ВЕРУЮ
ВЕРУЮ
Казват ми порядъчните люде:
„Ти си млад, пред теб извива път.
В него има сенки и заблуди,
има завист, има подла смърт.
Теб пътеки мрачни ще те мамят -
в тях не тръгвай! В ясните върви.
Спомени ще мъчат твойта памет,
спомените свои забрави.
Може да се влюбиш ти нещастно,
затова сърцето си пази…”
Може, може.
Всичко ми е ясно.
Стига вопли, клетви и сълзи.
Аз съм се родил в сурово време
и суров е пътят ми стремглав.
Той ще пада, тежък от съмнения,
ще се вдига, накипял от гняв.
В него и мъгли ще се стаяват,
и ще вият остри ветрове,
но под мойте длани ще узряват
много дни и много плодове.
И където буря се надвеси -
аз ще бъда вяра и компас,
и където трябва флаг и песен -
флаг и песен там ще бъда аз.
Аз ще се кача по върховете,
слънцето ще вдигна с рамене.
Как ли ще ми вържете крилете
с вашите въжета за пране?
1958
ПРОСТИ РАДОСТИ
Сега, на дъното на август, в подножието на една
висока есен - свечерява. Притихват градските дворове.
По витите асми изгяват съзвездията от зърна
и гълъбите се целуват в предчувствие на рожби нови.
Това е час невероятен почти. Или забравен час
за прости радости човешки, когато се отдалечаваш
от грубия железен грохот, от принудителната власт
на делника и вече можеш на всичко да се удивляваш.
И вече можеш до насита да вдишваш въздуха. С копнеж
да проследяваш всяка птица, да разговаряш със водата
или със одимени пръсти уханна риба да печеш
върху жарта червено-златна, раздухвана от тъмен вятър.
Каква дълбочина в душата, неподозирана до днес,
разкрива този час внезапен и натежал от тиха благост.
Невярващ в чудеса отдавна, във простото му чудо влез -
сега, на този век във края, сега - на дъното на август.
***
Поетите съдбовно пишат: „Ще се завръщам във съня ти…”
Или: „Докрай ще те преследва стиха ми и ще те гори…”
Те са мъже сантиментални и лъгани по много пъти,
сами започват да се лъжат в най- простите неща дори.
Навярно чувство за самотност, навярно болка в стари рани,
навярно мъка непонятна и неизплакана вина
ги принуждават да се скитат високи, горди, неразбрани,
но вярващи, че ще ги помни завинаги една жена…
Аз знам, че ти ще ме забравиш, щом свия в следващия ъгъл,
щом стъпките ми се изгубят в града, от пушеци обзет.
С безсмъртие дори във твоята сълза до днес не съм се лъгал.
И сигурно съм много глупав. И сигурно не съм поет.
РЪКА
И над мен, и над теб, и над тъмния град
гъсто пада снегът - ето - преспи направи.
Ако бях аз сега двойно по-млад,
бих те бутнал в снега, бих те бутнал - за здраве.
Сам бих легнал по гръб в полунощния час,
бих разперил ръце на покривката мека.
Щом си тръгнем след туй - да останат след нас
два вдълбани в снега, малко смешни човека.
Но уви, аз сега само вдигам яка,
аз стоя побелял в тази улица бяла
и с потръпваща длан търся твойта ръка,
твойта топла ръка, всичко вече разбрала.
ИНФАРКТ
В памет на Владимир Висоцки
Артистите така умират -
в един обикновен инфаркт,
между две действия, когато
в бюфета публиката пие
кафето си -
в миг експлодират
сърцата им.
Инфаркт!
Инфаркт…
И пада странна, непривична,
непроходима тишина.
Тогава се споглеждат всички
с неясно чувство за вина.
Ах, как нелепо и фалшиво
бижутата по тях блестят;
как модните костюми в сиво
ужасно смешно им стоят;
как клюките, игрите сложни
се обезсмислят с тази смърт…
И от стъмения театър
в ноща загадъчна и глуха
си тръгва всеки по-тревожен,
а може би
и по-добър…
СРЕДНА ВЪЗРАСТ
От днес нататък трябва да живееш
единствено така -
дълбай докрай,
до болка битието.
И светлеещ
от напрежение -
сам разгадай
законите, които те обвързват
към твоя дом,
към твоя свят,
към твоя път…
Немилостивата ти средна възраст
не позволява да си средно твърд,
ни средно талантлив,
ни средно честен,
ни даже средно уравновесен!
Остава най-съдбовното - мъжествен
да минеш през задъхания ден,
да се отказваш от облага близка,
заради истинската си далечна цел,
без колебливост да поемаш риска,
да бъдеш верен без да си се клел.
Това е твоят неизбежен жребий.
И твоята надежда е това.
От теб зависи вече -
върху тебе
дали ще расне мак
или трева…
СКАЛНИ РИСУНКИ
В сърцето на Азербайджан -
дълбоко
сред планините му видях това.
Хилядоръко и хилядооко,
преодоляло облак и трева,
разрухи и царства преодоляло,
към мен се върна времето.
И там
посрещна ме Човешкото начало.
Пристъпих в пещерата като в храм…
Рисунките от каменната ера.
Стоях в подножието им смутен.
Дали са те наивен вик от вчера,
дали са само мит овеществен?
Или са мъдър вековечен намек
към нас, далечните потомци, че
в модерните си градове от камък,
в уюта, който тихо ни влече,
в спокойствието, в сънищата здрави,
във равновесието и сигурността
напълно е възможно да забравим
за най-обикновените неща.
Например туй, че само лов на дивеч
и само нощи на любовен плен
не са достатъчни да си щастливец.
Че и за друго е човек роден.
Че още нейде в своето Начало
е виждал той -
не тленната му плът,
не вещите,
не битието вяло -
ще го спаси единствено духът.
РЕПЛИКА
Вий всички сте така добри и кротки,
че аз не мога даже да ви мразя.
Отглеждайте ангорските си котки!
Цветята си на скучната терса
поливайте!
И с трескави очи
поглеждайте във книжките спестовни,
където в нули - кръгли и огромни -
животът ви завинаги мълчи.
Но запомнете хубаво - не искам
да слушам чинно вашите съвети!
Аз ще живея винаги със риска
да вярвам на мечтите и крилете,
които търсят нова висота.
И ако падна - няма да е в болница.
Ще се разбия като птица-волница.
Парите за цветя
ще ви спестя.
***
Господарят му - стар.
Старо и кучето.
По разбития тротоар
здрави плочки налучква то.
Спре. Почеше гърди.
И решило отново да
свре носа си в следи,
поопъне си повода.
Все така - на зиг-заг -
както може и колкото -
тегли странния впряг
на живота двуколката.
А след нейния прах
ще усетим, че вече си
по-самотен без тях,
кучи свят человечески.
***
Чух - ноемврийското утро почука
в прозореца - навярно да го пусна
при мен да влезе, че е топло тука
в планинската ми хижа безизкусна.
Открехнах леко бялата врата.
То мигновено в стаята влетя,
усмихна ми се мило и приседна
до печката. В очите му една
невиждана до днеска светлина
извираше - дълбока, златномедна.
Тя хижата изпълни с крехък блясък,
с тръпчив копнеж… А вън - зад моя праг,
бездомни сойки носеха със крясък
на шарени криле внезапен сняг.
***
Кога измина, мой живот, кога измина?
Бях млад пройдоха - горд и безпаричен.
С приятели на чаша русо вино
отричах лесно, лесно бях отричан.
Живеех по софийските тавани
с утехата, звездите че са близо.
Нехайно ближех честните си рани,
без корист давах втората си риза.
И мислех си, че времето е спряло
в сърцето ми, че винаги така
ще бъде искрометното начало,
а не позаблатената река.
Кога измина, мой живот, кога измина?
Остана изворът високо.
Долу - бит е.
Апартамент. Директен хол. Камина.
И в нея вече - пепел от звездите.
***
И пак снегът, пак този бавен сняг,
безкраен сняг, притиснал кръгозора…
Прекрачиш ли домашния си праг,
ще се изгубиш между снежни хора.
Те се загръщат в свойта самота
и разминават се. С въздишка слаба
приемат всичко.
Но нали в света
все има нещо повече от хляба,
от користта, от тъмния инстинкт
за оцеляване…
Не се предавай!
С усмивка над мизерствата изгрявай,
дори да я приемат като тик.
***
Отдавна, (а и винаги) дъждът
на есента е все един и същ -
дотяга
с бъбривост на прозореца
и с влага
на стареца, загледал се отвъд
стъклото мокро или може би
отвъд живота си…
Дъждът не спира.
И като орган, лошо акордиран,
клокочат водосточните тръби.
Но ако във досадата небесна
или пък земна - (знае ли човек
какво е всъщност водния порой) -
зелено-синя мълния проблесне
и гръмотевица продъни необята,
ще трепне старецът - какъв е този звук
край него тук -
нима дочува той
най-после ударите на съдбата?
В прозореца ще долепи чело
обнадежден… И ще се дръпне вяло,
усещайки, че просто е дрънчало
от детонацията
мокрото стъкло.
