Дулинко Дулев

Баба ми пееше песен такава -
думите помня добре:
„Болен лежи Стоил, не става,
болен лежи, ще умре…”

Вехнел човекът по първа изгора
като смачкано в кал от градушка стебло…
Нека се смеят разумните хора.
Вярвам, че тъй е било!

Баба я няма. В една тиха есен
тихо склопи очи.
Толкова време, а нейната песен
още край мене звучи!

Свива сърцето ми някаква сила,
мъката блика в мен.
И се вживявам в скръбта на Стоила
в тъжния сватбен ден…

Тъжно е всъщност, но над обич такава
времето няма власт.
Свирци засвирват… Певци запяват…
И я завръщат в нас!