Георги Майоров

Издателска къща ,,Знаци” в Бургас е извадила от морето на сюрреализма дебютната книга на Полина-Десислава Батешкова от Варна ,,Шепоти” (2018), която е възприета като ,,най-добра поезия в Националния литературен конкурс ,,Море” 2018 г.”.

Сега авторката изучава бакалавърска програма в Пловдивския университет ,,Паисий Хилендарски”.

Натуралистично, но интересно е оформена корицата от Албена Попова с колаж - от устата на риба излиза изтеглено с брадичката напред част от лицето на момиче, а под него вълнообразно и ръкописно е изписано: ,,навътре са солени мислите…”.

Това ме провокира да я разгърна и дегустирам солени, безсолни, вкусни или безвкусни са стиховете в мрежата на Полина-Десислава.

От най-новата поетична вълна на родените през 90-те години на отминалия ХХ век, тази поетеса по-трезво е теглила своята мрежа, надавала е ухо на подводните течения през годините и в по-спокойни води е композирала улова в три мрежи - ,,Тихо”, ,,Все по-тихо” и ,,Ехо”.

Всичко това навежда на мисълта, че нещо постепенно се утаявало и като ехо се появява в стихове.

Ехо като живот, творчески процес, или какво друго нещо ще е това, ще видим?!

Книгата започва с мотото:

Нещо вътре все решава да загине.
Нещо вътре все се вглежда нагоре.
Краят също завършва с двустишие:
Всичко измисля смисъл от нищо.
Само човекът го търси навсякъде.

И се питаме къде се вглежда, какво измисля и какъв смисъл търси навсякъде младата поетеса?

Нейните сетива като сонарен апарат проникват дълбочинно. Търсенията са многопосочни - от модерността на съвременния живот до хаотичния избор на своя път. От вещоманията до обезпредметения духовен свят. От преживяното безгрижие в семейството до зажегленото в хомота на недъзите. От имането до нямането.

Тих социален сюрреализъм, без да отминава и сърдечния порив на предричаното и несбъднатото с любимия. И всичко се диктува от върховата интуиция в различията и приликите между индивидите. Нещо като неопределена определеност. В такъв диапазон шептят стиховете.

Лиричната героиня с право търси своето място в живота и творчеството. Но се люшка от противоречиви зависимости. В този смисъл и стиховете бленуват неопределен тематичен свят с изявената сюрреалистична форма. А всичко това отеква като нейна предопределеност за поетеса.

Тя има естествени дадености и заложби, но хаосът от противоречиви, необосновани или несвързани мисли следва да се въведе в поетичен ред и се получи една по-строго организирана поетична материя.

Възникналите неочаквани хрумвания сами за себе си имат смисъл дори като упражнение във философстване, но в общия контекст на дадено стихотворение все още не правят поезия. Те са нещо като модерен хибрид с технологична джендър неопределеност. И се случва нежеланото - естествено надареният глас се рее сред сюрреалистична пустия. Същевременно в нея зрее естествен талант. И има всички дадености да намери своя поетичен оазис.

Авторката се опитва да опитоми живота, но от прекомерната му употреба тя като субект изстива и използва отвлечени метафори като ,,закърпена утеха”, ,,ръждясали нокти”, ,,граблив вятър”, ,,съвестни останки”, ,,безсънни светлини”, ,,нажежени устни”, ,,клаксон на света”, които се възприемат повече като маниерничене отколкото като художествени средства.

По същия начин идва и парадоксът градът да се сравнява с ,,мъж, преживял жените”, заедно с ,,цялото им вродено лицемерие / и всичките им бутафорни думи, / счупени токчета, размазани гримове / и премълчани любови нощем”.

Много правдиво осмива градската суетня и човешката суета, любопитно ,,опипва” нравите и допусканите грешки ,,свити в юмрука на времето, / което винаги удря късно”, а семейството се обрича на самота. Пагубно време. Време на безличието във всеки сюжет на живота, изтъргувал хранилката на справедливостта при ,,вечното търсене на дома” с очаквано завръщане във ,,въображаемата мечта”.

Поезия приглушено бунтарство, което бавно узрява в ехо. От ,,тихо”, ,,все по-тихо” до ехо”-то, когато:

ЕДИН ДЕН ЩЕ СИ ПРОСТИМ
несподелените залези,
а ръцете ни ще дирижират
пулса на всеобщото сърце,
на невидимото сбъдване,
което отрича поясненията и
незначителните обещания,
тогава ще се съгласим и с
най-дребнавите истини,
ще обикнем някак ненадейно
и с присмех ще си спомняме
копнежа по безчувственото
кимане с глава пред красотата.

Книгата като цялост ни доказва, че Паулина-Десислава е по-умерена сред първата демонстративна вълна поети на демокрацията в посттоталитарното ни общество.

Защото нейната поезия съзрява в естествено надарения й поетичен глас със земно привличане и чаровно отблъскване.