Йордан Петров

В  затвора бе абсолютно забранено внасянето и употребата на алкохол. За нарушение се предвиждаше карцер. А той бе влажен, студен и тъмен като истинска преизподня. Никой нямаше желание да се “усамоти” там, заради няколко чашки алкохол, ако ще да е отлежало шотладнско уиски.

Но въпреки строгата забрана се намираха и такива, които не се спираха пред нищо. Водка, коняк и най-вече ракия минаваха “през иглени уши” и пак достигаха до своите върли почитатели. Един от тях бе циганинът Васил. В махалата, където живееше, преди да дойде в затвора, повечето цигани бяха все Василевци или Георгиевци. Но него всички го знаеха като Джими. На младини той си падаше много по известния китарист Джими Хенрикс и все говореше за него: „Джими - това, Джими - онова!” Оттам дойде и прякорът му.

Нашенският Джими можеше да се занимава с какво ли не, но най-много обичаше да краде. Той дори разправяше, че още като се раждал, бръкнал в  портфейла на акушер-гинеколога и майка му много се учудила, че намерила двайсет лева в пелените… Като намерили тия двайсет лева, баща му се зарадвал и преди да ги изпие, казал, че от това дете ще стане или голям крадец или истински големец, а пък ако не влезе в затвора - можело и двете. Но единственото, което стана от Джими, бе това, че той бе редовен посетител на панделата… Всеки път, когато излизаше от затвора, сам се заричаше повече да не се връща там, но все не удържаше на обещанието си.

- Пак “бумнах”, артик! - казваше Джими, когато го сгащеха на тясно и примирено тръгваше към поредната му новоучредена  килия.

Последният път Джими и един негов авер бяха свили комплект телевизор с видео “Панасоник” и решили да ги продадат на пазара в Димитровград, ама ченгетата поискали документ за стоката и ха - тъй, ха - инак, накрая - в панделата! Аверът нещо се разприказвал, а като направили обиск у Джими открили пет подобни комплекта, три велосипеда и в един кашон компютър, ама съвсем нов! Та, затова бяха му лепнали цяла “петарка”, а петарката е тежко нещо. Ужасно! На нея не всеки може да й устиска!

Джими вече бе излежал половината и можеха да го пуснат предсрочно за “добро поведение”. Все пак му оставаше още много време. Само като си помислеше, че още хиляда и една нощ хубавото Ани - жена му, ще спи сама - сърцето му се късаше. В такива моменти отново му се отваряше голямата глътка, от километър му замирисваше на ракия и той пощуряваше, ако нямаше под ръка скоросмъртница. Затова индивидуалният му компютър в главата настойчиво щракаше и измисляше милиони варианти да се докопа до истинска”огнена вода”, както казваше един негов съкилийник - Големият Бизон, който вземаше от затворническата библиотека само индиански романи и малко бе мръднал от тях…

Един от проверените начини Джими да получава “огнена вода” бяха компотите от череши. Ах, как  обичаше той  тези компоти от червени череши! Как копнееше по тях! Те бяха най-сладкото и най-хубавото нещо за него в панделата.

Когато “огнената вода” на Джими привършваше, той сядаше и се обаждаше с писмо на жена си. “Тъй и тъй - пишеше, - тука всичко е нормално. С началството се погаждаме, разбираме се добре. В манджата обаче няма никакъв фосфор и зъбите ми взеха да се клатят, затова много ми се е прияла риба. Ама не от тая ситната, а нещо - по-така: веяна скумрия  - да речем! “

“Веяната скумрия” бе условен знак, че Джими иска нова партида алкохол.

Жена му оставяше четирите циганчета да се гледат за малко сами и отскачаше до кварталния магазин. Купуваше две големи веяни скумрии, после - четири-пет буркана компот от череши и също толкова бутилки ракия. В къщи отваряше компотите, изсипваше сока им като оставяше малко - колкото за цвят и доливаше бурканите с “огнена вода”… След това натискаше капачките със затварачката и толкоз! В голяма кошница слагаше едно-друго за ядене, скумрията и компотите от череши.

Като я видеше, Джими се разтопяваше от кеф и се хилеше на надзирателите:

- Аз най-обичам веяна скумрия и компот от череши. Умирам по тях!

После учтиво питаше - колко компота ще му разрешат да внесе: четири или пет буркана?

„Какво толкоз: компот от череши и миризлива веяна скумрия?! - казваха надзирателите: - Щом умира по тях, циганинът му с циганин - да ги плюска колкото ще!”

Джими тържествено внасяше своите буркани и ги подреждаше в шкафа си. Скумрията се изяждаше начаса, но компотът оставаше. Той знаеше, че никой няма да посегне към него. С един компот в ръце Джими отиваше в умивалнята. Там го отваряше, палеше цигара и си устройваше самостоятелно пиршество. Той отпиваше една, две големи глътки от донесената ракия и тя приятно го стопляше. Главата му леко се замайваше, усмивка цъфваше на лицето му и той отново започваше да обича живота и на циганската му душа олекваше отведнъж. Надеждата, че скоро ще излезе на свобода, му се струваше вече на така далечна, а съвсем, съвсем близка. - Ами, да! Той е толкова примерен затворник, най-примерният дори! Защо да не го пуснат по-рано? Още утре! Не, утре - няма да стане, неделя е! Но може би вдруги ден? Да, тогава може! Джими е на тяхно разположение - да кажат кога и той е готов!

„Пускам те, ама няма повече да крадеш - викаше един глас у него, който много наподобяваше на началника в панделата: - Ще станеш нов човек. Ще се хванеш на работа и ще печелиш почтено и честно!”

„А, бе каква ти работа! - викаше Друг по-силен Глас. - Навсякъде - безработни. Циганите са най-много и като ги засърбят безработните ръце - какво да правят: крадат! Грехота е, ама трябва да се прави, трябва и да се яде…То, ако не беше това ядене - нямаше да има и кражби! Пък мене, ако питаш - тия, дето най-много имат - най-много крадат!”

„Млък! - Туй да не чувам!” - ръмжеше първият глас. - Иначе ще те пратя в карцера….”

Ей такива гласове разговаряха у Джими  по време на самостоятелния му аперитив в умивалнята или в тоалетната. Вярно, тук не бе комфортно, но затова пък спокойно -  за щяло и нещяло - никой не си навираше носа в тези помещения.

Джими имаше широка душа и въобще не криеше компотите си с череши. Дори предлагаше на мнозина:

„Артик, искаш ли компот?” - но всички се мръщеха и отказваха. Циганинът се подсмихваше, хапваше една череша, на която дори вкуса не усещаше  и затваряше буркана. Слагаше го отново в шкафа с абсолютната сигурност, че никой няма да го докосне.

Понякога, през седмица, той носеше пълен буркан в умивалнята и обясняваше, че тоя компот бил много сладък - булката му прекалила със захарта, та искал да го разреди. Но никой не го бе виждал да слага вода там и никой не се замисляше над това.

Само веднъж един апап го видя да изсипва черешите в тоалетната и се учуди:

- Уж, много обичаш череши, а ги хвърляш?

- Развалили се бе, артик, развалили  се! - бързо и стреснато каза Джими. - Обичам ги, ама като отворя буркана и не мога да ги изям всичките, от топлото се развалят. И тогава какво да ги  правя? Хвърлям ги.

Това каза той, но вътрешно цял изтръпна. Да не вземе този чешит да каже, че Джими си изхвърля любимите череши, та после “да го прослушат”. Той се опасяваше и от това “чешитът” да не се окаже „тайна слушалка” на надзирателите и да “пропее”. После - язък на всичко!

След този случай Джими стана по-предпазлив и вече не оставяше в шкафа си отворен компот. Изпиваше го всичкия, но това бе цял буркан и му идваше доста. Взе да се напива - той, Джими, дето издържаше на шест водки, пет джина и не знам колко си - бири, сега не можеше да се оправи с един нищо и никакъв буркан с ракия! Не, той пак се справяше мъжки, но вестибуларният му апарат нещо не издържаше и затова не бе добре с равновесието. На апапите казваше, че му е кофти и лягаше да спи. Затворниците знаеха, че техният лекар признаваше за болен в панделата само този, който е със счупена ръка, крак, ребро или извадено око… Никой друг! Затова мълчаливо го скатаваха.

Времето минаваше. Компотите на Джими пристигаха редовно. Той прецизно ги опразваше и част от бурканите връщаше на жена си, а някои - хвърляше в тоалетната.

Един съботен ден той толкова се напи, че едва гледаше. Сам не разбра как стана. Уж на три пъти вдигна буркана, а го пресуши. Едва тогава видя, че под черешовия плод не бе останал никакъв “сок” и в главата му се завъртя някакъв пумпал. Той забръмча ту налявото, ту - надясното. Затова ту на ляво, ту надясно залиташе и Джими.

Сам едва успя да се измъкне от традиционното си място за “аперитив” и несигурно тръгна да се прибира в килията. Точно тогава го видя един надзирател:

- Стой! Ти си пиян?

- Не съм пи-и-ян! - рече провлечено Джими.

- Нали виждам - фъфлиш! Кажи: къде се напи?

- Не съм се на-а-пи-ил! - упорстваше затворникът и едва пазеше равновесие.

- Марш в карцера! - ядоса се надзирателят: - В понеделник като изтрезнееш и началството дойде - всичко ще кажеш!

И масивната врата на карцера се хлопна тежко. Джими се озова в най-тясната, най-влажна и омразна килия - преизподнята на затвора. Пльосна се на пода, а няколко мишки, уплашени от дъха му, изцвърчаха и изчезнаха в неведомите си дупки…

След два часа безпаметна дрямка в полутъмното помещение Джими отвори очи - почти изтрезнял. Всичко помнеше: и поредния “компот”, и надзирателя, и влизането тук. Съвсем бе закъсал сега и трескаво затърси някакъв изход.

Че е хванат пиян - хванат е! Как ще отрече? Но, ако вземат да разкрият неговата черешова тайна - язък! Сбогом на всички компоти от череши и прекрасния им сок… Достатъчно е надзирателите да отворят и един буркан!

Джими си даваше сметка, че не даде ли правдоподобно обяснение как се е напил, ще го държат до Второ пришествие в преизподнята. А може и да му лепнат нова “вътрешна” присъда. Ужас тогава! От това той най-много се страхуваше, защото го лишаваше от всякакво по-ранно излизане и амнистия…

Той дълго мисли и накрая се досети как да се измъкне. Да, сега му трябваше “свой човек” и съучастник. Залепи ухо на дебелата желязна врата, докато се чуха тихи стъпки. Джими се развика и затропа.

- Какво има? - попита някой.

- Ти кой си? - искаше да провери с кого си има работа Джими.

- Жоро Спатията! - циганинът веднага прецени, че Спатията е мек човек, картоиграч, мошеник на дребно и не е подходящ да помогне.

- Спатия, извикай Мишо Кокала!

- За какво ти е?

- Важно е, трябва ми!

- Той сега спи.

- Събуди го. Кажи му, че Джими спешно го вика.

- Добре, ще му кажа, ама - черпиш едни цигари!

- Имаш цяла кутия!

Стъпките зад врата се отдалечиха и Спатията изчезна. Джими отдавна бе премислил, че това, което иска, може да го направи единствено Кокала. След малко в мрака се дочуха тежки стъпки.

- Кокал, ти ли си?

- Какво искаш?

- Пък “бумнах”. Помогни!

- Какво да направя?

- Иди на последния етаж, където е бръснарницата. Разбий й вратата!

- Само това ли?

- Само това и нищо не пипай! Разбий вратата. Бръснарницата не работи в събота и неделя. Може и утре да го направиш.

- Какво ще стане после? - попита Кокала.

- Ще кажа, че аз съм я разбил. Само така ще се отърва от карцера!

Мишо Кокала се почеса по врата. Не му бе ясно как Джими ще се отърве от карцера точно с това, но не му и трябваше. Затова рече:

- А ти как ще се отплатиш?

- Един стек цигари - каквито поискаш! Може и друго…

- И две големи веяни скумрии!  - рече Кокала.

- Имаш ги! - отвърна Джими и уговорката стана.

След това той се успокои, защото знаеше че у Мишо Кокала - грешка няма! Земята можеше да се разцепи на две, но той думата си не цепеше!

Дойде понеделник и отведоха Джими при началника на затвора, който като го видя  се намръщи:

- Пак ли ти, бе! Казвай - какво  направи?

- Нищо, началство! Мъката, нали знаеш…

- Остави твоята “вечна” мъка! Кажи за другот …

- Ами, причерня ми в събота по булката и от мъка направих беля…

- Каква беля?

- Юрнах се в бръснарница и…. Напих се с одеклон. После ме видя надзирателя. Нищо работа, ама беля!

- Нищо работа, а? - засмя се началникът. - Разбил си вратата. Напил си се - на това ли му викаш “нищо”?

- Виновен, началство. Мъка, нали знаеш …

- Стоев! - извика началникът  един от надзирателите. - Провери вратата на бръснарницата…

Не след дълго надзирателят се върна и потвърди, че бръснарницата зеела отворена - вратата е разбита, ама нищо друго не е пипнато.

- Така значи: одеколон? - началникът се закиска: - Напарфюмира се добре?  - Той изпадна в добро настроение и продължи: - Ти, Джими - да не си станал руснак, а?

- Съвсем не! Защо да съм руснак, началство?

- Защото руснаците като подивеят за водка и ако нямат - налитат на одеколон, затова!

После стана сериозен:

- Добре. Сега ще те пусна. Лежал си две нощи в карцера - стига ти! Но друг път - внимавай и не припарвай там… Разбра ли?

- Тъй верно, началство! Няма да припарвам там, нито до одеколона, нито да ставам руснак…

Джими си тръгна.

Колко важно беше да не се разкрие схемата му за внасяне на алкохол. Той бе необикновено доволен. Още утре щеше да пише на жена си за “веяната скумрия”, която обеща на Мишо Кокала и компотите с череши.

„Мамка му стара! - рече си той: - Като изляза от панделата, две череши ще посадя в двора. Едната за мене, другата - за Кокала. Ей тъй, за хаир: цял живот все череши от мен да яде!”