Банко П. Банков

Иван Есенски, „Доземи”, лирика, 2019, фондация „Земята и хората”

Високата поезия е изповедно лична; открива ни мисли и чувства, прозрения и въпроси, чрез които авторът търси себе си, протяга ръце да се докосне до истини, оправдаващи живота му, опрощаващи греховете му.

И колкото по-лични, сепващо откровени са думите, в колкото по-дълбоки води ни подмамват, толкова повече ги усещаме наши, отварят собствените ни очи, отключват гърлата ни, да извикаме преглъщани думи, да отвърнем глави от комформното ежедневие и да се запитаме, до тук - защо? След нас, след мен - какво?

Есенски има божата дарба да говори с гласа на всички ни, премисляйки, обхождайки собствения си мъжки извървян път през годините. Много от стиховете в тънкия сборник с цвят на крехка и вечна трева са с посвещения на поети и приятели, в тях тече назована река през родни за поета долини, под извисявали се над детството му ридове.

Но конкретиката, посвещенията не ограничават творческото безпокойство и прозрения на единствен адрес, диалогът с приятели-поети дълбочинно е шепотен или гневен разговор със света, зрял опит за надникване в промисъла на съществуването.

Магнетизмът на тези изповедни стихове е в органичното сродяване на случката, била някъде и някога, с универсалната многозначност на чувствата; в раждането на сложна, асоциативна мисъл от щедро усетената плът на битийното.

Какъв майстор е поетът да пресъздава впечатляващо природния свят, да го вмества в пространството на въображението, да рисува с думи.

В стиховете му неудържимо се надига пролетен злак, дълбинно синее лятото, ляга прашен августовски зной, навява размисли есеен листопад, сребрее ранна смръзлица.

Но поезията на Есенски преди всичко е дълбоко социална, категорично нравствена. В нея не шестват с плакатен гняв недояли и недопили си поборници за правди, не войнства сляпата напористост на безгрешника.

Призивът за справедливост, за хуманност е себевъпрос, себеукор; а достатъчно ли направих аз, достоен ли съм за мисията на твореца, нося ли честно простия, ежедневния човешки дълг?

Ще се кая, че гледах безмълвно как злото се труди -
докато малодушно понасях неправди и злост,
наплоди се наоколо хрисим народец от Юди
и клечи търпеливо, и чака да дойде Христос…

Катарзисът, себевглеждането е ту поетически извисено, ту фолклорно изчистено:

Хем си зелена, ябълко бяла,
хем си червена…
И на кого ли си домиляла
в тия премени?

Няма ги вече пойните стрини
в пътя към Струга.
И ми е тежко в тая родина
а нямам друга.

Като у всеки истински талант социалното безпокойство, нравствените главогатанки на поета са втъкани в канавата на любовното чувство, в лутането из лабиринта на интимните радости и разочарования. Изказът се усложнява, случилото се е многоизходно, акварелно загатнато:

И подир бягството ни паническо
се втурва ехо стократно…
Няма любов да не е платоническа,
щом краят й е сократов.

Или:

И все по-отчетливо си спомням
езика на градовете,
където те няма.

И ако има логика в любовта, то е в началото след всеки край:

Достатъчно е, че пониква рана
на мястото на всяка самота.

Смисловата наситеност, богатството на настроения, графично откроените заклинания или прозирни колебания са въплътени в изненадващи метафори:

Някъде високо над Тополница
зимата - красива буца сирене
зрее в саламурените облаци…

Или:

Могилите, загърбили снега,
и вятърът в прегракналите жици,
и гарванът - макар да не е птица,
а буца бедна българска тъга,
където да погледна все съм аз…

Любовните стихове на поета, „Така непоносимо е красива…”, „Отмъщение”, „Вечерни снимки”, „Адажио”, „Аморозо”, „Девет часа, площад „Гарибалди” преливат от многозвучност.

Зад привидната достъпност, споделеност на преживяването, трогва фантазна емоция на незрящия. Себично, ранимо и всеотдадено е егото. Благородна е горчивата щедрост на отстъпилия. Трудно поносима е болката от загубата и е мъдро смирението с нея.

Откровенията, посветени на това земетръсно чувство съпътстват явно или споменно поета в житейските му странствания; любовта е бряг на спасение или на оттласкване към нови противоборства, към дължими надмогвания с лукавите предизвикателства на съществуването. Видима цел или дълбоко спотаено усещане за прибежище, където да намери лек за рани, упование в безпътица.

В тези зрели стихове чувство за всеотдайност, магията на сливането с дух и тяло са пронизани приглушено от предопределеност за разминаване, за раздяла. Защото любовта е познание, надникване в душата на партньора, а ограничеността на познанието в цикъла на един живот внушава тъга.

Но на поета е отредено и в най-лични мигове да понася тежестта на мисията си, да упорства в усилието да буди спящи, да надмогва удобствата на приспособяването, съблазните на признанието и славата.

В успоредица на съкровено личните, филигранно изковани признания, мощният му талант зазвучава тръбно, в друга тоналност: „Епопея”, „Балада 1913″, „Баладична елегия”, „Опит за равноденствие”, „Дъбрава”, „18 февруари”…

В тях авторът болезнено изживява покруса от приспособенството, имитацията на протест, думкането на тенджери под звуците на „Бой последен”.

В горчиви заклинания ечи буреносен отклик на национални погроми, надига се гняв до безпаметство, „…страшен ден е заклет да въздаде справедлива нощ…, утрешна жертвена жетва иска днешна безжалостна сеитба на „… прокълнати потиснически кости…”

Защото:

Мъртвото робство ражда еничари.
Живото беси апостоли.

В тези сурови стихове се слуша народно-песенна ритмика, прозира символна фолклорна образност и заедно с това - пропити са от остра съвременна социалност, подчинени са на безпощадна логика.

Раждащото се ново трябва да разоре земята до основи, за да даде живителна кръв на дълбоко заровени легенди за справедливост, да строши родилната си черупка.

С възрастовите странствания на поета директната му социална ангажираност съблича площадната дреха, той търси философската й обосновка, отчита повелите на духовността.

Загрижен е да съхрани за поколенията стремежът към справедливост, но и към извисена нравственост. Есенски възкликва: „Та какво е поезията - оцелял от забрава живот!” И дългът на поета, въпреки всички разочарования, въпреки пораженията, е да предаде в наследство „ключето от лекокрилото детство”.

Така съзрелият творец стига до изповеди, мъдро извисени над всекидневните страсти, над екзестенциални неотложности и идеологически илюзии:

Наивен сняг
по устните ти свети.
Топи се.
Върху него пада друг.
Топи се.
А в дланта ти неусетно
топи се
моят сговорчив юмрук.

И става длан.
И нищо не остава.
И само киша
и разнежен мрак.
И вече чувствам
как ме сполетява
съдбата на един
наивен сняг.

Това извисяване над ограничеността на съществуването - независимо праведно или грешно, го води до безхитростното прозрение: трайното, вечното е в сливането с природата. „Кажете на тревата”, „Нощна балада”, „Мъжка задушница”, „Май, или балада за любовта”, „Глухарче”, „Притча” са вдъхновени химни на пантеизма. Но не в смисъл, че бог е проявен навсякъде в природата, а че човек и природа са едно жизнедаряващо и лекуващо цяло.

И цялата философия на съществуването се свежда до простото „Петле на покрив - вика утрото, а отговаря вечността”.

Поетичният свят в „Доземи” се затваря от поемата - равносметка „Хълм”. В разголен до кост диалог с вътрешното си „аз” поетът преценява житейския си път, възземанията и загубите, надеждите и компромисите в името на високи цели.

И се прекланя пред осмисления от делнични грижи, болки и тихи радости живот на близки, на приятели и съвременници; живот-мярка за суетите и заблудите, дебнещи по урвите към идеи и идеали.

В тази тънка книжка Есенски проникновено осмисля мъжкото земепребиваване, сепвано от енигмите за безразмерност на време и пространство. Пребиваване, родилно белязано от чувство за справедливост, непримиримост към явното зло и лицемерната приспособимост. Поетът тропосва житейски път, просветлен от усещане за природа, за стойност на делника. Път, стоплен от пролетно слънце, лъхащ на лятна зрялост, докоснат от есенна печал. Осмислен от приятелска дума и женска ласка.

Така в „Зимна балада” поетът стига до въпроса: „Неизживяното от мен от кой ще бъде изживяно?…”

И намира даряващия успокоение отговор:

„Ала след всички чудеса - звъна на мокрото звъниче,
въздишката и песента, денят, пиян от смях и младост,
синът ми, който днес върви към своя високосен август -
след всички тези чудеса с какво ще бъде оправдано
неизживяното от мен? Ала кое не е живяно?…”