Маргарита Петкова

ОТГОВОР В ОЧИТЕ

С вас разделях по равно стаята,
хляба и на децата си млякото.
Пазех тайните ви разкаяни,
утешавах грешки разплакани.
Бях ви рамо, заемодател,
виночерпец, отдушник, къща.
Просто - бях ваш приятел.
И си вярвах, че вие - също.
Но не би. Позамогнати, сити,
поотпили доволство и слава,
ме заплюхте право в очите.
Тия същите, дето даваха.
Затова днес не ми се зловиди
да ви кажа чистосърдечно:
извинявайте, че ме обидихте,
обещавам, че няма вече.
Да не ме разберете грешно -
не подлагам и другата буза:
със една зашлевена човечност
плащам собствената си илюзия.

ПЪТЯТ КЪМ АДА

Някой ден ще науча английски.
Ще изкарам шофьорска книжка.
Ще започна да ходя на фитнес.
Ще изхвърля всичко излишно.
Ще си купя маркови рокли
и костюми в дискретни тонове.
Ще премина на сок от моркови.
Настрани ще си реша бретона.
Ще съм хладна и дистанцирана,
със премерени маниери.
Стриктно всеки свой ден ще планирам
с нова брошка върху ревера.
Ще си спретна по фън-шуй къщата.
Ще си сложа джакузи в банята.
И ще свърша всичко несвършено.
Някой ден… Ако ми е останал.

ХВЪРЛЕН КАМЪК

Не хвърлям камъни, а ги събирам.
Все някога за нещо ще потрябват.
Животът не е болка за умиране.
Когато давам, не крещя: „Ограбват ме!”

Когато взимам - не го правя скришом
и всички виждат точно колко имам.
Под всяка своя дума се подписвам
И непременно с цялото си име.

Знам колко съм удобна за мишена -
глава не скланям - виря я високо.
И коленете ми са разранени
не от пълзене, а от стръмни скокове.

От полети. От бягане с препятствия.
От щурмове „на нож!”, не за прибежки.
Що камъни по мене са запратени
от всевъзможни и безгрешни грешници!

Събирам ги. Със тях ще вдигна бойница
и щом към звездна бездна се запътя,
тя със небесен гръм за упокоя ми
връз всеки, хвърлил камък, ще се срути.