Йордан Петров

Необходимостта от дидактичните разкази не е в това
да се покаже колко е лош героят, а как той разбира, че е лош.
Авторът

Денят беше към края си и Дарко бе скапан от работа. В сервиза, където изчукваха коли, той не бе Дарко, а Дарил Тошев Майстора. Умееше всичко, но изчукването носеше повече пари, а Дарко искаше да е винаги там, където са парите.

Работеше като луд - “на акорд без прекъсване”, както обичаше да казва. Трепеше се дни наред над смачканите тенекии на ударени или безнадеждно повредени купета на леките коли на многобройните си клиенти, които заради майсторството в ремонта го засипваха с поръчки. Седмицата за Дарко никога не свършваше в петък, нито в събота, нито в неделя, а в ден като този, в който той се почувства направо разглобен, отегчен  и страшно озлобен от това, че работата му никога не свършваше, просто нямаше край.

Това бе хубаво.

Дарко вадеше добри пари, но не можеше да си отдъхне, да се порадва на домашен уют и спокойствие. Затова всяка “безкрайна” седмица на Дарко като неписано правило винаги завършваше с внезапен запой в близката кръчма и продължаваше със задължителен двадесет и четиричасов безпаметен сън. След такъв сън Дарко се чувстваше вече друг човек - нов и с подновени сили за работа.

Сега Майсторът изведнъж неистово усети, че днес, точно днес е дошъл краят  на неговата седмица. Той захвърли чуковете, затвори винтила на горелката и без видима причина - внезапно, нервно, припряно и гръмогласно се разкрещя на клиентите:

- Излизай - затварям! Вън, всички вън! Хайде, бързо, мамка ви китайска!

“Китайци” той наричаше всички, които му омръзнеха, защото при него клиентите му бяха много - също като китайците и нямаха свършване. Ако някой посмееше да му възрази, получаваше такъв поток от ругатни, че после сам съжаляваше, дето си е позволил да си отвори устата срещу майстор Дарил Тошев.

Дарко затвори работилницата и се отправи към кръчмата “При бай Кольо”. Това бе неговият оазис, мястото, в което той не бе стъпвал през всичките тези петнадесетина дни на работа с дивашкото чукане сред ламарините и железата.

Кръчмата и тази вечер бе пълна. Тук Дарко се чувстваше сред свои. Седна на първата маса, която му се изпречи - до двама, които нарече “младоци” и припряно, с нерв поръча ракия. Тримата си казаха “наздраве” и първото питие удариха на “екс”, което веднага ги сприятели.

Дарко се огледа, за да види кои са наоколо. На съседната маса, подпрял глава с ръка седеше бояджията Станчо. Погледът му бе замътен и зареян в пространството, а устните му едва чуто кой знае защо и за кого произнасяха: “Ще те убия! Ще те у-би-я!”

Дарко се облегна на стола, отпи голяма глътка ракия, замези и повече не погледна към съседната маса. Той добре познаваше добряка Станчо. Това, че каканижеше страшни думи, означаваше единствено, че вече се бе наквасил до козирката… Майсторът посочи пияния бояджия и каза:

- Не обичам такива!

Младоците само кимнаха с глава, защото бяха единодушни с мнението му.

- След втората ракия и се натрясква. Като не може да пие, да си седи вкъщи.

В този момент на прага на кръчмата се мярна бай Кольовото куче - млада и красива шотландска овчарка. Тя подаде нос от вратата, защото навред се разнасяше упойваща миризма на скара. Собственикът й подхвърли едно кебапче, кучето го изяде, завъртя своето дълго и гъвкаво тяло и пое по своите кучешки работи. Прекрасната хармония и красотата, която излъчваха овчарката бяха толкова силни и така впечатляващи, че всички, които сега гледаха към вратата, имаха усещането, че красивото и стройно животно не си е отишло, а все още  е там.

- Страшно обичам кучетата! - каза Дарко.

При него нещата бяха винаги точни, съвсем ясни: “Това - страшно мразя! Това - страшно обичам!”

Средно положение нямаше. Такова нещо при него не съществуваше.

Като характер Дарко бе прекалено лесен за разгадаване - винаги рязък и чепат като човек.

Когато спомена, че обича кучета, младоците на масата се раздвижиха, леко оживиха и единият попита:

- Майсторе, искаш ли куче?

Дарко не се поколеба. Той никога за нищо не се колебаеше.

- Ама от сой  -  каза той. - Искам точно такова! - и той посочи с ръка към вратата.

- Ще ти дадем още по-хубаво!

- Не-е! Искам та-ко-ва! - каза неотстъпчиво майсторът като че ли си поръчваше ракия с точно такова мезе.

- Сега тези кучета са евтини - подразни го първият младок, а другият допълни:

- Помисли и ще се убедиш. На пазара това куче струва една заплата. А по-хубавите породи са къде по-скъпи.

- Колко по-скъпи?

- Пет пъти!

Това бе твърде съществен аргумент, който веднага направи впечатление на Майстор Дарил. Той не обичаше нищо евтино в живота. Имаше пари и не ги жалеше.

- Добре - каза той. - Намерете ми едно хубаво куче, но искам да е малко, че да свикне само с мене - с никой друг!

- Точно такова имам! - каза вторият младок. - На един месец.

И той намигна на приятеля си, защото двамата имаха навик да продават котилата на градските помияри на пазара, като ги представяха за расови кучета. А расовото куче е друго нещо! И двамата започнаха да хвалят каква била майката и какъв бащата на малкото куче.

От всичко това Дарко остана доволен. Ще си вземе той куче от сой, ще си го отгледа и все с него ще ходи -  на работа, че и на кръчма!

- Кога ще имам кучето? - запита той.

- Още тази вечер.

- Колко ще струва? - деловата страна у майстора винаги вземаше връх.

Какво ще му разправят сега, че хубавите кучета били скъпи, като после ще му го дадат евтино.

- Е, ще се разберем! Като на “наш човек”, няма да е много.

- Колко? - Дарко беше от точните хора.

Парите не го бъркаха. Нещата трябваше да бъдат ясни и точни предварително.

- Ами да речем - само да почерпиш. Тази вечер - черпня за двама, колкото изпием.

- Готово! - отсече Дарко. - Носиш кучето тука и аз черпя тази нощ. Цялата!

Дарко обичаше целите неща.

Той не случайно каза “тази нощ”, а не “вечер”. Вечерта отдавна бе дошла. Виж, нощта е друго нещо. Дълга, много дълга. Има време да се напиеш, да изтрезнееш и пак да пиеш. А колкото повече пиеш - по-спокоен ставаш. Като се успокоиш, все едно се пречистваш - и телесно, и духовно. Иначе как да оцелееш в тоя шантав и кофти свят. Дарко знаеше добре това. Толкова често го бе правил. Почти на всеки две седмици. Сега в това никой вече не можеше да го разубеди, никой не можеше да му доказва противното.

- Кучето да е тука! - разсече въздуха с ръка Майстор Дарил - и тази нощ сте “мои”!

Единият младок се надигна, смигна на приятеля си и изчезна. Дарко не бе успял още да си допие втората ракия и онзи се върна в кръчмата с кашон в ръце. На дъното на кашона се гушеше малко кученце и поглеждаше плахо.

- Каква порода е? - заинтересува се Дарко.

- Черен дог.

- Ама кучето не е черно…

- Ще стане, майсторе, ще стане! Като порасне ще стане страшен черен дог - побърза да каже единият младок.

Другият допълни:

- Черният дог е метър висок, а гърбът му - две педи широк. Голям пес, страшен пес! Същинска пантера. Няма да има друг като него. Черният дог е “царска порода”! Тъй да знаеш.

- Това куче е от сой. Баща му е бил шампион! Много е скъпо.

- Щом е скъпо, значи е мое! Вземам го! - това бе решението на майстор Дарил.

Младоците побързаха да оставят кашона под масата и първите ракии от почерпката бяха разлети. След малко дойде и мезето - огромна мешана скара.

- Яжте и пийте! - рече Майстора - за здравето на черния дог - и той извиси глас да го чуят всички в кръчмата: - За моя черен дог!

- Кученцето е хубаво, няма да съжаляваш! - дъвчейки, каза единият от младоците, който беше страшно доволен от сделката: - Ама трябва добре да го храниш - каза той.

- Ще му давам по една торба кокали!

- Не! То не може още да яде кокали.

- Кога ще може?

- През лятото. Сега е малко - яде хляб и мляко. Трябва да е на топло. Не знам дали жена ти ще е съгласна да го гледате вкъщи - каза младокът и веднага усети, че нещо сгреши, че сбърка в нещо при такъв човек като Майстор Дарил.

Тези думи сякаш взривиха целия свят на изявения майстор. Той почервеня като рак и настръхна:

- Казваш: дали ще е съгласна? Ти…чуваш ли се какво говориш? Ти… знаеш ли… Дали ще е съгласна? Тя, моята жена, ни-ко-га и ни-що не може да ми забрани!

- Не бе, майсторе! Не исках да те засягам, нито да кажа нещо лошо, ама нали кученцето, ако изцапа нещо и…

- Да изцапа… и…. Жена ми…! - гласът на Дарко заглъхна от възмущение, затрудняваше се да намери точните думи.

Той отпи голяма глътка ракия, поуспокои се и мислите му отново добиха строен ред: “Ето какво значи да пиеш по мъжки! - Тези младоци нищо не знаят! Сега той щеше “да им разкаже играта”, ще им обясни някои неща. Просто ще ги научи!”

- Слушай, момче! - каза той свойски. - Ти можеш ли да влезеш вкъщи с кални обувки?

- Не.

- А аз мога! Можеш ли да легнеш с такива обувки в леглото?

- Не.

- А можеш ли… - и майсторът спомена нещо, което малките деца обикновено правят, докато са още в пелени.

Единият от младоците дълбоко в себе си се усъмни - дали добре бе чул, но не каза нищо. Другият също не посмя да възрази.

- Аз и това мо-га! - изрепчи се Дарко:-  И жена ми никога и нищо не може да ми каже! Ни-що! Защо? Защото ако си отвори голямата уста - аз ще й я запуша с пачка пари.

Мълчанието на младоците бе повече от показателно, че са съгласни с него и неговите разбирания за живота.

Дарко се изправи и извади едно тесте с български банкноти, а друго - с валута. В кръчмата настана  тишина. Всички гледаха към стария майстор. Той отпи от чашата си, натъпка парите в доба си, докато бе все още прав, защото те иначе нямаше да се поберат и вече с малко по-равен глас продължи:

- Аз мога да изпия тая вечер тук две, три, пет работни заплати. Ти можеш ли да изпиеш една?

- Не мога.

- А защо не можеш? - подигравателно го изгледа той. - Защото си под чехъл и жена ти взема всичко и ти дава всяка вечер - най-много за една ракия, ама и това ти е много! Така ли е?

- Така е, майсторе! Но аз нищо лошо не исках да кажа - виновно мрънкаше младокът.

- Бай Кольо - викна на кръчмаря  Дарко. - Дай по още една гроздова! - заповяда той.

Сега той бе доволен  от  себе си,  защото бе “разказал играта” тази вечер на тези голобради младоци. Те издържаха на неговото пиене, но още съвсем не бяха мъже.

„Пиклювци! Те ще му казват какво той може да прави вкъщи и какво не може!”

Той пак се обърна към единия от тях:

- Кажи ми: ти колко получаваш на месец? - продължи със същия тон Дарко.

Запитаният каза някаква мижава цифра.

- Сигурно и ти толкова вземаш? - обърна се Дарил и към другия.

Онзи утвърдително кимна.

- А, бе, що за мъже сте вие! Продавате се за жълти стотинки! - ядоса се Дарко. - Аз изкарвам тия пари за един ден! - и изруга високо и яростно неизвестно кого.

Работата вземаше лош обрат. Тези, които познаваха Майстора, знаеха, че като се разлюти след малко ще налети на бой и ще да отупа двамата срещу него.

Нищо, че му бяха донесли малък черен дог.

Гласът на Дарко продължи да кънти из кръчмата и въздухът сякаш се нажежи от силния му глас и изпитата ракия. После той се поукроти. Изведнъж от съседната маса с трясък и звън се разбиха чаши, прекатури се стол. На пода се строполи едро тяло. Настана глъчка.

По време на Дарковата “тирада” в кръчмата бе влезнал шофьорът Мишо, който неотдавна се бе спречкал с бояджията и като дочул Станчовите думи: “Ще те убия!” - помислил, че се отнасят до него и налетял на бой.

Няколко души се втурнаха да ги разтървават и Дарко бе сред тях. После той седна мълчаливо на стола си и философски заключи:

- Пияници! Само изплашиха кучето ми - и той вдигна кашона от земята, взе кутрето, погали го и каза:

- Значи “черен дог”, а?!  Дано не лъжете, инак имам един голям чук …. -  и той не довърши, но заканително поклати глава.

Тази нощ майстор Дарил говори много и не млъкна през цялото време. Някъде по първи петли той повдигна покривката на масата, впери мътен поглед в тъмнеещата се купчинка в кашона и пиянски се закани с пръст:

- Мамичката ти, кученце! Ще ме слушаш, инак с големия чук … Ти не ме знаеш, ама и аз не се знам …

Обърна се към кръчмаря:

- Бай Кольо, колко е сметката?

Онзи му каза. Дарко пусна покривката и с широк, разточителен до крайност жест извика:

- Дай по още едно!

Пиха отново. Говориха пак. И отново Дарко повдигна покривката и заговори:

- Ти, кученце, ще бъдеш най-големият и страшен черен дог в тоя град! Същинска пантера. Но ще ме слушаш. Само мене, никой друг! - и пак попита: - Колко е сметката?

- Майсторе, стига толкова! - рекоха младоците, но той не ги послуша:

- Още по едно! Аз черпя, защото имам черен дог. Един голям черен дог - цена няма!

Нощта клонеше към своя край.

Кръчмата вече бе почти празна. Най-хубавото на тая кръчма бе, че работеше без прекъсване - до “последния клиент”. А когато майстор Дарил бе тук - “последният клиент” винаги бе той!

Денят се промъкна бавно, но настойчиво. Централната маса бе все така шумна, но с тази разлика, че сега всички говореха и никой никого не слушаше. Навън слънцето изгря и хората от квартала тръгнаха на работа.

На централната маса вече бе тихо.

В кашона под краката на Дарко кротко лежеше малкото кученце. По едно време то заскимтя, но никой не го чу. Майсторът говореше по пиянски бавно, но все така отчетливо. Той попита колко е часът. Дали чу, че е осем и половина - не стана ясно. За него най-хубаво бе това, че всичко вече е потънало в някаква неясна розова мъгла. За него сега не бе началото на деня, а краят на нощта. На една хубава нощ, в която целите му сетива бяха пулсирали със всичките му желания за свобода, бяха преситени от нея и той бе доволен.

- Да си ходим, момчета! - рече Дарко и плати сметката. Младоците с мъка станаха.

- Майсторе, ти почерпи и кученцето е твое!

- Какво куче? - попита Дарко.

- Как “какво”? Черният дог.

Единият от младоците се досети, че тук има нещо не в ред. Майсторът ще си тръгне и ще забрави защо е черпил.

- А-а, да си нямаме хър-мър! - каза той.

Сега и двамата посочиха под масата, но не смееха да се наведат, защото едва се държаха на краката си.

Дарко повдигна края на покривката.

От кашона го гледаше с широко отворени очи едно кутре. То показа езиче и се облиза. Очевидно бе гладно. Да, чак сега майсторът си спомни, че цяла вечер бе черпил за това кученце, само че…

Той знаеше, че има едно “само че”. Погледна кученцето и вече знаеше какво ще се случи след като си тръгне. Щеше да спи. Непробудно. Както само той може, както само той го прави - цели 24 часа.

- Момчета, - каза той решително - вземете си кучето.

Те го гледаха с недоумение.

- Друг път ще ми го дадете - каза майсторът.

- Никакъв “друг път” - не отстъпваше младокът. - Ти каза: “Искам куче.” И, ето ти куче!

- Но аз… аз сега ще спя цял ден и цяла нощ. То ще иска да яде, а жена ми е няма да му даде, тя е на работа…

Двамата младоци настояваха на своето и по пиянски не отстъпваха.

Дарко не обичаше сложните неща, а нещо в момента му подсказваше, че обстановката е сложна и че той не е прав. Затова с въздишка вдигна кашона и клатушкайки се стигна до вкъщи. Слезе направо в мазето, където винаги влизаше да остави някои резервни части или да вземе други. Той  остави кашона до другите кашони, пълни с нови фарове, мигачи за редки марки коли, чистачки, огледала за задно виждане, електромотори и всякакви вехтории за коли, заключи вратата и се прибра да спи.

Спа непробудно цял ден и цяла нощ. Точно след 24 часа -  в осем и половина на следващия ден се събуди - бодър и свеж, както винаги. Отиде в гаража-работилница, където го чакаха множество “китайци” и техните изпотрошени коли - същите тези коли и тези клиенти, които той така внезапно заряза преди два дни.

И започна  своята нова седмица, своя “акорд без прекъсване” -  както сам казваше. Бодър, свеж и отпочинал той се развихри да изчуква и търка ламарини, сменя калници, капаци, тавани, избива клеясали болтове на броните и ги укрепва с нови, да извайва от три различни парчета ламарина от стар автомобил цял калник за марките коли, за които не можеше да се осигури нов, докато дойде  време за поредния  запой. Той затвори винтилите на горелките, хвърли чуковете и ножиците за ламарина и припряно се развика:

- Вън, всички вън, мамка ви китайска. Нямате свършване.

Той затвори гаража-работилница и се отправи към своя оазис - кръчмата “При бай Кольо”. Там го срещнаха онези младоци и го попитаха:

- Как си, майсторе? Порасна ли черният дог?

В първия момент той не проумя какво го питат:

- Какъв “черен дог”?

Двамата се спогледаха:

- Да не си забравил? Преди две седмици ти почерпи, а ние ти дадохме малкото кученце. Сам го взе с кашона и отнесе вкъщи.

В главата на Дарко се заблъскаха думите: “Кашон - кученце”.

Да, носил бе кашон. Но къде?

Изведнъж той изтрезня съвсем. Стана, измърмори: “След малко се връщам!” и хукна. Никога не бе бързал толкова. Уличните лампи хвърлеха бледа светлина върху него и от това лицето му изглеждаше още по-напрегнато. С треперещи ръце той отключи мазето.

На пода лежеше кашонът. Бе празен.

Дарко се обърна.

До прага от вътрешната страна на вратата се чернееха парчета кожа и разхвърляни от мишките кости…Някаква страшна сила люшна майстора и таванът над него се залюля… Дарил се вцепени цял.  Един остър кинжал сякаш прободе сърцето му. Причерня му пред очите. Земен трус разтърси дъното на душата му. От гърдите му се изтръгна тъжно ридание подобно на плач. О, той не е искал, никога не бе и помислял, че ще стане така.

“Ако не бях пил тогава - помисли си, - ако не бях се наливал оная нощ толкова много с гроздова - сега кученцето щеше да е живо!”

Отново го заболя сърцето. Собствените му ребра сякаш се бяха превърнали в пики и се забиваха в него. В този миг той бе готов да се закълне във всичко свято, че вече няма да вкуси ракия. От устата му глухо се отрони:

“А щеше да стане голям, страшен пес!”

Майстор Дарил не обичаше малките неща  в живота.

Всичко при него искаше да е г о л я м о. И това куче трябваше да стане голям страшен пес. Но сега той не можеше дори да си спомни породата. Напрегна се. Младоците споменаха нещо за дог. Той погледна към чернеещите се парчета кожа, на пода, край вратата и потръпна.

Спомни си всичко.

Разбира се - Черен дог.

“Щеше да стане г о л я м черен дог!”

Макар че никога в живота си не бе виждал чистокръвен дог, той си го представи съвсем ясно. Усети, че нещо непознато изпълва душата му и отново страшно му се прииска да отиде в кварталната кръчма. Да изпие една  ракия и да се почувства сред свои. После да поръча втора, трета…. И да забрави всичко това.

Той се надигна и тръгна в нощта.

Вървеше съвсем без посока, но краката му сами го отведоха в кръчмата “При бай Кольо”. Той седна на най-отдалечената маса и си поръча голяма гроздова.

На кръчмаря заръча:

- Тази вечер искам да съм сам - отначало до край!

Майстор Дарил изпи първата ракия на един дъх. После още една и още…

Тъмни облаци се въртяха и сгъстяваха пред очите му. За първи път той премисли живота си. Надвесен над поредната чаша с горчивина разбра, че освен работата си - да се трепе дни наред без почивка, да поправя раздрънканите таратайки на клиентите си - “китайци”  и безпаметно да се напива, той друго в този живот не може да прави. Разбра го едва сега.

Разбра го с цялата обреченост на човек, който такъв се е родил и такъв ще си остане.

И ако някой през тази нощ беше се приближил до него, щеше да чуе как устните на Дарко прошепваха:

- Щеше да стане голям черен дог, страшен черен дог!

След всяка изпита чаша майстор Дарил ставаше все по-уверен в това. Редовните посетители на кръчмата за първи път го виждаха да пие сам. Но той съвсем, съвсем не бе сам. Изправен до него стоеше неговият страшен черен дог и не допускаше никой до масата…

1990 година