сокакът пълзи през чаршията, за да стигне дюкяна на Кочо. Онзи, който освен папуци, правел въстание. Там крещи сюрия турци, кърти дъски и подритва обуща, които никога няма да тръгнат по белия свят. Иде му на моллата да бръкне в кърпите на циганите, да избере най-едрото парче месо, да го изкара и да го посочи на развалините. Но той само изкривява лице, промушва палец между показалеца и средния пръст на дясната си ръка, раздрусва я срещу дюкяна и викът му надвива врявата на тълпата:

- На-а-а!

Керванът продължавал да се гърчи покрай свещите на каваците. Напред била излязла баба Цвета, стоте й години го водели пипнешком. Спирала често тя, скланяла беловласа глава над кърмачетата, на майките нещо шептяла. Сетне спарушеното й лице се прояснило от сълза - и над кервана потреперила песен:

…Като гори, пламък вдига,

пламък вдига в синьо небо,

секат, робат, бесат, колят…

По-добре е тук да мреме,

тук да мреме, кръв да лейме,

да не паднем в турски ръце,

да не станем турски роби.

Възправили снаги Божура, Камена, Румена, Найда… Разтворили попукани, кръвясали устни, молитва проплакали - молитва ли било то или проклятие? Свършили, скършили ръце и захвърлили пеленачетата си край пътя. Как беше, майчице?

Дойде ще кошута, надои ще те,

вална ще дъждец…

Стъписали се турците пред толкова имена, все в български реки получавани, твърди и дъхави от солта и здравеца, от кърмата волни и верни. Не смеели да мръднат от конете си, вкаменени от изненада и ужас, а над тях се пронесъл прегракналият рев на моллата Махмуд:

- На-а-а!…

Здраво и напето стъпвали царацовки, странна веселост разведрила лицата им, земята кънтяла. Небето, почерняло от мъка и болка, паднало в очите им; устните им изричали мълком:

- Макавея… Златан… Владимир… Иван…

На сутринта ме прекараха до Ченгене каушу. В пранги. Поздравих, отговориха. Посместиха се, седнах. Бяха селяни, но нито един от моите села. Вонеше на изпражнения и вкиснати дрехи. Преборих се с вонята, опитах се да подремна. Трябваше ми силица, защото само аз бях с железа.

Не се излъгах; знаели са кой съм. Още веднъж се убедих, че сме смятали турците за много глупави. Сред грешките ни тази не е най-малката. Спомних си думите на Васил: пияният не вижда подробностите, а те понякога решават всичко. Не се наемам да съдя, но нашето бе пиянство. Добро - защото се събудихме с песни и викове, лошо - защото не знаех как ще изтрезнеем. И дали ще стане леко.

Денем ме прескачаха рояци бълхи, ядяха ме въшки и дървеници. Нощем идваха катилите. Искаха да проговоря. Искаха го с бъхтене, след което се усещах жив само по сърцето; чувах го да шумоли. Бяха четирима. Научих за тях по нещо, защото се разпущаха, когато се уморяваха да ме млатят. Отбор хайдуци. Харесвало им да барат пари и жени, че и на своите не прощавали. Затова са в затвора. Задълго. Но истиндакчията Хюсеин ефенди им обещал: склоните ли Арабаджикомитата да разкаже делата си, ще сте свободни. Повтаряха: да даде аллах сто години благ като рахат локум живот на истиндакчията - ще изпълним, а и отгоре ще притурим. Смееха се: и майчиното си мляко ще каже Арабаджикомитата, щом започнем да играем върху него кючеци. Кискаха се: така ще го наредим с нажежено желязо, та и жена му да не поиска да я покрие, ако се върне читав при нея.

Питаха много, но не ме питаха за главното. Щях да им го кажа: Тодора бе трудна, синът ми трябва да има баща.

Керванът се тътрел към Царацово: настръхнал, тъжен, с надежда в стъпките. Жените сънували посред бял ден топла постеля, мъж, глътка водица, парче хлебец. Аскерът ги изоставил във Филибе, сега можели да си позволят всичко. Какво ще дири турчинът в село, след като вече е взел и душите им?

И паднали те в едва покаралите край пътя ечемици, и несмущавано от нищо ридание разтърсило тишината. Щели да преспят там, до земята, до скъпата, където всяка пролет без тая връзвали по една люлка и бързали подир два зажеглени ангела. Ала баба Цвета ги посъветвала благо да отидат по къщите си, дето ги чака стока, пък, ако е рекъл бог, и мъжете им може да ги чакат.

Но селото пустеело. Само Тасковица била посрещната на прага от една кучка с опърлена до голо козина. Досетила се тя, че кучката и кутретата й останали в плевника, който бяхме запалили преди тръгване. Събрала тя жените и всички гледали как животното ближе дечицата си. Гледали и нареждали:

- Макавея… Златан… Владимир… Иван…

Пак се обадила баба Цвета, казала им:

- Умирането, жени, е само седем драма по-тежко от раждането. Затуй, милички, не плачете!

Със сухи очи се прибрали по домовете си Божура, Камена, Румена, Найда. А на заранта се събрали отново и се питали какво да правят. Не стига, че стопаните си не заварили там, но и къщите им били разграбени - откъде да започнат да живеят? И си мислели, че това е работа на турците.

Не знаели те, че каруците и файтоните на циганите от Кършияка се върнали обратно празни. Повъртели се те из селото и даулите им не млъкнали до Филибе. Ала веселбата им сега била зорлем. Проклинали, но не сдържали и похвалите си:

- Аферим на гяурите! По-ербап от нас излязоха!

Защото преди тях тук били мързянци. Домързяло ги, дострашало ги да вървят с народа си, после решили да чукнат кьоравото в Царацово. Надошли в селото кой с каквото свари и започнали.

Издълбали дупки в дъсчените хамбари и сиромашкото жито се стичало в каруците им, препълвало ги. Потривали мързянци ръце от берекета, докато каваците край Марица се радвали за първи път на плодове.

Изкарвали добитъка от дворовете и го напъждали към своите двори. Нарамвали покъщнината, дори тази, която била дадена да се пази от земята. Грабели, докато огънят пламтял в нозете на Петлешкова и езиците хапели остро снагата му.

От бога даже не се посвенили, та откъртили и иконите от стените на къщите; накитили с тях своите стени, да молят спасение за комитите от Царацово. Докато Кочо, изправен пред олтара на перущинската черква, венчавал сред барутен дим за свободата жена си, детето си, себе си.

Откъде ще захванете да живеете, жени? Не ви отговарят и мъжете, които се връщат един подир друг, разбити тялом и духом, като да са преминали през пъкъла. Връщат се, питат най-напред за децата си, сетне за Арабаджията питат. За Арабаджията, който ги бе повел на сватба…

Часовете пълнеха дни, дните - седмици; край не виждах нито на истиндака, нито на сопата. Катилите се умориха, но ръцете от мен не вдигнаха - свободата бе мила и за тях, хора са. А затворът се празнеше: сбогом и довиждане бяха думите, с които се изпращахме.

Мъчеха всички, най-много - поповете. Бодяха с игли езика на поп Ивана, сетне го отрязаха. Счупиха ченето на поп Петър, вадеха му с бой зъб след зъб. Изскубаха косъм по косъм брадата на поп Груйо. На вярата посягаха, братя!

Помагаха им братанците на Димитрачко, гръкоманите; превеждаха Аргириадис, Яковаки, Винтилис… Доста зло ни причиняваха те в тези дни. Вярата, братя!

Възможно е за Винтилис да не съм прав. Подир години чух, че бил помагал - наши хора спасявал в съда. Лошо е да се набеждава чист човек; всеки от нас от цвят става корен, не бива цветовете му да посърнат напразно. Това знам - това казвам…

В затвора се бяхме намъдрували, та почти не говорехме. Видьовден приказка не търпи. Но се виждаше, че с душите си спорим. Важно бе, защото от тях си отиваше мъглата. Оставаше вярата. Разкривени, пребити, грозни - но ясни!

После ме отделиха от другите. Сам да бъда, дано тъй се доберат до нещо; самотията търси пътечка към хората, ако и те да са проклети. Не успяха. След всеки бой си повтарях: Тодора е трудна, чакам син - той трябва да ме помни!

Сам бях, но не съвсем - имах си разтуха. Ето как се сдобих с нея аз… Мрачно бе в килията, та често се вдигах от вонливия под, за да глътна малко светлина през джамчето. Не щеш ли, веднъж в мен се впряха широки чакърести очи под фес. В следващия миг едва не паднах от почуда: турчинът ми правеше знаци с ръце - отбирах от този език, защото бях лежал вече тук. Онзи отсреща ми даваше да разбера, че ме познава отнейде.

- Не ще ме излъжете, поганци! - пропсувах, но останах на джамчето; все пак беше сламчица. И видях онзи да казва с ръце:

- Турчин съм. Но съм човек като тебе.

Не беше за изпущане. Помислих си, че когато смъртта се яви пред кучето, то отива да пикае не другаде, а пред вратата на джамията. И жадно се вслушах.

- Мой приятел е при вас, чауш е, Мехмед се казва. Говори ми за вашите. За всяко лафче иска по лира. Имам ги, защо ми са, няма да ги нося на оня свят, дар на Мохамеда да ги направя.

- Какво ще ми обадиш? - запитах го по-нетърпеливо, отколкото исках; в мен се бе мярнала мисълта, че той, за да се реши, трябва да е смъртно обиден от своята вяра - а защо не?

- Докарали Георги Петков от Думанлии - рече турчинът. - По-здрав и от челик. Целият в кървища. Мушкали го с нож в гърба дотук. Нищо не издава…

Знаех го. Спомних си: Цветница бе и заран бе. Вързахме конете пред кръчмата, към Гьоргьовия двор се запътихме. Не беше го виждал Васил. Огледа го - одобри го. Скала българин. Троица ще гътне, за още ще попита.

- Булка, вика на жена си, въведи хората и отслужвай, както прилича. Гладни са, жадни са, гости са ми.

А суровица-мешовица върти в ръцете си. И Бенковски тъй посрещна. Пък Бенковски:

- Ти закъде си тръгнал на бой и на гърди бре?…

На другия ден по същото време онзи бе по-радостен:

- Хитър е Кольо Генчев от Паничери. Тюхкат се, че са го изпуснали. Баби. В шумотевицата облякъл женски дрехи, две малки деца взел под мишница, измъкнал се. Накуцвал, застъпвал поли, далече отишъл…

Отпущам пребито тяло на пода - да му се не надяваш. Едно смотолявено беше, неприбрано, ама на, отсякло му пипето. Но си казвам: никога тъй. На бесилка да увисна или куршум да изям - приемам. Но това - никога!

После турчинът ми съобщи за Соколски, доктора; на Узун чаршия му окачили въжето. А за Ненчо Налбантина от Староново село ми откри: избит чеп бил, говорел.

Повече не се обади, млъкна. Дано тогава не са го хванали. Турчин, пък смел човек. Правоверен, а против вярата си върви; спукана им е работата!

Биеха ме по цяла нощ, до разсъмване. Пускаха катилите при мен като неяли цяла зима вълци. Бръснеха брадата ми с нащърбено тенеке. Кожата ми скъсаха, изскубаха мустаците ми. С нагорещено желязо ме горяха - месото цвърчи, зъбите ми тракат, алени кръгове се вият в очите ми. Краят на веригата ми в огнището въвираха: халките й червенеят-пламенеят, огънят се изкачва по снагата, напълзява гърдите, впива се в шията - топи ме и ме души. И докато съм умрял, чувам как Хасан чауш цеди ядосано:

- Сякаш от хамам излиза, мамка му гяурска. А очите му лири; като да иска да ни плати, загдето сме му били теляци.

Заливаха ме с вода, за да ме поосвестят. Идвах на себе си; водата съскаше, сигурно защото пламтях. Но кротувах, така крадях малко въздух. Случваше се обаче да мръдна - и чаушът веднага крясваше:

- Думай, керата, колко бяхте и какво искахте от султана?

- Много бяхме, чауш - прокарвам език по бърните си аз; мокрexa ме, а не ми даваха да пия. - В Копривщица като овце ни закараха. Рекоха, че ще палите и грабите, затова отидохме. Иначе къде ти - мирни хора сме ние, труда си гледаме.

- А къде се дянаха башовете ви? - реже той.

- Не ги знам, чауш - роня по-спокойно, по-добре заблуждавам. - Едни през Балкана тръгнаха, повечето се прибраха тихом в селата си. Там са сега. Доведете ги, ще позная, вярвам, с кого съм се срещал в Копривщица. Но бяха много, може и да сбъркам.

Васил ме беше научил: паднеш ли им, ни лъжа говори, ще я усетят, ни истина, знаеш защо. Карай между двете, по средата. Средата е най-голямата лъжа…

- Не е истина, разбойнико! - бялото в очите му едрее. - Ако беше така, защо и тебе закатанчиха в спицерията на доктор Спас. Казвай!

- Кога не са ставали грешки, чауш - пропъшквам, защото виждам да се задават новите мъки. Ала продължавам: - Защо ми е на мене да се занимавам със султана, пази боже. Пък ти - казвай, та казвай! Какво?

- Ама той се подиграва с нас бе - обръща се към другарите си чаушът. Те не чакат подкана, нахвърлят се.

И така нощ след нощ, до разсъмване. По мен не остана място ненатъртено и неизгорено. От нищо вече не ме болеше. Онези обаче се досетиха за това. Веднъж ги чух да си казват:

- Тоя, като излезе навън, ще ни потърси - и тежко ни. Дайте да му счупим дясната ръка, та да не може да държи пищов.

Спраскаха я на три парчета. Стиснах очи, а като ми попремина, рекох:

- Сбъркахте, агалар. Трябваше да ме попитате, преди да посегнете. Левак съм аз, левак ще си остана.

А не бях, с лявата съм като сакат.

Озвериха се още повече, псетата му с псета, по-силно взеха да ръфат. Не се издържаше - и обърнах другото листо. Една нощ идват да ме работят и ме виждат ухилен, изплезен. Песен пея, хоро играя и тях каня да се хванат. Пищя:

Тръгнала е малка мома

за студена бистра вода.

И юнак я послед следи,

послед следи, желно моли…

Косите им се вдигнаха! Пък аз развявам кървава кърпа, бъхтя с крак и приклякам, вия и крякам:

Постой, моме, почакай ме,

имам дума да ти кажа,

и за тебе, и за мене,

и юнашка, и девойска…

Викнаха хекимин - луд ме изкара. Но не се отказаха от мен. В обща килия ме сложиха. Два дни си траех. На третия не удържах, дума размених с останалите. Наблюдавали ме - и се почна отначало…

Тъй се срещнах и с истиндакчията Хюсеин; преди ме разпитваха подчинените му. Искаше да надникне в душата ми той, чеп избит имаше, на него разчиташе. Ненчо Налбантина от Староново село се бе разприказвал. После научих, че го хванали в Свищов и го превели в Ташкапия. Били го извънредно: заедно с кръвта бе изплюл и това:

- Познавам Иван Арабаджията от Царацово.

Въведоха ме при Хюсеин. Там Ненчо бе седнал зад филджан кафе, филджан стоеше и пред господаря му. Българинът ме изгледа гузно и поздрави с нездрава, блуждаеща усмивка. В един миг си спомних няколко отминали дни.

Най-напред бях отишъл в селото му по поръка на Васил. Обещаваше да е наш. Когато го заговорих, шарените му очи се засмяха, зарадваха се. Тогава свърши много и полезна работа.

Сетне Бенковски ми бе казал:

- Силна клетва дадоха староновоселци. Слушай: Заклевам се в името на всемогъщаго бога, че за славата на народа си и за честта на православната ни вяра ще забия петстотингодишния ръждясал български нож в гърдите на келявия турски султан!

Бяхме се отбили у тях с Икономов на път за Оборище. Нататък тръгна заедно с нас. А в копривщенската спицерия бе като подменен: разбит от отчаяние, смачкан от страх.

Изглежда, Хюсеин бе по салтанатите. Защото поръча кафе и за мен. Посочи ми стол, та седнах. При това веригата ми дрънна. Понаместих я, успокоих я. Ако някой ни гледаше отстрани, щеше да си рече, че сме равни. И щеше да се излъже. От трима ни само аз бях свободен.

Кафето ми пристигна. Вдигнах нагоре лявата си ръка, веригата ми пак издрънча, събрах три пръста на челото си, прекръстих се.. После изрекох високо, тъй че да ме чуят и умрелите:

- В името на всемогъщаго бога!

И отпих. Ненчо трепна, по лицето му пропълзя тръпчица; разбра ме. А когато кафето бе допито, Хюсеин го запита игриво:

- Е, Ненко. Кажи сега познаваш ли го този твой приятел?

Българинът присви очи, впери ги твърдо в него и най-спокойно отговори:

- Не бива името ми да грешиш, ефенди, с грешно име да го заменяш. А този човек го виждам за пръв път тук. Но е добре, че ни запознаваш, защото може да се наложи да ме викаш пак.

Не издържа турчинът, трясна юмрук по масата; филджаните подскочиха и ливнаха чернотията си по скъпия килим. Сетне стана и зашлеви дебел шамар на Ненчо, а да повтори не посмя - спря го насмешката в погледа на ударения. Към мен пристъпи, но и в моя поглед имаше смях. Изгони ни; беше разбрал, че от едно тесто сме замесени двамата. Съжалявах го: говореха, че бил завършил истиндак в Стамбул. Господи, и това ли се изучава на тази грешна земя!

На другия ден ми заръчаха да почистя дрехите си, нова верига ми сложиха и ме прекараха през града; мютесарифинът Азис искал да ме види - за що ли? В просторна стая ме вкара Хюсеин, а пашата, накачил всичките си ордени, стана отривисто от стола, ордените му дрънкаха, застана на крачка от мен и попита:

- Този ли е башкомитата Арабаджи Иван, който нищо не признава, ефенди?

И без да дочака отговор, отсече хвалително:

- Ашколсун на майка ти, гяурино!

Хм! За това ли било?

Тръгнал полека-лека животът в Царацово. Бутали го селяните ми от зори до мрак, опъвал се той, крастата му с краста, но къде с добро, къде е лошо, изкарвали го на някакъв край. Четяла Тодора неделите по тези, които се връщали един подир друг от зандана, и се питала не са ли вдовишки те. Пък мъжете се събирали вечер в кръчмата при Божил и приказката им все с едно свършвала: скърца колата на селото, не ще да върви, а няма кой да я поправи.

Веднъж в кръчмата влязъл и - чудо на чудесата! - Михалаки Гюмюш Гердан. Остарял, отслабнал, с хлътнали бузи. Изчакал той да се отлее оживлението от масите, на всички вино повикал, на себе си - мастика. След третото наздраве казал:

- С хубави чалтици ни дари тази година бог, селяни. И е голям зян, че няма кой да прибере зърното; гаргите го ядат, на вятъра ще иде.

Спогледали се моите хора, защото гръкоманинът не се доизказал, та Божил отишъл при масата му и - кротко:

- Добре де, ще го пожънем, а после? Защото имаме добри коли, във всяка къща и кола, но нито една не е в ред. Арабаджията ни се разболя, завалията, и няма кой да ги потегне. Как ще го караме това твое зърно, а?

Засмял се Михалаки:

- От вас, което се иска, от мен - Арабаджията. Става ли?

Отпуснали се, зашумели, заговорили - става. Ала гръкоманинът вдигнал ръка и продължил:

- Може да е грешно, но душата си не кривя - на гяурска дума не вярвам!

На следващата заран цяло Царацово се извървяло на мегдана. И всеки слагал подпис под обещанието си, а тези, които били лишени от писмо, слагали едрите си палци върху книгата. Божил обикалял наоколо и повтарял:

- Омекнали са изедниците, братя. Преди от едно агне по две кожи одираха. Сега е друго. Сега на ангария излизаме, но условие поставяме.

…Велико бе моето смайване, когато пред съда, който искаше смъртта ми, се изправи Михалаки Гюмюш Гердан и каза:

- Нима е възможно един прост човек, арабаджия, да повдигне и поведе след себе си цяло село?

Още по-велик бе срамът ми, защото чувах как в думите звънти злато.

Есен е. От плод е напращяло царацовското поле. По меките му пътища скрибуцат каруци, препълнени с берекет. Крача през него, в гърба ми бие парлив вятър, помага ми. Вървя тъй - с прокъсана риза и празни ръце, но на сърцето ми е хубаво. Има защо. Жълтеят стърнищата, значи зърното е прибрано. Аленеят гроздовете, значи в паниците ще се пени вино. Земята е родила, значи всичко продължава отново. Така е било, така ще бъде.

Крача аз и в гърдите ми неочаквано се надига песен. За добро е, песен за лошо не бива. Защото ръцете ме сърбят за работа, а нозете искат път. Път и песен - има ли на света нещо по-чисто от това?

И виждам как от къра се откъсва човек и се понася с радостни викове към мен. Божил. Спъва се в браздите, които са се опнали от едното до другото небе, тича и вика. Прегръщам го и усещам, че по небръснатата ми буза пъпли сълза. Моя ли е, негова ли?… Той ме отдалечава от себе си, задъхан е, затова изрича накъсано:

Иване… Син имаш!… Син!

V.

Пловдив: „Никъде по света свободата не мирише, господине. А протеста написахме на вашия език, защото думата „свобода” звучи извънредно твърдо на български!”

Царацово: „Няма да стане Румелия българска от един Иван на царска служба, паша. А и мен не ме бива за нея. Други хора си търси, но внимавай: корем за народ не мисли!”

Пловдив: „И се изтегляше като сабя из ножница плачещата от възторг песен на момците му: „За българска държава там всек от нас да мре!”

Пътят за София: „Преди знаех за кого и против кого вървя - а сега?”

Елешница: „Не се свенят, навсякъде газят това, заради което и в огъня влизахме. Добре знаят, че не ще им простим, та ни гонят и прикрито, и наяве.”

Пътят за София: „А когато легна в пръстта, вземи, че направи един хубав път, голяма работа е пътят. Метър и седемдесет ще бъда от него аз, но все ще водя нанякъде. И ще съм ти благодарен, че ме тъпчеш.”

От изток се затопли небето ни - откъде другаде можеше да изгрее слънцето?

Нея заран станах рано, но Тодора ме беше изпреварила; над света се носеше хлебен мирис. Излязох на двора, гледам: снегът - запален, просторът - син като око. Взех шепа сняг, лицето си измих, при пещта отидох. Тодора шета край нея, ръкави до лакти запретнала, вижда ме, казва ми:

- Стиска от онова брашно, Васильовото, опазих до днес. Отива му на това брашно хляб в този ден да стане.

Зададоха се подир два часа. Едри и усмихнати, на големи коне, с дълги пушки. Тодора им подава с две ръце хляба, аз - похлупците. Чупят залци и ги топкат в солчицата. А аз:

- Здравствуйте! Здравствуйте!

Пък Божил:

- Ти и така не говориш много, а сега езикът ти съвсем се е схванал.

Командир им беше един младок, с лице смугаво, нашарено и весело, с едва жегнати възредки мустачки. Слиза от коня той, тупа ме по раменете и пита:

- Церква?

Смутих се, но сърцето си посочих, отговорих:

- Вот ее!

Оказа се, че братята сгащили турски обоз при Чардаците. Не се опъвали турците, само веднъж стреляли, но изстрелът бил точен. Църква им е нужна, за да запалят свещичка.

И се изложихме. Да ги нахраним поискахме - не щат. Да ти настаним по къщите се мъчихме - клатят глави; в снега легнаха, там пренощуваха. Заранта даваме сенце на конете им, а Божил:

- То това ни остана. С друго не можем да помогнем - и пилците ни се смеят.

Пък аз, свъсено:

- Вярно е, ала не си прав. Защото оттук нататък ще потрябват душите ни. И гледай да не се отметнеш, когато ги потърсят.

Не го питам, а отвръща:

- Където ти - там и аз. Макар само една душа да ми е останала.

Връх Илинден е, слънцето е ниско и жадно, едва се диша. Но съм сложил калпака си с лъвчето, лято нявга от Велегановите в осаждената им работилница - пак по народни дела съм тръгнал закъм Пловдив. Не бързам, такъв път се ходи бавно - мека крачка в нозете, твърда бучка в гърлото…

Бях казал снощи в кръчмата на мъжете си:

- Градът е кипнал. От консулите няма какво да чакаме, но трябва да ни чуят. Руснакът е с нас, пред него не предат ни ингилизинът, ни французинът, ни австриецът, ала думата им е важна, тежи.

Светеха очите на младите, а по-старите, седнали зад шишенцата с ракия, твърдяха, че е добре, щом се започва на първо число…

Бяха с мен преди време с прошение до Дондуков. Князът излезе на дъсчените стълби на доктор Рашковата къща, хубав, във форма, с раздвоена брада. Пристъпваше от крак на крак, когато го запитаха истина ли е, че санджакът им остава под турско крило. Отговори неясно, за султана спомена. А бяха селяни хората, искаха точно да знаят. Възроптаха, когато князът изреди султански люде за управители. И още повече на словата му за турски калета и турска войска. Но камъкът падна от сърцата им, щом чуха името на Царя Освободителя. Как им го рече Дондуков?

- Русия е зад вас. Тя ще ви отвоюва нови правдини. Вие ги заслужавате, не бива да се безпокоите за истината. Обаче знайте: истината не може да свърши нищо самичка…

Вървя нататък и без да се усетя, присвивам кутрето на десницата си - първи беше Васил. Гърдите ни разора, семе хвърли в тях, но си тръгна, преди то да избуи, като светец си отиде. Безименният пръст свивам - име нямахме, защото през Април бяхме народ. Разплакаха ни, но им дадохме да разберат, че с тях е свършено. Ако не беше този месец, изписан е кръв по календарите, щеше ли царят Освободител да си науми да се бие срещу турците? Надали. Среден пръст слагам до двата вече прегънати - с пушка ни дариха братушките свободата, с перо я затриха посерковците, дето разнасяха чанти и мандахерцаха задници из облечени столове в Берлин. И се спирам на показалеца, а в мен нахлува радост - досещам се, че с него се натискат куроците на всички оръжия.

Радвам се и затова, че другарите ми не са ме забравили. Обстоятелно писмо по верен човек ми бе проводил Митьо Матевски; охтичав, но пешкин, с единия крак в гроба, с другия - против ръжен рита.

Видяхме се - разбрахме се. И поехме да връчваме заедна протест на консулите. Кисело бе лицето на ингилизина; отбелязах си, че киселият оцет сам изяжда съдината си. Защото в протеста бе написано ясно: „Този народ ще се бори, потоци кръв ще се леят!” Не повярва. Тъй бе и при австриеца. Французинът ни посрещна пред консулството, предъвка надве-натри хартията и се извърна към гавазина, който стоеше мирно зад него:

- Руснаците са пипали тук. Не, не могат да го измислят така убедително и красиво ей тия, дето са ни дошли на гости, а миришат отдалеч на тор.

Заболя ме. Разтиках тълпата, излязох напред и казах:

- Никъде по света свободата не мирише, господине. А протеста написахме на вашия език, защото думата „свобода” звучи извънредно твърдо на български!

Разбира се, консулът изобщо не подозираше някой от нас да знае французки. Зяпна. И се поклони. На абите и потурите. Сетне ме покани любезно в консулството. Склоних, въпреки че нямах работа с него. След час ме питаха за какво сме разговаряли вътре. Не пожелах да отговоря, рекох:

- За ланшния сняг и тазгодишната шума.

Прочее, оттогава французинът ни поддържаше с усърдие, заради което може би си го повикаха обратно.

Това сторихме. А когато се упътих за Царацово и минавах през Марица, покрай неразкованите още бесилки, чух се да си казвам на глас:

- Не е време за писалки - за пушки е време!

С тези думи бях подир две седмици при големия бряст пред къщата на Матевски. Изчаках да се съберат всички, наговорих им ги. Пък те - замаяни, запуснати, отдавна небръснати, c ожесточени очи. Помълчаха, после се отприщиха:

Андонов: - Ясна е тя - пет полка османлии в Румелия. На ти тебе свобода! На Шипка - турски гарнизон. Срамота! Как ще погледнем утре русите?

Свещаров: - Докато ние спим, костачетата и димитрачетата си оплетоха кошницата. Това е и от турско по-лошо - три официални езика!

Матевски: - Лошо ще настинем от този полумесец, хора! Щял да се вее и в двореца, и на други видни места. Пак турска власт ще търпим. Да не мислите, че султанът ще назначи човек, който да ни играе по свирката?

Не умувахме много - комитет съставихме. Кръстихме го „Единство”. Нямаше по-точно име. За председател избрахме Матевски, за подпредседател - пак даскал, Димитър Стамболов. А за апостол провъзгласихмe Иван Андонов.

После изпратихме Матевски при Скобелева с гореща молба за оръжие.

И започна да се нарежда - осемдесет хиляди пушки бе обещал Скобелев. Редеше се без колебание и суетня. Казвам го, защото видях въодушевлението в двора на Жълтото училище. В него бащи и синове чакаха да бъдат привикани вътре, където руска военна комисия одобряваше годните да носят служба. Гордо се прегръщаха нашенци, когато чуеха сладкото „Принят!”, и отново притаяваха дъх; влизаше следващият. Българска войска! Щом и училищата се разбуниха както едно време, ще я бъде.

След няколко дни слушах словото на Димитър Стамболов в Троицкото училище. Много купешки думи хвърли към нас, не ми хареса. Надвикваше се, въртеше и сучеше, Библия и история смеси; някои се смееха открито в лицето му. Сетне взе да прави войници и жените - къде го има това? Вярно, на места бучеше добре, но главното забрави.

Защото фесове, чалми и гъжви поклащат ония, от Джумая джамия, сърбат каймаклията и повтарят дълбокомъдрено:

- Няма да стане гяурско царство Филибе!

А Иван Андонов разнася нагоре-надолу една извехтяла книжица, „Царственик”, от която чете, отпявайки:

- Народ славний и непобедимий на бран, народ милий, но страшном веем мире…

Но ето - в края на август тази година се причестихме. Бяхме се курдисали с Божил на Джендем тепе и четяхме гръмовете на камбаните; сто и един преброихме. Пък нашите войски светят от хубост и сила. Дондуков, целият в бяло, спира пред тях и им вика:

- Здорово, молодци!

Отговарят му стройно и могъщо стотици гърла. Слушай, Филибе, гласа на единайсет български дружини и ехтежа не на ракиени лули, а на топове! Слушай и трепери за кожата си!

За следващия ден бяха насрочени маневри. Градът бе като нов, празнуваше голям празник, двоен, български и руски…

В Царацово никой не похващаше работа. Селяните се събираха по всяко време в кръчмата и дърпаха политиката за ушите. Беше им ясно: ако се живее така, както им заръчват цилиндрите и фесовете, по-добре е да се мре. За пръв път виждах толкова: народ да е на един акъл, безгрижен за земята и стоката си. Попаднех ли сред тях, все искаха да им тълкувам случилото се вече или тръгналото да се случи. Казвах им:

- Оставим ли се веднъж да ни захапят - с нас е свършено. Сърбат ли ни и сега попарата - ще се диша свободно. Затова трябва да им я надробим яко. Така че да се задавят и да си вдигнат чукалата завинаги.

И пак се застягахме. Сдобихме се с нови пушки, разпределихме задълженията си; тълпата е сила, но и силата греши. Лека-полека ги убедих да се заемат с плода на полето; той не биваше да гине, въпреки че гладният търси правото си по-настоятелно. А аз бях нащрек: едното ми око тук, другото - към Пловдив извърнато. Сега градът беше като часовник.

Там всеки час носеше нещо извънредно. Ето, обадиха ми, че чужди комисари дошли и гръкоманите ни изпреварили; с делегации и с топли, угодни, сълзливи думи ги наобиколили. Не искали нищо, само това - езикът ни да е цръцки, по гръцки да въртим и кълчим парчето месо, което е в устата ни, на възел да го връзваме. Хитри са. Защото, братя, езикът също е родина. Може би най-истинската.

Юрнахме се и ние при тях с пазарлъци; сякаш родината е стока. При англичанина и французина, при немеца и италианеца с един глас отидохме:

- Не щеме Румелия!

Те клатеха никога незалагани глави, отговаряха:

- Така ще я наредим, че Горна България ще завижда на Долна.

Да, но те ли ще живеят тук? Как тъй се къса дете от майка? Разбираме ви, твърдяха убедено учените. Ала не знаеха, че това е по-лошо от неразбирането. Защото успокоява.

Те, учените, я заплитат повече. А разплитането е трудно. Със ставане става. Тогава се вижда кой обича майка си. Помни, Васил казваше: „Съдбата на силния помага.” И още: „Слаб си, щом приказваш много.”

Зимата се оттърколи ялова. Напролет ни проводиха за управител Алеко паша.

Гледам от джамчето на сиромашката си стаица: слиза от файтона си Алеко паша, на бастун се подпира, но е с вдигната глава и бялата му ръкавица потъва във възлестите десници на царацовчани. Истински българин иска да е внукът на Софроний Врачански, понеже слънцето е разтворило очите на дедите му в Котел; има ли по-българско от Котел? Но не може. Защото чух, че гръцки и турски, френски и немски, а и английски говори свободно, пък български - завалено. Не му е било пречка това нито във Виена, нито в Истанбул, където се трудел като министър на пощите и телеграфа, напротив. Тук обаче - да.

И какво ли си мисли сега? Зная какво: трябва да се разбера с този човек, прост арабаджия, с една власт: може да повдигне селата около себе си така, че те да тръгнат след него. На смърт. А защо го мисли? Защото са му нужни такива хора, макар да са вмирисани на кър и кожи. Значи, работите му вървят зле…

Казваха ми, виждах: с мерак бе заел длъжността си в Пловдив. Опора срещаше у мнозина, но имаше и противници. Уволни ги, а Портата бе недоволна. Сменил бе феса с калпак още с излизането си от турско. Пред конака му не се развяваше знамето с полумесеца. Подписваше се княз, не паша, както му бе поръчано. Настояваха: закрий гимнастическите дружества - отвръщаше: невинни са, не се бойте.

И от Запад му се месеха - той се взираше в народа; народът бе с Русия. Страшна бе неговата. Веднъж:

- Ако Съединението не стане сега, мъчно ще стане.

На другия ден:

- Румелия е изход. Единствен.

Живееше двоен живот. Влизах в положението му, съжалявах го, но България бе една. Все някой трябваше да бъде жертва, свобода без жертви не е свобода. Ако си по средата, не си с никого. Гибелна е средата. Развратна. Българинът, разпънат между „да” и „не”, избира неотменно „не”-то.

Зная, мнозина от бившите ми другари се унижават да просят служби в конака. С уверението и оправданието, че тъй ще са полезни на народа. Не, не превиват гръбнаци, ала просят; и те са среда.

Излязох на пруста, за да го посрещна. Той бутна вратника ми и се огледа. Какво можеше да види? Дребна къщица, сламата на покрива ? се стича към прозорчетата, неиздялано колело подпира тромаво стената, стърготини пълнят двора до бунището.

Колко малко време имах аз за къщата си! И за децата си! Не грешах ли?…

- Що ще ваша милост тук? - запитах.

- Разговаряш ли по турски? - отговори заекливо той.

- Малко - казах и влязох вътре, подканяйки го да направи същото.

Зае непохватно трикракото, а аз налях ракия в пръстени чаши, вдигнах своята, рекох:

- Така срещаме гости ние, с наздраве!

Отпи. Намръщи се - сливовицата беше силна. Извади кърпа, за да прибърше бърни, пък аз:

- Да чуя, паша, на какво дължа тази висока чест?

И чух - Румелия трябва да си остане българска. Ще бъде, ако в конака има българи на служба. Българи като мен. Да се застъпват за всичко наше като за свое. Каквато главата - такова тялото. Е?..

Тогава си спомних: Отвори се веднъж във Влашко приказка между Васил и мен. Покрай легията и войводата Раковски - за някой си Николаки Богориди. С пари и хора щял да се присъедини към тях, но искал княжеска титла. Че Алеко е от семето му, нямаше никакво съмнение. Казах:

- Няма да стане Румелия българска от един Иван на царска служба, паша. А и мен не ме бива за нея. Други хора си търси, но внимавай: корем за народ не мисли. Пък и не съм свикнал някой да ми е отгоре, затова ти отказвам.

Разбра. Тръгна си. Болен и прегърбен; пъдеха го от огнището. Остарял и нещастен; нямаше си нищичко. Вече беше вън, когато неочаквано се обърна към мен, изгледа ме, бръкна в ширитените си гащи, извади от тях турска лира и състрадателно ми я подаде.

Не я поех, тя тупна в пясъка на двора. Наведох се, зашепих я и я плеснах в очите му. Изплака на български:

- Защо поне благословията ми не прие, човече?

- Могат ли парите благословия да бъдат, паша? - отговорих с почуда и насмешка. Докато се качваше във файтона, някой изсвири, издюдюка и изрече с ясен подигравателен глас:

- Хитър си, Алечко, но стъпвай по-лечко!

Мой ли беше гласът?

Пълна бе онази, 1885-та година. Трудна, като жена преди раждане. Тежка. Като мъж с верига. И хубава. Защото човек минава през времето и през себе си, трупа мъка и радост, а мъката трябва да натежава, за да бъде човек. От нея ще излезе той по-здрав и от сняг, по-източен, по-настървен, повече ще се оглежда, ще вижда повече.

Преди това обаче налетяхме от трън на глог - дадоха ни Кръстевич; не се бе поучил новият паша от историята, макар да бе написал съвсем пълна история на България. Сетне разни партии се наплодиха; не може да има два акъла, щом истината е една. Божил се гневи, а аз тикам в ръцете му „Борба”-та на Захарий Стоянов, да чете и да види, че пламъкът му е слаб:

„Неотдавна беше, бае Кръстевич, миналата година, когато думата Шъединение беше символ във вашия дом на семейно щастие. Вие сте заплащали, според както уверяват, по 20 лири за месец, за да се пише по-огнено и по-отчаяно за това шъединение? Добре тогава, неугодно ли е да заповядате и вие на десет минути поне в Генджаа в качеството си цитирам ли на бунтовник? Да ви цитирам ли членовете на наказателния закон?”

А Генджаа е затвор, не си поплюват в него, здравата млатят. Но млатенето с дума е къде-къде по-лошо; пред цял свят става… И на другите не дава мира Захарий:

„Първо, ние ще попитаме нашите симпатични противници защо те миналата година тичаха със запенени уста из Областта? Защо те на всяка стъпка викаха: Долу Румелия, долу пашите? Защо заклеваха хората, че ще правят съединение, и като се завърне пашата, ще го изгонят. Защо те обявиха своите противници, че като защищавали Алеко паша, те били турци и врагове на Русия? Не ги обвиняваме за туй. Но …чакай да видим сега „но”-то какво ще да каже. Защо миналогодишните съединисти, а днешни конаклии забравиха какво са правили? Защо хвърлиха те благородния си байряк и се хванаха за мизерните чехли на пашата? Защо и за какво? Слушайте го, че зяпнали тлъсти служби, които бълват на месец по една шепа жълти лири! Затуй, че конакът, постоянният комитет и директорът останаха демирбаш чифликчии. Ако хазната беше пуста, та Пашата щеше да избяга по бели гащи, съединението беше на път!…

Прочее, тук става явно, като две и две четири, че парата бърка всичкото. Тя накара хората около вестник „Съединение” да плюят на сурата си. Тя, и никаква друга причина. Кой щеше да им побърка, ако те си бяха останали чисти съединисти, ако те си бяха влезли в конака? Те щяха да бъдат велики. Пишман са те сега, защо раздухаха огъня, смърт им е, да споменат думата съединение, но нищо не чини пишманлъкът им. Те трябваше да знаят, късогледите, че с огън и барут не бива шега. Те трябваше да познават историята на народите, че тия народи имат известни и строго навършени пътища, по които смело пристъпят. Тия народи не разбират от: „Не му е времето.” Един път чули те: „Долу Румелия, долу пашата!”, помнят и знаят вече, че никакъв паша не може да ги залъже.

Вие, нещастници, които сте искали богатство и власт, защо не ударихте из други път, ами отидохте, та стъпихте на българина на най-тънкото място и от там повикахте? Скубете си сега косите!”

- Божиле, Божиле - казвам на моя човек, - качи българина на стол, той ще поиска като малко дете на главата ти да се възкачи. А да знаеш, че туй малко дете ще ни надрасте…

И бият езиците си - лирата оправя света, за лирата се трепят по столовете. А ние? Митьо Матевски за пример да вземем. Събирахме с дискос петачета, за да го погребем. За едното народно дело се бори цял живот. Излиза, че се е борил, за да се наместят по-добре те. Ще почнат да мляскат и дирниците си заради лирата. Но няма да могат да залъжат народа, всичко вижда той, за всичко сметка ще подири.

Намират се и заблудени, които ги следват сляпо. Като Гюро Михайлов нявга. Жълто около устата имаше юначето, а реши да се погуби геройски. Не на друг, на тях им беше нужна тази жертва… През олово и сеч минахме ние, кокалите ни пращяха из Ташкапии, много пъти искахме смъртта си, но обичахме България и живота. Утре, ако ни повикат, ще тръгнем пак за тяхната слава. А то, юначето, не е знаело за какво и за кого умира. И го възнасят, и песни му пеят, не ще се помаят и паметник да му вдигнат. Ще го сторят като едното нищо - нататък ще му се кланят деца и внуци, защото времето ще позакрие истинската цена на смъртта му. Пък Матевски? Ха отсъдете де!

На ден Сирни заговезни закупих от Пловдив плат за знаме. Дадох го на Тодора, помолих я да извезе върху него лев.

Седмица-две по-късно пак бях в града. Връщам се намусен, а Божил ме гледа тъй, сякаш е загубил нещо в мен и го търси. Не го оставих да се тормози, рекох му:

- Много пъти съм се клел, повече неща. Българинът е свикнал да се кълне в де що намери. Клетва трябва да се дава веднъж.

Новата беше у Иван Андонов. Беше за това да се освободи Македония, българско навред да стане, да се започне от Пловдив.

На Трети март чествувахме Каравелова. Срещал го бях във Влашко, имаше външност на апостол.

Изобщо тази година се учехме да се веселим, че турците ни бяха отнели туй право. Похвално бе, че почетохме и светиите ни Кирил и Методий: те и на русите са дали книга. Изкарахме нощта под свещ, а на заранта се проведе водосвещение. Подире си спомнихме и за Ботйова. Служба без свещеник отслужихме в Мараша. Не идеше да калесваме за него поп, защото той бе дал друга молитва на сърцата ни.

Опивахме се, а в същото време гърците бяха трезви. И една утрин осъмнахме под гръцко знаме, развяно на Сахаттепе. Усетихме се, когато градът бе вече наводнен от станимашките верогубци. Наперени, със смръщени усмивки на лицата си, пременени като за сватба. Протегнахме ръце към Сахаттепе, а те:

- Само консулът може да свали нашето знаме! Посмейте, да ви видим сетне!

И ревяха като настъпани:

- Зито Мегали елас!

Скъсахме знамето, „Тих бял Дунав” и „Долу Румелия” се запътиха заедно към Джумаята. Голяма патаклама стана. Сцепиха се стъклата на Карамановото кафене. Хвръкнаха джамовете на Антониядовата спицерия. Онези помръкнаха, но продължаваха:

- Не ще управлявате вие, варвари, няма да ви позволим! Зито еленизмос!

Тогава видях Димитрачко. Нафудулен, с бастун, с всичката си кръв в очите. Профуча покрай мене, не ме позна. А френските му гащи бяха разпрани отзад, та долните му гащи се синееха. Като тяхното знаме.

Въздухът узря, зажълтя и зааленя полето, морно задиша пръстта - задаваше се есен. Моите хора спяха по нивите, за хляба е добре това, та наредих на Личо поляка да ги обходи и да им каже: имайте готовност, вече се чака. И всички дотичаха обратно в село: нервни, тръпни, пламнали. Сетне час по час ме подпитваха за това-онова, горяха лампите до късно, ставаха преди петлите. Мисля си, от турците трябва да ни е останала като наследство тази нетърпеливост, заради нея по нас винаги има нещо недоправено, недоизкусурено. Най-много скачаше Найдо Прасето, гневеше ми се, ядни приказки плюеше срещу ми, предизвикваше ме:

- Хайде бе, още ли ще стоим?

Гледах го, радвах му се. Куриер бе той през седемдесет и шеста на Четвъртия окръг, посивяла бе четината му от обикаляне на комитетски друмища. Мирен бе само след Ташкапия, доста сопа бе изял, завалията. Но щом свалиха овчата кожа от гърба му, защото му беше пораснала собствена, пак рипна. С такива като него, а те наброяваха повече от осемдесет души, и в пъкъла влизах: опъва врат всеки от тях за краешника, ала не забравя кой е и защо е тук, на земята.

Вечерта срещу пети септември Найдо дойде на вратника ми и рече:

- В кръчмата прът да завъртиш, я удариш човек, я не. Утре ще бъде!

Позна. На другата вечер откъм Мързян се зададе Чардафон е цяла сюрия юнаци. Селото ми наизлезе из къщята, а вятърът меко гали знамето с лева отпред и с надпис: „Аз не вярвам, че калугер ще спаси раята. Свободата не ще екзарх, иска Караджата.” И още: „Съединена България 1885″, Чардафон ме прегърна братски, запита ме:

- Виж каква сила водя, бай Иване! Идваш ли с мене?

- Не е нужно да питаш - смея се аз и усещам как в усмивката ми бляскат сълзи; както едно време. - Моите са по-малко, но с тях по-голяма сила ще водиш.

След тора се реши да вляза в главния щаб. Здрависахме с бъкле Съединението. Казах:

- За здраве да е, на добро да е!

И надигнах бъклето. Невнимателен бях, струйка вино се стече по шията и се упъти към гърдите ми, досущ като струйка кръв. После Чардафон подпря едната си ръка на сабята, а с другата посочи Самодивските брести и извика:

- Момчета! Тук под тези брести нашият мъченик Апостолът е оплаквал България преди петнадесет години. Тогава е бил сам в целия окръг, а ние сме седемстотин души. В Пловдив имаме седем хиляди, в Княжеството - милиони! От какво се боим! Напред, момчета! Поклонете се на земята, която този велик човек е тъпкал!

Към Пловдив тръгнахме под два байряка. А когато стигнахме Лисичите могили, нареди се да чакаме там пратениците до Николаев. Над нас се настани една хубава нощ, сипнали се бяха едни едри звезди, та Божил ме сбута и ми рече:

- Виж колата! Когато всичко свърши, такава искам да направиш. Слушай: върви, търкаля се по небето и звънти, звънти…

Сетне залегнахме набърже, защото освен звънтене дочухме людски говор. „Кой там?” - викнаха отпред и загърмяхме. Така дадохме по няколко изстрела; приказката зацепи нанейде. По пътя намерихме захвърлени пушки, кавалерийски седла, войнишки шапки. Разглеждам ги и думам Божилу:

- Още тази заран, човече, ще направим колата точно такава, каквато я искаш.

Пратениците довтасаха весели. Открили до лагера на Николаев брод.

- Добър брод - усмихваха се те. - Дрехите си дори не наквасихме. Всичко е готово - трябва да бързаме.

Беше четири сутринта. Небето вече бледнееше - и се разлюшка този цвик от камбаните на Кършияка и Мараша. Най-хубаво се чуваше камбаната на Георги Победоносец; от злато сякаш бе излята тя, та въздухът разнасяше дълго звука й и ставаше по-рехав, по-светъл. Вървяхме и всеки се кръстеше над пушката и крачките си.

В същия час Николаев командуваше:

- Към конака, ходом!

И се изтегляше като сабя из ножница плачещата от възторг песен на момците му. „За българска държава там всек от нас да мре.”

Стъпихме на моста, а дулата на оръдията, насочени в дружината ни, се извъртяха и погледнаха конака. Пресякохме с бесен бегом Марица, после всичко се превърна в една вихрушка. Отвсякъде гърмяха викове:

- Да живей България! Да живей!

И се смесваха те с пронизителното и категорично! „Долу!” Открихме ключовете за конака, нахълтахме в двора, изпълнихме стълбището. Грозно кънтеше гласът на Николаев:

- Табакерката! Табакерката от султана да видим, Треперко! Дръжте Треперко да не избяга през градината!

А един засукан и мазен, чиновник трябва да беше, се надвеси над мен и изрече тъмно:

- Сега вас ще правим генерал-губернатори. Това тук е лесно, но ще ви видя аз стегнати с цървули на турската граница.

Княжевският файтон вече чакаше Кръстевича, конете газеха нервно плочите пред конака. В него бе седнала годеницата на Чардафон, във въстанически дрехи, с револвер и извадена сабя. Качихме пашата и поехме с тридесетина конника да го покажем на европейците, които нямаха повече работа в Пловдив. Пътьом се отбихме през станцията. Там телеграфът почукваше радостно: „Снощи Тракия осъмна горда…”

След като градът се поукроти, тръгнахме за Голямо Конаре. Файтонът мина по Куртов мост и се заклати към Царацово. Пръв от царацовчани ни срещна Трендафил Генчев; сиромашката си нивица ореше човекът. Щом видя пашата, той грабна бъкела от каруцата си и се завтече към него. Чардафон го спря с гола сабя, но аз я отстраних и казах на Трендафил: - Не му е до вода сега. Макар че душата му е пламнала. Хайде, дай му, като си рекъл.

Гнуслива тръпка мина по повяхналото лице на Кръстевич. Насили се и пи. Спретнато, с внимание. Капчица не проля напразно. После извади кърпа и дълго три побелелите си, безкръвни устни; и господарите си приличат в беда. А аз си мислех - колко са различни хората. Ето този, сред нивата - земята му гори, но нали огънят не е стигнал до неговата къща, защо да се стряска?

Извихме пушилка през селото. След минута се връщах обратно. До гробищата го бях изпратил. „Да живей!…

Подир няколко дни моите селяни отидоха на Карловския път да поздравят Батенберга. Сетне разказваха: във файтон били, князът - червенолик, с черни мустачки, от двете му страни - Стефан Стамболов и Петко Каравелов. Прашни от главата до петите, сякаш в паспал са спали. Пък народ, народ - гъмжило; всеки искал да пипне с очи наша власт…

Същата заран станах рано, бръкнах в торбицата си и изкарах теслата, чука и длетата. Бяха ми докарали отнейде кола, ама кола! Обръщана, въргаляна, мачкана, изтърбушена. Не можех да откажа поправката - времето бе усилно.

Божил стигнал и до Пловдив. Князът слезе, казва, на Джумаята, в „Света Богородица” се отслужи молебен, в джамията му се прочете турска молитва.

…Много зор щях да видя с тази кола. Знаех, от колелата й трябва да започна - те хем я държат, хем пеят по пътищата. Останалото можеше да почака.

И настана време двамата с Тодора да стареем. Мислех си, бавно ще я караме до края, но се излъгах: изведнъж остаряхме. Дните наедряха изведнъж, едва се изтрайваха. Аз поне залъгало си имах: на двора изляза, чукна тук, дялна там, приказка с някого сменя - така слънцето минаваше по-лесно. А нейното бе жива болест. Виждах я да се щура из къщи без работа, но повече седнала с ръце в скута и вторачена в нещо, дето изобщо го няма - въздух. Допадне вечер и ни сбере да жънем това, което посяхме през годините; край софрата помълчим, рогозката почетем, в тъмното се въртим, болен сън заспим на разсъмване. Пък сънят ми все един и същ: - мъгли се, мъгли се пред мен поле пусто и прегоряло, трънясало, за рало плаче. Преминават през него Васил и Волов, и досега се питам защо само те, извървят го, в мъглата изчезнат. Нозе раздвижа - да ги достигна, ръце протегна - да ги прегърна, уста отворя - да ги извикам: и се будя от гласа си. И виждам вече наяве…

Отваря се вратата на собата и при нас влиза Райнето, сяда в скута на чичо си Васил. Той се надвесва над лицето й, целува я, бърка в джоба на сетрето си, вади оттам голяма бучка шекер. Смуче шекера Райнето, весело я гледа Васил, казва й:

- Хайде, Райне, пък като пораснеш, снаха ще те правя аз тебе. Да знаеш само какъв син имам, какъв юнак е - тъкмо ще сте лика-прилика - и погледът му светва жалостиво. А тя:

- Ами как се казва бе, чичо Василе?

- Иван, момичето ми, Иван - отговаря той и крие очите си, защото чува:

- Ей, като татко ли? Лъжеш ме бе, чичо Василе!…

Сетне виждам и това: седнал съм край одъра, а на него се мята и тресе, охка и пъшка, примира Волов. Шишенце държа в ръцете си, памук топкам в шишенцето, додето стане той като в орехова черупка топен. Навивам го на пръста си, в гърлото на Волов бъркам, цели масури гной вадя навън. Поолекне му, простене, надигне се, огледа м;е, без да ме вижда, прохрипти:

- Майчице!

Така ден и нощ край одъра - а оттатък, в другата соба, лежаха болни всичките ми деца…

Стана, плисна водица на лицето си и чувам Тодора:

- Мира нямаш вече и насън - какво ти е, човече?

Поглеждам я, казвам й:

- И тази нощ на сърцето си спах, бульо Иванице!

Е, вярно е, ходя и в София. Викат ме и мен, акъл да давам, света да оправям. В Народното събрание. Отзовавам се, макар да признавам само Оборище, Защото там всичко беше на ачик. Млади бяхме тогава и скачахме - сега сме хрисими и не се отлепяме от столовете. Чешем си езиците за щяло и не щяло, а се вижда, че сме повече сакати, по-недъгави, немощни. Ако го правя, то е, за да се видя със стари другари. Иначе с Божил сме цяло събрание. Стол ни е кютукът, но хората ни разбират. Въшки са плъпнали по снагите ни, същински партии са. Насмучат ли се, по-тежки стават, по-удобни за трепане.

Та тъй, викнат ли ме, стягам цървула си; слагам чанта под мишница и - пак пеш. По-сигурно ми е, когато усещам твърдо в краката. Пък и ветрец ще по-вейне отнейде, нещо ново ще науча… Меся пътя за столицата аз, доста е той, ала не е чепат като едно време; леко се ходи. Преди знаех за кого и против кого вървя - а сега?

Докара Стамболов, дето по му иде отръки да пляска картите и наполеоните да прибира, едно ненашенско гуреливо куче за княз. Възкачи ни се кучето, натъкми се и реши, че може да залъже народа с дрънкулки. Като че народът не се сеща, че всяко желязо е намордник. Чудно ми беше за що подтичват след него коскоджа ми ти люде - половин година да го моли Захарий за един пиклив орден! Стигнаха и дотам - да се пазарят за заслуги. Разправяха ми как пловдивското кметче се пенело недоволно в бирарията при събранието, че князът орден „Александър - V степен” му връчил - свободата степени има ли?

- Господа, за една бира! - рекло кметчето, като полюшвало шаренията в ръката си. Мераклии - колкото щеш. Продало го. Браво!

А князът пей дава да скара хората си, за да е отгоре им; с клюки се занимава. Колко пара се изяде и изпи на вересия, това ония от къра знаят най-добре. Из странство разнася фасонлъците си, но и нашенско обикаля. Подмазват му се навсякъде, където стъпи, ала с най-голяма почест са го посрещнали в Орхание. Че арката, приготвена нарочно за него, била нявгашна бесилка, попритулена с цветя и зеленина. За да я съзреш обаче, се иска око, не нос.

Боже, къде е Васил да ни види!

Беше явно и това, че князът ще затрие Стамболова. Не можеха да се търпят двамата. Досещаше се Стефан, та без стражар не ходеше никъде. Но не ти ли е стражар земята, която те е отгледала - отпиши се. Все пак в очите ми има сълза за него - с някои неща се справяше отлично.

Никакви ги няма и моите аркадаши, тези, с които раздигахме планините свободата да дирим. Едни се юрнали гори да купуват, белким са по-близо до онова, което погина отдавна. Че то купува ли се? Други са застанали зад тезгяси, мусят се, бръчка до бръчка диплят и наливат от киселото, а вечер сучат пера по книгата - какво е било, що щеше да бъде. Че то описва ли се? Трети са подвили опашки, за дворчета се грижат,: земицата чоплят, лук и шибой садят - същински жени.

- За една бира, господа! - рекло пловдивското кметче. Мераклии - колкото щеш. Продало го. Браво!

Моите аркадаши пък крият зад девет възела златните си лъвчета - не е ли все това?

Вземам нататък завой след завой и нещо ме пробожда в гърдите: не приличам ли на Осман, коня на пашата, дето го извеждат всяка година в деня на Освобождението. За сеир. Войската крачи напето, топовете гърмят - не по-силно от черешовите, но пак ехти всичко българско, еснафът шуми под байряците си, тълпата маха ръце. А конят пристъпва едва-едва след божите заповеди - стар, отпуснат, с окапали зъби. Не им ли трябвам и аз за същото?

И се изчервявам, защото се сещам, че доста често напоследък препрочитах писмото, с което Стамболов ме кани за депутат в Събранието. Особено края му, където се отбелязваше: „Моли ви и целува ви ръка понизний Стефан!”

Край мене се нижат дрипави селца, станциите са се разшетали, желязото удря желязо, хора са наизлезли из кърищата, опрени о небето. Мина ли Бельово, замирише ли ми на чам - отбивам се в бориките, слагам върху зеленото кърпа и разчупвам хляба си. После вадя книга и това ми е почивката. Книгата също е път. И повече - тя сочи път.

Бях вече в залеза, 95-а ли беше, 96-а ли. Тръгнах за Карлово по дело, но обиколих през Елешница. Генчо ме посрещна кахърен. Черни сенки падаха по лицето му, когато заговори:

- Побеснели са за власт и за пари. Не се свенят, навсякъде газят това, заради което и в огъня влизахме. Добре знаят, че не ще им простим, та ни гонят и прикрито, и наяве. Мислят ни за прости, но тяхното е учена простотия. За нея лек няма.

И защото мълчах, той продължи:

- Не мога да забравя онези трийсет лири, които ме изкараха някога от Ташкапия, Мъчат ме, душат ме. Имам син - как ще го приеме, как ще го нарече? Няма ли да каже: Дойдоха русите и ви дадоха свободата като пеленак. Повита и подсушена. Що сторихте обаче вие с нея?

Па вдигна глава и - по-весело:

- Знаеш ли, тогава братята пристигнаха, а новата ни черква - неосветена. Владиката ли ще чакаме, думам си. И ги поканих: Беше чудо. Едни хубави солдати с пушки при нозе съставиха хора, пък и моят глас още го биваше; направих най-доброто си псалтуване. Черквата гърми, русите пеят, аз плача - представяш ли си да се изографиса тази картина на икона?

Сетне додаде с искрица в очите:

- Синът ми Динчо, който се изучи в Пловдив и Казанлък, донесе дома пълна чанта книги. Каза ми, че в пловдивската гимназия има даскал на име Благоев. Съставял кръжоци от по-бедните ученици, сказки им изнасял, за нова свобода и нови правдини им говорел. А книгите са написани от някои си Маркс, Ласал, Жюл Гед, Амичис. Веднага ги нагълтах. Вече побелях, но окото ми е още точно: това ще са нататък моите библии.

Генчо стана, разтвори шкафа, две книжчици ми избра. Четох ги и се убедих - ново време шета по света. Не разбрах всичко, но главното е ясно - тези, които го изповядват и проповядват, са против царщината. Твърдо!…

Пет-шест странички - и пътят ме взема отново. Вървя по него, мисля си: прогни моят корен, няма да има на какво да се захване младият филиз. Само два клона оцеляха, и двата са сухи сухари. А защо се премести братът Петър в Куруджиларе? И той за свободата тичаше, и той на пръст мирише. Сякаш го чувам да казва:

- Настана време внуци да гледам, а ищах никакъв. Защото стореното от нас потъна в кесии и каси. Утре някой ще ни рече ли аферим? Ами! Ще си живее, ще милее за своето и хич няма да се досеща, че сме били.

Спирам за миг, колкото да му се сопна вътре в себе си:

- Брате, брате! Ако не беше ти, ако не бях аз, ако не бяха онези, които вървяха подире ни, как щеше да съмне? Пак е нощ, а след нощта идва ден. Щом търсиш полза от всичко сторено - ето ти я!

Петър се изсели, за да забрави. Два пъти в живота си имаше да върши големи дела - не успя. Но че трябва да се бори трябва. Може би да е ударил часът на даскала от пловдивската гимназия? Неподготвени ли да го срещнем?

И ме хваща яд на Захарий, мърцина си отиде той. Да ми беше обадил, че пише книга, да му дам думи за още две. Пристигаше при мен като за ядене-пиене, подпитваше ме несериозно, на дребни хартийки драскаше - кой да се досети?

Защото книгата е велико нещо - на знамето си трябва да я имаме ние. Заслужава. Училище е била, училище ще бъде - отвека и докато сме.

Не, не си мисля нищо лошо за народната памет; свята е тя, не се трие - и старецът, и детето помнят: живяха! Как иначе ще сме силни. Прочее, ти, който идваш след нас и стъпките ти са наперени, сложиш ли на масата си хляб, спри пред отрязаната филия, вгледай се в потреперващите власинки земя и кръв и се запитай какво ядеш, откъде е дошло то, кога и от кого е платено. И още-нещо ще ти заръчам, лично:

- Виж, момче! От мене не чакай нищо свястно вече. А когато легна в пръстта, вземи, че направи един хубав път, голяма работа е пътят, Метър и седемдесет ще бъда от него аз, но все ще водя нанякъде. И ще съм ти благодарен, че ме тъпчеш…

Върна ли се в Царацово, мълча седмици наред. Тодора сумти край мен, гледа ме, крив и намусен, търпи ме, но до време. И изведнъж:

- Как не ти приседнаха онези сто драма хляб в Тащкапия бе. Тогава не си отварял уста, защото трябваше - защо го правиш и сега?

Пък аз:

- То не ти е, бабо, да накадиш книгата с тамян, за да се появи написаното. Зле съдиш.

А е права: от мен не получи ни имот, ни блага дума. От царуването ми ще остане само една чанта, ситно извезана с мъниста по краищата, с малко книжа извътре. Ала с нея оправях доста неправди.

Оная зима бях в пловдивската банка - имотът на един сиромах бе изтекъл там, мой човек, царацовчанин. Влязох в залата, облечен в нещавеното си кожухче, а кюмбето пращи, от жега не се живее. Отпусна се кожухчето, на тезгяха излеко слогнато, и душата му взе да мирише. Мръщи се чиновникът, зализан, загладен, сърди се:

- Ей, че воня! Ти турчин ли си бе? Я излез и чакай навън!

Претърпях, а когато дойде редът ми, бръкнах в чантата, извадих лист, подадох му го. Лице-восък, гръбнак-тел; позна чиновникът името ми, длъжността ми разбра. Разтича се, сиромаха оправи, но аз въпреки това:

- Утре няма да те има тук. Тук си не да ти слугуват, а да слугуваш.

Тъй и стана. Понеже имах власт, кучета я яли. Подкачи ли се въпрос да се избира народно събрание, Стамболов биеше нарочна телеграма до Пловдив. Правете, струвайте, но Арабаджията го искам до мен. Ще ви държа отговорни, ако се случи някой сакатлък. Тодора се гордее, пък аз я пресичам:

- Не го прави от добро сърце, бабо. Знае той, че селата са с мен, те са му нужни, не това, което е под овчия ми калпак.

И за друго ме гълчи: не съм умеел да се вреждам. Помня, един ден пристигна писмо. Ще раздават общински места около станцията, места лични, за поборници. Да ида, да си избера. Вкъщи - радост. Но до пладне. Защото им казах:

- Моят имот е друг. Да вървят тези, които, като ги плюят, мислят, че дъжд ги вали.

Продават се те. Ето, Народното събрание вони на чесън - защо? Просто е - депутатите-селяни, дето са ги избрали пак селяни, нагъват по ханищата хляб и лук, но лирите си пазят. Лирите, които им се дават за това, че са депутати. Сетне купуват с тях я земя, я стока, а не разбират, че са купени самите те.

Никога няма да забравя ей тази случка… Излизам веднъж аз след заседание в събранието, а на вратата ме спират и ми сочат едно стъклено кепенче. При него иди, казват ми, вдигам рамене, изпълнявам.

- Как ти е името? - пита ме чиновник е лампази иззад кепенчето и шумоли в ръцете си хартия.

- Иван Атанасов. Защо?

За хубаво е - твърди чиновникът, отброява купчинка лири, тика я към мен, лист и писалка ми подава:

- Ето тук подпиши!

- Как така? - опъвам се аз; подпис къде да е, не се слага - трябва да стои само под клетва.

Не ме бави, че хората чакат - дума кротко онзи. Обърнах се и що да видя: зад мен - опашка. Подписах се, парите взех - опариха ме като жар. А когато подир три часа заседанието се поднови и Стамболов попита изтежко има ли желаещи да се изкажат, станах, та отидох при министерското му място. Изгледах го, обърнах му гръб и го запитах пред всички:

- Помниш ли, Стефане, часа, в който пристигна за пръв път в село като заместник на Левски? Помниш ли как ми се представи тогава? Ако си забравил, да ти кажа - с песен. Заради нея ти повярвах. Защото пееше ясно:

Не щеме ний богатство,

не щеме ний пари!

Млъкнах, извадих лирите от джоба си и ги ливнах на масата пред него. Продължих:

- За това, че тогава ме излъга, искам от тебе или да отречеш, че така е било, или пак да ми я изпееш. Хайде да те чуя!

И пак се извърнах към него. Гледаше ме тъй, сякаш бе умрял. Изминаха минута, две, три - тишина. Сили да нямаше нито за едното, нито за другото. Рекох му:

- Благодаря ти, че пред толкова хора, все твои ортаци, си призна лъжата, Стефане. Но искам да знаеш, че не мен лъжеш, а народа си. Защото онова, на масата, е потта и кръвта му!

Останалите не смееха да шавнат…

На следващия ден излизаме на тумби от събранието, а последни се клатят Стамболов и Фердинанд. Направиха им път да минат, ръкопляскания и поклони - колкото щеш. Още не мога да разбера защо ръцете, които са дадени за работа и бой, трябва да изричат празни думи. И прегъването пред някого не мога да разбера - човек се покланя само пред земя и жена; те раждат. Само пред тях, като Васил.

Та вървят двамата първенци край аргатите си, отвисоко гледат, големеят се. Но стигат до мен, усмихват се, спират, ръцете си ми подават. И:

- Как си там, в Царацово? Слушат ли те хората? Имаш ли нужда от нещо?

Прах в очите! Отминаха, а депутатите ме наобикалят и питат:

- Прост човек си, селянин, пък с теб се ръкуват. На нас и поглед дори не даряват - защо?

- Не се чудете, байовци - отговарям. - Чиновници като вас те виждат всеки ден, по-интересни са им селяните, затуй.

Но знам, че не е така. Знам, че те се страхуват от тези, които не са продали вярата си. Искат да ги прикоткат, да ги омърсят, със себе си да ги изравнят. Някъде успяват и това ги настървява повече. Всичко им помага - попът и съдията, офицерът и стражарят, кметът и бирникът. А вярата става по-силна, по-здрава, от баща на син се предава, не гасне.

Посинен и със счупени ръце се бях върнал от Ташкапия, но с радост в сърцето; Тодора ми бе родила син. Езичниче беше, та решихме да го кръстим. Седмица време обикаляхме с една каруца от село на село, от църква на църква: където хлопнем - затваря се. Пуснала се бе дума, че не признавам Христос и не тача светиите. Щом възвихме към Царацово, нищо не свършили, Тодора не издържа, разплака се. Посумтях край нея, ръка вдигнах, сълзите й избърсах, казах й:

- Псета ги яли поповете, бульо! Не се кахъри, а помни, че българинът се ражда с вярата си. И тази вяра нито сабя я сече, нито куршум прекършва.

Кимна ми тя заплакана и ме прегърна през кръста. Конят повървя, повървя, сетне, изглежда, намери тлъста трева покрай пътя, та спря. И доста дълго пасе там….

Преди беше лесно: петдесет драма сладък мехлем за раните, пищов в пояса, байряк до сърцето - и си спокоен. Куршум може да те разрови, ятаган да те пресече, но пищовът дими в десницата ти и се ветрее байрякът, над тебе разтворен. Ударят ли те, мазни малко от мехлема - ще спре той кръвта, ще спече раната, няма да се люти разровеното и пресеченото. А сега?

В Царацово отначало взе да се стреля като на шега. Нощем се стреляше; куршумът изпищи по никое време и се забие рехаво в сламата. На заранта Тодора премита около къщата и доста олово събира в копанята. Смъртта на нещо събираше, хора, и това нещо имаше име - по-голямо бе от моето. Пък тя:

- Тебе искат да затрият, човеко. Насъне се виждам черно да нося.

Пушкаше се всяка нощ, а аз клатех глава; болно ми беше. Лесно ли е да си минал толкова живот, за да те кратят от света пичлигари, които не знаят пътя на залъка до устата? Резил!

Бяхме се събрали една вечер в Пловдив акрани, мъката си да споделим. Не говорехме много: думата убива делото. Гледах ги как пият ракията - парцаливи, мръсни, с влажни очи - и си мислех, че сега е и от турско по-лошо. Сбогувах се, а на каршиякалийска уличка ме сгащиха троица бабаити. Нахвърлиха се върху ми, устата ми с кърпа търсеха. Размятах ги, бръкнах в пояса, ревнах:

- Ха елате сега, ако ви стиска!

Изплашиха се, смушиха се в тъмното. Пък в пояса ми нямаше нищо. Върнах се, преспах и от постелята - право на бруса; арнаутска кама да точа. За кураж и дружинка.

По него време спряха и пенсийката ми. Смея се, вместо да плача, весело ми е - щом до сиромашките ми пари опряха, не са добре, спукана им е…

А в селото ми се разполагаше един Рангел, моите хора го наричаха Бико. Беше як като бик, та искаше народа да възсяда, както се възсяда крава. Да, ама на такива и семето им е омразно, само мъчат, когато са отгоре, а кравата не хваща. Този Бико беше от лъжесъединистите: след осемдесет и пета си построи воденица и тепавица, нае си псета да му вардят имота и го удари на живот - опитваше всичките вина наред. Имаше ми зъб, та вдигна кръчма на два ката до Божиловата, мющерията на Божил да отбие. Като че на Божил му е до кръчмата, съсипан и той от тегла и противоречиви мисли.

Когато царелизецът Стоилов отвори народняшката си партия като дюкян, Бико взе да живее още по-нашироко. В нея се бе записал в хана на Григоров. Броили му две хиляди лева на ръка и му казали - дните на Иван и Божил трябва да скъсиш, но умната.

И довтасаха баш на Ивановден, пияни като кютуци - той и Кантора, агент на черната партия, лице с кръвясали от смукане очища. Пак пили из селото, за мое здраве, а се залюшкали да си допият в Божиловата кръчма. На вратата ги посрещнал Пею, Божиловият брат, облечен в нов кюрк. Бико го огледал и изломотил:

- Здравей бе! А-а, нов кюрк имаш, дай да го честитим!

Пею не обърнал внимание на заканата: по нашия край дреха се честити с тояга. Най обърнал внимание на поздрава, а той е на черната партия. И извъртял без колебание:

- Ха добър вечер!

Това пък е поздравът на бялата партия. Разлютил се Бико, застъпил полите на кюрка, ръка вдигнал. Едва се отървал Пею и задъхан - при Божил. Приятелят ми измъкнал един здрав кол от плета и към кръчмата си се завтекъл.

Някога Божил ми разказваше как още преди да дойда тук, убил с кол някакъв турчин, Ахмед. Същите ли времена живеем?…

Пребил го, а Таньо Скрипала го доовършал е дрянова гьостовица. Нея вечер черните се събрали, пили на поразия, пък пребитият храчел кръв и псувни. Станало и най-лошото: Христо Тосевия се качил на чардака си и стрелял с пушка по Кръстьо Рогача. Затрил го само защото беше от белите.

А аз се поболях. Нещо се е свило в гърдите ми и ги яде. Лакомо е то - страшно боли. Питам се защо тъкмо от гърдите трябва да си отида? Веднъж се сетих, викнах Тодора, казах й:

- Булка, помниш ли, преди години в Божиловата кръчма бе допаднал пътник. Голяма зима беше тогава: привързал човекът магарето си под навеса и влязъл да преспи. На заранта търси магарето - едни голи кокали за яслата вързани намира. Заплакал човечецът, че магарето му било всичко на този свят. Ама на, вълци минали, изяли го - едни голи кокали от него останали… Това бе сетната ми дума. Нищо повече не казах.

1901 година

Нещо яде гърдите му, драска и рови, тътне из тях. Спира често да поеме дъх, мразовитият въздух свисти, скрипти тежко надолу, сетне се провира мъчително към устните. Оближе ги, мисли си - колкото да живее човек, след себе си пак недовършен свят оставя. Ето и пътят - вървиш, стъпка слагаш в бялото, по-леко ти е от това. Ала подир тебе мине снегът и затрупа дирята. Е?

Не беше от голям род, но рода си добре знаеше. Мотика и меч му бяха дадени в ръцете отколе. Заради тях любеше този път - и бял, и черен като сиромашки комат, и лек, и мъчен като влага в очите на трудна жена. Сега пак със скъсани цървулки в него - цял живот така и до смъртта го изведе той.

Не искаше да тревожи никого, затова не се обади, когато тръгна. Ала познаваше хората си; дойдеше ли му времето, жените щяха да поплачат, пък мъжете - да се напият от мъка. Сетне един от тях щеше да изтегли от пояса си револвер и да праща куршум след куршум в синьото небе на февруари…

Василе, ти прощавай, братко - оплескахме я. Ние и тези, които дойдоха след тебе. Свършихме я като кучето на нивата, че и по-лошо. Колчем си спомня за тебе - повече ме болят гърдите, Василе, като изгнили са…

Колко е - я има, я няма два разкрача. Ще мине първом през Каршияка. Господинчовци се захванаха лятос там, сред мочурливото, голяма работилница да строят. Случи се и той на основния камък. Тълпата шумеше, диплеха се молитви, а той гледаше дюлгерина. Плещест, плътен, бойлия, от Родопите слязъл за кяр и келепир. Стърчеше сред врявата с едри ръце покрай хълбоците, приведен, смръщен. Утре щеше да тури байряка на готовото, вдругиден хептен щяха да го забравят. Как всичко в живота си прилича, Иване!

Сетне ще мине край каналите на Рибница. Дълго ще гледа бавно точещите се кашави води, ще клати глава - скрежът ги е позакрил, поизбродирал е тук-таме в тях по нещичко, набол се е по клечки и листа. Ще гледа, ще се пита: защо мръсотията винаги търчи да се прикрива, а и помощници си намира?

Ще подмине Търневия хан, още повече ще го заболят гърдите. Между две джамии ще стъпи на моста на Марица, оттам до умиралката е близо. Ще погледне към отсрещната улица, където чирачета лискат от бояджийските си сахани цай-различни вапцилки. Харни са, европейски, всичко могат да подновят, да променят, да подменят. Хорските кожи и души обаче - не. Друга боя за тях трябва да се изнамери, с друга боя да се вапцат.

Имаше и докрай верни на делото. Митьо Свещарина вземи: трови се той с този калпав филибелийски народ и през седемдесет и шеста, и през осемдесет и пета. Три години кметува, ала видя, че няма прокопсия, и занаята си пак уважи. Но от старост ли умря?

Обадиха му - и тръгна за Карлово. Там се бе преселил Ненчо Налбантина, а преселваше се вече в други край. На пруста го чакаше Ненчовица с очи, разкиснати от сълзи. Стаята миришеше на спарено и на восък. Ненчо се надигна от постелята, набръчканото му лице се проясни, руменинка затрепка по страните му. С калпак в ръце седна Иван на стола, усмихна се. Мълчаха. Тогава се чу часовникът. Беше в сандък, пепеляв и разяден от влага, сякаш години бе стоял в земята. Безучастно местеше стрелки и биеше тромаво.

Купих го преди месец - изхриптя Ненчо. - Не мога без времето. Ей на, този, с похлупаците, работи. Но искам времето да е голямо, брате!

И пак мълчаха. Знаеше защо го бе извикал Ненчо. Заради срещата при истиндикчията. Заради „В името на всемогъщаго бога…” В стаята нямаше никого освен часовника. Болникът се надигна отново:

- Щом ми отпуснаха пенсия, значи… А, Иване?

Кимна му. Успокоен се отпусна приятелят му върху възглавницата. После нещо светна в очите му, той понечи да стане, не успя. Твърдите му клепачи се съпротивляваха дълго. Настана тишина. Само часовникът продължаваше да бие в землистия си сандък. Никак не приличаше на плач това биене…

Върви къде патраво, къде по-яко - ще стигне Ташкапия, ще поеме през пазара. Затвор и пазар! Никога не са били роднини, но сега? Млатеха ги в килиите, жилчица не им оставиха непретрепана - заради свободата. Виделото дойде и - хайде на пазара. Хвалеха стоката си и имаше защо. Времето бе мъкнала тя върху гърба си, на всички зорове бе устояла. Но на този - не!

Да имаше час излишен поне - не чака смъртта, може да го свари из път - щеше да отиде в малката марашлийска черквичка „Свети Харалампий”, с високата звънарна. Не да бие камбаните, въпреки че дотам бе дошло. Смирено щеше да измоли от бога пъкъл за душите им. Но е късно. Болницата вече е близо, нека утре видят въшките по измършавялото му, голо, втвърдено тяло.

И както се е замислил, и както говори в себе си, вижда в снега двуколка, теглена от хубав, хранен кон. А върху капрата й се кипри момче, с мъх едва дарено. Спира момчето коня и гласът му звънва заскрежен, но весел:

- Ей, дядо, натам ли е Царацово? Пуста веявица, нищо в нея се не види.

Камшик е бучнат в пояса му.

- Натам, натам - сочи Арабаджията. - Верен ти е пътят, синко.

Помълчава минута и пак отваря уста, пита:

- По какви дела в наше село, сине? И то в такова калпаво време.

Не слиза момчето от двуколката, продължава да държи юздите. А камшикът трепери в пояса му.

- Земя, дядо - отговаря. - Купих земя на евтиния тук, по тези места. Дай да я наобиколя, викам си. Защото знам, всичко вирее в нея, но тя трябва да си знае стопанина. Какво ли може да се види сега, но в кръчмите ще сваря мъже селяни, ще си поговориме за това-онова тихо, кротко… Ръце се искат за пролетес, дядо, много земя е, току-виж, плевясала, а?

- Лошо нещо е плевелът, да - зиморничаво изрича Иван. - Мълчи си, трае си, па отведнъж сграбчва, дяволът. Затуй трябва да се скубе из корен.

И пак го поглежда. Шуба до краката, добър брич, топла жилетка. Под жилетката - мъхеста риза с висока, счупена по върховете яка.

- Ще рече, баш на селото ставаш - казва. - Та затова, как ти е името, момче? Да те знам.

- Сребрю, дядо - засмива му се насреща. - Всичко това наоколо - върти широко камшик, а жилавите ресни играят, играят - ще бъде мое. Ти името ми запомни и споменавай където ходиш.

Сребрю! Гледа го изпод вежди Иван - верно говори. Стар е вече, иначе щеше да му каже колко пари струва селото. И как ще го купи. Но се сеща отново за нещо отдавна забравено, пита:

- Ами мастика пиеш ли, момче?

Учудено вдига вежди Сребрю, доста смях има под тях:

- Откъде ти дойде на акъла, дядо? Най я обичам лете, по хладовина, с повече мезелък. Огън се вие из нея, опарва те ячко, но я затиснеш - и приказката ти върви, и голо ти се приисква - високо се киска той, слюнка хвърчи от устата му, пълна с едри зъби.

Изчервява се Арабаджията и се втренчва в него: да го запомни добре, там да го отнесе. И вдига ръка:

- Хай, спорен ти път, младо! Дано те посрещнат, както трябва. Носи им поздрави от Иван Арабаджията. Не забравяй!

Знае, не благословия, проклетия изрича. Харно ще го посрещнат селяните му. С мастика ще го гостят. И мастиката през носа му ще изкарат. Тъй ги е учил той. Не се преви толкова години Царацово, не ще се посрами и занапред.

Шибва Сребрю кончето, ситни Иван за към Пловдив и нашепва едно име. На онзи, който си отиде през февруари и бе бяла като сега земята. Девствена, но трудна.

Утре ветрищата ще огъват един жилав дървен кръст в гробищата на Каршияка.

——————————

РЕЧНИК

на чужди, остарели и непознати думи

ага (тур.) - турчин, по-голям брат

агалар (тур.) - госпадар, по-голям брат

агарянин (гр.) - мохамеданин, турчин

акран (тур.) - връстник, другар

алъш-вериш (гр.-тур.) - вземане-даване, покупко-продажба

ангария (тур.) - принудителна и неплатена работа при турското робство

апап (араб.-тур.) - приятел, другар

аркадаш (тур.) - другар

аскер (араб.-тур.) - войска, войник

араба (тур.) - кола,

аслан (тур.) - лъв

аспра (гр.) - дребна турска монета

аферим (перс.-тур.) - отлично, браво

ачик (тур.) - открито, явно, ясно

ашколсун (тур.) - прекрасно, браво

бабаит (тур.) - юначага, мъжага

бадева (перс.-араб.-тур.) - напразно, без полза

байонет (фр.) - щик

барабар (перс.-тур.) - заедно, наравно, наред

бахчия (перс.-тур.) - зеленчукова или овощна градина

баш (тур.) - пръв, главен

башибозук (туp.) - нередовна турска войска

берекет (араб,-тур.) - плодородие

бетер (перс.-тур.) - по-лошо, по-зле

бирда (тур.) - още веднъж

бойлия (тур.) - дълъг, висок

бол (тур.) - много, в изобилие

букаи (тур.) - желязна верига за краката на затворник, окови

бюлюкбашия (тур.) - ротен комондир

вересия (тур.) - дължими суми за продадени и не платени стоки, на крадит, на вяра

волонтер (фр.) - доброволец

гавазин (араб.-тур.) - въоръжен пазач, охрана на легация, телохранител

гевгир (араб.-тур.) - каменна зидария, свод

гурбет (араб.-тур.) - ходене на работа в чужбина за печалба

гьостовица (диал.) - сопа, тояга

гъжва (диал.) - чалма

гьобек, гюбек (тур.) - характерно движение при ориенталски танц

гювендия (тур.) - развалена жена

гюнлук (тур.) - надница

гюрултия (тур.) - голям шум, врява

гяур (араб.-тур.) - лице от друга вяра, неверник

дамла (тур.) - сърдечен удар

дандания (тур.) - шум, врява на публично място

даул (тур.) - тъпан

дервиш (перс.-тур.) - мохамедански монах

джамадан (перс.-тур.) - къса горна дреха без ръкави, елек

джамфез (перс.-тур.) - вид копринен плат, тафта

джепкен (тур.) - вид къса мъжка горна дреха

джубе (араб.-тур.) - дълга горна дреха от сукно, обикновено подплатена с кожа

джуки (раза) - устни

дибидюс (тур.) - от дъно, съвсем

дишхекимин (араб.-тур.) - зъболекар

доганджия (тур.) - лице, което се грижи за ловните соколи, соколар

домнул (рум.) - прозвище на румънец

донанма (тур.) - увеселение с шумна музика; глъчка, врява

дотамани (араб.-тур.) - прави го тъкмо както трябва

достлук (пер.-тур.) - приятелство, другарство

драм (гр.) - стара мярка за тежина, 3.2 грама

дохаки (араб.-тур.) - в съч, ще му дойда дохаки - ще се справя с него

дувар (перс.-тур.) - каменна стена, зид

душманин (перс.-тур,) - враг, неприятел

евала (араб.-тур) - благодарност, уважение, зачитане

емении, еминии (араб.-тур.) - половинки обувки с нисък ток

епархия (гр.) - църковно-административна единица, управлявана от архиерей

ерча се, (диал.) - пъча се, перча се

забитин (араб.-тур.) -турски военен управител на населено място, град или село

завалия (тур.) - жалък, нещастен, клет

зандан (перс.-тур.) - затвор

Зито еленизмос! (гр.) - Да живее гърцизмът!

Зито мегали Елас! (гр.) - Да живее велика Гърция!

золум (араб.-тур.) - насилие, пакост, поразия

зорлен, зорлем (перс.-тур.) - с усилие, едвам

зурна (тур.) - вид кларнет

зян (тур.) - загуба, щета

ибрикчия (тур.) - човек, който носи ибрика на турчин-големец за измиване преди молитва

икиндия (тур.) - времето преди залез слънце, надвечер

истиндакчия (араб.-тур,) –следовател

ихтибар (арабд-тур.)почит, уважение

кааза (араб.-тур.) - околия

калем (араб.-туй) - молив

кандисвам (тур.) - съгласявам се, примирявам се

кат (тур.) - етаж, комплект дрехи

катил (араб.-тур.) - престъпник, убиец

карагьозчилък (тур.) - хитрина, фокусничество

кахър (араб.-тур.) - грижа, безпокойство

каяфет (араб.-тур.) - външен вид (на човек).

келепир (тур.) - нещо, придобито на безценица, почти без пари

кепенец (тур.) - дървен капак на прозорец

керата (гр.-тур.) - негодник, никаквец

кираджия (араб.-тур.) - лице, което срещу заплащане превозва стока или пътници

кундурджия (тур.) - обущар

кураскер (тур.) - новобранец

курок (рус.) - спусък; ударник на пушка или пистолет

кусур (тур.) - недостатък, вина остатък

кокона (гр.) - госпожа; натруфена, гримирана жена

коскоджамити (тур.) - твърде голям, твърде много

кьополлар (тур.) - кучи син

кюрк (тур.) - горна дреха, подплатена с кожи

кючек (тур.) - вид женски ориенталски танц

кяр (перс.-тур.) - печалба, добив, облага

лале (перс.-тур.) - брънка, халка

лакърдия (тур.) - дума, приказка

маане (араб.-тур.) - турска народна песен с провлачена мелодия

мазгал (тур.) - амбразура прорез в стена за стрелба през него

маскара (гр.-тур.) - безобразник, безсрамник

масур (арб.-тур.) - цев, на която се насукват конци; цев

машалла (араб.-тур.) - браво

меджидия (тур.) - стара турска сребърна монета на стойност 20 гроша

мешин (тур.) - обработена овча кожа

молла (араб.-тур.) - мохамедански съдия в голям град

мурафет (араб.-тур.) - умение, сръчност, майсторство

мухабет (араб.-тур.) - приятелски разговор, приказки

мютесарифин (араб.-тур.) - управител на санджак

мющерия (араб.-тур.) - редовен купувач у някой търговец, клиент

налбантин (араб.-перс.-тур.) - занаятчия, който подковава добитък, подковач

небет шекер (араб.-перс.-тур.) - вид рафинирана захар на едри кристали

обцида (диал.) - наплат на колело

одая (тур.) — стая

озаптя (араб.-тур.) - обуздая

ока (араб.-тур.) - турска мярка за тегло, равна на 1.28 кг

окумуш (тур.) - начетен, опитен, отракан

опинци (диал.) - цървули

пазвантин (перс.-тур.) - нощен пазач в населено място, пазач

паланза (гр.) - везни

папаз (гр.-тур.) - свещеник, поп

папук (перс.-тур.) - вид мека, шита на ръка обувка

парастас (църк.) - панихида

партакеши (разг.) - вещи, които могат да се носят; багаж

пенджур (перс.-тур.) - прозорец

петало (гр.) - подкова

пешкин, пишкин (тур.) - опитен, сръчен, пъргав

пишман (перс.-тур.) - който съжалява за нещо извършено

почек (разг.) - изчакване, отсрочка

пранга (итал.-тур.) - окова, верига

пунгия (rp.) - кожена кесия

пусия (тур.) - засада

рамазан (араб.-тур.) - пост, глад

рахат локум (араб.-тур.) - локум

рая (араб.-тур.) - немохамеданското покорено население в Турската империя

сабаххаиролсун (араб.-тур.) - Добро утро!

сакатлък (диал.) - беда, непоправима беля

салеп (араб.-тур.) - гъсто лепливо питае, приготвено от гороцвет

салтанат (араб.-тур.) — разкош, тържественост

салтамарка (тур.) - къса горна дреха

санджак (тур.) - военноадминистративна териториална единица в Османската империя

сахан (араб.-тур.) - медна чиния

сахат (араб.;-тур.) - час, часовник

сеир (араб.-тур.) - наблюдаване на забавно зрелище

сербез (перс.-тур.) - смел, дързък

серсемин (перс.-тур.) - глупак, простак

сетре (араб.-тур.) - късо мъжко палто; сако

силях (араб.-тур.) - кожен пояс за оръжие

соба (тур.) - стая за спане

сокак (араб.-тур.) - улица

солук (тур.) - дъх, дишане

спицерия (остар.) - аптека

сурат (араб.-тур.) - човешко лице, муцуна

съкънтия (тур.) - затруднение), мъка, отегчение

сюнет (араб.-тур.) - обрязване при мохамеданите

сюрия (тур.) - голямо стадо

талим (араб.-тур.) - военно строево учение

тапия (тур.) - нотариален акт; документ, диплома

тарга (pyм.) - грубо скована носилка за строителни материали

текме (тур.) - ритник

темане (араб.-тур.) - поклон, угодничество

тескере (араб.-тур.) - паспорт, пътен лист

файда (араб.-тур.) - полза, облага

филджан (перс.-тур.) - чашка

фудул (араб.-тур.) - неоправдано горделив, надут човек

хаир (араб.-тур.) - добро, благополучие

хаирсъзин (тур.) - вагабонтин, злосторник

хал (араб.-тур,) - състояние, положение

хамам (араб.-тур.) - баня

ханъма (тур.) - омъжена туркиня

харч (араб.-тур.) - парични разходи

херувико (църк.) - църковна песен

хекимин (араб.-тур.) - лекар

ходжа (перс.-тур.) - мохамедански свещеник

чакърест (тур.) - за очи - сиви, пъстри

чалма (тур.) - дълъг тънък плат, който се увива около фес

чалтик (тур.) - оризище

чапканлък (тур.) - проява на развратник

чардак (перс.-тур.) - висока покрита площадка на къща

чатал (тур.) - човешкото тяло от кръста надолу

чауш (тур.) - турски сержант

ченгене (тур.) - циганин

ченгене каушу - килия за цигани

чене (тур.) - челюст; бърборко

чентени (диал.) - потури

черясло (диал.) - желязо, с което се кълца сол, пипер и др.

чифликсайбия (тур.) - собственик на чифлик

чоха (тур.) - гладък вълнен плат; сукно

чул (араб.-тур.) - завивка от козина за домашно животно

чурук (тур.) - изгнил, развален

шекер (перс.-тур.) - захар

шейтан (араб.-тур.) - дявол

яй (тур.) - пружина на кола, ресор