Златимир Коларов

От миозита краката му бяха изтънели, от кортизона бе напълнял в ханша, от болестта изглеждаше уморен, отпаднал. Влезе в кабинета да ми благодари за грижите. Носеше найлонова торбичка. Поканих го да седне. Той се отпусна тежко на стола и въздъхна. Разприказвахме се.

- Разболях се, синът почина и се почна… - сподели той. Погледнах го с изненада и той допълни: - Катастрофа, с мотор. Карал с трийсет километра, от бензиностанция го засякла кола, друга го помела… - очите му се навлажниха.

Загледах се настрани, за да не го смущавам.

- После жената ме напусна - къде ще се грижи за болен човек?… - поглади с длан изтънелите си бедра. - Живее си живота тя. Другият син се ожени в Козлодуй и там живее сега. Излязах на квартира - не й го ща апартамента на жена ми - и замълча. След малко продължи: - Понякога така започва - изведнъж, по много. После така върви с години…

Несъзнателно разтриваше бедрата си с длан, все едно че ги масажираше, за да върне предишната им сила.

- След това взех една разведена като мен. За три години дъщеря й завърши и тя замина за Германия. И пак останах сам… - очите му пак се насълзиха.

И отново се загледах настрани, да не го смущавам.

- Баща ми ме кара да отида при него на село, в Тетевенско. Осемдесет и петгодишен е, но се държи. Тази ракия е от него, двойна преварка - извади от торбичката еднолитрова бутилка и я остави на бюрото.

- Ще я запазя за себе си - уверих го аз, за да го зарадвам, че жестът му е оценен.

- Като се закрепя да мога да се справям сам, да не му тежа на баща ми, ще се върна на село. Там, на чист въздух, с екологична храна, може пък да ми е по-добре, може да се отрази добре на болестта? - погледна ме той в очите.

- Може - уверих го аз.

- И аз така си мисля. Ще се върна… - замълча и допълни: - Е, да не ти отнемам повече от времето - надигна се той с усилие и излезе от кабинета.

Еднолитровата бутилка жълтееше върху бюрото, все едно че беше пълна с разтопено злато.