Христо Черняев

Тодор Харманджиев през целия си живот беше с чиста, буквално юношеска душа. А в тази душа не можеше да вирее дори прашинка неискреност или злоба.

Погледът му беше ясен, говорът му - мек и завладяващ. Едър, висок българин, с леко къдрави коси и високо северняшко чело, на пръв поглед той изглеждаше спартански стегнат.

Но заговореше ли, веднага се усещаше, че е човек с волно и кротко сърце, изпълнено с обич към живота и хората. Сърце, което обуславяше неговото творческо кредо на лирик и в поезията, и в прозата. Като личност той притежаваше нещо неповторимо, нещо само негово.

Бай Тодор, както го наричахме, и като писател, и като човек привличаше. Винаги около него имаше кръг от слушатели, особено когато той по непринуден начин придаваше атмосфера и живот на разните истории за сръбския Пашич. Тези истории бяха все конкретни и свързани с исторически събития, мъдри и колоритни.

Първите ми срещи с Тодор Харманджиев датират от началото на петдесетте години, когато отговаряше за поезията във вестник „Литературен фронт”.
Изглежда, че там той си имаше доста работа с нас, младите поети. Освен че беше известен и представителен, той беше и взискателен редактор.

Бях чел вече негови стихове, пронизани от силна българска багра. Поезията му е един постоянен стремеж към широки простори, към ведри хоризонти. Там бягат вихрени коне, димят пролетни бразди, вълнуват се буйни пшенични талази, в летни дни въртят дългите си сенки високи тополи.

Там има песенни щурчета и гълъби. Там свирят поривисти ветрове. Тодор Харманджиев е майстор на пейзажната лирика. Стиховете му са пъстри като неговата Дунавска равнина.

Те са мелодични като тихи кавали, като баладични гъдулки. С ей това ме е привличала дъхавата поезия на Тодор Харманджиев. Една от нейните особености е силно изразената й графичност.

Не мога да не изтъкна, че поетичната жилка на Тодор Харманджиев е дала своя благотворен емоционален отпечатък и на неговата проза, особено в книгите „Краят на едно детство”, „Крилато време”, „Родове”, „Пълната къща” и др.

Освен това той беше се вкоренил в своето време - в живота и в творчеството си вдъхновено отстояваше и вдъхновено възпяваше революционните борби на народа за социални правдини.

Беше и превъзходен преводач на руски и френски автори. Сред неговите преводи са и „Цар Салтан” на Пушкин, „Дванадесетте” на Блок, както и редица басни на Лафонтен.

Искам да отбележа, че в личностната си характеристика Тодор Харманджиев беше едро скроен човек - с широко сърце, с любвеобилна доброта към другите, с дълбоки заложби на народопсихолог.

Неведнъж сме бивали на гости у Николай Стайков. И в Харманджиев, и в Стайков усещах чистотата на възрожденския им дух, който ги изпълваше и извисяваше.

Същото се отнася и за Иван Бурин, Анастас Примовски (Тасо Примо) и Георги Веселинов, с когото Харманджиев беше добър приятел. С Веселинов и той, и аз се срещахме по повод рождени и именни дни, когато раздумката беше много сладка.

С Тодор Харманджиев неведнъж сме бивали заедно и при пътувания и литературни срещи из страната. А през осемдесетте години от Съюза на българските писатели бяхме изпратени в Румъния на празника на поезията в Букурещ и Кюстенджа.

По този случай бай Тодор се вълнуваше много. Пътуването ни с влака до Букурещ беше дълго и изморително. Там стигнахме по обед. Настаниха ни в отделни хотелски стаи, които нямаха по половин или цяла стена от голямото земетресение.

Очаквах, че бай Тодор ще легне да почива, но още ненаплискал с вода лицето си, телефонът ми иззвъня. Беше той.

Предлагаше да се разходим из букурещките улици. Макар че през нощта не беше мигнал, бе бодър. Съгласих се и направихме една дълга разходка, време, през което упорито търсеше да купи някакъв китайски катинар, което и стана.

Сладкодумен, усмихнат и впечатлителен, той ми разказа доста случки от пребиваването си във Франция (обичаше да си тананика „Марсилезата”).

На следния ден ни предстоеше наситена програма, която се предвиждаше от Съюза на румънските писатели. Затова късно вечерта решихме да се наспим и да си звъннем по телефона чак сутринта…

Някъде в полунощ обаче на вратата ми се потропа силно и продължително. Беше Тодор Харманджиев. „Ставай - вика. - Пристигнаха руските поети и искат тази нощ да сме заедно. Идвай в тяхната стая номер 1002.”

На тези поетични празници от румънска страна канеха поети от Русия, Югославия, Македония, Унгария, Полша и т.н., т.е. от тогавашните социалистически държави.

От Съветския съюз бяха дошли Анатолий Жигулин и Пьотър Вегин… Та прегръдки, та радост. „Искаме първо да се видим с българските поети!” - казаха те. И започнаха да нареждат масата. И двамата си носеха по две куфарчета - едното пълно с дрехи, а в другото старателно, като бомби, бяха наредени бутилки с водка „Столичная”, „Московская особая”, „Сибирская”, „Пшеничная”. А също рибни консерви - сельодка и шпроти, и кутии с хайвер.

Донесохме и ние с бай Тодор гроздовите анасонлийки, мастики, суджуци, луканки, пастърми, сирене и кашкавал „Балкански”, та смесихме питиетата и мезетата. Та - чак до сутринта.

Руските ни домакини бяха много оживени и приказливи. Анатолий Жигулин, който е бил дълги години в сибирски лагер, не можеше да се нарадва, че ни казва наизуст стиховете си, без да спре, и че ние ги разбираме без превод. Но това, което ме учуди, беше, че Тодор Харманджиев се оказа по-разговорлив от Жигулин и въпреки възрастта си не отиде да спи. Отекнаха и песни.

И тук бай Тодор - някогашен офицер и настоящ патриот, изпя дузина български маршове и песни. Харесаха се на руските поети и те лесно ги запаметиха. Това бяха „Бдинци, лъвове - титани”, „Велик е нашият войник”, „О, добруджански край”, „Покойници, вий в други полк минахте”, „Че как да не ги вземем Дарданелите”, „Тирани, чудо ще направим”, „Хей, картечнико”, „Шуми Марица”…

Вече пресипнали от разговорите и песните, легнахме за около час, колкото да уталожим кокалите си. След което и Тодор Харманджиев, и аз трябваше да говорим за общото и конкретното в поезията, което успешно направихме в къщата-музей на големия румънски поет Тудор Аргези. (Гробът на поета там е под ореха на двора.)

И така - десетина дни - пътувахме всички поети - гости и домакини, в автобуса. От седалките, където бяхме ние с руските колеги, ечаха бойните български маршове. Това ставаше по букурещките улици и край морето, в Кюстенджа, Мангалия и Ефория. Преводачката ни Паола, една чудесна българка, омъжена там, съучастнически се усмихваше.

Случаят с маршовете е точно такъв, но аз искам да подчертая жизнеността и българската несломимост на Тодор Харманджиев. Той винаги намираше приятели и те винаги бяха най-добрите. По-сетне в писма и при нови срещи Анатолий Жигулин все ме молеше да прегърна този български лъв - Тодор Харманджиев, този поет, който имаше верен усет за хората и беше обладан от силен и здрав дух…

Тодор Харманджиев наистина беше достоен син на своето време.

Поети и хора има и ще има различни, но поети и хора като него рядко се срещат. Защото той беше с топъл поглед към другите и в сърцето му силно гореше пламъкът на жизнелюбието.

Затова е в поривите на живия живот, във вечната ритмика на добрите ветрове, които възпя и които благотворно възродяват душите ни.

29 април - 4 май 1999 г.