Георги Майоров

Стефан Икога от София е от най-младото поколение поети, който не е тръпнал от комунистически идеи и социалистически строителен патос. Рожба е на демокрацията и е неин съдник. Различно изрича и своето несъгласие с времето, в което живее. Време на безволие, апатия и пълен непокизъм. Затова ,,Издателство за поезия ДА” е казало ,,Да!” на първата му книга ,,Непукистика” (2018) с 41 антинепукистични стихотворения.

Иронията е основен похват в неговия стил на писане. Като творчески дух стои над нещата в живота, но пак в тях живее и чрез тях. Не се страхува да признае, че не е ,,модерен поет”, дори онова, което не знае. В този раздиран от противоречия свят не вярва, че ,,поезията има форма и ненавижда идеята, че поезията е безформена” - против и за дадаизма. Всеки да живее по вкуса си, стига да не пречи на другите.

Критикува творчеството, излязло от релсите на нормалното, което не се чете и не се разбира, сиреч сюрреалистичното, със своята скука, но съзнателно тиражирана. Как се въртим в повтарящ се кръг, докато разберем ,,колко малък всъщност е Космосът” на човека. Води борба със скуката, която ни убива, но с текстове без поуки. Според него ,,те са за децата и бабите”. Но какво пък?! Така е устроен, така мисли.

Неговото писане е като дишането - жизнено необходимо, за да съществува. И как многообразието на непукизма е моден акорд на безразличието към всичко и от всичко. Разгаря в себе си омразата към самоувереността на носещите се надменно и ,,едновременно / имащи и искащи още от всичко по много”. Не величае и своя ,,антипод”: ,,Обичам хората. Мразя това, че са разделени / на групи лесни за мразене”. Защото бог ни е пуснал по земята недоправени.

Стефан Икога твори изкуство неизкусно, с трикове ,,над днес, над вчера, над утре и миналата година”. С мисълта, ,,че ще ни има, / дори след като сме направили последния трик - ,,Обърнат Дядо Коледа”, / и вместо да влезем, сме излезли от комина на крематориума”. Не одобрява комерсиалния начин на живот. Въпреки гръмките декларации на демокрацията за свобода, не всичко трябва да бъде разрешено на всички.

И като няма, рисува ,,си сам врати, защото истинските не се отварят”. Неспокойна душа, противоречива, неудовлетворена от нищо. И доволна от всичко. Особняк. Сякаш ,,врабче побойник в стряхата ми /му/ с орли воюва/ш/”. Устоява на гъдела на времето с преоценка на изгубеното в празно лутане, докато в огледалото на света не види себе си.

Защото повтаряме ,,основната грешка по сто пъти, / за да е перфектно изпълнена” - една банална гротеска на живота, в който сме затънали до гуша, като в тресавище, като в погнуса с постоянното ни освобождаване от свободата.

Поетът е допуснал и два-три цинизма, че като ги сверим, да разберем, че са по-малко цинични от големия цинизъм на живота. Развенчава свободията всеки да умира по своя вкус и по свое желание: ,,Всичко друго е извън твоята власт. / Освен теб всичко е друго”.

Не критикува еднаквия уют за работещия и за търтея при социализма, защото още не е бил роден, а громи уюта на своето поколение в надпреварата за повече богатства и духовна бедност. Без никакви критерии, което ражда и деца без ценностна система. Поколение на леност, празнота и гладни прозевки за още по-голяма незаинтересованост от нищо.

Поезия на многостранно развито момче, което твърди:

От всичко черпя вдъхновение.
Помагам си да стана, докато се спъвам.
Щастлив съм, не дължа на никого извинение.

И вървя навсякъде,
и на никъде не тръгвам. (,,Цимент”).

Той циментира своето верую в онова, което се казва истински живот без меркантилни трикове. За него бог е онова създание, което ,,не пита дали е удобно да седне до тебе на пейката. / Сяда и остава там, / докато си поиска”.

Своето поколение намира като талантливо лениво поколение, изпадащо в скука и депресия, с атрофирани чувства от безделието. Мъртвило без цел и посока. Защото само устремът за усъвършенстване развива виталността.