Янчо Михайлов

Из „Притоплени надежди” (2019)

ЛЯТО НА СУШАТА

Нажежен до искрящо бяло
е въздухът,
лепкав като оборска тор.
Потни тела
препускат към сенките.
Глъхне
в лятната улична глъч
немощен спомен
за плисък
на морска вълна.

***
Не плава вече
капитан Манолис.
Повалени от бурята
са платната му.
Дреме на масата в кафенето
избелялата капитанска фуражка
в очакване на последния курс
до последния пристан.

СПОМЕН ЗА МОРЕ

Хлъзгав като медуза кей,
застлан с рибешки люспи.
Залив - с плаващи острови
от мазут.
Отсрещният бряг -
мараня, която
трепти в далечината.

***
Утрото - продънен рибарски кош.
Недоспали надежди проблясват
като коремите
на риби уловени.

Единствено
по кожата пробягващият бриз
събужда
спомен за живот.

ДАЛЕЧ ОТ МОРЕТО

Безпощадно слънце -
разгневен петел
с яркочервен гребен -
кълве минувачите.

Тънкостволи улични дръвчета -
прегърбени капещи свещи -
протягат като просяци шепи
за глътка вода.

Въздухът искри
подобно люспи на риба,
мятаща се на сухо.

Далеч е морето.

ОТПЛАВАНЕ

Напуснат ден,
прегърбен хоризонт,
стърчат
оголените мачти
на дърветата.
И падащото
есенно листо
е флагът ми.

КЪСНА ЕСЕН

Съсухрени дни -
гларуси, влачещи
по земята крилете си.

Настървени вълни
ръфат брега,
осеян
с огризки от лятото.

ЗИМА КРАЙ МОРЕТО

Трепери
като есенно листо
премръзналият ден.
По-поносим
е режещият вятър
под стряхата
на гларусовите крила.

***

„И като излезе от кораба,
Петър тръгна по водата” (Мат. 14:29)

Не е лесно
да излезеш от рибарския кораб
и да тръгнеш по гърба на вълните,
подмятани от насрещния вятър,
изоставил на брега на уюта
полупразните мрежи,
с които си закърпвал прехраната,
без да знаеш
ще протегне ли някой ръка
на вика ти за помощ,
когато страхът ти те хвърли
в морската бездна,
ще утихне ли вятърът,
разпенващ вълните?