Тодорка Николова

Из „Измислих те, любов…” (2019)

СВАТБА

На Диана Г.!

Беше сватба, голяма сватба
в първия пролетен ден.
Дворът пълен, родата се радва -
красива булка, светът удивен!

Камбаните празнично бият
оркестър свири тежко хоро…
Очите си невестата крие
и е толкова тъжна, защо?…

Казват, че се жени по сметка -
женихът грозен, но имал пари.
Лицето й камък, дори не трепка,
а в душата й - огън гори?

Любимият страда, стои отсреща
и мълком гълта горчиви сълзи.
А младоженката гости посреща
и не поглежда към него дори.

И тя не крие, че също страда
ридае тихо под булото скрита.
От ръката й пръстенът пада,
а шампанското - все неотпито.

Защо ли момичето се обрича
на нелюбов, на тъжни нощи?
А лудо другият мъж обича
и дълго ще го обича още.

Най-после сватбата свърши -
гости няма, виното - изпито.
Една красива любов е прекършена
и две любящи сърца са разбити.

СТЪПКИ В СПОМЕНА

На Константин

Селце зад близките баири,
с въздишка като Божи дъх!
Тук са, Коце, твойте дири,
от тук започва моят връх!

Какво е? Песен или слово?
Плач ли е, или пък смях?
Родила бих се тук отново
където много преживях…

Ти за мен си нещо на което
дори и името не знам.
Но то лежи ми във сърцето
и до смъртта ми ще е там!…

ПОСВЕЩЕНИЕ

На внука ми Теди

Внукът ми,
който носи моето име
и си блъска главата
над английски и руски
отдавна решил е -
ще замине да учи в чужбина.

Питам го:
Как ще остави България,
нали тука роден е!
И тука живял е…
А той ми отвръща уверено:
за мене България е отмиляла…

Не го разбирам!
А и да искам едва ли ще мога.
Но не искам внукът ми да замине.
И всяка вечер заспивам с тревога -
децата ни бягат в чужбина….
Аз разбирам защо?
Но да ги спра - не мога…

УРОК ПО КИТАРА

На Теодор

Тиха мелодия на китара.
Привечер.
Времето почти е спряло.
Свири внукът ми.
Първи уроци -
трепетни струни.
Мълчим.
Няма нужда от думи -
свири внукът ми.
Мелодията - тиха, игрива,
а аз, наивницата, мечтая
все така да го слушам -
докато съм жива…

ПРЕДИ ДА ЗАСПЯ

Какво е корен?
Аз не знам и не искам да питам,
но усещам острия дъх на люляк
и тропот от конски копита.

Какво е родина?
Знам и няма да питам,
но сърцето ми бие тревога -
откънтели са древните конски копита,
а Родината, Господи - в изнемога…

Какво е смъртта?
Тя е тази, която слага кръста на всичко,
съхне коренът, няма страдание -
една внезапна сълза по лицето се стича.

В КРАЯ НА ДНИТЕ МИ

Животът ми - като кълбо от прежда,
мотая го година след година.
И както искам все не се подрежда,
минава просто - ден да дойде и да мине.

Така умряха и последните надежди,
снегът в косите ми отдавна натежава.
Дявол да я вземе тази гнила прежда
все къса се и нищо не решава.

Животът ми - браздулици във угар -
премина само в черно и във бяло.
Нанасяше ми удари от упор,
но всичко е отдавна отболяло.

Животът ми бележи вече края,
Домотавам и последното кълбо.
Каква ли ще е равносметката? Не зная!
Живяла съм навярно за било и не било.

О, да! Отдавна знам, настъпва краят,
чертата сложих на било и не било.
Кълбото си житейско спирам да мотая.
Заклевам се! От утре ще ми бъде все едно.

В Отвъдното не правят равносметка.
В Отвъдното цари любов и мир.
Не искат да си плащаш сметката,
дори те черпят с Божи еликсир.

Животът ми - като кълбо от прежда
изтече като пясък между пръстите.
Не слагайте в ковчега ми изгнила прежда
и престанете да се кръстите…

ПЕСНИЧКА ЗА ДИВИТЕ КОНЕ

Конете, дивите коне -
пак веят буйните си гриви.
Не спират и за миг поне,
и винаги са толкова красиви.

Конете, дивите коне
копита удрят с искри в мрака.
Къде отивате, къде?
Едва ли някой някъде ви чака.

Конете, дивите коне -
свободни, волни като вятър
летят под синьото небе,
а под тях кънти земята.

Конете, дивите коне.
Като видения във мрака,
като в картина на Моне.
Отиват там,
където никой не ги чака.

ЗА ДРУГОТО - ЗАБРАВЕТЕ!

Моят свят е толкова малък,
че се побира в един прозорец.
Три дървета, улица и ограда
и врабчета, които шумно спорят.

Сутрин се будя от песен на птица,
а вечер заспивам с лая на кучета.
И сънувам живота си - броеница,
белязана с лицата на внуците.

А внуците, са много далече
отдавна забравили родния дом.
И тъй живеят - без корен, обречени
да сънуват България мълчешком.

Светът ми побран е в един квадрат
от рамки, стъкла и…надежда.
През тях виждам пътищата обратно
но по важност не ги подреждам.

По един от тях ще дойдат внуците,
за да сложат на гроба ми цвете.
Ще послушат как пеят капчуците…
Толкова! А за другото - забравете!…

ЖИВЕЙ НАПУК!

На Оля!

Не казвай никога: „До тук!”
Назад не се обръщай, забрави!…
Живей на злобата напук -
пред тебе има много дни.

Не казвай никога: „До тук!”
Не го изричай! Не! Недей…
Дори и да те удрят с чук
ти пак усмихвай се, живей!

Недей, не стой на кръстопът -
родена си на важна дата.
Пред теб се вие дълъг път
и той те води към… децата!

МЪРТВИТЕ ПОЕТИ

Посвещавам на онези поети,
които вече не са сред нас…

Отиват си, отиват си поетите
последната си строфа недописали.
А ореолите им в нас, самите светят
от тяхната поезия орисани.

Отиват си поетите, отиват си
с взривени от римуване сърца.
А в небитието сигурно се сливат
в една изпълнена с любов душа.

Поетите отиват си внезапно
с усмивка и с химикал в ръка.
Изпращаме ги мълком, непонятно,
без да пророним жалостна сълза.

Напускат ни, поетите, напускат,
родени под неласкава звезда.
Но дълго в сънищата ни препускат
върху криле, обяздили нощта.

Живеем без поетите, живеем,
но строфите им знаем наизуст.
Не можем никак да ги отболеем,
без тях самотно е. И пусто…

ФИЛОСОФСКО

Една въздишка в миг докосна ми сърцето,
притихна и остана там.
Навън разбунено бушуваше морето
и удряше брега сърдит. И ням…

Денят се раждаше на чайките в очите
с усмивката на първите лъчи.
Не! Вие няма да ме победите -
въздишката от вас ще ме спаси.

Керамоти - Гърция, септември 2017 г.

КЪСНО НОЩЕМ

В таверната,
край старото пристанище
сервират само узо и калмари.
В онази нощ
морето тихо спеше
люляно от легенди стари.
Гъркът,
прегърнал своето бузуки,
допи последното си питие…
И бавно тръгна.
Толкова самотен бе в нощта,
чак морето тихичко проплака.
Будеха се чайките
и с крясъци раздираха
самотното небе.
А после дружно
литнаха към изгрева,
за да докарат утрото.
И то дойде.
Слънцето изгря и с топлата си длан
изтри от всичките прозорци
сенките тревожни на нощта,
дори гърка с бузукито…
И неговата самота.
Едва тогава
морето се успокои, притихна
и заспа във люлката на първите лъчи.

Керамоти - Гърция

МИСЛЯ ЗА ДЕНЯ…

Мисля за деня, във който няма да ме има.
Изгревът навярно ще е кърваво червен
и ще предвещава дълга и студена зима.
И пак ще съмне! Но този път без мен…

Мисля за деня, във който няма да ме има!
Ще бъде тъжен, разбира се, но не за всички,
а за онези, които ме наричаха любима,
изричаха и името ми, но на срички.

Мисля за деня, във който няма да ме има!
И след мен светът ще си остане същия.
Но аз ще бъда вече там, в незримото
и ще ви гледам как за мен се кръстите.

Мисля за деня, във който няма да ме има!
Житейския си пъзел подредих докрай.
На връщане не се надявам, немислимо е…
Пред мен стои врата -
на нея пише „Ад” и „Рай”!

АКО ЗАЖАЛИШ…

На д-р Тотко Найденов

Ако зажалиш някога…
Недей! Не си го причинявай!
Жали се за верния приятел,
жали се за истинска любов.
Предателят остава си предател -
когато и за прошка е готов.
А любовта, която си отива
не заслужава болка и сълзи.
Не си го причинявай!
Не! Не бива…
Дори когато много те боли.
Боли от загубата на приятел,
боли и от предадена любов.
Но ти не страдай за любов, която
не носи Божи благослов!
Недей! Не си го причинявай
дори и ако зажалиш някой ден!
Вярно е, че белегът остава,
но нека той да е благословен.
А ти прости, прости на всички,
които те предадоха - прости!
И забрави кога си ги обичал,
Прости им! И не ги вини!…
Чуваш ли?
Не си го причинявай!
Знам, че болка още те гори…
Помни - измяната не се прощава
и от Отвъдното дори…

ПЛАЧ И ПЕСЕН

Песента долетя изведнъж -
тъжна песен, а грабва сърцето.
Върху паважа се лееше дъжд
беше сиво и мрачно небето.

Кой ли пее в дъждовния ден
и излива душата си в песен?
Може би за любов е роден
и на силни криле е понесен?…

А може би песента беше плач -
за нещо прекрасно, отдавна било…
А човекът самотен и тъжен по здрач -
просто пее и плаче - в едно…

ТОЛКОВА МАЛКО ИСКАМ, ГОСПОДИ…

На моите внуци Константин и Теодор

Колко малко искам, Господи,
толкова мъничко
колкото грахово зърно!
Имам своя мечта - да доживея дните си
там, където съм се родила.
Да не съхнат корените ми
и да ми дават от своята сила.
Онази сила, която ми е нужна,
за да дочакам утрото на своя залез
когато от другия край на света
ще пристигнат моите внуци.
И ще ми донесат своят обич,
ще ме прегърнат с любов
и аз ще стана техният корен…

ЖИВ СИ…

На Иван Николов

Не! Не вярвам, че вече те няма,
въпреки опустялата ни къща.
Знам, за теб смъртта беше измама -
всичко взема и нищо не връща.

Ироничната ти усмивка е жива,
загадъчният ти поглед поглъща.
Не, ти от мен не си си отивал
и аз не чакам завръщането ти.

Ти си тук! Дори чувам гласа ти.
В пепелника цигарата ти още дими.
А пред прозореца се вие пътят,
по който понякога идваш ти.

Сядаш тихо до мене като преди -
не говориш, а и има ли смисъл!
Ти си тук, на прага са твойте следи,
а над двама ни - Божията промисъл.

Не, не вярвам, че тебе те няма!
Ти си жив, ти си тук, ти си с мене.
Прав си - смъртта може и да е измама,
но сама решава кога и кого да вземе…

ПРЕДИ ДА СИ ТРЪГНЕШ…

В оня единствен, последен миг,
когато си тръгваш завинаги,
не вземай нищо със себе си!
Остави своето минало,
остави своите спомени
и се сбогувай!
Сбогувай се първо със слънцето
и със птиците се сбогувай!
После поискай прошка
от всички,
които си наранявал.
И тогава тръгни по пътя
от който връщане няма.
Но миг преди да прекрачиш в Отвъдното,
не забравяй само едно -
малка частичка,
като грахово зрънце, вземи си
от своята първа любов!
Тя ще ти свети в тунела
и ще те води по пътя
по който не си минавал.
Твоята първа любов,
а може би и последна
ще тръгне заедно с тебе
без да пита къде отиваш.
Ти сигурно ще я усетиш
като пламъче малко, игриво,
което ти свети по пътя
и те води към нищото.
Затова, когато си тръгваш завинаги
нищо друго не вземай със себе си.

ТАКА ТЕ ПОМНЯ…

На актрисата Вяра Делчева

Една жена върви по тротоара,
тополите тържествено се кланят.
Легендата е стара, много стара
цитирам си я винаги по памет.

Жената е актриса. Достолепна,
загадъчна, красива. Като фея.
Пристъпва бавно, сякаш се досеща
за погледите мъжки подир нея.

Върви жената, разпуснала косите,
а вятърът играе си със тях.
Сякаш моли се да и простите,
защото дълго е живяла в грях.

Но грях ли е това, че е красива,
грях ли са в краката и мъжете?
Ролята на Жулиета й отива,
а за останалото - забравете!

Една жена върви по тротоара,
пристъпва бавно и с бастун в ръка.
Кой казва, че актрисата е стара,
та тя самата днес е любовта.

КОРЕН ВЪВ ВЕЧНОСТТА

На мама

Знаеш ли, мамо, колко много боли
от това, че тебе отдавна те няма?
А животът не спира, животът върви,
и смъртта, оказва се, не е измама.

Тя те взе, раздели ни толкова рано,
дори не можахме да се простим.
Днес ти искам прошката, мамо,
без нея живея непредвидимо.

Бури връхлитаха, снегове валяха,
летата бяха сухи и много горещи.
Самотни дните ми без тебе бяха -
утешавах се с паленето на свещи.

Отиде си, но духът ти в мене остана,
научи ме на толкова много неща.
Тревогата да ме удря като камбана,
а доброто да не приемам за суета.

Да вярвам на хората, да им помагам,
с добро да срещам всяко сторено зло.
От хорската завист да не страдам,
а от болката да не ми е все едно.

Благодаря, мамо, за всичките ти уроци,
за босоногото ми детство, за младостта…
Ти знаеш ли днес за мене какво си -
коренът, който остава във вечността.

МИНУТА СЛАВА

Мигът на славата ме връхлетя
и не за ден, и не за два,
а беше само за една минута
почти неважна. И почти нечута.

Славата наистина дойде при мен
и в оня миг благословен
ме завъртя като вихрушка
наистина, а не на ужким.

Аз не повярвах, но се случи
който не знаеше и той научи
какъв талант била съм аз.
О, Господи, дали съм в час!

Но звездният ми миг отмина
и нещо вътре в мен се срина -
какви звезди, каква ти слава
аз обикновен човек оставам!…

ТАЗИ МОЯ ИЛЮЗИЯ - СЪБОТА

Събота! Коледа моя!…
Тъй очаквана!
Моя Нова година.
И Великден.
В събота идват децата ми -
посвещават деня си на мен.
Така е от много години -
вече не помня кога
нарекох моите празници
с точното име - Събота.
Масата е с нова покривка.
А виното - сухо.
И бяло…
Но днес двата стола са празни,
а къщата оглушава.
Няма ги внуците.
Те отдавна пътуват
по чуждите пътища
от които връщане няма.
А за мен остава само една илюзия.
И една измама.
С точното име - Събота.

ИСТИНСКИ СМЕ

На Вили Ро

Животът ни създаден е за други.
Но не за нас. Но не за нас.
Любовници ли сме, или съпруги,
говорим винаги със собствен глас.

Дали обичаме или пък мразим,
го правим искрено. И не мълчим.
Не страдаме от черна завист -
Живеем и без маски, и без грим.

И ако днес лудуваме с приятели,
то утре можем да се бием с тях.
На мереното слово почитатели
знаем какво е прошка. А и грях.

Животът ни е странен и различен,
животът ни не се дели на две.
Когато мразим или пък обичаме
го правим както можем - от сърце.

Душите ни са крехки. И раними.
Но истински сме - с греховете.
А от нас написаните рими
ще останат и през вековете.