Петър Андасаров

Тъкмо бе постихнал неистовият ми гняв от престъпното посегателство към извисената с българско сияние поезия и към пресветлия образ на поета Никола Йонков Вапцаров от страна на духовния Юда Марин Георгиев и ето, доживях да се убедя, че той си е останал червеят, който гризе ненаситно духовното му присъствие.

Като гръм от ясно небе дойде интервюто му в сайта на в. „24 часа”. А преди това и в откраднатия вестник „Литературен фронт” с измисленото ново наименование „Литературен форум”, и в предаване по телевизията с Маргарита Михнева, в което направиха отчаян опит да омаскарят Никола Вапцаров, но получиха лют отпор, думи на болка и клетви.

Тогава място не можех да си намеря и се озовах там, дето млякото на майка си Елена Вапцаровата е засукал, и първи стъпки в поетическото творчество е направил, преди да тръгне към големия живот и към признанието си от българи и хора по цял свят.

По пътя си до Банско не ме напускаха мисли и размишления - все за него - за свръх чувствителния Никола, за жадните му очи, пълни с копнеж и светлина, за тихата му лирика и вулканичната му поезия.

И пак се върнах към ония два негови стиха: „Разстрел и след разстрела червеи/това е толкоз просто и логично.” Тези думи съдържат една житейска закономерност.

Пренебрегвайки всякакъв хленч и страх той се изправи с ръста на своя Пирин пред пушките и пред „сватбарите” на женитбата му със смъртта. И съм сигурен, че в черния грак на изстрелите се е вплела поетичната му песен, стаена в огромната му душа.

И бе обяснимо това - смъртта винаги извиква представата за гроб и червеи, а банскалии и тогава, и днес не искат да повярват, че костите му лежат в черната земя. За тях той е жив, щом го има Пирин и със звездите на банскалийското небе греят неговите очи.

Затова го величаят все така за песните и за подвига му. И кълнат почти до сълзи и проклинат на висок глас всеки, който рови гроба му и посяга на честният му живот, за да го очерни.

Те са забравили, но аз ще припомня и на скандалната тогава Маргарита Михнева и най-вече на стрелеца с хули по недостижимия Никола Йонков Вапцаров всичко, което видях и чух в настръхнало Банско.

Питах за името на всеки в голямата група пред музея на Вапцаров, пред читалището и пред черквата. Отговаряха ми: „Ние сме с едно име - банскалия и сме като един човек на Банско!” И в безреда слушах ядните им забързани думи: „Бе, тава момче, шо говореше по телевизията, ми се виде с белег на устата, затава ле така изкривено думаше?! Де да видеше Кольо каков левент беше из Пирин като излетник в младите си години! А той, побръкал ле се е, та му траси рахит в нозете?! Ка не го е срам!”

Към техните ще прибавя и думите на Борислав Янев от село Гулийна баня: „Имах чувството, че Маргарита Михнева е гробарска кучка, която рови гроба на Вапцаров, а гроб се не виде!”

Това бяха гласове на гнева. А чух и гласове на болката и на гордостта. Да, да, точно на гордостта!: „БАНСКО НЕ Е БАНСКО БЕЗ НИКОЛА ВАПЦАРОВ! Ако се гордеем с родовата си люлка, гордеем се и за това, че в нея е залюляно и детството на Кольо”. И още - с автори на изреченото:

Лазар Цаков: „Целио свет го призна за голем поет, а ние сега го клепаме с мръсотия! Я се чуда на тия двамината - акъл имаа ле?”

Маргарита Топалова: „Вапцаров е човек с всички човешки качества. Аз питам г-н Марин Георгиев какво значи това да го разстрелват за трети път, а нас да изправят до стената на мълчанието. Той знае ле кои сме ние?”

Асен Тренчев, председател на Ликвидационния съвет: „Никой не може да отрече Вапцаров! Всеки опит е пълна жестокост”.

А на разпространяваните слухове, че банскалии сами искали да съборят паметника на поета и музея на Никола Вапцаров всички вкупом отвръщаха: „Не е верно - никой нема намерение да маха паметника му, нито да разтури музея, та Банско без тях ще изгуби своя истински образ!”

Най-категоричен бе тогавашният кмет на града Петър Баряков: „Отделни моменти от предаването бяха обидни за банскалии. Целта беше да се опетни името на Вапцаров. И опит да се злепоставят Банско и банскалии. Това пък, че се отричаме от него е пълна лъжа!”

Да, никога, ама никога банскалия няма да се отрече от поетичната своя икона - Никола Йонков Вапцаров. За разлика от анатемосания вече от тях Марин Георгиев, чието име в Банско никой не иска да чуе, а затваря уши и отминава със стиснати устни.

И изневиделица - същият клеветник и „разобличител” на терориста Вапцаров, жертва на БКП, ни изненада с нови щрихи към черния си портрет за него във въпросното интервю на журналистката с неразпознаваемо име Мариана Костова.

Нейният встъпителен текст е възхвала на „приноса” от интервюирания Георгиев за установените вече „истини”, свързани с Вапцаров и съдбата му след неговия разстрел.

Позовавайки се на всичко, изписано от автора на нашумялата за кратко и заглъхнала бързо в забравата негова книга „Третият разстрел”. Така и не се разбра обаче кой бе поводът за това долнопробно интервю.

Повече от ясно стана, че косвено се целеше да се удари личността на Мая Манолова, конкурентката за кметския престол на София с неособено добра репутация Йорданка Фандъкова чрез името на Никола Николов Вапцаров, внук на поета.

Очерняйки го и отправяйки остър упрек за това, че той, издънка на комунистическата фамилия оглавява инициативния комитет на Манолова. Известният с безогледни набези към лесни пари и лесна слава Марин Георгиев изрича гнусни думи за Вапцаровия род, който не бил толкова чист, а пък Никола Йонков Вапцаров дължал своята известност не на поезията си, а на неговата БКП.

След смъртта му, в годините на социализма, особено в най-първите, същата БКП, видите ли, издава укази на своето централно ръководство за наименованието на Варненското морско училище, на булеварди, площади; на училища, кораби, детски градини, институции с неговото име.

И с кой акъл същият интервюиран Марин Георгиев призовава едва ли не да се ревизира всичко и се прецени за заличаването на неговото име на определени места и обекти в цялата страна. Какъв ужас! Бих попитал този отцеругател толкова ли е продажна душицата му, няма ли капка чувство за родова принадлежност към българското племе, за да ругае и призовава към нова смърт на името Никола Йонков Вапцаров?

И що за поет е самият той, щом посяга с нечистоплътни ръце към светлия образ на недостижимия български и световен певец на човека и на живота. Един образец на съвършен майстор на класическия, традиционния и в същото време на свободния, на модерния стих.

Поет, който знае своето място на тая земя и посвети целия си живот, своята извисена поезия на родината си и на човечеството. За да го признае не само България, а и светът.

Но не и Марин Георгиев, според когото пак БКП се намесва с ходатайство, едва ли не със свой указ за международната му награда от Световния съвет на мира. Боже мой, този побъркан човек не е с всичкия си! Та аз имах щастието да преживея най-вълнуващия ден от ученическото ми време през 1952 година, когато в гр. Разлог дойдоха високи гости.

И пред почернелия от народ площад световноизвестният кубински поет Николас Гилен извести на разложани, на всички българи и на света, че България има световен поет, своя вечна гордост - Никола Йонков Вапцаров, комуто бе присъдена международната награда за мир. И се поклони пред безсмъртието му на човек и поет. А върху този светъл образ с дяволско усърдие продължава да нанася черните си щрихи безпомощният Марин Георгиев.

Вече съвсем се разбра - за лесни сребърници и още по-лесна (позорна) слава. И с надеждицата бедна - да възкреси отново името си чрез обезличаването на един достоен българин от националния ни пантеон - Никола Йонков Вапцаров.

Не обичам грубостта и ще спра напиращите по цялата ми същност думи в изблик на луд гняв. Само ще припомня на този юрод края на едно от безсмъртните стихотворения на Вапцаров - „Вяра”: „Може би искате/ да я сразите/ моята вяра/ във дните честити,/ моята вяра,/ че утре ще бъде/ живота по-хубав,/ живота по-мъдър?/ А как ще щурмувате, моля?/С куршуми?/Не! Неуместно!/ Ресто!-/ Не струва! - Тя е бронирана/ здраво в гърдите/ и бронебойни патрони/за нея/ няма открити!/, няма открити!

И с други недостойни твърдения е искал да смае читателя авторът на лъжи Марин Георгиев в това негово интервю. Да, да той умее да злепоставя свои колеги като им лепва разни етикети и им приписва измислени „техни” признания.

Лъже безогледно например, че изключително талантливия писател Виктор Пасков нарекъл „Третият разстрел” най-добрата книга за последните 60 години.

Лъже, че декларацията на Съюза на българските писатели е подписана от неколцина, а всъщност от над 200 негови членове, която по същество бе протестът ни против намесата на посланика на Украйна Виталий Москаленко във вътрешните дела на писателската организация.

Не се свени да бълва огън и жупел по нея, твърдейки, че мачкала деспотично своите членове. А ние ли не знаем как подгъваше колене и лазеше пред членове на тогавашните управителни съвети на СБП, за да проси гласовете им за приемането му за неин член! Сигурно още има следи от пълзенето по коленете му.

Ние ли не помним маймунджилъците му около неговото кандидатстване в партията, той протри прага на партийната организация, която имаше влияние върху дейността на Съюза. Хленчеше до плач, а като настъпиха промените през 1989 година се завъртя обратно и тихомълком се спотаи из навалицата на псевдодемократите.

За да се превърне в циничен подлец с поведението си към същия този съюз на писателската гилдия и към нейното най-стойностно и най-желано от творци и читатели издание - вестник „Литературен фронт”. В тогавашните му редакционни стаи се подвизаваше и самият той с лелеяната от мнозина длъжност редактор.

Преди това пак с благословията на висшите младежки и партийни органи бе в екипа на по-младия му брат - вестник „Пулс”. За циничното му поведение - доказателства - колкото щеш. Но най-явните от тях бяха - кражбата на този именно водещ вестник „Литературен фронт”, който с друг един предател-крадец Марко Ганчев присвоиха, преименувайки го набързо в „Литературен форум”.

Той, Марин Георгиев бе сред първите от бандата превратаджии, които готвеха превземането на Съюза на българските писатели - същият - на дядо Вазов, днешният, който неотдавна навърши 105 години, а рожденият му ден почете и уважи президентът на Република България Румен Радев.

Уви, превратът не успя, той бе осуетен. За пъклените планове и за самите престъпни деяния на бандата сговорници един ден ще разкажа с факти, за да възкръсне отново тяхното непочтено минало, а аудиторията днешни българи да видят лакомията и истинските им сурати. Сред тях е, разбира се, Марин Георгиев.

И като не успяха да се сдобият с апетитния за тях Съюз на българските писатели започнаха обстрелването му и прицелването си в неговите членове. Особено в най-изтъкнатите. Като изпуснаха мечтани от тях, въображаеми блага в Съюза, пряко всякакъв морал започнаха да се сдушават подобно потайни псета и намериха пребогат приют в свое някакво сдружение, щедро захранвано от соросоидни източници и структури като „Америка за България”.

Там се излюпиха „големите” писатели, които получаваха възхвали и високи възнаграждения. Но получаваха и задачи - да громят казионния, комунистическия, според тях, съюз. Те заговориха и родиха тезата за двете литератури - тяхната, създавана от гениални писатели и тази на писателите казионери.

Но тя бе разбита на пух и прах, защото днешната национална литература не може без доказаните майстори на българското слово от европейски и световен мащаб. Без кои ли - само няколко имена стигат: Анжел Вагенщайн, неотдавна отишлия си от нас Любомир Левчев, акад. Антон Дончев…

И така - докато пребогатата хранилка на сдружението остава все по-празна и уж сговорчивите писатели-соросоиди започнаха да се разбягват, да търсят всеки за себе си пристан. Като вълк единак днес ще видите из улици и институции самият Марин Георгиев, който бе от предните около препълнения с котлова храна казан. А анатемосаният от тях казионен съюз дори им дава подслон в свои печатни издания, издадени за 100-годишнината на СБП.

В „Азбучник на Съюза на българските писатели - 1913-2016″ за първи път във вековната история на СБП са поставени имената на творци с различни партийни и политически пристрастия, пише в предговора председателят на редколегията Боян Ангелов. Между тях са всички ругатели, громители и отрицатели на СБП, барабар с Мирин Георгиев.

А в антологиите „Пеещо дърво” /Поезия/ и „Иде ли” /Проза/ са включени поети и белетристи, преминали на „другия бряг” или с неособени симпатии към „казионния писателски съюз”. И това е правило, което предложи отново председателят на СБП Боян Ангелов, срещу когото те стрелят с най-голямо настървение.

Нека си стрелят, нека поглеждат и към чуждото със стръв и нечестиви помисли.

Времето върви нататък и рано или късно Видовден се приближава към нас. Той ще съди справедливо и всеки ще получи заслуженото.

А аз бих завършил така: Кучетата лаят, но вече по-дрезгаво и по тихо, а керванът си върви уверено по своя благодатен път…