Павлина Павлова

първа глава от новия исторически роман на авторката

Аз съм Вениамин, най-малкият син на цар Симеон. Аз съм онзи, комуто той искаше да повери трона. Но попарих мечтите му с думите: “Не съм от този свят…”. Защото съм роден с друга мисия, звездите са ме орисали да опазя Божието слово на Иисус Христос.
Всички научаваме мелодия на песента, думите. Ала запеем ли, всеки глас е различен. Така е и с живота - раждаме се по един и същи начин, а сме толкова различни и на външност, и по характер, и по съдба.
В Магнаурската школа в Новия Рим, както наричаха града на Константин, не приемаха всеки - трябваше или да е от царско потекло, или да е приближен до владетелския род. Затова за мене, за братята и сестрите ми нямаше проблем да се учим в най-престижното висше училище на империята, основано още през 425-та година. В него беше събрано огромно езотерично познание, както от Изтока, така също от Египет, Сирия и Вавилон. Това беше единственото училище, което даваше истинско светско и духовно знание. В двореца Магна Аула - тоест - Магнаура, се преподаваха и магическите науки. Цялото това познание е било съхранявано векове от Пазителите на Истината и Светлината и препредавано само на определени хора, за да не бъде използвано за лоши помисли. И смисловото значение на Магнаурската школа беше за голямо познание, а не просто “голяма зала”, както се превеждаше. Сега се сещам, че нашата пещера Магура най-вероятно е била кръстена отначало Магнаура - Голямата зала - но простите хора са изпуснали сричката “на” и така е останало само Магура.
Нашето училище се помещава в нарочно построения за целта дворец Магнаура. Учебните зали са просторни, а за такива като мене има крило с богато обзаведени стаи, всяка от които разполага и с помещения за прислуга.
Тук бяха учили Кирил и Методий, татко и неговите братя и сестри, дядо и неговите братя и сестри. През първата година от моето учение се засякохме с батко Иван, но той завърши, както и по-големите ми братя и сестри. И останах сам.
Градът се разполага на 7 кв. км, което е три и половина пъти по-малка площ, отколкото на Преслав и три пъти по-малка, отколкото на Плиска.
Църквата “Света София” е една от трите забележителности на Цариград - така го бяха кръстили дедите ми - “градът на царя”. Чак Константин Велики променя името му.
Всъщност към забележителностите трябва да причисля императорския дворец и кулата Галата, Хиподрума, Златната порта, крепостните стени.
Само че на мене най-силно впечатление ми правеше огромната императорска библиотека, където бих стоял с дни, стига да беше възможно. В нея всеки път откривах нови и нови художествени и литературни съкровища, събирани и опазвани от векове, имаше спасени дори от опожарената Александрийска библиотека, която е съхранявала над 100-хиляди тома.
Константинопол е бил обявен за новата столица на римляните през 330-та година. Когато предците ми са поставили основите на Византион, те добре са разбирали неговото уникално местоположение. А огромните му крепостни съоръжения, издигнати от римляните, му осигуряваха защита при нападенията, които се бяха редували със завидна ярост през вековете. Град с голяма значимост, величие и слава.
Според преброяване през 565 г. в него тогава са живеели 60 хиляди, но броят им чувствително намалял след Юстиниановата чума, когато в някои дни са умирали по десет хиляди на ден и така около 40 процента от населението му се представило на Бога. Сега вероятно наближаваше същата цифра. Официалните езици в града на Константин бяха гръцки и латински. Ако не е бил Канас у Биги Тервел, можеше не само тук, а и в цяла Европа да се говори на арабски език и официалната религия да е мюсюлманската. Да не забравяме каква силна армия са имали арабите по онова време, щом през 751 г. са нанесли съкрушителна победа над китайската армия при Талас и дори са се укрепили там.
Това, че дядо беше въвел християнството като официална религия, не означаваше, че преди това българите са били езичници. Да, имало е и езичници, ала от татко знам за някои славни предци, които също са били християни - като Канас-кесар Аспарух, Канас-кесар Тервел (обявен за светец от Римо-католическата църква под името Свети Крал Тривелий), най-големият син на Канас у Биги Омуртаг - Енравота ( първият наш светец), Канас у Биги Телериг, покръстен като Теофилакт, Канас у Биги Сабин, Канас-патриций Кубрат, който бил кръстен в Константинопол, Крал Кеан Велики… Навярно има и други, но под пластовете на отминалото време често остават затрупани важни подробности, дати, имена…
Разбира се, не всички наши владетели са приемали християнството. Още се разказваше как Канас у Биги Крум превзел крепостта Средец, разрушил до основи старинния храм “Света София” и осъдил на посичане с меч около 6000 войници и още много мирни граждани - всички те християни. И как после пленил митрополита на Адрианопол Мануил, гръцките епископи Георги Дебелтски и Лъв Никийски, ученият Кинамон и други свещеници, но тях не убил, а ги отвел в плен и те тайно от него започнали да проповядват християнството дори в двореца. Гоненията продължили и при Канас у Биги Омуртаг, макар да не можех да си отговоря защо е изписвал името си редом с християнски кръстове и с монограма на Христос, защо е сякъл монета, на която държи кръст и е с корона, върху която също има кръст.
Всъщност през първите три века християнството е било преследвано и сурово наказвано от римските императори. Чак до 325-а година официалната църква е гледала на Христос като на назарянина, който се е смятал за пратен от Бога. И за малко да си остане такъв, ако при гласуването не е получил превес с няколко гласа…
И докато Миланският едикт през 313 г.(5821 г.) година обявява всички религии за равнопоставени, в това число и християнството, то имперотор Теодосий І през 392-ра (5900 г.) забранява изповядването на езическите религии. Дори на следващата година забранява и Олимпийските игри като езически.
И едва през 395 (5903 г.) християнството е обявено за единствената държавна религия в Римската империя. Едва тогава! А по нашите земи християнството е било възприето още от началото на хилядолетието, още от първоапостолите, дошли да го проповядват - св. Павел Първовърховни през 52 г. в Македония и Тракия, св. Андрей Първозвани в Добруджа, Мизия и Скития. И затова българската църква е апостолическа. Вярно е, че дядо го въвежда като официална религия през 864 година, за втори път, ала при нас и до днес не беше така ясно изразено вмешателството на висшите сановници в светската и в политическата власт на държавата. Което не означаваше, че те всячески не се домогваха към такава власт.
Спомням си надпис на прадядо Пресиян в голямата християнска базилика при Филипи:
“Пресиян, от Бога владетел на многото българи, изпрати кавхан Исбул, като му даде войска, ичиргу боила и кана боила колобъра… Който дири истината, Бог вижда. И който лъже, Бог вижда. Българите направиха много добрини на християните и християните ги забравиха, но Бог вижда.”
В случая под “християните” прадядо беше имал предвид ромеите.
Но пък толкова се възгордях, когато прочетох в “Римляни” едно от обръщенията на апостол Павел към Свети Ерм, владика на Филипопол, който е бил глава на няколко ранно-християнски църкви. И все повече оценявах делото на дядо Борис, който успява да наруши триезичната норма на църквата, при която било разрешено свещенослужение и литература да бъдат само на три езика - латински, староеврейски и гръцки, и да наложи като четвърти българският език. Така, след като папа Адриан ІІ благославя в църквата “Санта Мария Маджоре” в Рим новата българска азбука и преведените на български език книги, нашият език става един от четирите канонизирани езици на църквата.
Дядо Борис е бил забележителен държавник във всяко отношение. Той не само разширява границите на България до 400 хиляди квадратни километра, но ги управлява с мъдрост. Тези граници са били признати и от ромейската империя, а сключеният с тях мирен договор му е гарантирал спокойствие да насочи усилията си за въздигане духовността на народа ни…
Такива мисли ме връхлитаха, когато заставах пред статуята на Канас-кесар Тервел, първородният син на Аспарух, управлявал царството ни преди около 200 години. “Спасителят на Европа”, както наричаха Тервел заради славната му победа над арабите край стените на Константинопол през 718-та година. Този величествен бронзов паметник на светията се намира до църквата със златния покрив “Свети Апостоли”, в която е погребан Константин Велики. Според арабския пътешественик ал-Масуди армията на арабите е наброявала 200-хиляди души с пет хиляди кораба. Той е написал: “Българите са огромен, могъщ и войнствен народ. Един български конник може да излезе на глава на 100 или 200 конници”… След тази славна победа арабите повече не посмяват да нападат Европа.
Величав живот е имал Тервел. Той засега е единственият български държавник, който превзема Константинопол, за да възстанови на трона Юстиниан ІІ Ринотмет. В знак на благодарност император Юстиниан ІІ Ринотмет го провъзгласява за кесар, титла, която го прави равна на самия него - нещо, което преди не се е случвало. Тази най-висока римска имперска титла, втора по значение след императорската, обикновено се е давала на престолонаследника и никога на някого извън Великата Римска империя, особено пък ако не е християнин. Затова Тервел е изобразяван върху печатите си с християнски инсигнии на властта (кръст и палици). Тогава е приет в императорския дворец, увенчан е с кесарска корона и покрит с императорска хламида. Тогава е и случката, когато по заповед на Юстиниан ІІ Ринотмет ромеите затрупали със злато и скъпоценности неговия щит и забоденото до него копие. Тогава е бил договорен и династически брак между малолетната дъщеря на Юстиниан ІІ и Тервел, който обаче така и не бил осъществен. И тогава му дава областта Загоре, в която са последните ромейски пристанища в Черно море.
Високият паметник на Канас-кесаря Тервел го изобразяваше с дълга развята коса под метален шлем, с красиво оформена брада и с очи, загледани някъде далече. Беше облечен с дълга метална ризница. В дясната си ръка държеше копие, в лявата - кръгъл щит.
Нима е случайно, че английският владетел Филип Дългокоси тогава поискал дъщеря му за жена на сина си и я получил? Та всеки европейски владетел би бил горд да се сроди със славния български Канас-кесар.
Татко носеше медальон, който е принадлежал на Тервел. Надписът му гласеше: “Богородице, пази кесаря Тервел”.
Разбира се, неблагодарността на ромеите си е открай време и три години по-късно Юстиниан организирал поход срещу него с цел да си възвърне областта Загоре, но армията му била разгромена край Анхиало. Затова никак не ми е жал за трагичната му кончина през 711 г.
После е имало поредица от императори до 716 г., когато за кратко на трона сяда император Теодосий ІІІ, с когото Канас-кесар Тервел сключил мирен договор, от който запомних, че Великата Римска империя се е задължила да плаща на България ежегоден данък на стойност 30 литри злато в скъпи червени кожи и дрехи, символи на царската власт и величие; че признават българските граници, в които влиза областта Загоре; че двете държави ще си предават бегълците, които са обвинени в заговор срещу законния владетел, както и че право на внос имат само стоки, снабдени с държавен печат, в противен случай ще бъдат конфискувани.
Ето, такива бяха моите деди и аз много се гордеех с нашето славно минало.
В Константинопол имаше статуя и на татко, изобразен на кон, който се е изправил върху задните си крака. Отивах при нея всякога, щом ми домъчнееше за дома, и сякаш така се доближавах до семейството ми, останало в Преслав. Колко радост намирам в спомените, колко смях, споделена обич и мигове на щастие.

Книгата на мъдреца Енох беше любимото ми четиво през тези години, прекарани в Магнаурската школа. Той беше не само първият писател на човечеството, но и син на Иаред - потомък на първия човек Адам от седмото му поколение. Онова, което ме пленяваше в книгата, беше описанието на срещата му с Твореца, без да премине през ада на смъртта. И след завръщането си от Седмото небе ни е разказал как чрез силата на медитацията е постигнал висшето познание, как е проникнал до тайната на сътворението.
Така се зароди мечтата ми и аз да постигна висше познание.
Беше рисковано да държа тази книга при мен, защото беше забранена и ако я откриеха, щях да имам големи неприятности - най-малката от които да бъда изгонен от Императорската школа. Но пък аз не бях съгласен с онези, които я отричаха като вреден апокриф. Защото Юда я е цитирал в неговото послание, а Ириней и Тертулиан са я считали за “боговдъхновена и канонична”. Бях благодарен на късмета си да се запозная с двама сирийци, които ми я намериха и дори отказаха да им заплатя за нея.
Всъщност така започна нашето приятелство, което щеше да изиграе важна роля в моя живот.

Добре, че се завърнах от Египет в началото на септември 6432-ра година или 924 според новото летоброене, защото, докато ме е нямало, татко се появил пред стените на Константиновия град, начело на войската ни, и пратил известие на императора и патриарха, че иска да разговаря с тях. Пратениците му намериха и мене - татко настоявал и аз да присъствам на тази среща. Представям си какво би се случило, ако не бяха ме намерили - щеше да стане не дипломатически, ами военен въпрос, защото никой, дори моят наставник Николай Мистик, не знаеше къде съм.
- Бау! - внезапно изскочи пред мене Мария. - Уплаших ли те, княже?
- Никак даже.
- Не бях ли страшна?
- Една принцеса не може да бъде страшна.
- И защо? - глезено запита тя.
- Защото…, ами защото…
- Добре, ще ми кажеш довечера. Нали ще се видим на вечерята, която дядо дава в чест на твоя баща?!
- И ти ли си поканена?
- Какво значение има? Не забравяй, че съм внучка на императора и дъщеря на съимператора!
- Как мога да забравя, след като при всеки разговор ми го напомняш.
- Тогава - до довечера!
Тя се разсмя звънко и хукна нанякъде, а аз продължих към библиотеката.
Принцеса Мария Лакапина, с която учехме в Школата, беше дъщеря на Христофор Лакапин, първородният син на император Роман Лакапин и Августа София. Една вечно усмихната девойка, която ме разсмиваше с лудориите си, защото толкова ми напомняше за моите сестри.

Вечерта на 9 септември в двореца на Златния рог татко ме прегърна преди официалната част. Мама, сестрите и братята ми били здрави, изпращали ми поздрави и питали кога ще си отида. Отвърнах, че ще се постарая да е за Рождество Христово, както винаги.
- Татко, защо искаш да бъда на тази среща?
- За да трупаш опит и нови познания.
- Но аз няма да царствам!
- Кой знае своето бъдеще, сине? Никой!
Прехапах устни, защото щях да изрека:
“Аз знам!…”
Ала си замълчах. Разбирах желанието на татко, който искаше синовете му да бъдат добре образовани и подготвени в даден момент да застанат начело на обширната ни държава, която се разпростираше от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Затова, както контактите с императора на ромеите, така и преговорите с него, бяха като част от обучението ми.
Императорът се смяташе за “Божи наместник” и върховен господар на християнския свят, а неговата власт - свещена, тъй като беше връзката между Бога и хората. Втори по важност за управлението беше Епархът (префектът) на града, който се грижеше за благоустройството и реда, но при отсъствието на императора, той го заместваше, а при криза получаваше неограничена власт. Той водеше и всички съдебни дела и от него зависеше свободата на гражданите. Трети по важност идеше Квесторът - той съставяше законите, под които императорът само се подписваше. Занимаваше се и с назначаването на държавните чиновници. Друга важна длъжност от управата беше Магистърът на официите - той беше най-авторитетният човек, защото контролираше цялото имперско управление и се грижеше както за външната политика, така също и за сигурността на императора и под неговото командване беше охранителната му гвардия. Именно той приемаше чуждестранните пратеници. Колкото и да ми беше странно, една от влиятелните длъжности беше на Началника на двореца - може би защото имаше достъп до дворцовата спалня и се ползваше с най-голямо доверие от императора, който дори се съветваше с него.
За отбелязване е, че нашите юристи бяха сред най-добрите в цялата Римска империя. Защото нашите благородници традиционно изпращаха децата си да се изучат в най-добрите училища в странство, а после тези деца, които бяха закърмени с нашите добродетели, започваха да диктуват правилата, пишеха закони и следяха за спазването им.
Татко беше прав - за мене се оказаха интересни преговорите между двамата владетели, заобиколени от близки и верни хора. Император Роман Лакапин по никакъв начин не демонстрира превъзходство над татко, напротив, стараеше се да подчертава, че са равнопоставени, а патриарх Николай Мистик с благообразния си глас внасяше допълнително една мекота във всичко.
- Чада наши, като най-благоразумните, най-разсъдителни и истински християни, вие днес говорите за ново споразумение, което отново да установи мира межу ромеи и българи. Като поставени от Бога владетели, вие сте добри и справедливи. Бог мрази надменността и събаря тия, които се превъзнасят с горделивите си помисли. А пък ако им позволява за малко да заемат уж известно положение, то отново го разрушава. Никой не е в състояние да постигне каквото и да било със своите сили. Защото никой не получава голям дар, ако не му се даде свише. Да се гордеем, да отдаваме благодарност на Бога, че е дал на нашите съседни народи такива мъже за началници и владетели…
Той наричаше и двамата с една и съща титла - “василевси”, а така пишеше и в новия мирен договор, според който Източната Римска империя се задължаваше отново да ни плаща годишен данък, но в замяна татко отстъпи няколко черноморски селища, които бе завладял неотдавна.
Нашите български владетели открай време са били титулувани “Канас у Биги” - най-висшата титла след тази на Бога. Княз от Бога! Такива са също Князът на Светлината Иисус Христос и Князът на Мрака Луцифер. Даже Църквата наричаше Христос “Князът на мира”, а не “императорът”, “василевсът”, “цезарят” и прочее на мира. Затова след титлата си нашите владетели изписваха и “С власт от Бога дадена”. И то преди ромеите да образуват своята империя и да започнат да твърдят, че само техният император е с власт, дадена му от Бога. Но татко беше заменил титлата “Княз у Биги” с титлата “цар” - навярно от цезар, не съм го питал.
Езическите ритуали при подписването на такива договори бяха останали в историята ни, но те са имали своето важно символично значение за предците ми. Например ритуалът с изливането на вода от чаша на земята е означавал, че ако клетвата бъде нарушена, кръвта по същия начин ще бъде пролята. Обръщането на седло се е тълкувало като предупреждение, че нарушителят ще падне мъртъв от седлото си по време на битка. Докосването на тройна юзда пък е символизирало твърдостта на споразумението, а повдигане на снопче с трева високо над главата - като предупреждение, че ако мирът бъде нарушен, няма да остане и помен от врага, дори трева. И най-накрая пожертването на куче е било като гаранция за здравината на договора.
Когато император Лъв V Арменец сключил мирен договор с Канас у Биги Омуртаг, тогава, за да се демонстрира здравината на сключения съюз за мир между българи и ромеи, българите приели да се закълнат по християнски, а Лъв V Арменец извършил сложния езически церемониал на клетвата ни: излял на земята чаша вода, обърнал към земята конско седло и вдигнал над главата си сноп трева, заедно с тройно сплетени кожени ремъци. Тогава Омуртаг се заклел над християнския кръст.
След това поднесоха вечерята. Беше богата, навярно нямаше животно и птица, които да не бяха преминали през ръцете на готвачите. Наблюдавах как императорът лакомо яде от тлъста гъска, пълнена с чесън, лук и праз, обилно напоени с масло и рибен сос. Миризмата беше непоносима и само при вида на тези блюда, които всички възхваляваха като изискани и неземно вкусни, ми се пригади. Ала в мига, когато зърнах да внасят върху табли изкусно аранжирани печени лебеди, всичко в мен се преобърна. Само като си представих как са изглеждали красивите птици, преди да бъдат умъртвени за този пир, извих глава и се опитах да потуша надигналия се бунт в стомаха ми. Да ядеш лебед, символът на прераждането, на чистотата и целомъдрието, на мъдростта и пророческите способности, на поезията и смелостта, ми се стори толкова ужасно, че ако не бях напуснал залата, можех да изгубя контрол. Почитта към лебедите е много, много древна. Виждал съм върху стари амфори изображения на слънчевата колесница, теглена от лебеди. А тези тук щяха да се угощават с тях. И като се извиних, че не се чувствам добре, напуснах залата.
Така съм пропуснал следващия им “деликатес” - език от фламинго с мозък от фазан и черен дроб от папагал…
Как всичко в живота си има своите корени в миналото! Византион (или Бюзантион) е бил малко тракийско селище, което се харесало на тракиеца Константин, на императора Константин Велики, който го направил столица на Източната Римската империя. И до началото на VІІ-ми век в него са управлявали деветнайсет тракийски императори, навярно защото, както е написал през VІ-ти век император Юстиниян (с тракийската фамилия Сабазий): “… ако някой спомене името Тракия, веднага, щом думите излетят от устните му, слушащият осъзнава благородните качества на този народ - невероятна мъжественост и страховита войнственост, изпитани по всякакъв начин на бойните полета”. Затова през първите три века от своето съществуване Източната Римска империя се е управлявала предимно от траки, като се започне от Максимин, следван от Клавдий ІІ, Квитилий, Галерий, Максимин Дакиецът, Лициний, Константин Хлор… И от фригийците Михаил ІІ, Теофил, Михаил ІІІ. Никак не се изненадах, когато върху римска карта от ІІІ-ти век прочетох: “Европа - тема от Тракия”.
Затова тракийските императори във Византион са правили добрини за народа, от който произлизат. Константин Велики е финансирал постояването на Плиска, Преслав и Дръстър - той е бил от племето мизи. Юстиниан Велики укрепил Сердика, Филипопол, Берое и създал Юстиниана Прима, която се превърнала в седалище на независимата тракийска църква. А когато император Маврикий си позволил гонения срещу прадедите ни, тракиецът Фока застанал начело на въстание, което свалило омразния Маврикий и на трона седнал провъзгласеният за император Фока. След 610 г. на власт дошъл арменецът Ираклий, приятел на княз Кубрат. Трона наследили синовете му Ираклий ІІ и Константин ІІ…
През вековете на трона в Константинопол са се възкачвали и с не български произход и много от тях са били женени за български княгини.
А какво са направили гърците, щом успели да възкачат на императорския трон свой? Подлите данайци бяха разрушили повече от 900 наши черкви, защото си мислели, че така ще унищожат вярата ни, но жестоко грешаха. Храмът на вярата е в душата на всеки от нас и тези храмове са неразрушими.
Не стига това, ами гърците бяха успели някак да наложат своята дума “евхаристия” - която в превод означава “благодарност” - за най-важния ритуал на църквата - светото причастие. Да се смее ли човек, да плаче ли?!
Когато не бях зает с учение или очите започваха да ме болят от много четене в библиотеката, обичах да се разхождам из тържищата на големия град, където се кръстосват три от главните пътища на търговците - за Венеция и Запада, за Преслав и Севера, за Сирия и Изтока. Всеки ден дълги кервани пренасяха за тях плодове, храни, източни платове, оръжия.
А на българското всякога научавах и новини от дома. Заради това тържище се беше проливала кръв, водила се беше двегодишна война, когато веднага след възкачването на татко на престола българското тържище било преместено от Константинопол в Солун, което, освен всичко друго, засегнало и престижа ни. Били наложени и високи данъци.
Всъщност преместването на българското тържище от Константинопол в Солун е станало в отговор на прогонването на гръцките духовници от България, както и въвеждането на българския език като официален. И тогава, след като татко не успял да уреди въпроса по дипломатичен начин, нахлул в Тракия и започнал война с ромеите. Чак след разгрома на ромеите при крепостта Булгарофигон в Източна Тракия се стигнало до мир и връщане на българското тържище обратно в Константинопол, подписан бил мирен договор, според който Източната Римска империя се задължила да изплаща на България годишен данък. Но най-важно било преместването на границата - тя вече минавала на 20 километра от Солун. За това свидетелства Наръшкият надпис отпреди двайсет години, посочващ границата: “Лето 6412 от сътворението на света. Граница на ромеи и българи при Симеон, архонт от Бога на българите, при Теодор Олгу таркан и при Дристър комита.”
- Какви са тези благовония? - спрях пред сергия с подредени стъкленици, малки глинени бурканчета с похлупаци и красиви торбички.
- Нещо специално ли търсите? - продавачът леко се приведе напред, но като срещна погледа ми, бързо занарежда: - Имаме аромати на смирна, на кориандър, на амбра, мускус, ладан…
- А аромат на рози имате ли?
- Че как? Ей го, тука е, в таз стъкленица. Помиришете - той тикна под носа ми малко изящно шишенце, на което бе махнал запушалката.
Облъхналото ме ухание сякаш ме пренесе у дома, в двореца в Преслав. Край портата растеше голям храст, отрупан с розови розички, които всяка пролет за около два месеца изпълваха със сладък аромат всичко наоколо.
- Ще го взема!
Подадох му златна монета и той побърза да я запахе, за да се увери, че е истинска. След което върна запушалката, уви ми стъкленицата в шарена кърпа и аз продължих разходката си из тържището.
В края му имаше малко магазинче, което беше собственост на венецианеца Чезарио и обичах да се застоявам там. То беше събрало картини от целия свят, повечето бяха подредени, изправени една до друга и опрени до стените. Обикновено нямаха рамки, а онези, които имаха, бяха двойно и тройно по-скъпи. Преобладаваха портрети на жени и мъже, по-рядко на деца; имаше натюрморти и пейзажи, картини с животни, ловни сцени, бойни сражения, картини на дворци и градове, на морета и екзотични места.
Та на българското тържище, в близост до това магазинче, в голям склад за копринени платове започнах да се срещам с двамата сирийци, тогава все още за мен те бяха само тайнствени непознати, които постепенно ми повдигаха завесата към нови светове. В подземията му можехме да говорим дълго, скрити от чужди очи и уши. Носеха ми апокрифни книги, за да ги прочета, после да беседваме върху написаното в тях. Затова когато миналата пролет поехме към тяхната родина, вече бяха спечелили и уважението, и доверието ми. Отивахме към окултен център в областта Дамаск, за да ме подготвят за голяма мисия. Именно там, където Христос се е явил на апостол Павел, и аз трябваше да получа своето посвещение.
Разказаха ми и за Великия Велик Хермес, или както го наричаха с почит “Писарят на Боговете” и “Майсторът на Майсторите”, който живял в древен Египет много отдавна. Говорело се, че е бил съвременник на Авраам. От него са придобивали Универсалния ключ всички Велики Посветени, които са се стичали да го слушат от Индия и Персия, от Халдея и Мидия, от Асирия и Гърция, от Рим и далечните Китай и Япония. Това е същият Хермес, когото египтяните обожествявали и превърнали в един от своите богове под името Тот. А титлата Трисмегист, която са му дали, означава “Трижди Великият”. Името му било почитано във всички древни страни, та и до днес, а учението му е сочено като “Извор на Мъдростта”. Доста по-късно и гърците са приели Хермес за свой “Бог на Мъдростта”.
Само че учението му не било за всеки, а само за избрани. Било тайно, толкова тайно, че смисълът на думата се свързал с името му - Хермес - “херметичен”. И това свещено учение се е предавало от Учител на Ученик, от Посветен на Жрец, от уста на ухо. А когато все пак се налагало да бъде записвано, се прибягвало до термини от астрологията и алхимията и само онези, които притежавали ключа, са могли да разчетат закодираното.
Затова и аз тръгнах към мястото, където са живели велики Адепти и Майстори. Бяха ми обещали, че ще ми дадат да прочета свещената книга “Кибалион”, която била универсален ключ към древното Херметично познание, но чак след като бъда Посветен. Защото иначе нямало да разбера нищо. “Устните на Мъдростта са затворени, освен за ушите на Разбирането” - ми казаха тогава.

Школата се ръководеше от Великия Посветен Вотан и той ме въведе в Божествените тайни на Съществуването, а след моето посвещение ми даде новото име - Ба-Ян. Това име Вотан ми обясни така: “Ба” означава небесна душа, а “Ян” е мъжката енергия. Тогава разбрах, че на нас, хората от Петата Раса, ни се изпращат специално подбрани души от “Всемирното Бяло Братство”, за да се стимулира духовното ни извисяване. Тогава за първи път чух за “Бялото Братство” и че то ръководи света посредством своите пратеници, един от които щях да бъда и аз. Научих и за двата принципа - първият - този на Луцифер и вторият - на Христос.
Как не бях се досетил по-рано, че нищо в този свят не се случва, без Бог да е разрешил? Той е създал своя първороден син Луцифер от сянката си и затова той е можел да твори чудеса. Но Луцифер толкова се възгордял, че започнал да се прави на по-велик от своя баща. Тогава Бог го прогонил от Небесните Сфери и Висшия Престол, ала нищо от неговата Божествена същност не му било отнето. Той продължил да твори в Поднебесните Сфери, като връзката между баща и син не е прекъсвала. Луцифер се заел да сътвори Земята по поръка на Бога. И тук Великият Посветен Вотан ми разказа една красива притча, която никога нямаше да забравя. Защото не само ние, смъртните, понякога искахме да надминем своите бащи, а и бащите понякога търсеха съвета на своите пораснали синове.
Историята е следната. След като Луцифер бръкнал във Водната Бездна и извадил шепа пръст, започнал да създава земята, ала тя растяла, и растяла, а Бог гледал и не знаел как може да спре нейното разрастване. И понеже се досещал, че Луцифер няма да му каже как да го направи, създал една пчеличка и я изпратил да узнае тайната. Тя кацнала върху рамото на Луцифер и разбрала, че Господ трябва да направи с ръка един голям кръст във въздуха, за да спре растежа на земята. Защото само така Бог ще създаде Четирите елемента - земя, огън, вода и въздух, а в точката на пресичане - Петият елемент, наречен “етер”. И ще се ограничи безграничното чрез разделяне посоките на света.
Ала бръмченето на пчелата не останало незабелязано за Луцифер, той мигом се досетил, че е пратеник на баща му и поискал да я улови, ала тя бързо отлетяла. А той я проклел с думите: “Да ти яде лайната, който те е пратил!”. Тя невредима се върнала при Бог и му разказала как може да спре разрастването на Земята, което той незабавно направил. Като чул проклятието на сина си, успокоил пчелата: “Ти ще останеш такава мъничка, каквато те създадох, но твоята слюнка ще служи за молитва, а пък от лайната ти по-сладко да няма и всички да ги ядат!” Така и станало - от пчелния восък правят свещите, а медът е любимо лакомство за всички…
Пчелите са удивителни създания. Припомних си как Бог я е създал, но така и до днес не съм наясно защо е вложил цифрата 21 в нейното съществуване. Пчелите се излюпват от яйцето си след 21 дни. После 21 дни работят вътре в своя кошер. След това мисията им е да тръгнат навън и събират нектар за шесттенните кутийки на восъчните пити. И когато изтекат и тези 21 дни, всяка от тях отива надалече от кошера, за да умре.
Но постепенно започнах да разбирам какво стои зад числата три и седем, научих седемте принципа на Хермес Трисмегист и те станаха основни мои принципи.
Когато ми беше дадена възможност да отворя своите шесто и седмо чувство, усетих как ме докосват и ме обгръщат най-могъщите Божествени Сили. Бях се разбудил от летаргията, придобивайки свръхсетивни способности, които задействат скритото познание в човека.
Но за да достигна дотук, бях преминал през дълъг подготвителен период. Първата степен на посвещението беше “Прозрението” и това се случи при първото ми отиване в Египет. Трябваше така да подготвя душата си за Новото Знание, за да може никога, при никакви обстоятелства да не злоупотребя с него.
За трансмутационното преобразяване на физическото ми тяло се налагаше да го пречистя, започвайки от всички органи, да въведа регулярност в храненията, да стана вегетарианец, да се освободя от вътрешните мазнини и да се закаля. И когато приключих с този първи етап, установих, че вече не се поддавам на негативното влияние на околната среда. Преминах успешно и през следващия етап за трансмутационно преобразуване на духовно-енергийните структури.
Едва дочаках да се разпролети, за да поема със сирийските ми приятели отново на път. Инкогнито. Без да кажа на никого къде отивам и кога ще се върна.
При второто ми отиване в Центъра беше по-трудното изпитание - наричаше се “Смърт”. Трябваше да преживея своята физическа смърт в продължение на три и половина денонощия, за да осъзная, че тя е необходим етап от преминаването към друга реалност. Бях потопен в дълбок сън, подобен на смъртта. Но всъщност бях буден и ме разхождаха из висшите светове. А когато Великият Посветен Вотан ме разбуди, когато се завърнах в своето физическо тяло, не бях същият, защото бях преживял немислими неща и бях станал свидетел на знамения в духовните светове.
И тогава по новому възприех възкресението на Лазар, защото носех велики истини.
И думите на Христос към Натанаил: “Отсега ще виждате небето отворено и Ангелите небесни да възлизат и излизат над Сина человечески” добиха друго измерение.
Това освобождаване от страха и вярата, че вечната Душа напуска тленното тяло, но продължава да живее, беше ключов етап и аз се справих, по думите на Вотан, блестящо. И прогледнах за случващото се във висшите духовни светове, защото вече имах своите лични изживявания и опитности и можех да бъда свидетел на разиграващите се там събития. И тогава настъпи часът на моето същинско посвещение - “Устремът”, както се наричаше, защото бях овладял силите на Съзиданието, трансмутацията на енергиите, включително и тайната на “Мъки Христови”. Това не беше никак лесно, защото да трансформираш светлинното си тяло е достъпно само за Великите Посветени. А аз, макар и на тази млада възраст, получих достъп до Космическите Еволюционни сили, до енергията на Светия Дух и на Любовта, наречена “Фохат” във Вселената и “Кундалини” в човека.
Когато погледнах в очите на Вотан, видях в тях целия свят и Вселената, миналото и бъдещето. Видението ми беше покоряващо и ако Вотан не беше отместил поглед, щях да остана така хипнотизиран неизвестно колко още.
От този момент нататък сърцето ми беше освободено от всякакъв страх и желания. Но вече знаех, че трябва да се науча да умирам стотици пъти, ако искам да постигна съвършенство.
Овладях и лечителски практики, включително такива, които за обикновените хора изглеждаха като да правиш чудеса.
Мислите ми бяха в състояние да сътворяват реалността каквато аз я пожелаех, тоест, можех да се превърна в онова, което поисках, защото физическият свят е като океан от енергия и ако човек владее трансмутацията, всичко е в неговите възможности.

И бях готов за мисията, която ми беше отредена тук, на Земята, като пратеник на “Всемирното Бяло Братство”. Докато се молех с ум и душа, насочени към Бога, внезапно почувствах, че молитвата сама тече през мене и ме потапя в безмълвието на безкрайна светлина. И се изпълних с любов към света, каквато не бях изпитвал.
Великият Посветен Вотан ми направи още един подарък - лък, който ми връчи на сбогуване:
- Този лък е по-малък от останалите, но с него се стреля много по-бързо -можеш да изпратиш до 12 стрели за минута. Стрелите са дървени с метални остриета и перо в задната част за поддържане на направлението. - Той извади една от тях и ми я показа: - Върховете им са намазани със змийска отрова. Всяка от тези стрели умъртвява лъв за секунди.
- Благодаря! Дано не ми се наложи да стрелям по тези благородни животни!
- Името му е Тертерис, крилат лък. Бил е бил изработен преди 3000 години. Той е рефлексен, сложно съставен лък, направен от около 40 отделни пластове от изсушено и обработено дърво, а също и от сухожилия на говеда и елени. Така се образуват две еластични и три твърди зони. Накрайниците му са от еленови рога. Нека винаги ти бъде под ръка, защото ти предстоят много изпитания и не всякога ще има на кого да разчиташ, освен на собствените си умения и сила.
Щях да го изпробвам, но не и върху лъв. Този лък щеше да ми е от полза само в краен случай, при отбрана, защото пътищата гъмжаха от разбойници и от войнстващи малки племена, за които човешкият живот не струваше и пукната пара.
Преметнах го през рамо заедно с колчана и с двамата сирийци възседнахме камилите, които бяха легнали сред пясъците. Така се пътуваше по-леко под убийствените слънчеви лъчи. Спомних си една арабска пословица, подходяща за случая: “Който иска всичкото слънце за себе си, получава пустиня”.
Мозъкът ми беше започнал да работи на други обороти - разбирах езика на животните и на птиците…, виждах движението на соковете в дърветата и цветята…, чувствах болката на другите…
Великият Посветен Вотан ми обясни, че това е станало възможно, защото хората използват едва 10 процента от своя мозък, а аз вече съм достигнал до 15 процента и с времето, с усъвършенстването ми, този процент ще расте и само от мене зависи докъде ще ме отведе. Това ще ме приближава до Божественото, а аз все по-остро усещах всяко чувство и състояние - както своите, така и на околните.
Скоро щях да започна да чета и техните мисли…
Яздехме в края на кервана, когато той спря насред пустинята.
- Какво става?
- Да не са ни нападнали разбойници?
Хората край нас напразно търсеха отговор.
Тръгнахме покрай камилите напред, за да разберем какъв е проблемът. И забелязахме, че сме обградени от добре въоръжени мъже, облечени в сини дрехи.
- Това за туареги, рицарите на пустинята - прошепна ми Хилил (името му означава красив приятел и той наистина се оказа такъв).
- И сега какво ще стане с нас?
- Чакат да им платим таксата.
- Наричат себе си “имохат”, което означава “свободни хора”. Те охраняват търговските пътища и всеки керван си плаща, за да няма изненади по пътя - поясни Бахир (неговото име пък означава великолепни).
Разгледах най-близките до нас. Бяха едри мъже с бяла кожа, придобила вместо бронзов загар от слънцето синьото сияние от техните тюрбани и покривала за лицата, които скриваха устата им. Имаха сини очи, които ни наблюдаваха хищнически. Подозирах, че ако нещо се обърка и водачите ни не платят, много бързо ще измъкнат дългите си мечове.
В този момент керванът потегли и си отдъхнах. Туарегите останаха като безмълвни статуи, докато не се отдалечихме. И едва тогава видях облака от прах, който се вдигаше от препускащите им коне. За малко да ми се наложи да използвам крилатия лък Тертерис.
При първия оазис се натъкнахме на друг керван, който беше охраняван от войска. Поинтересувах се какво толкова ценно превозват, та са вдигнали армията, а те ми отговориха: “илирийска смола и ливан”.
Караха мумийо, което, според съществуващото мнение, подмладява тялото и лекува всички болести. Освен това го използваха и при балсамиране телата на знатни особи.
Караха и ливан.
“А когато се роди Иисус във Витлеем Юдейски, ето, мъдреци от изток пристигнаха в Йерусалим. И като влязоха в къщата, видяха детето с майка му Мария, паднаха и му се поклониха; отваряйки съкровищата, принесоха му дарове - злато, ливан и смирна.” (Матея 2:1,11)
Ливана (тамяна) е известен и като “сълзите на боговете”, а димът му гони дявола. Още Рамзес ІІІ е казал, че цветът му може да бъде блед като лунна светлина, от опушено кехлибарен до нефритово зелен. Както димът му се издига спираловидно нагоре, нека така и ние да издигаме своите дела и мисли към всеблагия Бог.
Затова разбойници дебнеха тези кервани, а понякога дори владетели изпращаха свои хора със задачата да ограбят кервана.
Палмите в оазиса леко потреперваха от вечерния ветрец, който сякаш се усилваше.
През тази нощ за първи път чух пеещите пясъци. Отначало се притесних, защото бяха странни звуци, които приличаха на дълбоко и глухо стенание, което внезапно прерастваше в рев. Двамата сирийски приятели ми поясниха, че това става, когато вятърът се плъзне по горещата повърхност на дюните, но всичко е наред. Просто горещините през последните дни били твърде големи…

Още през 399-ти година Свети Йоан Златоуст в своя проповед е написал, че както всички народи, така и траките са превели Светото Писание на своя език. А Константинополският събор от 536 година потвърждава, че езикът на бесите е един от езиците, на които се чете Светото Писание. Затова няма нищо странно в акта на утвърждаването на българския език от папа Адриан ІІ за четвъртия език, на който да се водят богослуженията. Той просто е сметнал, че щом преди няколко века това е било нормално, защо сега да бъде друго. Бесите бяха най-издигнатото в духовно отношение тракийско племе, обитавало Родопите, откъдето идва и наименованието на старата им Библия - Бесика. После друг събор - извънреден, състоял се през 870 година в Константинопол, дава поредния статут за автономия на нашата църква. След официалното покръстване на България и Константинополския събор от 870 г., нашата църква получава автокефалност и правото на богослужение на собствен език, различен от задължителните гръцки, латински и еврейски. И на българския владетел е предоставено решението за глава на българската архиепископия. През 917 г. пък й бил признат статут на партиаршия, като седалището на архиепископията било в старата столица Плиска.
Затова с радост приех предложението на моите сирийски приятели да посетим манастира “Света Катерина” в подножието на Синайската планина в Египет. Библиотеката на манастира съперничела на тази на Ватикана и в нея се съхранявали над 3000 ръкописа - имало и препис на Библия Бесика, писана на бохарски диалект.
Пътувахме с кораб, после още няколко дни яздихме под палещите лъчи на слънцето, но си заслужаваше. Защото когато пред очите ми грейна надписът: “В началото бе Писанието, и Писанието беше у Бога”, сълзи овлажниха очите ми. Всички други Библии твърдяха, че Бог е създал света от нищото. Но нашата тракийска библия Бесика посочваше истината - че Бог е създал света от самия Себе Си, от своето естество. Ето я орфическата доктрина за еманациите и трансформациите. И това тракийско триединство на Бога с три лица - Отец, Син и Свети Дух е залегнало впоследствие в християнството. От богато илюстрираната първа страница, когато се вдълбочих в знаците на нашата древна писменост, когато започнах да разчитам отделни думи и достигнах до следното изречение: “И разкри се божият Орфей, който е на небето, и откри се Ковчегът на Божия Завет в Орфей, и настанаха светкавици и гласове, гръмове и трус, и силен град.”, а по-нататък Иисус, който се обръща към своя Баща с думите: “всички Мои са и Твои и траките са мои, и аз се прославям чрез тях”, осъзнах, че съм се докоснал до нещо уникално.
Ето защо Йоан Златоуст е написал около 399 година: “… скитите, траките, савроматите, маврите, индийците, даже жителите на крайните предели на вселената, всички любомъдърстват, превели на собствения си език тези изречения” - Евангелията (6).
Толкова исках да имам препис от това пророческо откровение, в което се съдържаше голата истина и след съдействие от страна на влиятелни приятели и торбичка със злато, възложих това голямо дело на един възрастен монах. Златото отиде като дар за манастира, а той обеща, че скоро, щом приключи вече започнат свой труд, ще се заеме с Библия Бесика.
В библиотеката попаднах и на още нещо, което накара сърцето ми да забие учестено - препис от най-старата книга в света - “Чулман Толгау” (Сказание за Чулман), написана 6000 години преди Христа от Кубан Боян, в която се разказваше за българския владетел Абар Кан, роден между Азовско и Каспийско море и властвал над Северен Масгут и Бирак (днешните Балкани и Азия). Легендата разказваше, че Абар Кан бил написал първата книга за Единобожието и върху тази книга за Единобожието е създадена Библията, в която Абар Кан се е превърнал в Авраам.
Египетската цивилизация е била създадена от наши предци преди хиляди години - може би около десет хиляди. Ето защо в Сирия се натъкнах на много нашенски съдове, инструменти, обичаи, писмени знаци. Затова Свещеното им животно - котката, е свързано с нашата принцеса Бастет, която им е донесла познание и просветление, а след смъртта й те я обожествяват. Затова, когато е умирал фараон, местните жреци не са имали право да го погребат, а са викали Тетрахориди - български жреци, които да го отведът към задгробния му живот. Тогава нашите предци са ги научили да използват числото “Пи” като единица за разстояние, а също и “златното сечение”, и всички вселенски константи, но развитието им не е продължило - останало е там, при онези знания, които са им предали.
Сега обаче арабската култура, наука и занаяти бяха в подем. Важни центрове бяха Куфа, Басра, Харром, Багдад, Дамаск, Кайро, Кордова. Бих искал някой ден да посетя Кордова, защото чух, че библиотеката му наброявала 400-хиляди тома. В тези градове имаше висши училища и астрономически обсерватории, а арабите много наблягаха на математическите науки - алгебра, геометри, тригонометрия, физика. Имаха големи постижения и в медицината, дори поисках да ми преведат един техен учебник по медицина…

Спрях поглед върху големия пръстен на дясната ми ръка с оникс и изумруд, спомен от последното ми пътуване до Окултния център близо до Дамаск. Тогава на лицето носех черно покривало като символ на дискретност и пазене на тайна. А след като получих своето енергийно кръщение в тайнствата на магическите науки, имах правото и на този изумруден пръстен, защото на мистичния език изумрудът означаваше Северното сияние. Тогава името ми от Вениамин стана Ба-Ян, по-точно Ба-Ян Магнус. Щом го съзря върху ръката ми, константинополският патриарх и мой личен наставник Николай Мистик всичко разбра, ала не ме разпитва. Само лека усмивка плъзна по устните му и каза:
- Достигнал си до най-висшата степен на мъдреците на Изтока. Как е новото ти име?
- Ба-Ян Магнус.
- Значи “Магнус”? Мъдрец! За твоята възраст това означава твърде голямо признание. - Не му поясних, че вече бях архиепископ Ба-Ян Магнус. - Значи си овладял трансмутацията на материята и трансмутацията на енергиите?
- Да - отвърнах скромно и сведох глава.
- Променил си се - отрони тихо Николай Мистик.
- Може би. - Не ми се обясняваше кога, защо и как, затова замълчах.
- Криеш погледа си и добре правиш, защото тръпки ме побиха от него.
- И какъв ми е погледът?
- Смразяващ.
Усмихнах се вътрешно. Само ако знаеше какво познание носех в себе си, навярно би използвал доста по-сурови епитети.
Когато татко ми е дал името Вениамин, сякаш ме беше орисал. Защото означаваше “вълк” - при нас то беше символ както на утринното слънце, така и на звяра, който може да вижда в тъмното. Но като Велик Посветен узнах и другото му значение - беше символ на пречистващата мъдрост, на трансформацията на дивата необуздана енергия в добра и смирена. Ех, татко, когато ми разказа защо си ме кръстил Вениамин, изпитах гордост, че съм потомък на владетелския род Дуло, защото според древни легенди полубогът-вълк алп-Бури е станал първоучител на българите. Тогава ти изказа предположение, че легендата за основаването на Рим е почерпена от нашия фолклор, а аз исках да бъда достоен за това име. А ето как се извъртяха работите и сега имам още едно, не по-малко достойно име - Ба-Ян.
- Ти си получил велика тайна, тайната на познание, до каквото малцина смъртни са се докосвали. Блажен е онзи, който е избран да я пази и препредава - заключи Николай Мистик и като направи кръстен знак, бавно пое по дългия коридор.
Думите му ме възрадваха, защото освен канонист, Николай Мистик беше литератор и философ, човек с широки познания във всички сфери и голям авторитет в обществото. И един от главните възпитатели в Императорската школа. Затова не му споделих, че вече съм архиепископ Ба-Ян Магнус.

Бях изненадан, когато ме повикаха при патриарх Николай Мистик по време на часа по диалектика. При него заварих непознат мъж, облечен с чуждестранни дрехи. Докато прекосявах залата, двамата продължиха да разговарят. Единият познавах добре - моят преподавател и наставник в Магнаурската школа - едър мъж с благообразно лице, открит поглед и изящно носле, под което увисналите му бели мустаци се сливаха с дългата бяла брада. Носеше кръгла корона, която на върха завършваше с кръст. Такъв кръст, само че много по-голям и с дълга дръжка носеше и в ръцете си. Хитонът му красиво се диплеше и скриваше обутите му в сандали крака. Другият беше висок, слаб и леко прегърбен, с голям тюрбан с перо, който сякаш го дърпаше надолу към земята.
Целунах почтително ръка на патриарха, а той, като не сваляше погледа си от мене, каза:
- Божията доброта и човеколюбие са безгранични. Но има чада Божии, в които благородният стремеж на душата е толкова силен, добродетелите им толкова много, че животът им се превръща в служене в космическия Божи храм. - След което се извърна към събеседника си и добави: - Да ви представя българския княз Вениамин. А гостът ни, княже, е венецианският търговец Адреан, наш приятел и благодетел на Школата. Разказах му за пръстена ти и той изяви желание да го купи.
Усмихнах се кисело и ядно погледнах към леко прегърбения венецианец, облечен в скъпи дрехи:
- Как ви хрумна? Пръстенът не се продава!
- Не бързайте, княже - включи се Адреан: - Всяко нещо си има цена. Още не сте чули предложението ми.
- И какво, ако го чуя? Казах вече: не се продава!
- Упорит е като баща си - опита се да смекчи резкия ми тон Николай Мистик.
- Гордея се, че приличам на татко!
Прехапах устни, защото си спомних как някои тук, които недолюбваха татко, го наричаха зад гърба ми “кръвожаден войнолюбец”.
- Че как няма да се гордееш! Аз казах на онези, които клеветяха баща ти: “Нека замлъкнат вашите коварни уста, които изричат противни и несправедливи думи срещу моето боголюбиво, най-благочестиво, най-вярно и най-справедливо чедо!” Защото той може и да е правил грешки, но е преди всичко учен книголюбец.
- Благодаря, Ваше Светейшество! Всеизвестен факт е, че татко е благородник седмо коляно.
- Природата на разумните хора е такава, че тя понася благосклонно укорите на приятелите. Защо? Защото никой от враговете не би порицавал този, който постъпва лошо, а напротив, ако би могъл и ако би придобил доверието му, сам би го насочил към по-лошото. Прочее, ако бъдеш порицаван, било от приятел, било от баща, ти във всеки случай трябва да се радваш, особено като се има предвид, че твоят баща е най-превъзходният и велеславен духовен син!
- Добре, добре - помирително се усмихна венецианецът. - Ще мога ли поне да го разгледам?
Неохотно протегнах дясната си ръка, върху която носех големия пръстен с оникс и изумруд.
- Няма ли да го свалите от пръста си?
- Това ще стане само веднъж - преди да отпътувам.
Той ме стрелна озадачено изпод свъсените си вежди, поиска да ми зададе въпрос, ала зелените искрици на изумруда приковаха вниманието му и той дълго се взира в него, като издаваше нечленоразделни звуци.
Издърпах си ръката и запитах Николай Мистик:
- Има ли нещо друго, Ваше Светейшество?
Патриарх Мистик кимна неопределено и като се поклоних на двамата, напуснах залата. Знаех, че пак трябваше да му целуна ръката, но се направих на разсеян. За мене беше противоестествено това ходене в храмовете, падането на колене, паленето на свещи и целуването на иконите и ръцете на свещениците, но понякога се налагаше да изпълнявам тези ритуали, за да не бъда обявен за еретик. Едва се сдържах да не запитам патриарха той би ли продал двете свещени реликви на вярата - тръненият венец и Светият кръст, за които твърдеше, че се пазят в Константинопол, но като знаех колко ще го разгневя, предпочетох мълчанието.
Все по-трудно се овладявах при подобни пустословни разговори, така характерни за двора на ромеите. Та те не се занимаваха с друго, освен да клюкарстват сред салоните на своите дворци, заобиколени от изящни предмети и невиждано охолство. А напоследък из града бяха плъзнали лъжеучения, които привличаха мнозина и им объркваха главите. И понеже се твърдеше, че съществува връзка между магията и астрологията, то последната беше на мода. Особено в Двореца всички имаха лични астролози, които им предричаха какво ги очаква през всеки следващ ден. Ако улучеха, ореолът на славата ги застигаше и окичваше, но само докато техният благодетел го сполетеше беда или смърт. И тогава оставаха без работа за известно време.

Както бях обещал на татко, поех към дома за Рождественските празници.
Дърветата бяха побелели от сняг, с провесени клони, а някои дори бяха рухнали под тежестта на бялата им прегръдка. Бодличките на скрежа пък бяха преобразили дърветата и храстите в приказни видения.
Сменяхме конете на страноприемниците, защото нямах търпение по-скоро да се озова сред топлата семейна атмосфера.
От най-древни времена предците ни са изпращали на 21 декември старата година. 22 декември е бил празникът Единак - денят на зимното слънцестоене.
Нашият древен календар започва всяка година именно в деня на зимното слънцестоене. Този ден е обявен за нулев, понеже слънцето не се движи. А на 23 декември - винаги в понеделник - е започвала първата седмица от Новата година. Останалите 364 дни са разпределени в четирите сезона - по 91 дни в сезон, като първия месец на сезона е с 31 дни, а останалите два - с по 30. На всеки четири години преди първия ден на седмия месец се е прибавял високосният ден - преди деня на лятното слънцестоене, който също бил нулев и го нарекли ени, оттам и празникът Еньовден.
Да, древните българи са притежавали завидни познания, щом този календар продължаваше да бъде най-точният в света.
На 25-ти декември - в сряда - се е чествал Денят на възраждащото се Слънце (денят на създаването на Слънцето според книгата Битие 1:14:19).
Сега на 25-ти декември чествахме Рождество Христово и въпреки неудоволствието, с което Николай Мистик ми разреши да се завърна у дома за празниците, се радвах, че ще видя мама, татко, сестрите и братята ми. Нямах щастието да познавам нито дядо Борис, нито баба Мария - те бяха починали преди моето раждане.
Първо отидох да поздравя мама. Намерих я в зимната градина. Беше облечена с дълга до земята червена роба, с красиви златни украси покрай врата, пред гърдите и обточена най-долу. Носеше царствено лилаво наметало, също обточено със златотъкани орнаменти. Изглеждаше толкова красива с короната, макар че аз повече я харесвах когато беше без нея. Тогава златните й коси се разпиляваха и ми приличаха на сноп житни класове.
- Мамо!
- Добре дошъл, синко!
Тя ме прегърна и от топлината на майчините ръце се почувствах много щастлив. Татко видях чак на вечерята, защото имал важни държавни дела.
Обичах празниците, когато семейството се събираше край трапезата, когато мама вземаше мандолината и запяваше, а всички й пригласяхме, когато татко сваляше короната и беше просто един обичащ ни баща.
Сестрите ми Теодора и Михаела бяха от първия брак на татко, както и батко Михаил. Двамата ми други братя - Иван и Петър, както аз и Зоя, изтърсачето на мама Мария, бяхме деца от втория му брак. Често към нас се присъединяваха леля Анна и нейният съпруг Симеон, леля Евпраксия, вуйчо Георги с жена си.
Беше толкова хубаво у дома, в нашата столица Преслав.