Драгни Драгнев

КОПНЕЖ

Не е далече пролетта… Не е далече…
Зад три могили с облачета тича…
Оттам - след вятъра по пътищата млечни.
До стъпките на първото кокиче.

Не е далече… Утре-вдругиден ще блесне
до сърчицата на тревите, ще повдига
клепача на капчука - да започне песен
и да чете на дъжд и слънце книгата.

На път е вече пролетта… Но редно е все пак
кокичето да й даде с калпачето си знак…

МОМИЧЕТА

Те слизат от небето, но звезди не са.
Момичета почти на осемнайсет…
Красиви, девствени - не е дошъл часът
за обич да им скъсат еделвайси…

Но бърза в тях животът, пощурява в тях,
извива им в любовен танц телата…
По устните им сипва таен срам и страх,
но те сами изкачват планината…

А горе, на върха, от бездната на лакът,
до всеки еделвайс момчета чакат…

ТОГАВА

Когато укротя сърцето и ума ти,
но не с вълшебни думи - с тишината,
изтекла от очите ми и много пъти
разпъната до теб и в теб самата…

Когато вятър по прозорците ни хлопа
и носи нощ и сънища на рамо,
покарва песен и расте от нея вопъл -
душата ми в душата ти припламва…

Тогава и светът над нас се умълчава
да чуе шепота в телата ни… Тогава…

ЗАВИНАГИ

Усмихвам се на мисълта, приклекнала в ума ми,
внезапно придошла на път да ми напомни
за теб и за нощта - налята с вино стомна…
Нали и двамата я носехме, додето съмне…

Не удържахме - стомната се пукна и начупи.
И ние тайно - упоени, отмалели -
напук събрахме любовта си белег в белег
и се прегърнахме завинаги в една хралупа.

Усмихвам се на мисълта, която още
спохожда тихо всичките ми дни и нощи.

ЖЕНАТА НА ПОЕТА

Жената на поета няма равна… Тя е
грехът и музата, небето, храмът…
Над нощите му бди, с възторга му сияе -
той пише стихове на голото й рамо…

Когато се изгуби и затъне в мрака,
ще я намери той, с любов ще я нахрани,
в сърцето си ще я заключи да го чака
и до последен дъх да му измива раните.

Дори невидима - жената на поета -
във песните му нежно рамото й свети.

ПЪТ КЪМ ЛЯТОТО

Колко път ще извървим до лятото - не зная.
Колко страх и зло ще ни завари утре още…
Здрави ли сме, болни ли сме…Но не идва краят.
Ще вървим, додето свършат всички дни и нощи.

Вероятно ще намерим пролетта до хълма
неспокойна - слънцето да моли и да иска
раменете й да стопли, с небеса да я напълни
и да слиза до нивята и тревите близко…

Пътят ни до лятото все пак от нас зависи
вкусен ли ще е животът или кисел…

СЯНКА НА ЖИВОТ

Притичва сянка върху рамото на дните.
По слънце стъпва… Прекосява дъжд и сняг…
Не се катери по небето и не пита
защо е пълна със мълчание и мрак…

Следи ме тя…И безпогрешно ме издава
кога съм горд и тъжен - и кога сломен…
Записва в пътищата ми позор и слава…
Не е ли сянка на живот животът в мен?

Не е, не е - повтарям в крак със нея.
Остана ли без сянка - не живея.

ОБИЧАМ

Обичам думите, когато ми говориш…
Красиви… Пълнят на душата ми просторите.
Усмихват се и лягат в мен спокойни, мили.
Обичам ги - на любовта ни дават сила.

Понякога се мръщят, носят гняв и вопли
И дълго зъзнат… И не могат да ни стоплят,
додето надълбоко в нас гнездо постилат…
Обичам ги - на любовта ни дават сила.

Но животът бърза във дома ни да нахлуе
и цигулката на детски смях и плач да чуе.

ЖЪТВА

Сега е юли… Дълъг зноен път
като главня в далечината блика.
И посред сватби на щурци и лятна смърт
новородено зърно вика…
Гласът на хляба въздуха сече.
И хлътва небосклонът сред житата.
Като пробита стомна слънцето тече
и всеки миг ще падне на земята.
Жътварят иде… Той ще утеши
гнева на всяка нива, всяко зърно.
И може в своя унес да сгреши
в душата ми да влезе и да жъне…

ВАДИ

По улиците тънки вади криволичат
и вие се водата с дългото езиче…
Ще си намерят вкупом път, оттам - в нивята.
Дано не им попречи слънце или вятър.

Тъй гладни за вода са нивите отколе
и стъбълцата крехки все за дъжд се молят.
Но вадите утихват… Гледай… Ето…
И мълком слънцето ги дърпа към небето.

Къде остана вятърът…Къде избяга…
Повлича вадите на слънцето до прага.

ЗЪРНАХ ЕСЕНТА

Още ни мами лятото с целувки къси.
Още по раменете му слънцето търчи,
додето есента наблизо пепел ръси
и угасват на тревите сухите очи.

Зърнах есента, но за ръкава ме дърпат
стъпките, мислите, стихнали насред път.
Вика ме нивата, размахала кърпа -
във душата й още жътвите звънят.

Ще се върна ли…И докога ще остана…
Есента е у мен - като път върху рана…

ЛИСТОПАДИ

В черупката на тоя ден живея още.
Помилва ме по изгрев… Даде ми да пия
от слънчевото мляко, издоено снощи…
И пих, додето чух по пладне олелия…

По пладне вятърът довея листопади.
В мъгла ги потопи… Повлече ги в небето.
А привечер, преди съня, зрънца ми даде
да ги посея утре - в дните ми да светят.

Дойде ли есента… Гнездо ли сви до мене…
Или отдавна скита в кръвта ми упоена.

ОЩЕ НОСЯ ДУМИ

Искам още много думи да намеря
във сърцето си - и да ги нося като мъж.
Да ги шепна на обяд и на вечеря.
Да ги чуваш сутрин с капките роса и дъжд.

Нажалиха ме годините… Тежат ми…
Оредяват стъпките ми… Болка премълчавам.
Още зрее в мен животът - няма жътви.
Думите ми гаснат в пепел, а не спят в жарава.

Ден и нощ се лутам в сянката на есента си.
Още нося думи… Но горчиви и навъсени.

КЪСНА ЕСЕН

Разшаваха се… Оживяха семената…
И вече пъплят в нивите без страх.
По рамото им вятър запъхтян ще мята
могили сняг и сам ще бди над тях…

Сеячът знае - сгушени едно до друго
в постеля бяла няма да заспят,
а ще растат на крак във острите си гугли,
Ще си пробиват към небето път…

На добър час на зимата до прага.
От утре пръв за жътвата се стягам.

ДЪРЖИ МЕ ЗА РЪКА

Не е последната ми есен и не е
на дните ми прозорецът затворен.
Не ме преследват нощем дивите коне.
На покрива ми кукумявка не говори.

Животът ми е есенен, но и нащрек
дали цветя поливам и сънувам пролет.
Държи ме за ръка като добър човек,
когото съм обичал от душа, на воля…

Не зная само есента у мен дали
ще бди, когато зимата ме заболи…

ОЩЕ И ОЩЕ

Между есен и зима съм спрял тоя ден.
С небеса във очите ми пъстър се вие -
нито жълт-прежълтял, нито бял и студен -
и сърцето му в мен до сърцето ми бие…

Всъщност аз на ръце го люлея и знам,
че без него едва ли съм жив и живея.
Или нямам кураж, нито силица грам
да посрещна нощта, после зимата в нея.

Не е свършил денят ми - още събира, още
люлее на тоя свят всичките дни и нощи.

ЯНУАРИ

Видях какво е януари… Дълго взрян
в лицето му, броях, кръстосвах дните.
Ту бяла риза вее, ту носи дъждобран
или като пиян нозе преплита…

Защо ми е такъв с оскъдица от сняг
и без постеля топла над нивята..
Нехаен… Без характер… Кривнат знак…
Подсмихва се като че сипва лято.

Виж, лика-прилика сме с януари -
капризите си вкупом в нас повтаря…