Лозан Такев

Росен Петров го каза най-точно. Тези дни България се нарича Стефан Данаилов. И така трябва да бъде. Бях близък с Данаилов и в двата века. Усещах добротата и обаянието му, което владееше всички. Чудесен актьор. Можеше да те натъжи, да те развесели, да ти вдъхне самочувствие… Умееше да владее аудиторията и компанията…

Помня като се върна от поклонението на Сава Хашъмов, един друг голям актьор в Народния театър, как въздъхна огорчен. Каза: „Човек трябва да знае и кога да умре”. Изплака го с болка. Само десетина души изпратили Хашъмов и то предимно сценични работници… И почти никой не разбра, че си е отишъл прекрасен творец, благ характер с великолепни роли, предимно в театъра и телевизията…

Тази година се сбогувахме с Мирослав Миндов, с Виолета Гиндева, с Иван Ласкин, с Васил Димитров, с Йосиф Шамли, с Николай Узунов, Николай Николаев, с Цветана Гълъбова, първата телевизионна говорителка …Почти незабелязано се простихме с Христина Ангелакова, режисьора Димитър Петров, Вели Чаушев, Панчо Панчев - Дядо Пънч, Ванча Дойчева, Юлиян Вучков, със сестрата на Стефан Росица Данаилова, оставила над 250 роли в киното, театъра и телевизията, с много други известни и знакови творци, писатели, композитори, певци, хора на духа …Повечето от тях си отиват незабелязано и тихо, без да натрапват ритуално очакваното или внезапно отсъствие…

Стефан Данаилов е наистина легенда за кино, телевизия, за театъра. Той обичаше и телевизията, и киното и театъра. Игра на сцената болен… И всички те - кино, телевизия, театрална сцена го обичаха. Привързаността и предаността бяха взаимни… Помним и цитираме ролите му. Знакови са репликите: „От земята българска един камен не давам…”, след като дава любимия си кон, наложницата Велислава… Повтаряме често „Ти знаеш ли, че имаш страшни очи!?” И десетки други изречения ще ни спохождат и утре…

И си мисля дали щеше да бъде същото, ако Стефан Данаилов беше само първокласен безпогрешен актьор, като някои от по-горе споменатите имена, ако беше само Борис Първи, Княз Светослав Тертер, Яким от „Дами канят”, Панчо от „От нищо нещо”, Бате Серго от „На всеки километър”, Пантера от „Черните ангели”, ако беше само българския Ален Делон, ако само го помнехме от лентата, от сцената, от телевизията?

Да припомним: Ламбо беше партиен секретар в Народния театър „Иван Вазов” в миналия век, общественик и в двата века, делегат на последните няколко конгреси на БСП, член на ръководството на левицата, народен представител, министър на културата, кандидат за вицепрезидент, професор в НАТФИЗ, стана Мастера за своите възпитаници, беше опора и надежда на хората в ляво…

И заслужено получи всички аплодисменти - и приживе, и посмъртно… Просто нямаше как да не отдадат почит и президентът, и премиерът, и парламентарният шеф, и министърът на културата, и партийни лидери, и студенти, и актьори, без разлика от идеологически и партийни пристрастия и принадлежност…

И тези дни България наистина ще се нарича Стефан Данаилов… Ще се въртят стари ленти по повечето телевизионни канали, ще се препечатват интервюта и спомени… Но не само заради таланта в изкуството му, а и заради изкуството му да бъде и урок по начин на живот и отдаденост на една идея, по „непресторено рицарство”, да бъде и „легенда” и „епоха”, да бъде любимец на няколко поколения българи…