Елена Алекова

Слово за стихосбирката на Янчо Михайлов „Притоплени надежди” (2019)
Народно читалище „Николай Хайтов - 1936 г.”, 2 декември 2019 г.

В сгъстения изказ на поета Янчо Михайлов няма нищо излишно. Нито дума. Нито метафора. Нито дори някоя случайно отронила се въздишка на внезапно облекчение или на стягаща душата като в менгеме тегота. Нито неочаквана, остра емоция, прокъсваща общата тоналност. Нито бъбрива мисъл. Нищо.

Всяка дума е на мястото си в неговата поезия. И тежи. А кога думата тежи? Когато има зад нея битие, живот, съществуване. Когато е истинна…

Думите -
премръзнали врабчета,
търсещи подслон
под стряхата.
Прегракналият вятър
ги прогонва.
(***„Думите…”)

Когато е истинна, думата е близо до Бога. В случая ни най-малко имам предвид факта, че поетът Янчо Михайлов е отец Йоан Карамихалев, разбира се… Говорим за поезията му, за стиховете, събрани в новата му книга „Притоплени надежди”.

Дори когато думата тежи колкото едно премръзнало врабче, което зимният вятър лесно ще прогони отвсякъде, пак е по-тежка от безброй думи, изговорени на вятъра. Зад „думите - на вятъра” няма битие, няма живот, няма съществуване. „Думите - на вятъра” са въздух под налягане, шум зад вратата, етикет, фикция, нещо като нищо, носенс. „Думи - на вятъра” са и лъжите. Думи бездействени и кухи. Мъртви думи. Думи, далече от истината, далече от Бога - не като разстояние, а като тежест и смисъл, като промисъл…

Близо до Бога думата притежава невероятна енергия. Десетте Божи заповеди проломяват дори скрижалите. Молитвата на водителя Моисей разделят морето на две. Кротките заповеди на Христа гонят зли духове, възкресяват мъртъвци, лекуват хроми и слепи. И дори апостолите - най-обикновени човеци сами по себе си, но с дадена им от Божия Дух сила - гонят, възкресяват, лекуват…

Поетът е лечител на душата… Янчо Михайлов ни лекува от тъгата на съществуването… Някаква приглушена примиреност с обречеността на човешкия живот, с въртенето на сезоните и с неотвратимостта на кръговратите…

Някаква озарена омъдрялост, поникнала като че непосредно из глъхнещия „в лятната улична глъч / немощен спомен / за плисък на морска вълна” („Лято на сушата”)…

Някаква „мараня, която / трепти в далечината” - то ли „отсрещният бряг” на залива „с плаващи острови / от мазут” („Спомен за море”), то ли „отсрещният бряг” на живота, „тукашен” за смъртта…

Някакво утро - „продънен рибарски кош”, в което „единствено / по кожата пробягващият бриз / събужда / спомен за живот” (***„Утрото…”)… И тъгата си отива заедно с лятото… Заедно с младостта и смелостта… Изгубва се като змийче през пролуките на съществуването… И пак се връща…

Може би е късно… Може би е рано… Всичко се случва, когато се случва… Всичко се случва, защото трябва да се случи и няма защо и как да не се случи… Нищо ново под слънцето, ако и ти да си новият и единствен, който няма да се повтори завинаги…

И е толкова неповторимо, толкова истинско, толкова т о л к о в а, че просто няма повече накъде… Въпреки абсурда на съществуването… Въпреки есента, която приижда, и зимата, която се мярка след нея като сянка… Въпреки всичко… Напук на всичко… И отново тъгата отлита като звън, като бели гълъби, като живот… И се връща…

Не плава вече
капитан Манолис.
Повалени от бурята
са платната му.
Дреме на масата в кафенето
избелялата капитанска фуражка
в очакване на последния курс
до последния пристан.
(***„Не плава вече…”)

И пак си тръгва… Тъгата… И се връща… На приливи и отливи… На вълни, на вълни… Море от тъга…

Имало едно време момче, мъж и поет. И море. И риби. И гларуси. Сега е време за нямане. За немощни спомени. За „недоспали надежди” (***„Утрото…”). За „безпощадно слънце” („Далеч от морето”). За „съсухрени дни” („Късна есен”)…

Трудно е
да събираш сутрин
разпилените
от звъна на будилника сънища,
да притопляш
поизмръзналите от студената нощ
вчерашни надежди,
да напъхаш
отеклите си крака в обувките
на вечно бързащото утро.

Трудно е
да се събереш сутрин…
и да тръгнеш
все във същата,
отдавна начертана,
посока.
(„Трудно е”)

Има време за имане. Има време за нямане. Време за радост. И време за тъга. Сега е време за притопляне на надеждите. За капчици радост сред морето безнадеждна тъга… Безнадеждната тъга на късната есен със спомена за вълни или за живот, бил някога… Това е времето на поета Янчо Михайлов в стихосбирката „Притоплени надежди”…

Съсухрени дни -
гларуси, влачещи
по земята крилете си.

Настървени вълни
ръфат брега,
осеян
с огризки от лятото.
(„Късна есен”)

И още… Има време за младост. Има време за зрялост. Сега е време за друга възраст - на съсухреност, на влачене (а не вървене, а не тичане) по земята; време на отеклите крака, на отдавна начертаните коловози, на вълните, които вече не галят, а настървено ръфат живота, осеян с огризки от миналото…

О, авторът твърде жестоко и с печална ирония описва това състояние, тази друга възраст… „Изстинали след горенето / са не само телата ни” („Щом любов нямам, нищо не съм”), дните са изговорени отдавна и „празниците / отегчено се прозяват” („Разминаване - 1″), а старите приятели „хвърлили котва / в кафенето на главната улица, / с бавни глътки отпиват / на живота утайката” („Старите приятели”)… Нищо не е лесно… Всичко е трудно… Както и да го кажеш, така или иначе - нима не е все едно? Все едно е, разбира се, все едно…

* * *
Но аз все пак искам да насоча внимание към онези „гларуси, влачещи / по земята крилете си” от „Късна есен”. Образ като образ, като всеки друг образ, разбира се. Но образ със свой знаменит аналог в световната литература:

Понякога из път, щом скука ги обземе,
огромни албатроси моряците ловят -
безгрижни спътници, които дълго време
над бездните горчиви след кораба летят.

На пода повален между въжа дебели,
той - кралят на лазура! - мълчи, скован и плах,
но става и криле огромни, снежнобели
като весла плачевно повлича покрай тях.

О, пътника крилат с походка тъй неловка!
Прекрасен в своя полет, как жалък е и вял!
Един му пуска дим в разтворената човка,
а друг след него куца, моряците разсмял.

Поетът е събрат на принца на ятата,
сред бурите се носи, стрела не го лови,
но долу, заточен сред гмежа на тълпата,
крилата исполински му пречат да върви.

Познахте го, знам - стихотворението „Албатросът” на Шарл Бодлер, написано през 1857 г. (в превод на Кирил Кадийски). Цитирах го цялото, за да не го преразказвам.

Дали поетът Янчо Михайлов е имал предвид стихотворението на Бодлер, аз все още не знам. Но дори и да не е мислел за него, докато е редил, по-скоро оцеждал - дума по дума - своето стихотворение „Късна есен”, асоциацията сама се е налагала: птицата, господар на въздуха, по земята влачи безпомощно и жалко криле - къде наранена, къде приземена от умора, къде обрулена от бурите на живота в предчувствия за старостта…

Ах, тази старост! Тази незнайно кога и как появила се от нищото неотменна старост, която така стръвно, така алчно е захапала въображението на поета…

Не знам закъде толкова се е забързал той в своята омъдряла житейска зрялост, та тъй гнетящо, тъй потискащо се е отдал-предал на старостта. Не е ли твърде млад за нея все още? Не е ли твърде рано да й приглася? Да, море и вълни… Да, бряг, огризки от лятото, късна есен…

Но няма как да се заблудим… Не става дума за лято, което си е отишло, за море, останало в някакъв друг сезон… Безпощадно ясно е от една само дума - „съсухрени”! - че дошъл е сезонът на старостта…

* * *
Новата стихосбирка на Янчо Михайлов като структура е подобна на предишната му книга - „Дни без море” (2016), която бе съставена от три части: „Изнемощели думи”, „Въпроси”, „Прегърбени мълчания”. И „Притоплени надежди” съдържа три лирически цикъла: „Огризки от лятото”, „Парещи въглени”, „В самотата на идните дни”. Нещо повече… Дори в съдържателен план новата стихосбирка следва старата…

Първият цикъл („Огризки от лятото”) „зацикля” на фразата „не е лесно”, защото вече все по-рязко, все по-отчетливо, все по-неотменно се приближава и приижда старостта.

Вторият цикъл („Парещи въглени”) представлява по същество сбор от преобърнати народни пословици и поговорки, крилати фрази и идиоми - такъв беше и вторият цикъл „Въпроси” от стихосбирката му „Дни без море” (2016).

И в „Парещи въглени” свободната игра, разчупването, преобръщането на застиналите езикови форми от всякакъв род, дори и на евангелски изречения, са основна форма на изразяване:

Киселее гроздето в устата
на попадналия в лозето небрано.

Колкото и да хитрува,
дори и ярето на старата коза
отива на дръвника.
(***„Киселее…”)

Като стана дума за евангелски изречения, бих искала да ви предложа за размисъл стихотворението, чието заглавие („Щом любов нямам, нищо не съм”) е буквален цитат от Първо послание до коринтяни на св. ап. Павел.

Но за да се насладите в пълна степен на интерпретацията, бих искала да ви припомня цялата фраза на апостола, в която е включено това негово изречение, но и върху която е построено всъщност цялото стихотворение:

„Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, - щом любов нямам, нищо ме не ползува” (І Кор. 13:1-3). Ето и стихотворението:

Прозрели тайните на битието,
препълнени с всевъзможни знания,
раздали придобитото имане,
а от света самите ние придобити,
изстинали след горенето
са не само телата ни.

Звънти медта, отеква
в преместената планина.

(Коментарът, струва ми се, е излишен.)
Третият цикъл („В самотата на идните дни”) застопорява на фразата „трудно е”. Дали поетът Янчо Михайлов не се е поддал окончателно на поредния щурм на старостта?

Дали пък не е дигнал белия флаг пред непрестанните й атаки, които с лекота, ирония и стих отбиваше до вчера? Не знам… И в тази книга има лекота (на въображението). И в тази книга има ирония. И самоирония…

Поетът днес,
макар да ръси още бисери,
е сврян
във мидена черупка.

Отдавна е отвикнал той да слуша
гласа на раковините.

И в грохота
на свирепото зимно море
с досада дочува
гълчащия глас
на жена си.
(„Портрет - 1″)

* * *
Много странно. Дали защото писах тези думи през вчерашния декемврийски ден, целия облян от слънце, последван от още по-магическа привечер, в която, на фона на приглушено вече, но още светлеещо от залеза синьо-розово небе, много ясно се очертаваше прегърбеният профил на Витоша с извисения по средата й Камен дел и новата луна над него, но ми се стори, че новата стихосбирка на Янчо Михайлов прилича на планината, че не трябва да търся кулминацията й в началото или края, които се разстилат встрани и надолу, а по средата, където е върхът й. И наистина!

Точно в средата, точно там, където е върхът на планината, открих запомненото и без друго от мен стихотворение:

Един е пътят,
който каруцарят знае,
със ситни камъни осеян.
Обръща се за миг каруцата
и изведнъж
разстилат се пред нея
много пътища.
Стои замислен каруцарят,
премята ситно камъче в ръцете си:
По кой ли път сега да тръгне?
(„Един е пътят…”)

Ако вървиш по коловоза, пътят е един и ти го знаеш, малко или много, сляп за всички други пътища. Ако - по някаква причина, каквато и да е тя (собствено желание, принуда, неотвратими обстоятелства и т.н.) - свърнеш от коловоза, пред теб се отварят всички други пътища, сляп за пътя по коловоза. „Обръща се за миг каруцата и…” Всяко зло - за добро. Обръщането на каруцата те прави свободен - от коловоза и от самия теб. Изборът е в ръцете ти…

Ако решиш, че обръщането на каруцата е катастрофа - край! С теб е свършено. Ставаш морякът на сушата, фуражката на капитан Манолис върху масата в кафенето… - от началото на книгата. И ставаш онова „дърво, / което никой не забелязва” - всеки миг тежкотоварен камион ще прекърши ствола му на две („Крайпътно дърво”), или, в краен случай, си онзи, с отеклите крака, за когото всичко е трудно - дори да тръгне „все във същата, / отдавна начертана, / посока” („Трудно е”)… - от края на книгата.

Но ако приемеш обръщането на каруцата като знак, като символ, като зов на сърцето ти за промяна и за свобода, тогава… Тогава пред теб се открива животът…

И ти стоиш замислено, премяташ ситно камъче в ръцете си: „По кой път да тръгна?”. Пътищата са безброй, вселената е безкрайна… Просто тръгни. И пътят сам ще те намери.

1 декември 2019 г.