„Притоплени надежди”, стихотворения, изд. къща „Огледало”, 2019

Владо Любенов

„Притоплени надежди” е четвъртата поетична книга на поета Янчо Михайлов. В битността си на свещенослужител под името Йоан Карамихалев той има два издадени богословски труда „Изкачване на Тавор” и „Записки по православна християнска етика,” отдавна изчерпани от книгоразпространителската мрежа.

Автор е на преводи от руски на „Сборник неделни и празнични проповеди на съвременни руски проповедници”- в два тома, “Петдесет избрани проповеди на митрополит Иларион Алфеев”, „Тайната на покаянието” и „Мисли за всеки ден” на Московския и на цяла Русия Патриарх Кирил.

Макар и под две имена - като поет и като свещеник - той се доказва на едно поприще - духовното.

Сега ще говорим за поезията му, но трябва да ви кажа, че за да разгадаете неговия лаконичен език, трябва да познавате богословските му трудове. За разлика от поезията му, те са стотици страници и са с изключително синтезирана философска мисъл и емоция.

Янчо Михайлов ни казва само това, което съществува в идеалния свят като мисъл, чувство и идея. Като етичен или поетичен императив.

Както се отбелязва в една критика за него, в стиховете му от първите две книги няма женски образи. Появяват се едва в третата, а в настоящата книга са само два и половина, единият великолепно положителен, а другият пренебрежително отрицателен.

Това е така, защото Поетът е изцяло отдаден на мисията на духовник и на поет. Нямаме друг поет който така естествено, като природен характер и талант, да е отдаден на духовното. Прочетете и ще видите, че стиховете му не са религиозни по тематика, почти няма споменаване на Бог, а всъщност са точно такива.

Защото религиозността не се придобива, не се учи, не се намира в църквата, човек се ражда с нея. Както казахме по-горе, излишните думи са неприсъщи на поета.

Макар и много кратки и синтезирани, стиховете на Янчо Михайлов имат своите малцина, но удивени и вдъхновени читатели. Понеже днес е модерно да се говори за думите, като тема на стихотворения, вместо за социалните идеи като тема, ще ви кажа какво ми направи впечатление.

Познавам Янчо Михайлев още като студент. Тогава някои от неговите стихове бяха сравнително дълги и ядосани и приличаха малко на Ботевите, защото тогава всички мечтаехме за революция и саможертва.

После с времето стиховете му започнаха да стават все по кратки и по-кратки. Заприличаха на притчи, на сентенции. В последните две книги обаче започнаха да порастват. Все по-плътни и дълги, ако може да се нарече дълго, стихотворение от деветнадесет стиха. Но това дава възможност да се разгърнеш, да разкажеш една история или както е при Янчо - един цял живот. Нашият живот днес.

Мисля си, че в тази четвърта книга той е стигнал до своето най-мъдро отношение към света и себе си. А в дългите му стихове аз долавям отново предчувствие, както в младостта - предчувствие за промяна. Промяна към свят, в който духовното, истинското, красивото, доброто и героичното ще са главното. Притоплени надежди за истински живот, за саможертва и революция… Ако имаме време…

Но нека се върнем на краткостта, едно от достойнствата на добрата поезия.

Всичките кратки метафори в тази стихосбирка са много точни и ако тръгнат да се обясняват, няма да стигнат и сто страници. Всички знаете колко е бърза човешката мисъл. Докато слушаш например една песен от две минути и се оставиш на потока на мисълта, имаш усещането, че ако трябваше после да изкажеш всичко в съзнанието ти - нямаше да ти стигнат и часове.

Така е и при Янчо - кратък стих от пет секунди, а мисълта преминава като експресен влак през съзнанието ти с образи, идеи, умозаключения и прозрения, предметите се асоциират в непрекъснато движение и вече не са предметни.

Но трябва да не си повърхностен, за да разбереш и почувстваш тази поезия. Това не е обвинение към другата поезия. Просто има и такива хора, и такава поезия.

Книгата съдържа три цикъла.

Последният „В самотата на идните дни”, най-ми харесва. Самотата е вид духовно общуване. Стига да си се родил с него. Да, самотата е тъжна, но можем ли без тъгата, както можем ли без радостта?

Но вижте заглавието на цикъла „Самотата на идните дни”… Самотата на бъдещето. За разлика от повечето поети на белобрада възраст, Янчо не се оплаква от старостта и приближаващата смърт - смъртта на приятелите, смъртта на надеждите, смъртта на поетите… Поетите много добре знаем какво ни чака във всеки момент от живота си, затова го изживяваме предварително в стиховете си… Така „после-то” го приемаме по лесно.

По-горе ви казах, че има само два и половина женски образа в стихосбирката му, един със знака „плюс”, а друг - със знака „минус”.

Онзи женски образ в книгата - на вдовиците на поети - е най-поетичния, позитивен и възвишен женски образ, който поетът някога е създавал:

„Благодарност на Бога раздават вдовиците, че са били с поетите, докато вятър пречупи крилата им крехки като на полски кринове…” Как да не му повярваш!

На огледалната страница е другият женски образ - като контрапункт - гълчащият глас на жената на поета. И какво иска да ни каже с това авторът? - Че само след смъртта им Поетите ги признават - дори жените им ги оценяват - но само като вдовици…

(Непълният женски образ от стихосбирката, и добре че е непълен, е на минаваща красива жена… Той е от стихотворението „Старите приятели”. Въпреки често експлоатираната тема, това стихотворение е едно от най-поетичните в книгата. Нищо ново под слънцето, но въпреки това е толкова красиво и тъжно!… А женският образ, вече отминал, поетите продължават да го носят в себе си…

В първият цикъл, „Огризки от лятото”, има само море - едни пейзажи и образи на пръв поглед, но като прочетете, ще видите, че морето е това, заради което пише, живее и се държи Поета.

Както в цялата книга, така и морето тук е самотно, наранено и вече - далече. Гордото море, гордата самота, гордият дух не съществуват сега, но те са като корен, корен на думата „Самота”, в която коренът „Сам” крие мощ.

Поетът знае много добре, че смиреното море, не е смирено, самотното море не е самотно завинаги, грозното море е грозно понякога… Днес и утре за някои други поети ще е точно обратното. Затова Поетът се държи за него. Във всяка своя стихосбирка, във всеки период от живота си…

Нека сега да прегледаме набързо и втория цикъл „Парещи въглени”. Какъв сарказъм към прозаичните и предметни неща! Каква подигравка над реалните неща! Внимавайте земни хора, Поетът вижда всичко и най-вече, че… „ако нямаш любов - нищо не си.” Любовта премества и планините.

Заедно с първата му книга „Паралелни монолози”, настоящата „Притоплени надежди” ми се струва най-плътна и хубава, концептуално изчистена. Може би, защото аз самият почвам най-после да съзрявам и виждам онези невидими неща, някъде дълбоко, дълбоко в морето на духовността, които Янчо Михайлов отдавна е видял и пресъздал.

Нека не се залъгваме с „притоплени надежди” за бърза слава. Истинската поезия се осъзнава и признава бавно във времето, в което не е писана. За да видим дали планината е преместена, трябва да се въоръжим с много любов и търпение и да се отдалечим достатъчно от нея…

29.11.2019