Георги Майоров

Едно момиче-дете, Цвета Тодорова, чрез опипване на живота пише стихове, за да го забрави. А ние, като ги четем, да разберем кое е най-важното, най-ценното, най- съкровеното. Отдалечени и близки.

И сътворява цяла дебютна книга - ,,Пиша, за да забравя. Четеш, за да си спомниш” (2018). Непосредствено предизвикани от неизвестното. Размисли на една неопределена възраст от София с определена мечта - обич между хората.

В тези чисти стихове има всичко онова, което в днешната сюрреалистична поезия липсва - чувства, вълнения, откровения. За малкия свят на обкръжението от близките хора. Очарователен преход от първични чувства към съзряване и зрелост.

Посветен на отишлата си от този свят баба на авторката, която: ,,Тръгна си, но остана завинаги” - с обветреното от обаяние лице. И с надеждата - след изминалите 133 дни да е същата.

Тук не бива да се вглеждаме в наивитета, а в онази висша човешка категория - любовта. Независимо към какво и към кого.

В същото време тя е конкретно отправена към ясно дефинирани лица. Разговаря с тях, без да са около нея, с епистоларни кодове. Второто стихотворение все едно е писмо с признания на любимото момче към авторката.

Чувствата обикалят света и се връщат, за да кажат: ,,светът няма значение / ако не го обикалям с теб” - споделя младата лирично автентична героиня.

Дори е решена да нарушава законите на българската граматика и да изпише: ,,стебкрайняма”. И в своя свят намира и себе си, след като ,,се завърнала / сполучливо” от него.

Присъствието е отсъствие, телефонна любов без ,,зарядно”, надежда за оцеляване на ,,командно дишане”. И където и да е ,,пак ще си по-близо / от всеки друг”. Защото обича ,,грешно…по най-правилния начин”.

Неочаквани, но сполучливи асоциации - как кокотката неверница, за да я уязви, завистливо й задава присмехулния въпрос: - ,,докога ще те обича”.

Отговорът е в нашето безгрешно поведение в днешния свят, когато любовта е нещо старомодно, отживяло, износена дреха. И протестира срещу това бездушие. Случилото се сега за нея е ,,завинаги” като загубено и спестено време.

Пред възможността да има и забрава. Чувства с морска дълбинност, от която не могат да си вземат дъх два живота и като слънце да ни топлят и през зимата с нелечимата болест - любов.

Но и да останат като ,,снимка / спомен / пълен пепелник / празна чаша”. А с това само убиваме времето, което убива нас. И как в самотата можем да се намерим ,,на същото място / когато отново го потърсим” - приятеля, любимия, близкия човек. Като непреодолимо разкъсващата болка в ,,Носталгия”:

смехът ти лекуваше раните ми
сега се смея с друг и никога
не ми е било по-тъжно.

Това не е ли голямата цена за отлетялата любов? Независимо по какви причини. А днес те са неизброими. Защото с нея всичко се променя. Цяла София се усмихва при неговата поява: -,,виж как влияеш / на света ми”. (,,Присъствие”). А отсъствието?.. То е ,,Толкова много изписани редове / за теб…Защо толкова упорито отказваш / да бъдеш прочетен?”.

Ще кажем - проклето време. Не! Бездушно! Защото близостта не се измерва в километри, а с чувства.

Навикът да обичаме също е тревожен като отхвърлянето на мъж. Даже хаосът е лечебен, ако някой разбърка живота ни:

Какво по-голямо бедствие да не знаеш,
че си обичан от стихията, която те гради,
вместо да те опустошава.

Случена или неслучена, любовта ни връща към философията на отминалото. Защото не сме изживели и не сме си казали всичко: „Правилните думи / ги изхабихме в грешните моменти”, за да разберем, че ,,няма друг човек, който да ме прави / толкова щастлива с присъствието си / и толкова празна с отсъствието си”. Живот боксова ръкавица, която не всеки поема.

Книгата завършва с покъртително стихотворение-писмо - все едно от бащата, който в скиталчеството си по света, вероятно на далечно плаване, живее в свят, в който палуба, море, луна и звезди се събират в едно небе, единствена негова ,,опора”, със съветите: ,,Намирай доброто в хората” и ,,Затваряй вратата, / когато стъпките не са към теб. / Ти не си пристан”.

Колко философски бащин съвет. Макар и късно осъзнал го да й го даде, че да не избира неговия живот:

Обикаляй,
но не като мен.
Светът не е същия,
ако го обикаляш сам.

И всичко завъртяно в близък план. Като край на ново начало.

Чувствена поезия, в която усмивката на бабата е ,,раят”, а поуката от майката е урок: ,,Намери човек, на когото да казваш / ,,обичам те”, а той да отговаря: ,,аз теб повече”.

Стихове в 64 неномерирани страници, епистоларните ръкописни, и без опис на съдържанието, разхвърлено като съвременния благ и горчив живот.

Също и с простичкото оформление от две следи на боси стъпки. Те ни казват, че обличането е лесно. По-трудно е да се съблечеш.

И идва разгадката: - нейните оголени чувства са облечени в най-скъпата дреха - чистосърдечието.

Изживян и бъдещ свят за разгръщане на младия талант - толкова чувствен, нежен, прям, но и упорит. За да обича и пише.