Йордан Петров

Денят бе тих и спокоен, когато изведнъж кучетата залаяха силно и злобно като на вълк.

“Какъв вълк посред бял ден?”- запита се Никола и се изправи.

Овчарят и цялото стадо гледаха в посоката, откъдето ехтеше кучешкият лай.

“Ама те наистина лаят на вълк!” - удиви се младият човек и стисна купената си неотдавна пушка “Манлихер”. Той бързо се изкачи на близкото хълмче, последван от жълтото куче. То бе почти оглушало от старост и не бе разбрало какво става, но винаги вървеше до Никола. Казваха му да се отърве от него, но той не даваше и дума да се продума. Вслушваше се единствено в гласа на сърцето си, който му казваше: Нека живее! Толкова години е служило вярно! „Жълтуш” - така го нарече в първия ден, когато го доведе при стадото. Младото и силно тогава куче по цял ден обикаляше овцете и лаят му се чуваше ту пред кошарата, ту зад нея. Прогони стотици вълци и посрещаше с лай всеки, който приближеше наоколо.

Оттук се виждаше далеко. Напряко през долината бягаше голям вълк-единак. След него с оглушителен лай препускаха неговите кучета. Отдалече долу сякаш се търкаляха няколко разноцветни облечени в козина топки - голямата и сива отпред бе на вълка,  а трите по-малки -  кучетата след нея.

Единакът изглежда идваше отдалече и не бе успял по тъмно да прекоси откритото пространство, където сега пасяха стадата. Той се бе крил в края на дъбравата, но подплашен от нещо, бе тръгнал да прекосява опасното за него през деня, открито поле. Вълкът бягаше към малката рекичка, зад която тъмнееше гората “Темната шума”.

Никола побутна старото си куче, което отправи към него своите уморени от времето очи, сякаш питаше: „Какво има, какво става?”

Щом кучето го погледна, овчарят вдигна показалец в пространството… Кучето настръхна, с този знак винаги му посочваха неприятел. То се напрегна за миг и се устреми натам, където му сочеше пръстът…

Долу, на ширналата се поляна, след вълка пръв пред овчарските кучета, тичаше вълкодавът Шарко. Името си бе получил от черните петна по козината. Той бе най-бърз и ловък от всички. Кучето видимо скъсяваше разстоянието и всеки миг щеше да настигне вълка. При последния си отскок то връхлетя върху му и с цялата сила на инерцията си го блъсна отзад. Горският хищник се прекатури няколко пъти, кучето също. После то скочи на крака, но вълкът се отскубна от нападателя и продължи спасителния си бяг. Кучето събаряше вълка и с тази изпитана тактика го забавяше, докато го настигнат и другите кучета и заедно да му налетят. Само то не можеше да задържи по-силния от него вълк и затова пак се засили. Отново връхлетя, но единакът го очакваше, отскочи и ловко избягна схватката.

„Едно куче как ще удържи вълк-единак? -  помисли си Никола. - Като през целия си живот яде само хляб и тук-там някой кокал.” Човекът даже понякога и от хляба спестяваше.

За кучетата селяните забъркваха тестени топки от ечемик, които изпичаха. Понякога към това брашно прибавяха и царевично. Тези топки от лошо, престаряло брашно и тесто, те никога не нарекоха хляб, а само “топки за кучета”. С тази храна постоянните пазачи на овцете обикаляха стадата през целия си живот и това бе единствената им отплата за големия труд.

Сега Шарко само успяваше да забави вълчия бяг, докато другите кучета вече го настигаха. Никола знаеше как ще свърши гонитбата. Ако той не се намесеше да помогне на кучетата, вълкът щеше да избяга. Дори да му налетят всичките, единакът  щеше да е краен победител, защото беше по-силен, по-ловък и по-хитър от тях. А останеше ли на свобода - пак щеше да пакости на хората.

При следващото боричкане, вълкът бе настигнат и от останалите кучета. Още малко и те щяха да са вкупом върху него. Хищникът усети това и вместо да се сдави, изведнъж се завъртя и пъхна задницата си в близкия до него храст, който местните хора тук наричаха “кара челия”. Извън храста останаха само предните му лапи и едрата глава. Кучетата го наобиколиха и настървено лаеха. Дойде и старият Жълтуш. Той се опита да влезе в храста, но не успя. Острите бодли на кара челията го спираха. Единакът натискаше гърба си в бодлите, които се забиваха в него и тракаше с острите си зъби срещу злобно обикалящите го кучета. Тук той се чувстваше сигурен във временното си убежище.

Сега трябваше да се намеси Никола, както бе правил много пъти. Трябваше да отиде близо до вълка и да го гръмне с пушката отзад, за да не нарани кучетата. Нужно бе само да го улучи, останалото довършваха кучетата, въпреки, че се бе случвало и тогава вълкът да се измъкне.

Кучешкият лай бе съвсем освирепял. Шарко и останалите беснееха около вълка, блъскаха се, подскачаха ту на ляво, ту на дясно. Мъчеха се да го достигнат и с това взаимно си пречеха. Така се уморяваха все повече и повече. Хищникът знаеше това и търпеливо изчакваше кучетата да се изморят и да им се изплъзне, освен ако не дойдеше овчарят.

Но днес Никола не можеше да помогне. Беше сам със стадото и не искаше да го оставя без надзор - пък било то и за кожата на голям единак. Можеше ли той да знае сега - от кого бяга вълкът посред бял ден? Кой и откъде го е подплашил? Напоследък много се говореше за разбойници, дошли оттатък границата, които отвличаха цели стада овце и друг добитък и го прехвърляха в турско. Границата бе само на няколко часа път оттук. Разправяха се такива страховити истории за убити пастири и отвлечени стада, че да ти настръхнат косите. Никола се наслуша на тези  истории, когато бе още в казармата, от която се уволни тази пролет и отново пое стадото. Като войник той наедря много и възмъжа. Стреляше безпогрешно с току-що излязлата на въоръжение пушка “Манлихер”, която поразяваше отдалеч. Затова не се поколеба да продаде част от най-хубавите  овце и да си купи такава пушка. Беше скъпа, но и най-добрата, която можеше да се намери. След като я купи, Никола я пробва, колкото да се увери, че не си е дал парите напразно и не се раздели повече с нея.

Сега той стисна “Манлихерата”, погледна към своите кучета и “Темната шума” зад тях. Понякога дори денем от тази гора се дочуваше вълчи вой. Открай време много вълци имаше там. “Но само вълци ли е приютила “Темната шума” днес?” - питаше се Никола.

Дали сега не е скътала и разбойници, чиито крадливи очи само дебнеха сгоден момент?

Пред гората като тънка сребърна огърлица се извиваше рекичка. През лятото тя бе плитка и тясна, но напролет - буйна и кипяща от топящите се снегове и честия дъжд в планината. Овчарските кучета бяха догонили вълка близо до нейния бряг и сега безуспешно се опитваха да му налетят. Когато се умориха и лаят им отслабна, хищникът само с един решителен скок през тях се устреми към плитките води на рекичката. Преди кучетата да успеят да го застигнат, той прецапа през течащата вода и потъна в зелените усои. Кучетата стигнаха до водата, лаейки уморено и злобно, но спряха. Нито едно не последва вълка, защото нито сам човек, нито само куче смееха да навлязат в “Темната шума”. Страхът спря кучетата да продължат след острата  вълча миризма. Ако някое овчарско куче имаше неблагоразумието да последва хищник или дребен дивеч в тази гора, то много скоро ставаше плячка на острите вълчите зъби там. Затова говореха многобройните кости, разпилени из храстите. Нито едно куче, прекосило реката и навлязло сам-само, не се бе връщало досега. Много рядко някои по-мераклии ловци тръгваха към “Темната шума”, но и те заради гъстите преплетени клони и къпинаци се отказваха да навлизат навътре.

Кучетата полаяха от брега, полаяха и едно по едно тръгнаха назад, като често  обръщаха глава към тъмнеещата се гора, в която никой не знаеше колко ли вълчи леговища има. Когато дойдоха до стадото, те го обиколиха два пъти, за да се уверят, че е цяло и нищо не му е навредило. Не приседнаха като друг път, а обикаляха неспокойно и тревожно. После едно по едно всяко потърка глава в краката на овчаря, сякаш за да уталожат злобата и яростта, с която се бяха върнали от гонитбата и да му зададат може би един и същ въпрос: „Защо не ни помогна? Малко ни трябваше още!”

Овцете също бяха неспокойни и тревожни.

Възбудата, обхванала всички, дълго време не отминаваше. Никола бавно вървеше след стадото. Внезапното появяване на вълка обърка реда на мислите му. Така внезапно можеха да се появят и разбойниците. След неуспешната гонитба на кучетата му в него се появиха много въпроси. Прокрадна се и сянката на съмнението, че той не е готов за среща с крадци и това го разтревожи. Овчарят подкара по-рано от друг път стадото към кошарата. Затвори овцете и влезе в овчарската стаичка. Тя бе направена от здрав камък, имаше нисък и опушен таван. Зиме предлагаше топлина и сигурност, а лете - кратък отдих и сянка. Никола се изправи в средата на стаичката и я огледа. За първи път тя му се стори несигурна и неуютна. Ако разбойниците го изненадат, когато спи тук - с него е свършено. Малкото пространство, оградено с дебел каменен зид, което друг път му бе давало усещането за дом и спокойствие, сега му заприлича на тесен капан. На открито нямаше да им се даде току-тъй, но виж, тука бе друго!

Никола влезе при овцете в кошарата. Там миришеше на сурова вълна и тор. Къде ли, къде ли да намери тук сигурно убежище и още по-важно удобна позиция за стрелба? Да може успешно да се отбранява.

Животните лежаха и преживяха. Той усети дъха на сдъвкана от тях трева.

Тогава си спомни как преди години един овчар бе помогнал на болния си син. Високо над овцете бащата сковал нар, на който всяка вечер оставял да нощува болното момче. През деня овцете пасели много и различни треви, някои от които лековити билки. Вечер преживяли, дъвчели тези треви, а изпаренията от тях дишало спящото момче. Така за едно лято, дали от прясното овче мляко и сирене или от диханието на овцете то оздравяло.

Никола помисли за онзи нар - високо над овцете. Бързо внесе стълбата, с която ремонтираха покрива и нетърпеливо се покатери по нея. Той разгъна сламата и подаде глава навън. Оттук дворчето пред стаичката и входа на кошарата се виждаха като на длан. По-удобно място за стрелба от това не можеше да се намери! Овчарят изведнъж си представи, че вижда спокойните очи на стария разузнавач - федфебелът му на ротата, който бе участник в боевете на Шипка като опълченец. Те сякаш му казваха:

„Какво се чудиш - нали знаеш, че най-удобната позиция е тази, която е на високо и врагът е под тебе!”

Доволен от откритието си, Никола тъкмо си представи как ще нагласи мерника на “Манлихерата” за близко разстояние, когато някой отвън  извика силно и припряно:

- Коле! Къде си, бре, Коле? - човекът, който го търсеше, бе съседът му от село - говедарят бай Димитър.

Никола не се обади. Не му се искаше да го виждат на тази  стълба. Кой знае какво щеше  да си помисли, че прави по покрива по никое време.

- Коле, къде се дяна? Ей сега беше пред кошарата!

Никола се изненада и зарадва, че човек, който току-що го бе видял и бе сигурен, че е тук, е затруднен и не може да го открие през деня - на светло. А как разбойниците ще го открият през нощта?

- Тук съм, бай Димитре! - обади се той, като слезе от стълбата.

- Че аз погледнах при овцете - нямаше те! - изненадано каза бай Димитър, но си личеше, че нещо го тревожи.

- Тука бях, тука! - отвърна Никола и го потупа по рамото. - Не си ме видял.

- Коле, - притеснено продължи старият човек, - ела с мене, че гоня сивата крава - оная, която беше първескиня пролетес. Моля те да ми помогнеш, ела да не съм сам! - и допълни, че кравата му от една седмица не давала мляко или пускала съвсем малко.

- Да не  е пресъхнала? - рече Никола.

- Не е. Де да беше така!? По цял ден я гледам. Към края на деня вимето й е напращяло от мляко. С пръст да го докоснеш - наведнъж ще рукне. А вечер като се приберат говедата - мляко няма!

На Никола всичко това му изглеждаше странно. Той не разбра къде щяха да вървят и какво ще правят, но се приготви и тръгна.

Помаха заканително на кучетата и не даде на нито едно да ги последва. Те трябваше да останат всички тук при овцете. Особено в ден като днешния с голямата гонитба на вълка-единак от кучетата му .

- От няколко дни я дебна - откровено сподели бай Димитър. - През целия ден не се отделя от стадото, само привечер - преди да се приберем в село, току изчезне за малко. Гледам после - вимето й съвсем се смалило. Става нещо незнайно, затова съм тръгнал след нея и като те видях да влизаш в кошарата, рекох си - господ те праща! Че нали имаш и хубава пушка?

Двамата тръгнаха и бързаха да настигнат изчезналото животно. Скоро те видяха Сивка да подтичва на хълма отсреща. Малко преди върха тя се спря и измуча продължително. Хората се снишиха. Сигурно викаше някого. Това веднага предположи бай Димитър. Не забелязаха никого, но силните очи на Никола скоро различиха между камъните нещо, което и той отначало не повярва, че е това, което вижда.

Младият овчар съзря как от камъните се повдигна голяма змийска глава, после се измъкна огромен смок и уверено пропълзя към спрялото животно. Той бързо отиде под кравата, повдигна глава и уверено засмука една от цицките на напращялото виме. Пастирите бяха изумени. Те се приближиха още. Сега и бай Димитър  различи дългото влечуго и се стъписа.

- Гледай ти! Проклетникът му с проклетник, разбойник такъв! Нито пасе добитък, нито го храни, а смуче ли, смуче! - бай Димитър  се задъхваше от яд и възмущение.

Виждаше се как влечугото се мести от цицка на цицка и все по-лакому смуче. Приближиха се още. Никола имаше чувството, че смокът става все по-голям от изпитото мляко. Когато пастирите стигнаха на петнайстина метра, кравата ги усети, подскочи и хукна край тях в посока към селото - така, както го е правила сигурно много пъти. Никола се изправи в цял ръст, пристъпи още малко и вдигна пушката. Змията, изненадана навири към тях глава и със съскане се устреми насреща им. Когато разстоянието се скъси на няколко метра, Никола натисна спусъка. Той усети тласъка на приклада в рамото си и за част от секундата видя как главата на змията отскочи назад, после тялото й увисна във въздуха. Тя тупна на земята като започна да се гърчи.

- Брей, Коле! - каза бай Димитър. - Какво ни било писано да изживеем, какво ни се е паднало да видим…

Той пристъпи плахо към змията. Никола я побутна с цевта и бай Димитър се изуми:

- Ти си я улучил  в главата? Господи, никой няма да повярва!

Никола не каза нищо. Той си спомни за оня разказ на стария фелдфебел, който много пъти опровергаваше легендата, че куршумът привличал главата на змията. Никола бе чувал за тази легенда. „Когато е предизвикана - обясняваше старият разузнавач, - змията цяла се стреми към противника си. А при изстрела е толкова бърза, че застава на пътя на куршума в стремежа си да го пресрещне, както пресреща всеки свой враг. Така бива простреляна точно в главата. После всички говорят, че куршумът привличал главата на змията…” - тъй им говореше някога фелдфебелът на ротата.

Никола не обясни нищо от това на стария човек, нави змията на една тояга и тръгнаха  обратно.

- Коле, ти ме отърва от голямо зло! Ако с нещо мога да ти помогна, ако нещо ти трябва,  само кажи !

- Бай Димитре - сети се Никола, - щях да те търся за една работа. Нали дялаш добре с брадва? Издялай ми десетина дъски.

В село не бичеха дъски. Открай време ги дялаха с брадва или други сечива.

- Колко дълги?

- Около два метра.

С тези дъски Никола мислеше да скове нар над овцете.

- Бре, ти да не правиш ковчег?

„Ковчег ли, бай Димитре? Че то може и няколко да потрябват…” - помисли си Никола, защото не знаеше колко ще се окажат нападателите му, но на глас не каза нищо. Знаеше той, че те никога не нападаха сами, но твърдо бе решил да се разправи с тях.  „Ако са повече и им светя маслото - обнадежди се той, - може и други дъски да потрябват, а може и съвсем да не им трябват, ако са правоверни, каквито и очакваше да бъдат.

Никола изпрати стария човек и веднага се зае със скелето. За една седмица приготви необходимите му дървета и ги скова. Направи страничните укрепвания и зачака дъските. Когато ги донесоха, Никола с нетърпение застла нара с овчи кожи и легна в своето убежище. Той се вслуша в гласовете отвън.

Лаят на кучетата сега го направляваше и много му помагаше да се ориентира какво става извън кошарата, защото разпознаваше всяко куче по гласа. Знаеше кое лае пред него, и кое - зад прикритието му. Разпознаваше, когато те прогонват случайно минала лисица, някой заек, или когато идваше човек. Щом непрогледният мрак нощем обгръщаше всичко, техният лай бе единствената му връзка с външния свят.

Мина една седмица. Никола все повече свикваше с новото си място и започна да го харесва за нощувка. Времето се търкаляше бавно и мудно. Нищо особено не се случваше. В дългите нощи Никола често гледаше звездите, разговаряше с тях или със своите кучета си. Звездите бяха далече, затова пък кучетата му бяха наоколо и ако не всеки път ги виждаше беше доволен, че ги чува. Заканваше им се, че понякога лаят им глъхне, което значеше, че много се отдалечават и това предвещава опасност. След всичко, с което бе приготвил, за нищо на света не искаше да се остави да бъде изненадан и надхитрен от крадците.

„Ще се разправя с тях.” - заканваше се той. Не казваше, че ще ги убие, но щеше да направи точно това. „Колкото и ще да са, ще се разправя.”

Дойде есента и паднаха първите слани.

Тази нощ за първи път се събуди от студа. Надигна се от нара и се удиви как бързо припламва зората. След дългата нощ денят настъпваше.

„И през тази не дойдоха - помисли си той и бе убеден - все някоя нощ ще дойдат.”

Овчарят все по-често започна да усеща студа и липсата на топлия огън от каменната стаичка. Единствената топлина сега идваше от овцете под него. Отначало тя му стигаше, но нощите ставаха все по-студени. Пред себе си той се бе зарекъл да стои на нара до първия сняг. Тук паднеше ли сняг - топеше се чак през пролетта. През зимата Никола не се боеше от разбойници. В такова време те не крадяха, защото не можеха да скрият следите си, а и добитъкът не можеше бързо да върви и стигне далече в дълбокия сняг. Щеше да много трудно за тях да преминат границата.

„Само да не хване някой сух студ!” - тревожно си мислеше Никола. - Ще ме поболее като нищо.”

Дневната светлина щеше да пропъди тези мисли.

И отново, за да прогони дългото еднообразие между дрямките, той мислеше за кучетата си - единствените му помощници и приятели в трудните, дълги и студени нощи. Често ги хокаше:

„Шарко, не лай толкова - ще си продереш гърлото!”

„Белуне, не отивай далече!” - ядосваше се той, когато бялото куче едва се различаваше в нощната далечина.

„Карамане, къде си?” - това се отнасяше за черното куче, което бе незабележимо дори и на лунна светлина, а камо ли в тъмнината.

С Жълтуш овчарят не разговаряше. Той бе глух и бе свикнал да го направлява само със знаци.

Така мислено разговаряше с кучетата си като с живи хора и понякога му се струваше, че и самите кучета без думи разговаряха с него. Обичаше ги като приятели и братя, защото те наистина му бяха братя по живот и съдба.

Обикновено кучетата по кошарите имаха имена от цвета на окраската си, но се случваше да носят и име по друг белег - като последното му умряло куче Ушко, което нарече така, заради едното му провиснало ухо. Това куче единствено бе посмяло да последва ранен вълк в “Темната шума”. Не се върна повече. Никола го намери недалеч от малката рекичка. Кучето и вълкът се бяха борили на живот и смърт. И двамата бяха мъртви. Никола плака над това свое куче, така, както се плаче над човек. Утеши го само мисълта, че Ушко остави потомството на една кучка в съседна кошара. Кученцата бяха съвсем малки, но след месец той щеше да си вземе едно от тях - което  също бе с клепнало ухо, затова  щеше да го кръсти със същото име…

За тези неща си мислеше Никола на неудобния и студен нар, където спеше на пресекулки. Когато се събудеше, се вслушваше в кучешкия лай и ако той бе спокоен - заспиваше отново.

Но тази нощ се събуди за трети път от лая на своите кучета. Стори му се, че Белун отиде вече много, много далеч. Неговият глас глъхнеше зад кошарата, но когато и другите кучета започнаха да се отдалечават и да се чуват все по-слабо, Никола си каза: „ОНЕЗИ са, сега ще дойдат!”

Той не знаеше кои ще бъдат „ОНЕЗИ”, но те вече бяха дошли. Кучетата лаеха ту близо, ту далеч - това, което се напрягаха да прогонят не искаше да се отиде. Мина повече от час. Гласът на едното куче съвсем се изгуби. После заглъхнаха и всички останали. Повече лай не се чу и стана непоносимо тихо. Никола си представи своите умъртвени кучета, защото само мъртви те нямаше да лаят и щяха да са бъзмълвни.

„Започна се!” - каза овчарят и се ослуша. Не се чуваше никакъв шум. Това изопна още повече сетивата му и той долови, че някой побутва залостената външна врата. На оградата се появи тъмна сянка и тихо се прехвърли през нея. Човекът, влязъл безшумно като котка, тихо отвори вратата. През нея в малкото дворче пред стаичката, се изнизаха няколко човешки сенки. - Една, две, три, четири! Последният залости вратата.

„Гледай ти! - учуди се Никола. - Значи такъв им е табиета, последният да залоства вратата. Странен навик! Едва ли ще им помогне” - си каза той.

Първият вече бе влязъл в стаичката. Пред цевта на Никола бяха само тримата. Той се премери в последния - този, който залости вратата. Премери се бавно, точно, както го бе учил старият фелдфебел.

Влезлият в овчарската стаичка им помаха с ръка и каза шепнешком:

- Няма никой! - Никола дори не си даде сметка, че той говори на турски - език, който той знаеше от малък. Нали бе живял и в старата им империя.

- Къде може да е? - попитаха другите.

В този момент прозвуча първият изстрел. Човекът до портичката изведнъж се прегъна, изпусна пушката си и се свлече.

- Кой стреля? Откъде стреля? - питаха ОНЕЗИ.

Прозвуча втори изстрел и вторият от питащите получи отговор…

Третият хукна към портичката, но не можа да я отлости. Нов изстрел го просна сред овчата тор.

„Тези нямат никакъв опит! - каза си Никола. - От толкова близко, а не могат да определят къде съм и откъде стрелям.”

Четвъртият с отчаян скок се втурна към портичката. Никола го повали, преди още да бе прескочил падналите пред него.

Подир гърмежите плисна океан от тишина. Само звездите безмълвно гледаха високо от небето, а сърпът на луната бе ръждясал и окървавен.

„Утре сигурно ще да има вятър…” - рече си Никола, но не излезе от скривалището си. Ами ако има още някой вън?

Овчарят се вгледа надолу, но съсредоточеният му поглед не откри движение в падналите. Четири изстрела! След тях безмълвни в калта лежаха четирима нощни крадци, които тази вечер бяха откраднали собствения си живот… Но дали сред тях нямаше някой ранен. Ослуша се. Не се чуваше никакъв стон. Все пак трябваше да внимава.

Погледна нагоре, към луната и сякаш пак срещна очите на стария фелдфебел.

„Предпазливостта никога не е излишна” - му казваха те.

Реши да не слиза, докато не дойдат хора от близките кошари.

След първия изстрел стадото овце се втурна в противоположния край на кошарата и се събра в единия ъгъл. Уплашените от стрелбата и наплашени животни щяха да останат там до сутринта.

Студът пристъпяше отвсякъде. Нетърпимо ярко над него светеше зорницата.

Скоро се чу дълго и провлечено: „хо-о-оп!”, което в неговите уши достигна като „о-оп!” Така „опкаха” помежду си местните овчари. Вече идваха свои.

Никола се обади и слезе от скривалището си. Каза им, че има застреляни и сред тях може би ранени. Но ранени нямаше.

През голите клони на дърветата все още блещукаха звездите.

Нощта си отиваше и до кошарата надойдоха хора от селото. Почти всяко семейство имаше свои овце по къра и тревогата бе всеобща. Сред пристигналите бе и бай Димитър. Като видя повалените апаши, той заразправя неотдавнашната случка с убитата змия. След днешния случай - всички  повярваха. Двама души отидоха да известят на близката застава. На развиделяване селяните изнесоха от дола и мъртвите кучета. Бяха ги намерили отровени и доубити с удари в главата в близкото дере. Оставиха ги отвън до плета - до същия плет, който толкова години кучетата бяха пазили. Никола знаеше, че ще е така и нищо не каза. Очите му останаха сухи, но сърцето жестоко го сряза болка. Най-добрите му приятели бяха мъртви, а той не можа нищо да направи нито с големите си здрави ръце, нито със своята пушка…

Изнесоха четиримата убити. Те бяха мустакати мъже на средна възраст с дрехи, които носят селяните оттатък границата. Никой не ги познаваше. Всички бяха въоръжени с пушки, пищови и дълги ножове. В торбите на убитите намериха фесове.

Никола поръча на бай Димитър да заколи една тлъста овце. Искаше да даде курбан за спасението още сега - своето и на стадото. Курбан и за смъртта на най-добрите си помощници. Дойдоха още овчари и доведоха на повод кучета, защото кошарата на Никола не биваше да остава без пазачи. Те щяха да останат със стадото, докато Никола си отгледа  свои.

От заставата пристигнаха един офицер, двама войници и фелдшерът. В големия казан димеше овнешкия курбан. Офицерът похвали стрелбата на Никола и позицията, от която бе гърмял през нощта. Фелдшерът сочеше на селяните раните на убитите и обясняваше, че са смъртоносни, защото са все по главите и са нанесени от високо. Единият бандит бе улучен в слепоочието. Куршумът на другия бе минал през ухото, бе пронизал врата и сънната артерия… Селяните, не разбирайки тези понятия цъкаха с език и се удивляваха на точната стрелба с “Манлихерата”. Бай Димитър за кой ли път повтаряше историята с улучената в главата змия и викаше:

- А бе, като вдигна “Манлихерата” и я улучи право в главата. Виж - и тия с “Манлихерата” къде ги е ударил!

Оттам по-късно излезе и прякора на младия овчар - Никола Манлихерата. Възбуда и суматоха цареше наоколо през целия този ден.

Между всички - безмълвен и тъжен сновеше само Никола. Тази нощ всички от кошарата му се бяха борили за своя живот. Кучетата му, за да го защитят, за да остане  той и бяха загинали първи.

Ако не се бе приготвил, ако не бе сковал нар високо при овцете щеше да загине и той.

Кучетата бяха през цялото време пред погледа му. Домъчня му. Почувства се така, сякаш бе загубил част от себе си. Тази нощ бе най-трудната в целия му живот. Не бе останало нито едно негово куче, нямаше го дори стария Жълтуш… самоотвержено, с малкото си сили се бе борил и загинал и той. Нищо - утре още Никола ще си вземе новия Ушко…

Селяните изкопаха зад кошарата два трапа.

Единият бе съвсем малък - за овчарските кучета на Никола, а другият голям - за четиримата убити крадци. Гробът  на среднощните нападатели остана безимен - без камък и никакъв знак!

Върху гроба на кучетата Никола постави християнски кръст и изписа имената им. Тези, с които ги викаше, когато разговаряше с тях. Имена, които дълго щеше да помни, да споменава, и които бяха и си оставаха важни в неговия живот.