ПРОСТЕТЕ ТИХИТЕ ОКОВИ…
***
Простете тихите окови
на покорените ни висоти,
несподелените любови
и споделените некрасоти.
Простете ревността и мрака,
на сбъднатите тази нощ мечти
и този, дето още чака
и търси смелостта да си прости.
Простете мъката голяма
от скъсания недописан стих.
Как искам да е жива мама
и да ми каже тихо „Аз простих”.
Простете тихите окови
и споделените некрасоти,
несподелените любови
на покорените ни висоти.
БРУНАТЕ
Тръгна първи.
Не спря този път
пред стиха засиял в полумрака.
Тръгна, за да премине отвъд
и разбира се, нея да чака.
А в неделя е шарен градът
между езерото и луната.
С красота го изпрати светът
от Нея към светлината.
Тя оправи бомбето, бастуна
(заплатил на таланта цената).
Устните и очите целуна,
лист хартия му сложи в ръката.
Не заплака. Погали челото.
През тавана се срути небето,
изкрещя в отчаяние злото -
„Няма смърт, няма смърт за поета.”
Той ще пее и пролет и есен
в свойта болка, безмълвен и тих.
Свободата е „Кървава песен”,
трудна радост е честният стих.
И не щеш ли, сърцето й пръснато
се събра в неочаквана радост.
Та той е тук. И ще е същият
завинаги, „докле е младост”.
Е, сбогом! Щастието да си път
е само на поетите познато.
От Трявна тръгнал те позна светът.
И тихо си замина
от Брунате.
