Пеньо Йовчев

Той се измъкна от сламената колиба като от някаква дупка, в която бе пренощувал по принуда, огледа се с тъп поглед на недоспал човек, поглед, който възприема околната среда съвсем вяло и безучастно, без всъщност да различи нейните подробности, безжизнен и сух, застинал в две нестандартно дълбоки хлътнатини под рижите вежди, над които, като на портрет беше лепнато челото му с едри бръчки и с цвят нито бледочервен, нито бледосин, по-скоро бледосинкавочервен, но с онзи блясък на току-що закалена стомана, какъвто цвят имат обикновено лицата на мъжете, които след бръснене се мажат обилно със стипца.

Косата му също беше рижа, нечуплива и остра, разпределена в няколко кичура под различен ъгъл, недостатъчно дълги, за да покрият големите му уши и недостатъчно къси, за да изглеждат, че скоро са били подстригвани от бръснар, а също такива остри косми се подаваха от ноздрите на месестия му нос, отпред сплеснат като муцуна на куче, цял посипан с подкожни съсиреци, все едно, че някое дете е пробвало върху него острието на писеца си - един занемарен нос, с цвят като този на лицето, брадясало от много дни, със страни, подсказващи някогашна пълнота и свежест, но сега сухи и отпуснати като виме на издоена крава.

Беше излязъл в утрото по риза без яка, само с две копчета в горния й край, и двете незакопчани, шита от домашно тъкано платно, което някога е било бяло като памука, от който са били изпредени нишките, но впоследствие, от дълга употреба и пране, добило сив цвят, досущ като цвета на памучния му панталон, постоянно навиван до коленете, за да може спокойно да върви по преградите на оризището с масивните си крака, прилични на високо отсечени дънери, сега боси и втикнати в стари гумени цървули с изрязани пети, за да не изискват усилия, когато се обуват.

Отпуснал бе ръцете си върху изпъкналия корем с някаква небрежна леност, без да прави каквито и да било усилия да ги помръдне, сякаш бяха прикрепени към тялото му не толкоз от необходимост, отколкото за украшение - но всъщност това бяха чевръсти, пъргави ръце, макар и с учудващо къси пръсти, които умееха да вършат много неща.

Той постоя пред колибата всичко на всичко не повече от две минути - време достатъчно, щото остатъците от съня изцяло да се изпарят от масивното му тяло и да погледне на света и най-вече на своите работи с истинско око; хлътна обратно в колибата, взе една празна консервна кутия, загреба с нея вода от вадата, която минаваше край колибата, напръска утъпканата пръст и започна да мете - бързо, с отсечени движения, привикнал да извършва това вследствие на многодневен опит.

След по-малко от половин час той беше готов да посрещне и този ден, и когато Сидер пристигна, завари го да стои пред колибата, седнал върху балата слама и дъвчейки сланината, която бе сложил върху дебела филия хляб и която режеше с острия си нож с нескривано увлечение и наслада.

- Здрасти, Видуле! - поздрави Сидер, и като направи крачка встрани, седна точно срещу него, на другата бала слама. На поздрава му Видул нито кимна, нито го погледна - само посочи с късите си пръсти хляба и сланината.

- Не ща! - обиден от това, че не го удостояват с внимание, отвърна Сидер и, като протегна ръка към задния си джоб, добави: - Аз имам друго!

Той измъкна шишето ракия, разклати го пред погледа си, лениво махна корковата тапа, отпи една глътка и като го тикна в ръцете на Видул, взе да го наблюдава - най-напред доближи шишето до носа си, помириса го, после зяпна и изля в устата си почти четвъртина - без да преглъща, притворил очи, чиито клепки трепкаха като парализирани.

- Бива си я, бива си я! - задъхан рече, замляска, и като облиза с грапавия си език устните, додаде: - Сигурно е от оная, дето я вари есенеска! Много е върла!

- Върла е, я! - каза с достойнство Сидер. - Не като онзи пикоч, дето от време на време го донася Янани!

Янани беше другият оризар, чиято колиба се намираше в южния край на оризовите поля.

- Той все много се перчи, - продължи с пискливия си глас Сидер - от неговото по- хубаво няма, ама не е тъй … А отгоре на всичко не е свестен човек, все гледа да те ухапе… Да ти кажа: тая ракия, дето я донася от време на време е пикоч, защото аз му я направих такава. Ама си го заслужаваше. Бяхме заедно на ракиджийницата, той ме издебна, бях се улисал в приказки, и хоп, прехвърлил няколко кофи от моята джибра в неговите каци. А моята джибра беше тлъста, само от презрели сини сливи, отгоре на туй бях сложил и двайсет кила захар… А неговите джибри, нали знаеш каква е скръндза - кисела помия. Ни грам захар. Забелязах аз тая работа, отвътре ми призля, и от каца на каца, та на неговите. Отгоре, ачик-ачик се вижда, че от моите сливи изсипано. Ама не ми се щя да вдигам гюрултия. На свой ред го издебнах и когато да зарежда казаните, хоп вътре две зелени круши. Ракията загоря, а Янани се вайкаше как може туй да е станало…

- Бре, бре, бре! - удиви се Видул, макар да знаеше тая случка и отпреди и то от самия Сидер. - Значи, тъй! Вместо Янани да изменти теб, ти него си изментил. Де те търси той тебе, не знае ли кой е Сидер!

С тези думи той постигна онова, което целеше - Сидер отново му подаде шишето, измъкна от джоба си пакета цигари, взе си една цигара, стисна я с пожълтелите си зъби, без обаче да я дъвче, щракна клечка кибрит и запали.

Всмукна продължително и, издухвайки дима през широко отворената си уста направо в лицето на Видул, примижа.

Видул рече:

- Значи, такъв мръсник е Янани! Ама не знае с кого си има работа. Той и мен се опита да изменти веднъж, но удари на камък. Туй беше преди години, през четирийсет и четвърта, малко преди партизаните да запалят общината. Работата беше с оная телица, дето искаше да му я продам за хиляда лева тогавашни пари, за да направи от нея луканки. Идва при мен точно по пладне и без заобикалки ми каза: „Чух, че си имал телица с навехнат крак и дойдох да я купя. Какво, луканките няма да куцат, като са направени от куца телица, я! Колко искаш!” Казах му две хиляди, ама и веднага се зачудих откъде е научил, че имам куца телица, тъй като самият аз едва сутринта, когато да изкарвам стадото на говедаря, го разбрах. Иначе вечерта, когато да ги прибирам в обора, всичко си беше най-редовно… А той ми идва точно по пладне, а аз до това време на никого не бях продумвал, че имам оставена в обора си куца телица. Когато му казах, че искам две хиляди, той се засмя, потупа ме по рамото и рече: „Ти да си жив, ама за тая телица не мога да ти броя две хиляди. Една хилядарка ти давам като нищо, ама две хиляди… Вярно, луканките няма да куцат, ама я си представи, че нещо заразно я е ухапало, я змия, я скорпион, а от това месото не може да се яде! А аз я вземам на свой риск, броя ти парата и си заминавам. Ами ако до довечера хвърли петалата, тогава какво ще спечелиш от нея? Освен стотина за кожата. Тъй, че давай ми я, докато не е късно”. Аз се позамислих, щото, ако телицата наистина умреше, загубата щеше да е голяма, затуй рекох на Янани, че ще помисля и до вечерта ще му обадя. Замина си той, а аз отидох в обора, повдигнах крака на телицата и реших подробно да го разгледам - ако разберях, че работата е нефелна, щях да му я дам и за хиляда. Та повдигнах крака на телицата, опипвам го навсякъде, но никъде нито драскотина… Еля по едно време се вгледах в копитото, то цялото в лайна, ама аз ги поразчистих, понатиснах го и то взе да кърви… И що мислиш? Взех клещите и измъкнах един голям пирон. Промих копитото с ракия и до вечерта отокът спадна… А на Янани хич не се обадих. Това както и да е, ама месец по-късно бяха видяли как говедарят забива в копитото на друга телица ей такъв дълъг пирон… Теглили му един хубав пердах и той признал, че Янани го карал да върши тая мръсотия, плащал ли му, що ли, но Янани отрекъл да е вярно…

- Гледай ти, гледай ти какъв мръсник! - завъртя глава Сидер, зацъка с език. - А все разправя, че бил честен! На такъв да му плюеш в джезвето на честността!

Видул отново надигна шишето, но този път не изля ракията направо в гърлото си, задържа я в устата, джабуркна няколко пъти и чак тогава преглътна. После замижа, избърса устните с опакото на ръката си и рече:

- Много е върла! А Янани аз ще го подредя,тъй да знаеш - заканително завъртя глава той. - Ще го подредя не за това, дето сега ти го казах за телицата. Миналата нощ е махнал решетката на зарибения ми гьол и всичката риба минала в неговия ориз. Ама аз ще я изтровя до една! Отрова първо качество съм взел, от тая дето обеззаразяват семената … А и ти с твоите гъски! - изведнъж се ядоса той. - По цяла нощ кречат. Не стига, че е пълно с комари, не може да се спи, а и те по цяла нощ кречат… И ги дръж по-настрана от ориза, щото вече е назрял… Бутат класовете и дъвчат ли, дъвчат…

- Какво от туй! - зяпна Сидер. - Нека дъвчат! Ще ти дам една да си заколиш!

- Всеки да си знае своето - вече по-кротко каза Видул и стана от балата слама. Взе подпряната на колибата лопата, запретна крачоли. - И да не си посмял да разкажеш на Янани какво сме си приказвали! - предупреди го.

- Ъ, ъ! Ще му кажа! Отде на де! - изписка Сидер с тънкото си гласче, извърна се, тръгна към разпиляното по поляната гъше стадо.

2.
Отначало стоеше под върбите, на сянка, улисан в това, което майстореше от два часа насам, сетне, когато слънцето взе да клони към залез, се премести до колибите на гъските и там все така настойчиво продължи да плете върбовите пръчки, необелени от кората и небрежно окастрени, насечени набързо от върбалака край гьола, в който се гмуркаха гъските в утринните часове.

От време на време поглеждаше към поляната, сякаш за да констатира, че гъските и жената, която ги пази, са все така на мястото си, лакомо всмукваше дима от цигарата и с още по-голямо настървение продължаваше работата си, като полугласно, на самия себе си, мърмореше: „Тъй! Гъските дъвчели ориза… А той дъвчи гъски, без да го е еня, че те са мои. Много му се ще! Много му се ще!”

Скоро това, което майстореше от сутринта насам, стана готово - беше един кош, каквито обикновено продават пътуващите цигани, само че тоя беше двойно по-широк и двойно по-висок - стигаше почти до средата на гърдите му или пък, ако го нахлузеше на главата си, щеше да покрие коленете му.

Той все още се любуваше на своето творение, когато жена му, предвождайки многобройното гъше стадо, пристигна под върбите, гъските наклякаха, после тя дойде при него, огледа от всички страни коша, попипа го с ръце, сякаш щеше да го купува, и сърдито рече:

- Цял ден за един келяв кош! Пропилял си цял ден за един келяв кош, вместо да потърсиш двете гъски?!

- Две гъски?! - извиси глас Сидер. - Какво са две гъски, когато имаш петстотин по две. По-добре вместо да ги търсиш, да се опиташ да спасиш останалите.

- С тоя келяв кош! … - недоверчиво го погледна жената. - А двете гъски?

- Ако знаеш, че някой може от лайно да направи жива гъска, то и аз бих ти ги донесъл живи-живенички. Само че никога не съм чувал такова нещо!

- Значи някой ги е изял, така ли? - беше полувъпрос, полуконстатация.

- Точно така! - отвърна Сидер. - И аз зная кой е той!

- Две гъски! Две големи тлъсти гъски! - занарежда с едновременно жаловит и ядовит глас жената. - Слушала съм да казват, че някои изяждали половин, даже и една гъска, но чак две! Кой е тоя?

- Видул - тихо, сякаш се страхуваше някой да не го чуе, рече Сидер. - Онзи дърт шкембелия Видул.

- Каза ли му го?

- Че защо да му го казвам! Той нали си знае, че ги е изял!

- Така! … - каза със сдържан гняв жената. - Той си знае, но нека знае, че и ние знаем. Ще съобщим където трябва! Да му друснат една глоба, та да помни кога е плюскал чужди гъски!

- Ти не се меси в тая работа! - каза й Сидер и побутна коша. - Пък и за две гъски!

- Тогава прави каквото искаш! - кресна жената, тръгна към фургона, но разколебала се, пак се спря. - Хич не ме интересува даже! Ама аз съм тази, която по цял ден не подвива колене, а ти само се разкарваш напред-назад като гювендия… Кошове ще плете!.. Мен ли ще слагаш в тоя кош, а? Да ти снеса яйца и да ти измътя нови две гъски, за да станат пак колкото си бяха?… Прощавай, ама това тука, - тя без срам повдигна роклята си и се плесна между бедрата, - това тука не става за тая работа! Прави каквото знаеш!

- Кучка с кучка! - ревна Сидер и за да излее яда си ритна коша, примижа от болка.

- Какво искаш? Мама ти мръсна, мама ти мръсна… Глей си работата!.. - Взе от земята една върбова пръчка, стисна я здраво в ръката си. Жената побягна към фургона, бързо влезе в него и затръшна вратата. - Ще ти строша кокалите някой ден и хич няма да ми е жал - продължи да вика той. Изпсува още няколко пъти, хвърли пръчката, взе коша. - Две гъски изплюскал.. - Усмихна се. Остави коша и тръгна към фургона, като още отдалеч завика с кротък глас: - Отвори, жено! Няма да те бия, няма да те бия…

3.
Когато се показа на вратата на фургона, най-напред погледна към гъските, налягали плътно една до друга под върбите, с протегнати шии към зиналата небесна бездна, сякаш звездите им разказваха някаква понятна само на тях приказка.

Откъм оризовите поля лъхаше едва доловим ветрец, един такъв тих ветрец, без да шуми в клоните на върбите, приличащ повече на въздишки на заспалата земя и довяваш тежкия, сладнико-блудкав мирис на застояла вода и спарени водорасли.

С едната ръка се държеше за вратата на фургона, а с другата прикрепяше панталона към тялото си, който сякаш бе забравил да облече, защото в тая среднощна омара човек не чувствуваше нужда от каквато й да било дреха.

После влезе обратно във фургона, докато пиеше вода се стараеше да не шуми, прииска му се да запали цигара, нахлузи панталона, извади от джоба кутията.

Щом шракна с кибрита жената в леглото се размърда, отвори очи, погледна го без да премигва, после отново сгуши глава на възглавницата. Навярно взела това, което видя, за сън, но в следващия миг, осъзнала навреме грешката си, трепна, примижа няколко пъти, седна в леглото и попита с беззвучен, равен глас:

- Какво правиш?

Той не побърза да отговори, защото всъщност не правеше нищо съществено, освен това, че бе надзърнал навън, после бе пил вода, облякъл панталона и запалил цигара, а това според него не означаваше, че е правил нещо, за което да хаби приказка.

Само я погледна и в полуздрача на фургона тя му се стори хубава, притихнала в себе си, излъчваща истинска кроткост на жена, която само очаква да й кажеш добра дума, или ласкаво да я докоснеш, за да разбереш в следващия миг, че цялата й душа, че всяко кътче от тялото й ти принадлежи.

Беше потънала в своята полусънност като в неведение, от което не искаше да се освободи, защото това беше нейният хубав миг, останал от младостта на двадесетте й години и грижливо скътан в някое кътче на сърцето.

Погледът му зашари по тая, в полусънна небрежност разголена плът, свободно разлята под тънката нощница, пристъпи към леглото, като да имаше някакво намерение, но в последния миг се отказа, само мина край нея, застана на вратата на фургона, обърна се и рече:

- Ще се върна на разсъмване.

Притвори след себе си вратата, скочи на земята, отиде край колибите на гъските, взе оттам коша, сложи в него предварително вързаните две гъски и като го метна на гърба, закрачи през поляната към оризището.

Когато измина тридесетима метра, обърна се и я видя да стои на вратата на фургона, малко попрегърбена, подпряла глава на топлите още от деня дъски, като да плачеше - но той знаеше, че тя не плаче, а само го проклина в ума си или съвсем тихичко, без ярост, и без да трепери, колкото само да й поолекне, защото все пак й беше мъж, който ще отиде донякъде, и ще се върне на разсъмване…

А на разсъмване настъпва разхлаждане, кръвта се стопля, ръцете парят, където пипнат…

Отначало вървеше покрай канала, който лъкатушеше през средата на оризовите поля, прекъсвайки с присъствието си крякането на жабите, после, щом стигна до широкия бент, свърна направо на север и нагази в ориза; не знаеше пътеката, по която минаваха Видул и Янани, а и нямаше време да я търси - трябваше вече да бъде на мястото си, да се приготви, и да чака.

Топлата вода стигаше чак до коленете му, босите крака стъпваха несигурно по хлъзгавото дъно, всеки момент очакваше да хлътне в някоя дупка.

Взе даже да съжалява, че е тръгнал в тая среднощна глухота, вместо да си стои там, при жената във фургона.

В края на краищата Видул не можеше да изяде цялото стадо, а и той все някой път щеше да го спипа и тогава - както каза жена му.

Но можеше и да не го спипа и тогава Видул щеше да му се присмива.

По-добре е още в самото начало да му даде урок, та да е сигурен, че занапред нито гъски ще чезнат, нито ще му се присмиват. Тъй, трябва да се сложи край на тази работа!

Най-сетне излезе на сухото край гьола и се зае с приготовленията. Беше сигурен, че Видул ще пристигне най-много след половин час, за да изпълни заканата си, която произнесе сутринта, тъй като не обичаше да протака нещата.

Върза за тънко въже по един от краката на гъските, след това ги пусна във водата и сам ги последва, - с едната ръка буташе пред себе си коша, а с другата държеше въжето с вързаните гъски.

Когато стигна до средата на камъша, обърна коша с отвора надолу, покатери се на дъното му и останал така на сухо, подръпна вързаните гъски към средата на гьола за да може да се виждат. И зачака.

Пак се възцари предишната тишина, жабите подновиха крякането си, той се настани по-удобно върху дъното на коша, запали си цигара, като старателно прикриваше светлинната в шепите си, и от време на време хвърляше неспокоен поглед към колибата на Видул.

По едно време се усети, че го унася в дрямка, отвори очи и погледът му замря - една човешка фигура, цялата в бяло, разперила ръце, се клатушкаше из ориза.

Изпървом помисли, че сънува, премигна няколко пъти, но видението, вместо да изчезне, се появи още по-близко и по-грамадно - от страх стомахът му болезнено се присви, той се снижи и вкопчи пръсти в коша, за да се прикрие.

Но нервите му не издържаха, безшумно плъзна крак във водата, достигна дъното, после свали и другия крак и застъпва към брега.

Оплете се в нещо и тялото му с плясък се просна с цялата си тежест сред камъша.

От уплаха издаде кратък, пресечен вик, протегна ръка надолу, за да се освободи - бяха телове заплели краката му, той ги издърпа, но после се натъкна и на други препятствия, които панически превъзмогна.

Най-сетне, когато се добра до брега, видя едно също така бяло куче, което изръмжа с оголени зъби пред самото му лице. Инстинктивно го сграбчи, притисна го под себе си и потърси с пръсти гърлото му.

Щом разбра, че тялото под него омекна, се изправи, втурна се напряко през ориза, без да се обръща, с единствената мисъл да избяга.

Щом стигна поляната, усети непосилна тежест в ръцете си и видя, че все още държи кучето - прегризаният език, яркочервен от кръвта, висеше извън стиснатите челюсти, белезникавите очи зееха широко отворени.

Позна го - беше кучето на Видул.

Осъзнал, че му се бяха подиграли по такъв унизителен начин, с болна ярост изпсува, хвърли трупа в краката си, но после, като размисли, наведе се и отново го притисна към себе си - това все пак беше доказателство за отмъщението му.

Извърна глава, хвърли заканителен поглед към притихналите, побелели от лунната светлина оризови поля и закрачи към колибите на гъските.

Щом измина стотина метра, го обзе слабост, кучето тупна в босите му крака.

Съобрази, че е достатъчно да има само главата му, извади нож и я отряза.

Отново тръгна, но ръцете му се оказаха неспособни дори да удържат и нейната тежест, щом стигна до гьола в средата на поляната, я захвърли.

Приклекна, запретна ръкави и взе да се мие. По едно време в ноздрите и по тялото си усети гъделичкаща хладина….

Изправи се. Значи, наближаваше разсъмване… А на разсъмване ръцете парят, където пипнат…