Панко Анчев

Ако писателите не кажат истината, кой тогава ще я каже?

Но познават ли писателите истината, за която трябва да свидетелстват и която са призвани да разпространят сред народа?

Аз не съм сигурен, че днес те са нейните носители. Защото изгубиха правота да бъдат народни водачи и будители. Ако бяха, щеше да е съвсем различно!

Ако беше съвсем различно, днес нямаше да се тревожим толкова за съдбата на нацията, езика, та дори и за самата литература. Нямаше да живеем в подобна убога реалност, в която моралът и нравствеността са напълно изпразнени от своите традиционни значения и човекът е оставен сам на себе си, за да се оправя в живота. Защото днес най-важното е да си успял, да имаш пари, а не да си добър, честен, разумен, да живееш почтено, да си добродетелен, да обичаш отечеството си и хората.

За доброта, почтеност, любов между хората, разбирателство, съчувствие изобщо не се говори. Други са днес ценностите и друг стана езикът, с който те се обозначават. Обществото негодува единствено срещу материалната бедност. Тя, разбира се, е страшна, но не само тя е голямото социално зло. Причините за нея се търсят повече в грешките на управлението, в националния характер, в „неуспешния преход”, а не там, където са. Не е ли писателят този, който трябва да ги посочи, за да насочат натам народът и обществото усилията си за облекчаване на човешката участ, за духовно просветление и материално благополучие? Никой друг няма да стори това. Но тогава ще затъваме все повече и все по-малко надежди ще поддържат силите на българите. Докато в един миг те ще се стопят напълно и ще рухне всичко.

Знам, че не е лесно за писателя да промени държавата. Защото в тази бедност той и изобщо хората на изкуствата затънаха най-дълбоко и сигурно върху тях се стовари най-тежкия товар. Страшното е, че те все още не се могат или не се решават да подигнат този това, да отворят очи и съберат гласовете си, за да прогласят ново начало, което да запали отново светлината и възроди надеждите.

Мнозина ще ми се обидят навярно, но ще кажа, че те си заслужиха тази участ заради бездействието, конформизма и страха, които проявиха още в началото на промените у нас през 90-те години на ХХ век. Някои от тях дори поведоха масата да разрушава всичко, да обругава и въздава възмездие. Те бяха умело използвани, за да се оправдаят разрухата, кражбите, лъжата и измамата.

И когато мъглата се вдигна, се видяха руините. Не толкова на старата обществено-икономическа система, а на идеалите, традицията, историята, езика, литературата, нацията. Виждат ли българските писатели тази страшна картина и ако я виждат, дали я осъзнават? И как говорят за нея? А и какво правят, за да започне възстановяването на социалната справедливост?

Формално националната писателска общност у нас е разделена и отделните й съставки изповядват различни идейни и естетически възгледи и принципи. Аз обаче не бих определил писателите постмодернисти и неолиберали като национални писатели  и смятам, защото те все по-настървено работят за продължаването на този гибелен за държавата, нацията и литературен процес. На тях им е поставена отговорна политическа задача. Плаща им се, за да я изпълнят. Затова и толкова агресивно и безпардонно изопачават обществената история и историята на българската литература - особено тази след Втората световна война. Отредена им е продажна и позорна роля, която играят неуморно и с вдъхновение. Защото повечето от тях са посредствени или направи бездарни и превъплъщението в някаква платена роля е единственото, което им вдъхва самочувствие, че са уж писатели. В престъпното им  служение са ги включили в сдружение с университетски преподаватели, журналисти, управленци в сферата на културата и самата политическа власт. Единни и сплотени до смърт, постигнатите от тях резултати досега са впечатляващи. Пораженията върху новите поколения са ужасяващи и навярно необратими. Те са неуморими и затова не бива да си правим илюзии, че сами ще спрат или че обществото ще ги изхвърли или няма повече да ги слуша и да им вярва.

Не бива да си правим никакви илюзии, защото в българския свят днес се води гражданска война. Тя не само е братоубийствена, кръвопролитна, жестока, варварска и безконечна, а на всичко отгоре се води без правила, непочтено, из засада, озвучена от песните на сирените за благодатта на „европейските ценности”, демокрацията, толерантността, политическата коректност, правата на различните сексуални общности и ред други измишльотини от този род. Безмилостно се промива съзнанието. Животът се опростачи.

Войната се води не само с политически средства. За да се укрепи властта и се ликвидира съпротивата и недоверието към нея, е мобилизирана цялата власт. Ударната й сила са въпросните постмодернисти и идеолозите на неолиберализма. Защото теренът, върху който се води, е и литературата, изкуствата, културата, просветата. И най-вече езикът. Когато те биват поразени до такава степен, че българите да не разбират езика на своите писатели от миналото и днес, войната може и да приключи. Българската нация тогава ще бъде мъртва. И този ден съвсем не е далечен. Нима ще чакаме този ден, за да се убедим какво се върши днес и какви цели се преследват?

Странно е, че тя не се забелязва и не се осъзнава от писателите, обявяващи се за наследници на Вазов и националните традиции на българската литература. Те си мислят все още, че това е някакъв идейно-естетически спор или в най-лошия случай борба за разпределянето на малкото пари, които държавата се смилява да отпусне за издаване на книги, награди или помощи за писатели в нужда. Навярно затова от време на време тихо проплакват, жалват се, хленчат, молят за милост. И толкова. Най-много да кажат някоя дума срещу политиците, които не разбирали от литература, били абдикирали (тази дума те много я обичат) от задълженията си и отново кротко, мирно и тихо са завръщат в своите премиери на книги, рецензийки, взаимни потупвания по рамене - ти на мене, аз на тебе, мизерни награди, включване в жури на някой конкурс…

Но нима великите им предходници са им оставили толкова малко и не са ги научили на друго?

Да, аз ги питам докога ще свиват рамене и ще се утешават, че работата им била да пишат, а не да оправят света. Христо Ботев, Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, П. К. Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Никола Вапцаров, Валери Петров, Николай Хайтов и още много други пишеха, но и „оправяха света”, залагаха името и живота си дори за добруването на хората. Те не се жалеха, не хленчеха, макар често да умираха от недоимък и срещу тях да стреляха с истински оръжия и куршуми. Те знаеха, че срещу литературата се води война и че тази война е и срещу народа и отечеството. Те знаеха още, че в тази война не може да си безучастник и да си вярваш, че това ще те спаси. Благодарение на тях и на мнозина още други писатели литературата бе спасена.

Днес обаче на нас е възложено да я браним и спасяваме. Даваме ли си сметка за тази отговорност?

Работата на писателя е само да си пише книгите, да ги публикува и чрез тях да влияе върху обществото. И нея той трябва да умее до съвършенство, защото само тогава може да се нарече писател. Но дори и когато върши с вдъхновение и любов тази своя работа, ако е истински писател,  не може да му е безразлично какво става в това общество - особено когато то е заболяло от тежка болест и когато обругават нравствените и духовните ценности и безпардонно се разрушават нацията, националната държава и националната литература и култура. Ако е истински писател,ще впрегне таланта, уменията, ума и съвестта си и ще разбуди хората, ще им вдъхне смелост и безстрашие,  ще им покаже истината и ще ги накара да се възпротивят. Защото хората се нуждаят от такъв силен и мощен глас, който да ги събуди и поведе след себе си. Те няма да тръгнат сами, но чакат да бъдат поведени, да признаят и приемат своите будители и водители и наложат святата си воля в държавата. Кой друг освен писателят ще остави личните си грижи, за да поведе хората не за пари и богатства, а заради велика идея и за спасение на отечествения и националния дух.

Писателят няма друг интерес освен възхода и добруването на народа и литературата. Не славата, а дългът го заставя да бъде народен водач. Не се ли подчини на този свой дълг, той опорочава таланта, творчеството и живота си, обезсмисля ги и се опозорява завинаги.

Ето това писателят, обявяващ се за наследник на Вазов, трябва да осъзнае и да го приеме за своя най-висша кауза. Той трябва и да се самоидентифицира, да покаже лице, особености на таланта, енергията на своето вдъхновение и същността на своето обществено служение. За да заслужи и оправдае таланта и отдаде подареното му от Господа на своя народ и отечеството си.

Може би най-вярното негово оръжие в това служение е публицистиката, но и общественото поведение, духът на непримиримост. Мълчи ли, нещата в отечеството ни все повече ще загниват, хората ще се обезсърчават и отчайват, ще губят националното си съзнание и ще се превръщат в несъзнателна и бездушна „работна ръка”, чиято едничка цел е да бъдат „конкурентноспособни на пазара на труда”.

Тогава постмодернистите ще продължат да се ширят, да говорят и бълват лъжи и небивалици, ще поругават националните светини. Време е войната, която те отвориха и която водят с толкова сили и енергия, да бъде приета, за да бъде спряно тяхното нашествие.

Добре, ще каже някой, толкова думи, а нищо конкретно.

Тогава ще попитам колцина участваха в дискусиите, които в. „Словото днес” проведе през тази и миналата година? На пръсти се броят! И то комай на едната ръка. Ето, сега из литературното небитие се опитва да възкръсне Марин Георгиев - повторният убиец на великия поет Никола Вапцаров, за да се погаври още веднъж с неговата памет. Колцина го разобличиха и дадоха отпор на лъжите, фалшификациите и безсрамните му клевети? Той е жалък и нищо не значещ фалшификатор, но явлението, което олицетворява, е опасно, страшно дори. То трябва да се разобличи! Както и продажността и безродието, наглостта и безсрамието на подобен тип автори, които не са малко.

А нима някой възрази на опитите да се фалшифицира и отрече антифашистката съпротива и историята на Втората световна война? Българската история е най-уязвена от посегателствата на постмодернистите и неолибералите. А кой възропта срещу непрестанните промени в учебните програми на училищата и изваждането от тях на едни от най-големите ни писатели заради техния национален дух и революционна дейност. Чу би се гласът на българските писатели или воплите на двама-трима потънаха в шумотевиците на ежедневието. Нима тези явления не са достатъчно сериозни, за да бъдат подложени на разобличение? Кой да го направи? Депутатите или евродепутатите? Кой? Не е ли задължение на българските писатели да дадат решителен отпор.

Да, наследниците на Вазов не ги знаят, не ги познават, не ги чуват, не им дават да говорят по телевизиите, не ги зачитат при раздаване на национални отличия. Но как да ги знаят и познават, как да ги виждат и чуват, когато те самите са си избрали да бъдат неизвестни. И никой не им е крив за това!

Те сякаш свикнаха с това и се съсредоточиха в своя затворен кръг от колеги с еднаква участ. В него си ближат раните, окайват се, но понеже не знаят какво да сторят, правят свои вътрешни йерархии, задоволяват се с тях и се чудят защо „другите” не ги зачитат. С молби и жалби няма да стане. Смелост и решителност са необходими, за да се изметат натрапниците, продажниците и ликвидаторите на нацията, литературата и езика. Колкото и да са нагли, но и здраво окопали и закриляни от властта в държавата, каузата им позорна; с нея те са слаби, страхливи и безпомощни. Не ги гледайте, че се репчат, подскачат, пенявят се и размахват камшици. Но се разтреперват, когато видят пред себе си силата на литературата; когато им даде отпор. Защото са необразовани неподготвени. Защото са предатели! Те имат за своя трибуна предавания като „Култура.бг”, „Библиотеката”, „История.бг”, та дори и в „Панорама”. Имат и своите изданията като „Литературен вестник”, „Портал „Култура”, от където непрестанно поддържат огъня. Тази трибуна обаче може и трябва да им бъде отнета и на нея да застанат тези, които говорят с гласа на народа. И говорят на истински български език.

Пак ще попитам: страх ли ви е, колеги, та се криете в литературни четения и премиери на книги и не извисите глас, та въздухът да потрепери. Докога ще търпите тези литературни нищожества да тровят литературния въздух и съзнанията на българите. Те не са писателите, които да заслужават признание и уважение. И не от тях зависи българската литература и йерархията на литературните ценности днес. Не те са творците на българския език, за да говорят и решават какъв да е той и кой да е писател.

И понеже писателя не живее за себе си, а за своя народ и език, аз призовавам: Излез, писателю, и изпълни дълга си!