ЗЛАТИНАТА МАХАЛА
Всяко надникване в родовата памет е поглед към малкото отечество.
Петър Богданов и Злата Мицова не смятаха, че са коренът на едно голямо родово дърво, чиито клони ще се разпрострат над Българско. Защото и те бяха родени от майка. Злата Мицова бе четири години по-голяма от Петър, ала това нямаше значение, когато любовта е по-голяма и от двамата. Петър имаше брат, който бе кръстен с умилителното име Николчо. Един ден при братята дойдоха двама турци, които събираха данъци. Погледите им, сластни и предизвикателни, смущаваха младоженците и събудиха толкова гняв, че българите се разбраха без думи. Бастисаха сладострастниците и ги спуснаха през капака в избата.
- Турчин, хареса ли българка, пожелава я цялата - рече Петър.
- Българин, рече ли да отмъщава, изважда камата - додаде Николчо.
Нямаше повече живот в Кюстендилско, затова натовариха покъщнината на волска каруца и поеха по прашния път оттатък Балкана. Какво ли не им се случваше по път - нападаха ги разбойници, счупи им се едното колело на каруцата, болести преживяха… Иначе воловете бяха здрави, яки, бавно, но сигурно теглеха товара. Разпрягаха ги от време на време да починат и се напасат - животно, животно, но и то душа носи. Стигнаха в село Червен бряг. Почти през три години им се родиха Александър, Мира и Божана. Тука не им хареса и се преселиха в землището на Долна Липница. Но пък нови радости ги споходиха - родиха им се Ана, Мария и Йордан.
Най-накрая се установиха в с. Дуванлар, днешното Ястребино. Тука е друга работа - земята е плодовита, пасища колкото щеш, горите - гъсти, непроходими. И реката му - река, а където има река, има повече живот. От турци, които щяха да се изселват, купиха 200 декара - сто на Петър и още толкова на Николчо. Уградиха си къщи, комини запушиха, нови коловози се успоредиха по земята… Завариха и други преселници от Македонския край и затова махалата естествено започнаха да я наричат Македонска, а по-късно Баба Златината, защото нейните чеда бяха най-много.
В една и съща година Злата остана вдовица и погреба най-големия син Александър, когото убиха като градинар в Румъния. Преди него изгуби Яна, а след него - Сава, Иван и Божана. Мъката си бе мъка, неизлечима и тежка - тя не различаваше коя сълза бе за чедата й, коя за съпруга. Затова ли бе толкова гъста и горчива, че винаги кърпата й беше мокра? Неграмотна, но симпатична бе Злата в своята отдаденост. Обикаляше дъщерите и снахите - все имаше какво да помогне: да изпере, да плете, да цепи парцали за черги. А ако свареше някоя от тях да се разприказва повече до кладенеца, с поглед ще я накара да се завръща, пък ако не се сещаше, и думата й ставаше по-твърда: „Еле, кръстете руки, она работата сама ке се свърши.” И сутрин не им даваше да се успиват: „Станувайте, отдавна се съмна, работа ви чека.”
Където ходеше, Злата никога не се връщаше празна. В престилката все завиваше нещо - или царевица, или ябълки, или сухи съчки… Джобовете й - пълни с бучки захар, които раздаваше на децата като нафора. Като орлица бдеше над децата и внуците си. През 1912 година синът й Йордан, когото топло наричаше Орданчо, бе ранен във войната и откаран в Сливенската болница. Майка Злата не се поколеба - напълни торбата с храна и самичка прехвърли Балкана, без да изпитва страх, за да отнесе поздрави от малката му дъщеричка Ерина и да го види - как е, зараства ли раната му, кога ще се върне…
Синът Андон Петров Стоянов от брака си със Севастия имаше четири деца - Петър, Илия, Донка и Гюргена. Севастия и Гюргена - какви хубави имена, но забравени днес. „Жълтата гостенка”, туберкулозата, покоси майка Севастия, още млада и в силата си. Вдовецът въртеше и мъжката, и женската работа, тя, къщната шетня, няма край - едно свършиш, друго подхванеш, трето те очаква…
Златината дъщеря Мира роди осем деца, но изгуби четири от тях. Времето не лекува - как се лекуват четири дълбоки рани? И примирителната философия не я утешаваше: „Бог дал, бог прибрал.” И Мира почина, а вдовецът Ангел не потърси второ слънце. Боецът от войните през 1912-18 година, понесъл целия семеен товар, не се отчайваше. Покой намираше сред зеленината в овощната градина с кюстендилски сливи, круши и ябълки, както и да яхне коня си и да иде на пазар в еленските села Константин и Беброво.
Ана Петрова Стоянова беше хубава българка с две дебели плитки, които се люлееха низ нейните едри рамене. Като хубавата героиня Албена на писателя Йордан Йовков, без която селото не е село, а къщи без дух и без топлина.
И другата дъщеря Мария Петрова Стоянова имаше свой път. Казано по-образно, единият ден се задоми, а на другия овдовя. Мъжът й Захари, участник в Балканската война през 1912 година, загина в сражение. Сдобиха се само с един син - Крум. Съдбата повели и братът на Захари да овдовее, та Мария да се посвети на грижите за неговите деца. Животът предложи нова изненада - Крум и жена му Миланка не можеха да имат рожба и затова си осиновиха дете на чичо им Андон.
Още на тринадесет години Йордан Петров Стоянов остана сирак. И баща му умря, и по-големият брат Александър. И майка Злата се опря на него: „Ех, оно ако не беше Орданчо да ми помага, а он има златни руце, трудно кехме да оживеем.” И по-късно ще си спомня какво й рече веднъж една позната, което се оказа вярно: „От сирак се става чиляк.” Когато порасна, Йордан се ожени за Фроса от с. Росица. Четири момичета му роди, а петото - доведено. Дърводелството му се отдаваше - с мерак майстореше врати и прозорци, подготвяше подпорни греди за градеж и дъски за дюшеме и затова ревниво пазеше инструментите, с които работеше. Не дай си, боже, някой да посегне на тях! И в земеделските работи бе мераклия - така ще окоси ливада, че няма да остави нито един стрък да стърчи, снопите ще върже здраво, за да не се отпуснат, а кладнята му ще е безукорна… Йордан сладкодумно разказваше за войните, в които взе участие от 1912 до 1918 година. Голямо удоволствие му доставяше да реже тютюн, да го нареди, като го увие в хартийка, краищата на която ще наплюнчи и залепи. И с някакъв езически ритуал ще чатне с чакмака, за да добие огън от кремъка и праханта и праханта така хубаво ще замирише, че и да не си пушач, ще поискаш да дръпнеш от цигарата. Дъщерята Иванка като други девойки и тя замина за големия град София. И слугиня да си, но щом имаш късмет, късметът извежда напред. В дома си я прие жената на генерал Иван Колев, освободителят на Добруджа, от когото се възхитиха и възпяха в художествени творби и Иван Вазов, и Йордан Йовков, и Любомир Бобевски… Домакинята София хареса Иванка като слугиня, но я обикна като дъщеря. А Иванка прие стопанката като родна майка. В дома цареше духът на легендарния български генерал - всяка снимка, всеки орден, всяка вещ бяха скъпи реликви, които съпругата му ревниво пазеше, а Иванка дълбоко почиташе. Тук цареше минала слава, но между стените никога не се разля детски плач. Генерал Колев почина през 1917 година в болница, далеч от родината. Иванка се грижеше за баба София до смъртта й, а тя преписа на Иванка етажа си на ул. „Узунджовска”. И за да пренесе през времето паметта за София Колева, Иванка кръсти дъщеря си с нейното име. Внучката на баба Злата не забрави родния си край, не забрави откъде е тръгнала и сърдечно посрещаше в дома си роднини, които идваха в столицата по различни поводи.
Най-малките деца са най-галените. В Родопско на тия деца казват мизюлчек. Такъв беше и Тодор Петров Стоянов, при когото майка Злата прекара последните си години. От брака си със Севастия има пет рожби. Запомниха го с голямата му любов към децата. Стегне ли каруцата и запръхти ли конят, напълваше каруцата с деца от махалата и ги разкарваше по пътищата на Ястребино - да им е хубаво, да усещат трополенето на колелетата, силата на коня и вятъра, който повдигаше гривата му. През зимата ще изкара шейната, ще се изкачи на стръмното, където децата го чакаха да седнат в шейната, а той - най-отпред, за да я управлява. И накрая, когато плъзгането се забавяше, Тодор внимателно обръщаше шейната, а малчуганите изпопадаха като снежни топки наоколо. И наставаше гълчава, веселба до небето, смях, който отекваше надалеч… Освен това Тодор и един съсед измайсториха въртележка до кладенеца в махалата и децата заставаха в редичка, едно зад друго, за да се завъртят така, като че ще полетят към нещо непознато, но много красиво…
Родът на баба Злата и дядо Петър се роеше и трудно е да се преброи - едни умираха, други се раждаха, девойките ставаха жени и се задомяваха, младежите растяха бързо и чуваха гласа на земята, а обонянието им се пълнеше с барутен мирис, та заминаваха на фронта, откъдето някои не се върнаха. Вдовици плачеха и се забраждаха в черно и отиваха на полето като сенки. Главоломни събития и битови суматохи, малки радости и големи грижи, жетварски песни и неразказани предания, предопределеност и случайности, отчаяние и искри на надежда - всичко се завърташе и се повтаряше, без да се разбира логиката на природата, която налагаше примирение: „Никой не е по-висок от небето, никой не отива по-далече от тревата!” А в по-ново време, в двадесетия век, човекоподобни фашисти разстреляха невинни деца-ястребинчета, та трябваше всички, и млади, и стари, да избухнат: „Тоя свят съвсем е полудял, щом се вдигат дула срещу деца!”
Познаеш ли съдбата на един голям род, ще познаеш и съдбата на българския народ - горд страдалец и опълченец с лъвски знак, окървавен въстаник и прашен бежанец, войвода с дълбоки рани и безумен герой, „Покойници, вий в други полк минахте” и „Мъртвият не ни е враг”…
——————————–
*Авторът е ползвал родовото проучване на Никола Димитров Александров.
