ПОЩАДЕНОТО

електронна книга

Петър Василев

Импресии

Няма смисъл да се вторачвам към първите си пет-шест годинки - никакъв спомен не са ми завещали завалиите, с нищо не мога да се усетя.

…………….

И все пак, и все пак…като в просъница се виждам: на нашето торище сме, играем си с охлепани дървени колчета, забиваме ги с пълната си хлапашка сила и настървеност, препираме се кой кого е надборил. И изведнъж…не, тези зловещи женски писъци никой не може да ми ги отнеме, тези насечени мъжки викове: Сотир!.. Сотир се удавил!

…………….

Ще слушам отпосле с каква юнашка сила се отличавал вуйчо ми, щом веднъж се счепкал нарочно с истинска грамадна мечка и успял да я тръшне баш посред двора на своята годеница, та сащисал мало и голямо. Но ха да се измъкне от въртопите на шейтан кюприя, де! Не се измъкнал.

…………….

И са ми разправяли още как са го издирвали цяла седмица над зейналите подмоли из малкия и големия чакъл - та чак до самата граница, докато се разчуе, че бил изхвърлен от водата върху пясъците край гръцкото село Бехчешли. А по какви пътища е скрибуцала волската кола на дядо ми Христо и откъде е заобикаляла, за да не премине удавникът до селското гробище, само един Господ навярно все още помни.

…………….

Ще ми се хвалят сегашните ивайловградчани с огромната си язовирна стена - и нека! Но тя се извиси тъкмо над същата тази зловеща шейтан кюприя и сигурно е толкова здрава, понеже си има вградена жертва в темелите - как да не си помисли човек за една покъртителна балада!

…………….

Но ето: вече съм точно на шест години, осем месеца и двадесет дена - така излиза и от най-беглото пресмятане. А ни е развихрила такава гоненица, че ризките ни са залепнали по хилавите гръбчета и вече сме се зачервили, та чак пламнали. И тъкмо да се докосна до побития камък, без някой да ме достигне, току ме застига едно внезапно подкосяване: Петре, бре, ей, Петре! Какво си се разтърчал, бре, какво си задихтял - майка ти умряла, бре, еййй! Майка ти, бре!

…………….

Притварям сегашните си очи и едва-едва провиждам как нашата изплашена баба Кера броди насам-натам из двора и по торището, за да пръска срещу уроки. Но така и не успявам да зърна майка си. А тя си отивала вече - кръвта си повръщала и започнала да посинява. Едва тогава се разтичали за доктори, но как се достига до далечното Хасково, щом още преди Алван дере издъхнала?

…………….

На шест години, осем месеца и двадесет и един дена съм кукнал така, че ми се вижда само русолявата главица и част от раменцата. Очите ми са като точици, но все пак си личи, че са сведени надолу…към майка ми. Съвсем плътно до мене, от лявата ми страна, се е прегънала като запетайка по-голямата ми сестричка Кера - толкова голяма, че й трябват още цели три месеца, за да навърши пет годинки. От дясната ми страна пък, между леля ни и баба Кера, се е изправило Митето и почти достига до главите им, понеже и те са кукнали, а то, Митето, е вече на цели две години и почти два месеца. Но пак не се сеща да погледне надолу обаче. Съвсем настрани гледа и по-малката ми сестричка Султанка - близначка на Митето. Тя пък се е изправила в ръцете на другата ни леля - на леля Дена. И двете ни лели, и баба ни Кера са целите в черно. С голяма черна забрадка е забулена и леля Султана - най-близката ни съседка. Само тя стои изправена, понеже е саката, и се вижда как се е опряла на бастуна си… А зад нас са се скупчили сума ти дечица: едно, две, три…единадесет и половина, че едното е отрязано от главата до петите. И те са вторачили очички към онова, което се е протегнало по протежение на цялата снимчица: едно опънато бяло платно върху някого и дясното рамо на някаква дървена носилка… И нито един мъж наоколо, нито един! Дори и баща ми никакъв го няма!

…………….

Баща ми все още не е получил телеграмата навярно. Или не е успял да сдаде запасняшкото си снаряжение някъде из Беломорието. Но и това ще стане, щом няма кой друг да поеме вдовишката му повинност едва на тридесет и четири години!

…………….

В селското ни гробище, на Гробето, майка ми се е кротнала до вуйчо Сотир и тихомълком съжителстват в пълен мир и разбирателство, макар че са от различни майки. На няколко пъти леля Мара ми е разказвала, че след като повторил, дядо ни Христо охладнял към двете си дъщери, а мащехата изобщо не ги притоплила. И двамата ми вуйчовци обаче - природените, така са били привързани към своите каки, че се надпреварвали да им помагат с каквото могат. По-големият от тях можел повече, но тази Арда, тази пуста опустяла Арда!… И тази пуста майчина болест!

…………….

Все още съм готов да се обзаложа, че няма нищо по-жилаво от веднъж усетената детска обида. Как така да вземе и да се скрие някъде, да се притаи, съвсем да изчезне - и хич да не помисли какво оставя след себе си? Ами, че то…

…………….

Страх ме обземаше, когато преминавах покрай Гробето, смут ме възпираше да се отбия при майка ми, макар че малко по малко бях започнал да я оневинявам вече. Но и обидата не се предаваше обаче!

…………….

Когато и баща ми си отиде, а това се случи след цели петдесет години, решихме да ги съберем най-после заедно - и се запътих към село с една найлонова торбичка.

Не знам дали за другите е драма,
но аз си мисля ей таквиз неща:
при майка ми отдавна място няма,
а в градски гробища не ща… Не ща!

…………….

И баща ми никак не щеше. Но така се стекоха житейските обстоятелства, че бяхме го погражданили вече на стари години и най-накрая допряхме до споменатата найлонова торбичка. И веднага се изприщих целия, понеже ония упорити драчки, които бяхме изкоренявали ужким толкова пъти, особено преди всяко одуше, сега бяха направо луднали. И не толкова от жестоките им бодли прехапах устни - от угризения ги прехапах, от недопустимото, но толкова явно нехайство към тази отдавна затрупана и почти изоставена вече Еленка Христова, на която едва успях да разчета името върху килнатата плоча…

…………….

Ох, не, само това не можех да направя: да се разхвърля по риза и трескаво да разкъртя спечената глина, за да събирам това, което все още е останало от майка ми, костичка по костичка да я напъхам в някаква си кесийка, та ако ще и позлатена да бъде кесийката, осветена, ако ще, да бъде. И се улових за хорските приказки, че и няколко шепички пръст били напълно достатъчни за хасковските гробища, при татко.

…………….

На връщане от Хухла се замислих и за вуйчо ми Илия - за по-малкия от двамата братя. Той пък ще се прочуе със силното си влечение към проявите на Земеделския младежки съюз още като гимназист в Свиленград. А когато бил включен и в централното ръководство и Съюзът преминал в опозиция на новата власт, започнал да прескача нелегално през Арда и да обикаля цялата ни околия. Днеска - така, утре - така, докато в една мъглива заран къщата им се оказва обградена от дузина милиционери и го измъкнали от леглото „да му уври главата” в някакъв си лагер „Куциян”.

…………….

То си е било чиста драма, но как да я проумея още през ония далечни години? Спомням си обаче как се завърна и как на бърза ръка склони баща си да се преместят в тогавашния Коларовград, откъдето се изселвали много турски семейства и можело по-лесно да се закупи някоя къщичка…

…………….

Изобщо не можех да проумея драмата, но за мълчаливите упреци бях напълно пораснал вече, пък и той си ги заслужаваше, понеже побърза още на следващата година да изтегли към онова далечно градище и цялото семейство на леля Мара. А тя ни беше едничката по-здрава опора, почти като майка ни беше останала… Но и това трябваше да се преглътне!

…………….

Никаква представа си нямах за турската къщичка на вуйчо в Шумен. Но затова пък нашата къща - старата, и досега се мярка из най-кошмарните ми сънища. Тя беше съвсем прегърбена вече под своите плесенясали турски керемиди и само плачеше ден по-скоро да бъде съборена. Ако се заема да я описвам, не съм сигурен дали ще успея напълно. От лявата й страна, на първия кат, тя си имаше една малка стаичка за живеене, а зад нея тъмнееше нещо като килер, задръстен с какви ли не битови вехтории. Върху тях, на втория кат, се бяха разположили още две подобни помещения, към които се възлизаше по разкривени зидани стъпала до малко дървено одърче. От дясната й страна беше сайвантът, изведен пред два обора за едър добитък. Точно над оборите се намираха още две стаи с опушени оджаци, а пред тях се ширеше хаятя - един просторен трем, който приютяваше какви ли не сандъци, бурила, бакъри и бакърчета, сърпове и паламарки. И дъсчени хамбари си имаше тази къща. И чардак си имаше. И колкото си искате халки за бебешки люлки имаше по разкривените тавани…

…………….

Ето къде ни било писано да се появим с двете ми сестри и с брат ми на белия свят - в турска къща! Но кой да вземе и да разпита баба ни Кера как точно е било извършено на времето това нейно жилищно настаняване - само с три дребни дечица в толкова много помещения. И сега се налага да компенсирам личната си немара с неоценима услуга на професор Любомир Милетич. Обикаляйки из руините на разорените тракийски поселища, той успява да запише на пазара в Ортакьой и едва сподавените поплаци на Колю Делчев и Злата Колева от нашата „Хохла”. И двамата са не само очевидци, но и потърпевши от двумесечните безчинства на Иляз бей и неговите озверели 60-70 башибозука. На 28 септември /годината е 1913/, след като цяла нощ са били бити и изнудвани за пари и накити, всичките мъже са били поведени към една от крайните къщи на селото, където ги изпосичат и изгарят полуживи. „Когато ги изклаха - продължава разказа си Злата Колева - дойде главатарят при нас, жените, и каза: “Сега хубаво стана - мъжете ви изклахме, но вие рахат ще живеете, ще ви заведем в Анадола, ще станете кадъни”. И наистина ги повеждат като стадо към Ортакьой, мъчат ги по цели нощи из обори и бубарници, гладни ги държат и жадни, стигат до село Сейменли, връщат ги обратно, когато се намесил руският консул в Одрин, блъскат ги с пушките си, унизяват ги до полуда и ги изоставят най-после в Ортакьой. А когато се завръщат на село, какво да видят…

…………….

Сигурно е изтръпнала ръката на професора от бързане да не пропусне и най-малката подробност на онова, което се е случило. Преди да се разрази трагедията, в селото са живеели 60 български семейства и 25 турски. Като усетили накъде отиват нещата през Балканската война, турците се изнизват вкупом от него, като повличат не само своята покъщнина и своя добитък. Убити са точно 41 мъже и 1 жена и са останали неизгорени само турските къщи. „В тях се настанихме да изкараме зимата” - завършва своя покъртителен разказ Злата Колева. А на мене ми остава само да добавя, че и дядо ми Димитър Трендафилов се оказва между посечените, та поради тази причина неговата млада вдовица и трите му сирачета получават огромната къща…Провървяло им с една дума, няма що!

…………….

Когато започнах да се измъквам от детските си дрешки и детските недоумения, заварих цялата ни къща почти пренаселена вече: само ние бяхме две братчета и две сестрички, а първите ни братовчеди - децата на стрико Ангел и чича Маринка - бяха петима. Не само стаите, но и разните му там хамбари, килери и обори бяха разделени по равно. А баба ни Кера се причисли към нашето семейство, понеже баща ми беше хем по-малкия, хем овдовелия неин син. По два вола си имахме вече и по едно дръгливо магаре. И си живеехме задружно, общо взето, ако не смятаме дребните препирни, когато кокошките ни объркваха гнездата си за снасяне, вградени по стените на сайванта. То се подразбира, че нямаше да ни се разминат и по-сериозните конфликти, ако стрикови не бяха побързали да си издигнат нова къща върху руините на някогашното фамилно жилище, опожарено от башибозука през оная злокобна 1913 година…

…………….

Смачкани бяха душичките ни вече и никаква радост не усетихме от внезапното замогване с двойно повече помещения. Успяхме само да се преместим на долния кат - в най-прикътаната стаичка, та поне да не зъзнем през тежките зими. Иначе си останахме със същите хасъри от царевични обелки и същите козиняви халища. За да си извоювам сякаш правото за едно ей-такова „особено мнение”:

Харесва ми, съседе, тази стая:
на пода - кожи, черга на стената.
Но чуй сега, какво ще ти призная,
преди да сме опитали вината.

Навремето - добре, че то отмина! -
когато нямаше ни хляб, ни мода,
с такава черга спяхме върху пода,
а подът беше от студена глина.

Представяш ли си грубата постеля,
протъркана комай от памтивека,
с натръшкани в съня - като сардели -
един до друг, съседе, шест човека?

…………….

Как по-точно се подреждаше въпросната шесторка ли? Ами по следния начин: в единия край, най-близо до вратата - баща ми, до него - моя милост, после - брат ми, до брат ми - сестрите, а до тях, на другия край вече - баба ни Кера. Тя имаше грижата да застила чергите преди лягане, като не пропускаше да се изправи пред малката колизмичка в ъгъла и да измоли шепотом от Богородица „здраве и кувет” на Дена, на Ангел, на Васил, на децата им, на всичките… Дай, Боже!

…………….

Така и не срещнах никъде по-измъчена жена от тази наша баба Кера. Че беше овдовяла съвсем млада подир погрома над селото, е едно на ръка. Но тъкмо да отхрани и задоми и трите си деца - хайде още четири ситни-дребни сирачета върху главата й: дръж се, бабо, ако можеш, дръж се! И тя се държеше по своему стоически, въпреки пристъпите на пълна изнемога, когато се хващаше с две ръце за коленете и започваше да нарежда пресипнало: „Зем ма, Боже, зем ма! Зем ма, та да са отърва веке!” Но Господ все още се бавеше с нейното отърваване и понякога, след поредното скарване с баща ми, тя извършваше своите привични бягства към долната махала - за измолено дъщерно приютяване. Но и леля Дена не беше в завидно положение, понеже си имаше своите четирима поотраснали сина и една дъщеря, а схлупената им къщурка разполагаше само с две стаички. По тази причина отсърдването беше неизбежно и баба ни скоро-скоро се завръщаше при нас, за да има все същите основания за нови молби към Господа…И нито веднъж не можах да я видя усмихната!

…………….

Но ето го и първия ни учебен ден, а мене ме няма никакъв сред първолачетата. Защото ми скимна да си покарам колелото. И хуквам подир стоманеното колелце, като го тласкам с дълга корава тел чак до Арабалъка и обратно. А когато се завръщам в къщи запъхтян и ухилен, тутакси получавам една тежка бащина плесница: Ха, утре пак да търчиш с това търкале, калпазанин с калпазанина! От тебе човек няма да излезе!

Няма да се ровя в стари драми,
нито в стари дрязги и злини,
само си припомням, че баща ми
рано свойта младост ослани;
че в неясни времена вторачен,
зарад хляба твърдо пожела
да сдружи остена на орача
с прашната училищна метла…

…………….

Де да можех да не се ровя, де да можех! А въпросното сдружаване беше извършено по чисто битова принуда и още с първите петли бай Васил слугата - така започнаха да го титуловат вече всички - бързаше да почисти двете учебни стаи, канцеларията и салона на селското ни училище, да насече дърва и да разпали огромните печки, да донесе вода за пиене и миене от Боровата чешма, да подреди кое-що из двора - и чак до последния час да се навърта наоколо, за да бъде под ръка на директора и на двамата учители. Едва по обяд вече, а твърде често и късно след обяд, и неговата кола заскрибуцваше ту към Чаирища, ту към Пазлака, ту към Цимбела - за оран и сеитба. А обратното скрибуцане можеха да го чуят само най-окъснелите почитатели на селската ни пивница.

…А зимите пристигаха свирепи -
с виелици и планини от сняг:
едва прекрачиш хлъзгавия праг
и вече духаш в посинели шепи.
И не от глезотия -
то се знае -
единствен май от цялото селце
баща ми чак до класната ни стая
ме носеше, задъхан, на ръце…

…………….

Не, не ми се вярва да съм му дотежавал чак до такава степен. Но сиромашията ни задъхваше всичките и само аз си зная - и все още помня! - с какви очи съм гледал как другите деца си подреждаха галошките покрай двете стени на салона, за да влезем в класните стаи… Само моите ги нямаше никъде, само моите.

…………….

Но те не ми и трябваха - тези бленувани галоши, когато успявах да се измъкна бос към Хармищанското дере за раци. Виж, това удоволствие никой не можеше да ми го отнеме и още преди да стигна до самата Арда, бакърчето вече гъмжеше от уловените животинки. Някои от тях ми бяха оказвали отчаяна съпротива от своите подмолни убежища и защипваха яко подадените ми пръсти, без да подозират, че тъкмо в това се заключаваше моето безсърдечно коварство при измъкването им. Едва на свечеряване ми предстоеше опичането на раците, а от какво бях по-доволен, така и не можех да си отговоря, защото хем имаше нещо за хапване, хем зачервените им коруби можеха да се отчупят в единия край и да се превърнат в малки свирчици - в нюнюнки по нашему, с които можех да се перча пред когото си искам от другите деца. И това ми стигаше!

…………….

Да…Но точно тази играчка твърде често ме довеждаше само до плачка, а и до неудържими ревове, понеже си натрисах такава простуда, че целия пламвах в огън и лицето ми се зачервяваше повече от самите нюнюнки. Тогава, още в самото начало, изяждах няколко болезнени шамара, подир които започваше едно ядовито мачкане и на двата ми крака, особено на прасците, от което направо пропищявах. А тъкмо пищенето подсказваше на баща ми да продължава с още по-голямо настървение тази манипулация. Но и мене опитът ми беше подсказал вече какво да правя при подобни случаи - да хитрувам ми беше подсказал: просто в един момент прехапвах устни и си налагах с огромни усилия да млъкна. „Не те ли боли вече?” - запитваше недоверчиво моят доморасъл лечител и аз бързах да му измънкам: „Хич не ме боли вече!”. И още в този миг се изприщвах целия от онова, което тепърва предстоеше. А предстоеше да ме оплеска с мас или ракия, отново да ме разтрие, но вече от ушите до петите, и бързо да ме затрупа с де-що завивки имаше, за да запуши и най-малката дупчица за поемане на свеж въздух, да ме затисне с тежката си ръка, та нито да шавна, нито да гъкна до пълното ми изпотяване. Е, който не е бил изцеряван по този начин, нищо не знае! На сутринта обаче се събуждах оздравял и читав и си получавах още една-две заслужени плесници: Ха, пак да хваташ раци, калпазанин с калпазанина! От тебе човек няма да излезе…

…………….

Спомням си, че по онова време децата ме наричаха Червения рак, без да ми обясни някой защо са ми лепнали точно този прякор. Но едва ли е било достатъчно да ми признаят явното първенство при ловенето на тези многокраки щипачи - и хоп, готово! Много по-вероятно е да са повярвали в остротата на своите очички, от които не можех да скрия, че започвам да червенея още при най-малката възбуда или от най-слабото усилие. Доста по-късно и моите очи ще се отворят към истинската причина за това багрило - и ще помръкна като осъден на скорошна гибел. Но за това ще стане дума малко по-нататък. Сега засега ще добавя само, че при днешното пощуряване по зодиакалните знаци, няма начин да не се сетя за моя четвърти юли: рак съм, разбира се, рак съм! И си давам вече сметка защо съм се лутал с еднакъв успех-неуспех ту насам, ту нататък…

…………….

Толкова често избухваха свадите между баща ми и баба Кера, че едва успявам да ги поразбутам в спомените си, за да проблесне и някоя от мимолетните ни радости в къщи. Обикновено те се случваха в присъствието на случайни гости, но и без странични зрители се случваха. Хайде, Петре - казваше баща ми, - ставай по-бърже! И Петър се надигаше, за да изпълни с колкото глас има любимото стихотворение на сдружения земеделец бай Васил слугата: „Ти, скъп герой и знаме във борбата, /възкръсна в теб духът на Стамболийски,/ издигна глас, разпали огнен пламък, /но падна сам във свойта кръв оплискан…” Ах, нека ми прости от небитието Сергей Румянцев, ако не го цитирам точно, но така ми препредава в момента моят далечен съименник…

За следващия номер обаче съм абсолютно сигурен, понеже на него разчитахме най-много за похвали: Ха, сега да видим Митко и Тана!- обявяваше водещият - и близнаците се изправяха един срещу друг, слагаха извити ръчички на своите кръстчета и едва дочакваха нашето задружно „Тън-тън-тън, тън-тън-тън, тън-тън-тън”, за да изиграят, подскачайки ситно-ситно, своята ръченица-посилница. И някак си съвсем спонтанно, колкото и да беше неподвластен на явните умиления, баща ми ги придърпваше към себе си и започваше да ги милва по главичките: Ох, мойте лопалчета-топалчета, мойте лопалчета-топалчета!

…………….

Твърде много грижи си имахме около тези наши съвсем безпомощни „лопалчета-топалчета”, а лично моята батковска немарливост при тяхното бавене ми носеше и допълнителни плесници понякога. И въпреки това, всички се наежвахме, когато се домъкваха мераклии да вземат или едното, или другото за осиновяване. Няма да стане тая работа! - отсичаше баща ми. - Аз ще си ги отгледам!

А на мене шамарите никак не ми пречеха!

…………….

Сигурно съм бил в трето отделение вече, когато се оказах очевидец на една жестока „патаклама” оттатък Арда, до самия гребен на гористите възвишения, по които преминаваше граничната линия. Гърците се лумкат яката! - говореха по-възрастните хухленци, а ние наблюдавахме от двора на училището пикиращите самолети и си запушвахме ушичките в очакване на поредното избухване на бомбите. Сгащени са и ще ги изтрепят всичките! - добавяше някой всезнайко, а друг се хвалеше, че бил видял даже как наши граничари издърпвали ранените гръцки партизани. И кой да предположи, че в един много по-късен отрязък от време съдбата ще ме пресрещне с двама изпоранени участници в същите тези събития, макар и не точно срещу моето село. С Аргирис Митропулос едва премълчавахме взаимната си симпатия, когато си разменяхме поредните поетични книжки, а осакатената десница на Василис Цикулас ми беше подсказала в един момент да възкликна: „И няма ли най-после - пръснати из Гърция нашир и длъж - да избуят във нещо пръстите, щом са посеяни веднъж?!” Съвсем основателно питане, впрочем!

…………….

Но защо не ми се мяркат никакви детски чудеса пред замъгления поглед, защо? И само ония червени покриви на Ортайко ли ще си останат все така ярки и незаличими от времето, което се проточи неочаквано дълго? Но как съм се спуснал за първи път през Бахчите към Голям дере, как съм издрапал по козите пътеки до Гръцко стръне и как съм се надвесил над градчето, което се беше скупчило гърбешком в ниското - изобщо не помня. Само червените покриви, ах, ония червени покриви! А при нас, накъдето и да се обърнеш, все едни мъшасали тикли, омешани с потъмнели турски керемиди - какво да им гледаш!

…………….

Само веднъж или два пъти ме бяха довеждали на пазара в Ортайко, преди да се превърна в негов трисезонен жител в продължение на цели седем години. С новото име на градчето - с Ивайловград, бяхме почти връстници, но коравият навик на хухленци още ги дърпаше към онова отколешно Ортакьой, произнасяно съвсем по нашему. Та в Ортайко ми беше писано да продължа своите науки след първите четири школски отделения в Хухла.

…………….

Срам не срам, ще си призная, че още щом ни поведоха към класните стаи, усетих как ме разтерзаха ухилените погледи на моите нови съученици: Тоя пък намерил с какво да се облече! И добре, че още едно момче беше пристигнало с почти същите окаяни потурки, та мигом се сдушихме с този Димитър Митков от Горноселци и побързахме да се свием на един и същи чин - и да не шавнем повече дори и през голямото междучасие. То не бяха сякаш часове, а цяла вечност беше и още преди последния звънец бях узрял за твърдото намерение да кажа на баща си, че никакво училище не ми трябва повече, никакво, никакво. И сигурно нямаше да ме разубедят дори и неговите вразумителни плесници, ако не бяха се намерили едни износени панталони от първия ми братовчед бай Митко, та ми светна пред омърлушения поглед…И училището в Ивайловград не остана с един ученик по-малко!

…………….

Такива дъждове бяха започнали да се изсипват вече, такава киша настана, че трябваше да се настаним някъде на квартира за през зимните месеци. И попаднахме с Динко Тараболов в огромната къща на банковите чиновници Попкирови с такива причудливи дъсчени долапи навсякъде, че само да цъкаш и ахаш. Но и болезненото охкане не ни се забави! Понеже си бях свикнал да преспивам направо върху пода, току-що натъкменото легло от няколко груби дъски и две разкрачени дървени магарета хич не ми допадна, пък и бях започнал да се чеша като крастав още преди да затворя клепачи, та падането ми се оказа в кърпа вързано. И когато някъде посреднощ издрънчаха донесените чинийки и тенджери, върху които тупнах, и побързах да светна крушката, какво да видя: цели пълчища от трескаво пъплещи животинки откъм леглата ни - към долапите, цели пълчища…изгладнели дървеници!

…………….

През следващите няколко зими се бяхме наговорили с моя връстник и еднокласник Григор да наемаме стая у чичо Диньо Чичев, с когото неговият дядо си имал отдавнашно познанство. Най-много се зарадвах, че там нямаше никакви убежища за дървеници, пък и самата къща се намираше точно на улицата, по която влизахме в градчето, след като се спуснем по стръмната пътечка откъм нашето село. И бих казал, че нищо по-хубаво не можех да очаквам, обаче… Е, понякога съдбата си прави какви ли не експерименти, а в нашия случай навярно беше решила да провери как биха съжителствували две момчета от съвсем различни по замогване семейства. Това, по което се изравнявахме криво-ляво, беше, че и баща ми можеше да докара толкова дърва за огрев, колкото и на Григор докарваха - обикновено ни стигаше по една волска кола до ранното запролетяване. С фасула и лещата също можехме по равно да пълним тенджерата и да й виждаме дъното задружно. Но най-често се хранехме по отделно и тогава моите залъци се оказваха двойно и тройно по-корави, понеже хлябът на Гришата беше винаги бухнал и дъхав, а самуните, които баба ми Кера изпичаше по веднъж в седмицата, едва можеха да се разчупват. Ами ония луканки и суджуци, дето никога не се свършваха в торбата на моя съжител? Даже и няколко пчелни кошера си имаха на село, и мед си имаха, а ние едва оцелявахме по онова време…

…………….

Но и те не бяха щастливи навярно, не бяха доволни! То пък се случи така, че една вечер, както се бяхме разприказвали преди заспиване, Гришата едва не изстена и изрече на пресекулки нещо като смътна закана: „Само да му дойде времето… и аз знам какво да правя!” А беше станало дума за баща му и за това как са ходили до Пловдив на свиждане преди да го убият. Но не било вярно това, което се говореше из селото, каза. А все още се говореше, че подофицерът Ангелия Григоров взел участие в гонитбата на шумкари някъде около Борисовград и че се е снимал даже с две отрязани глави, та по тази причина бил обвинен от народния съд и го затрили на бърза ръка… И се оказа, че и нашата Хухла си имала своите заслуги към Царството, дума да не става!

…………….

Съвсем отчетливо си спомням с какво нетърпение очаквах и ние да се усетим най-после позамогнали. Дори се опитвах да давам кураж на баща ми, докато му изчитах по негова молба нещо от вестниците, които ни попадаха. И да се смее ли човек, да плаче ли, но точно по онова време - по Червенковското - и на нашия бай Васил слугата му се падна да кметува цяло едно лято, понеже бил сдружен земеделец и така се налагало. А да видим сега каква ще я свършим! - изрече човекът по-скоро на себе си, но и към мене погледна. Защото трябваше да се води най-строга отчетност кой колко мляко предава всяка сутрин на държавата, да се изпращат писмени справки за отчетени и неотчетени наряди, графици някакви да се изготвят и какво ли не още, а неговата грамотност се изчерпваше само с онова, което беше успял да понаучи като млад войник в казармата. За сметка на това пък на мене ми се признаваха вече цели четири отделения и три прогимназиални класа, та побързах да му помагам в „загелпеното” счетоводство. Но много плахо се намесвахме в постоянните селски разправии, а срещу явния ропот изобщо не се възправяхме, защото и нашият косъм не беше много чист, както се казва. Вярно е, че се бяхме принудили да закупим масло, за да си издължим наряда и за двете ни кравички, които така и не се разгонваха, понеже ги запрягахме, вместо волове още от съвсем малки. Но си позволихме нещо, за което можехме здравата да си изпатим. И хубаво, че в старата ни къща имаше и такива тъмни кюшета, където не бяхме припарвали даже, та в едното от тях се наложи баба Кера и брат ми Димитър да скрият цяла козичка, докато премине комисията, която ходеше из кошарите да описва наличната стока. Хем я дръжте здраво да не извряска! - беше ги предупредил баща ми. Че ще ми ядете ушите, ако ни усетят!

…………….

Това беше комай последната неоценима услуга на тази наша къща - да ни укрие козичката, пък после ще му мислим. А то си беше и премислено даже, защото бяха започнали да ни се присмиват вече и току ни подканяха да й видим сметката. Това нахъсваше баща ми да побърза с мешовите греди и мертеци, да накърти достатъчно камъни и да накопае червена глина, а сламата му беше най-малката грижа. И сигурно сме били крайно настървени всичките, та само за ден и половина сътворихме такава съсипия, сякаш някаква бомба от войната между корейците, която бушуваше по това време, се беше взривила точно върху нашия покрив. Искам така да обърнем новата къща, уговаряше баща ми доведените дюлгери, че през целия ден да влиза слънце и всичките прозорци да са много широки. А майстор Теньо му гарантираше, че за тях това е най-лесната работа, а от нас се искало само чамур, камъни и повече манджа в тенджерите. Както и да е, за месец, месец и нещо къщата беше иззидана и ритуалната риза се развя върху покрива, а под него можеха да се видят само побитите диреци, които очертаваха бъдещите стаи, и зейналите четириъгълници на бъдещите прозорци - дотолкова ни стигнаха и времето, и паричните възможности. Обаче радостта ни беше неизразима и облекчението - всеобщо. И най-доволен от всички беше баща ми, естествено, понеже отдавна се беше зарекъл да осигури и на четирите си деца по една стая на горния и на долния етаж. Сега вече можете спокойно да си тръгнете по училищата, изрече, и да си гледате хубаво уроците!

…………….

„Е, вие нямате представа,/но през ония времена,/побъркан от мечти за слава,/сънувах всяка нощ война./ Как иначе…” И наистина: как иначе, без славата искам да кажа, бих могъл да спечеля онова „момиче от съседна къща, отвъд порутения зид”, в което…нали се досещате вече какво се беше случило? А войните си ги имаше и наяве - ту при съседите оттатък Арда, ту почти накрая на света - в някаква си разполовена Корея, за която ни разказваха изпомачканите вестници. И в един момент се оказах толкова съпричастен с „нашите”, че се опитах да римувам някак си онова, което ми напираше извътре. Обаче думите не ми се наместваха както трябва, сякаш бяха по-чепати и от камъните, с които дюлгерите бяха изградили новата ни къща. А виж как майсторски ги беше наредил оня батко-граничар от Ламбушенската застава: „Народът пушка не иска - той здраво кирката стиска!” Хайде, иди, че ги измъкни от ушите ми, ако можеш! И това се случи съвсем неочаквано, след като бяхме преминали един по един по разклатените греди над Шейтан кюприя и бяхме издрапали по козите пътеки през няколко дерета и баири, за да пристигнем на посещение в Н-ската застава. Сега ще чуем и нашия поет - бяха обявили в програмата и аз усетих как по цялото ми тяло пропълзяха внезапни тръпчици. И вече нито последвалите песни можеха да заглушат онова, за което се заричах тихомълком, нито шумното обядване с такива вкусни манджи, че ни идваше да си оближем пръстите. Но това не може да стане, докато сме на нива или пък се туткам с кравите и краставото магаре, мислех си, те само чакат да се позалисаш малко - и хайде в чуждите градини! А, виж, с козите е по-друго нещо, само саръта ни веднъж да дойде…

…………….

За моя радост скоро-скоро пристигна и нашият ред - пристигна саръта и първата ми грижа беше да пъхна в торбата, освен яденето, и една изпокъсана ученическа тетрадка. И кой да подозира какво си бях наумил още преди да заподканям с пълно гърло: „Козите пускайте! Козите!”, докато ги насъбера някъде в края на долната махала, а и след това, вече оттатък Турското гробе, когато започнах с още по-пълно гърло да пъдя де що вълк можеше да ми се изпречи пред бюлюка - и да ми обърка всичките планове?

И кой да предположи, че още след Дерменджи Гоговата воденица ще извадя тетрадката и ще започна да присядам ту на тази полянка, ту на следващата, заслушан и в чановете, но и в онова, което исках да чуя дявол знае откъде и да си го запиша. А то взе, че се получи цяло стихотворение още преди да стигнем до Пирамидата, където имаше пладнище за козите. И аз си го прочетох няколко пъти така високо, че сякаш ме бяха поканили на оная гранична застава, за да си премерим силите с техния автор. Е, не се сетих наистина да опиша какво иска и какво не иска народът. Но затова пък разказах на цели три страници и половина за един престъпник, който попаднал в затвора, но и на хубави хора попаднал, та се променил толкова много, че когато го измъкнали от килията да го обесят, той запял някаква песен и звездите му викнали: „Браво, човек!”. Ей такава една история се получи, прошарена с де-що рими ми бяха попаднали. И понеже нямаше на кого да се похваля из тези затънтени баири, започнах отново да викам по всички посоки, та хем вълкът да си остане гладен, хем козичките - цели, хем и радостта ми - двойно по-голяма…

…………….

Тройно по-голяма се оказа внезапната покруса обаче! И то още преди да си изкараме реда с козите, на третия ден още, когато си бях взел в торбата и една дебела книга с най-различни стихотворения. Тя ни беше връчена като подарък на баща ми след някакво усърдно разчистване на училищните шкафове. И уж я бях прелиствал от време на време, а отново се зачетох още на първата полянка - и едва не я изтървах от ръцете си: ето какво съм направил, значи, когато бързах да не изпусна ония думи, които ми идваха толкова лесно на върха на моливчето - преписал съм, кажи-речи, цяло едно чуждо стихотворение! Ами сега? Като ужилен скочих подир стадото, готов да се нахокам по най-суровия начин за извършената кражба, понеже не бях чувал все още, пък и нямаше кой да ми обясни, че това се наричало литературно плагиатство и че на тази възраст то можело да бъде съвсем неволно и дори неизбежно понякога. А щом си посегнал към самия Вапцаров, какво по-хубаво от това бе, човек? Дръж посоката - и няма да „стъпиш в погрешност на гнило”! Само че това е мисъл от много по-късно време. А в самия момент на разкритието побързах да се зарека, че към никакви рими няма да посягам вече, та ако ще и сами да ме преследват…

…………….

Лесно е да се заречеш, след като си забъркал подобна каша, но отричането е съвсем друга работа. И особено, ако се окажеш в положението на оня похлупак от поговорката, който се търкулнал и си намерил делвата. Точно така се получи в десети клас вече, когато се „търкулнах” от север и се „озаптих” в най-долната част на градчето - в една тристайна къщичка срещу нестихващия гръмол на валцовата мелница - в къщичката на семейство Бучкови. Това, че главата на семейството си бил загубил непокорната глава някъде около близката граница при едно от тайните си преминавания оттатък, ми изясни на бърза ръка защо новата ми хазяйка е толкова съсухрена и плаха, а синът й вечно умислен, та чак помръкнал някак си. Но крушката си имала и допълнителна опашка за младия хазяин. И това го разбрах, когато най-неочаквано този невероятен Георги Бучков, по когото се заглеждаха най-отбраните градски красавици, ми подаде един свитък с прилежно изписани листове и ме помоли да си кажа мнението, ако нямам нищо против. Нищо против нямах естествено, но и нямах достатъчно похвални думи за тези тъжни негови стихове, които ме бяха разтърсили. Ами, какво да правя, някак си виновно отвърна той, щом съм си харесал такива учители. И ми пъхна в ръцете няколко изпомачкани книжки от Емануил Попдимитров и Димитър Бояджиев.

…………….

Така се подушихме с този мой хазяин и трябваше да му призная, че и мене ме присърбява ръката понякога, но нищо свястно не мога да напиша. Е, и това ще стане, каза, ти само гледай по-скоро да овладееш ритъма, я виж как се леят думите: „Все така съм тъжен, Люсиен: /мисли мрачни, странни и нелепи/все така ми тегнат нощ и ден,/за света очите ми са слепи”. Или пък ей-това, да речем: „Приведен, над пейка самотна седях уморен/сред някакъв шумен и стар булевард непознат…/Ехтеше тълпата безгрижна след празничний ден…” Какво ще кажеш, а?

…………….

Помня ли вече какво съм казал тогава и дали изобщо съм отронил свързана дума, поради внезапното зашеметяване и унеса, в който изпадах. Но бяхме си изнамерили тъкмо навреме своята неизбежна парола, наместо делничните поздрави: „Все така съм тъжен, Люсиен!” Пък и това си беше самата истина, защото на Бучката не му стигаше сякаш жестоката семейна трагедия, ами си беше придобил и някаква каверна, та „Жълтата гостенка” също му помагаше да се равнява по стихотворните вопли на символистите. А при мене немотията продължаваше да се шири както си иска, щом не можех да подменя дори ученическата си фуражка, която беше толкова износена и посивяла, че по нея можеха да ме разпознаят и от птичи поглед сред огромното множество в двора на гимназията. Плюс това си имах вече и първите сърдечни трепети, които не ставаха за нищо друго, освен за римувани изблици, понеже не се мержелееше и грам надеждица да бъдат споделени…

…………….

Де да беше само немотията обаче, и само сърдечните трепети да бяха! А то и сърдечни пороци - вродени или придобити - ходели по хората. И както си ходели най-безразборно, ето ме и мене насреща. Че как така си загазил бе, момче, едва не ме нахока начумереното човечище, докато си прибираше лекарската слушалка. Я зейни да ти видя сливиците, ревматизъм имал ли си вече, болки в краката да си усещал?

…………….

Всичко бях имал, ако иска да знае този училищен лекар. Но няма да му разкажа за рачешките си истории на хухленските дерета, нито пък за лечебните похвати на баща ми ще обеля дума. Той да си гледа рецептите и да ми предписва каквито си иска хапчета, но да не бърза да ме освобождава от часовете по физическо, че направо ще се смачкам в очите на ученичките особено. И как можех да се опазя хем от силните вълнения, хем от най-лекото заморяване? А кой ще драпа вместо мене чак до село и обратно? Мотиката през цялото лято на кого ще оставя? И къде ще се скрия по жетва и вършитба? Много му е лесно на него да ми дава наставления!

…………….

Доста време се беше изнизало вече, когато ми текна да се изрепча, че „страшните зъбци - озъбени/ в кардиограмни редове/ не са зъбци, а просто зъбери,/ не са зъбци, а върхове./И всичко друго си представям,/но не и пулс успокоен…” Да, но доста по-други неща ми преминаха през ума, когато се измушвах из кабинета на лекаря. Още повече, че съвсем наскоро бяхме изпратили до селското ни гробище един друг Петър и то само заради слабото му сърце, както се говореше тогава. А сърдечният порок е къде-къде по-страшен навярно и хич да не си мисля, че имам някакво спасение… А тъкмо умувахме с Бучката какви псевдоними да си изберем и все по-често се навъртахме около градското читалище „Пробуда”, понеже библиотекарката кака Руска Карамфилова ни беше подбудила за литературен кръжок даже… На ти сега псевдоним, Петре, на ти и кръжока!

…………….

На всичкото отгоре, отгоре и на порока, вече бях подхванал една хашлашка щуротия. И нещата опряха до директора на гимназията Милчо Любенов. Вярно ли е, попита, че не си внимавал в часовете по литература и че нарочно си зяпал само към прозорците? Вярно е. И защо така бе, момче? Защото не мога да уважавам един преподавател, който задиря своя ученичка и се опитва да я изпраща до квартирата. Ти чуваш ли се какво говориш бе, кашавар с кашавара, или искаш да изхвръкнеш от гимназията?…Ох, само това не исках да се случи! Но кашата вече беше яко забъркана и в края на срока поведението ми олекна с единица. И отново си заслужих бащиното пророкуване, че от мене човек няма да излезе…

…………….

Човек - да, но някъде по средата на следващата учебна година, в единадесети клас вече, си подаде блуждаещата физиономия един току-що проходил стихотворец от село Хухла и заплаши не само Европа, както бил направил на времето си Лалю Маринов - Ламар от село Калейца, а всички ония „на Запад събрани” и най-вече всемогъщата Америка. „Нека!…” - така си беше озаглавил римуваното съчинение, което се появи на една от страниците на хасковския окръжен вестник „Родопска борба”, с недвусмисленото заканване, че „само да посмеят” - и ще видят какво има да им се случи! Трябва ли да обяснявам, че авторът беше одързостен не само от пресипналите вестници и агитки, но и от онова, което виждаше наоколо? А наоколо се бяха притаили огромни противотанкови заграждения по начупеното шосе от Ивайловград - до моста на Арда, а селото ни беше предупреждавано често-често да не пуща добитъка към Гръцко стръне, поради учебните стрелби на градското военно поделение. Така, че…само да посмеят!

…………….

Ах, ти, душице суетна! И на тебе ли ти пропърхаха най-сетне крилцата? Разгърна току-що получения вестник учителят ни по география Иван Калайджиев и пред целия клас ме попита да не би аз да съм този Петър Василев… И вече не бях същият, не бях същият!

…………….

О, разбира се, че и абитуриентски бал имахме! И много весело ми беше май че. Само дето се страхувах да не се разбере, че един Тошко, който се представяше за техник по тютюна, ми беше отстъпил сакото си за една вечер. А от фуражка нямах никаква нужда вече…

…………….

Така… Озрелостихме се вече, дори и страшната математика не ни препъна на матурата, получихме си съответното свидетелство - и хайде на село: из тютюневите нивички, при царевицата и слънчогледа, до паламарките и нащърбената диканя. И до сладката похвала, с която бяхме привикнали вече: „Бай Василовите пак ще ни засрамят!” А самият бай Васил беше поел още едно слугинско задължение - да приготвя всекидневната манджа за децата от лятната детска градина… То се подразбира, че хич не излизаха от главата ми лекарските предписания, но няма да се насадя на рахат под орехова сянка, я! А на всевъзможните кроежи за по-нататъшно учене - марш до след казармата!

…………….

Ядец… Ядец… Ядец! Разсъблече ни донаборната комисия чисто голи, премери ни до милиметър от главата до петите, хубаво ни опипа навсякъде, прослуша ни както се полага - и… ела да видиш как се потъва вдън земята! Ами сега? Такъв номер да ми погоди този съвсем безсърдечен сърдечен порок: негоден за военна служба! И даже специално удостоверение побързаха да ми връчат, та да се чудя къде да го потуля…

…………….

Ще потропам плахо на вратата, ще вляза при Страти Георгиев. Той е началник на околийската просвета, а в моето удостоверение за негодност все пак е добавено, че съм годен да си изкарвам прехраната. Я да видим сега дали нямат свободно място някъде, па макар и в най-отдалеченото селище? Имаме, каза, имаме. И точно такъв мераклия ми трябваше. Стягай си багажа за село Горско, ей сега ще им се обадя кога да те посрещнат…

…………….

Стягам си багажа: единственото ни купешко одеало, което ни беше раздадено за душата на Михаил Илчев, понеже бил ударен ужким от гръм и го бяха върнали в поцинкован ковчег от някакво танково поделение; една бродирана с цветчета калъфка за възглавница от кака Гела и… толкоз. На следващия ден училищният прислужник от Горско ще се спусне с едно муле до Гугутка, за да ме поеме от рейса, ще минем през село Казак, където ще си купя на вересия един тюфлек от бай Пеньо магазинера - и ето ни, най-после, на заветното място!

…………….

Горско… Вдън горите Тилилейски, както се казва. И както се оказа. Една дузина овехтели и олющени къщици, скупчени в полите на някаква безименна бърчина… Сравнително нова училищна постройка с една учебна стая и с още една - за канцелария, но и за жилище на учителя едновременно… Точно десет ученика цифром и словом, но и цели четири класа цифром и словом… Ха, бабам, даскале, грабвай дневниците и не бой се! Хем и директор ще си бъдеш на всичкото отгоре!

…………….

Колко му е да се справи човек даже и с четири слети класа, щом няма на къде да избяга! Но в самото начало поне се оказах много по-уверен извън училището, когато грабвах един опален прът и бързах към поредния харман, където мъжкото население чукаше задружно и с пълна сила кочаните на мисиря. Нито методика се искаше за тази работа, нито педагогика, а ми осигуряваше безспорна заслуга за царевичните пити, които ми изпичаха в подница, и насърчаващото признание, че такъв даскал не били виждали все още…

…………….

Не, не мога да си припомня точно какви избори ни бяха подлудили по онова време. Но не бих могъл и да забравя, как едва не се издавихме цялата комисия в придошлите талази на Арпа дере, което не искаше да знае колко бързахме да известим, преди съмнало още, че и в нашата секция сме гласували сто на сто за „най-достойните”… Хубава песничка бяхме подхванали вече, няма що, паметна песничка… всенародна!

…………….

С четири слети класа бях подкарал учебната година, но и с едно наум обаче: римичките, римичките! Че то и попътен насърчител си бях изнамерил без самият Усин Керим да подозира. И ако някой многознайко беше поискал да научи дали си имам „настолна” книга, тутакси можех да измъкна от джоба си „Песни от катуна”: толкова ми беше допаднала! И толкова ме беше улеснила, впрочем, доста по-късно, когато се налагаше да разкривам от кого съм се учил на стихотворно творчество. Ами от него съм се учил, казвах, от Усин Керим най-вече. То пък се случи така, че и на самия Усин успях да се „изповядвам” още при първото му посещение в Кърджали, където беше пристигнал с цяла група писатели… и по едни сини гуменки, спомням си. С ей това циганче ще ви четем поезии, беше изрекъл внушителният Ламар и го потупа ласкаво по рамото…

…………….

Как бих могъл да се сбогувам, без да изтръпна целия, с това мое мисирково и ръжено Горско, как? То беше предоставило сиромашкия си подслон на няколкото бежански фамилии от родословното дърво на Гаванозови и Бадаврови подир пълното разорение на някогашното село Сачанли; как бих могъл да го загърбя? По наше време раните му бяха позаръбили вече, но белезите им си личаха достатъчно ярко, за да ме притегля така силно към себе си. Та него дори и насилената колективизация го отмина поради безподобната му затънтеност и го остави единствено в цялата Ивайловградска околия като отритнато сираче. А ето, че вече и от поселищните регистри са го изхвърлили, както научихме наскоро от местните вестници… как да не се сбогувам?

…………….

В Хасково, през следващите две години… но пак ли да се надвесвам над онова, което съм описал вече в мемоарната си книга „От сетната метафора взривен?” Тя е посветена изцяло на поета Иван Николов, с когото бяхме попаднали заедно в Института за прогимназиални учители. Но можех ли да не придърпвам и към себе си чергата, щом се сдушихме така яко, че ни възприемаха почти като сиамски близнаци? И все пак онова ужасно притеснение след третия ни семестър си беше само мое. Толкова нагледно си представях как баща ми се опитва да се измъкне от зачестилите агитаторски набези и уговорки, че направо не ми се връщаше на село през ваканцията. Но и любопитството ми беше толкова изострено вече, че още от прага запитах какво е станало. Какво да стане, отвърна, като нямаше никакъв умут за откачване? И като ми мина през акъла, че могат да ви изключат отвсякъде, кандисах!

…………….

Да се зарадва ли човек или да ревне? А изумлението е бързало вече да ме настигне само след няколко години, когато нямаше как да не повярвам на ушите си: Тя, тази работа хич не била лоша, изрече на един дъх баща ми. Хем не се блъскаш самичък по кайраците като грешен дявол, хем и ние да се усетим като хора между хората…

…и съзирам от площада
как по своему блажен,
приближава се баща ми
към върха на своя ден
и със пламък искрометен -
не за скърби и беда -
от фуражката му свети
малка
алена звезда…

Светеше… Наистина светеше оная звездичка от фуражката на училищния прислужник бай Васил Трендафилов, а озаряваше по-скоро наякналото самочувствие на колективния селскостопански труженик. И нито една врачка не се намери да надникне отвъд пределите на това озарение. А и самата пророчица от Петрич нито веднъж не намекна, че все някога може да го изненада не опустошителната стихия на градушките, с които беше свикнал, а на едни много по-страшни ликвидационни съвети, примерно. Но… млъкни, сърце!

…………….

Как няма да се усетя като човек между човеците, щом успях да си заделя от стипендията в Института не само за един приличен лоден, но и за шарена вратовръзка с игличка даже? А когато и съответната диплома за редовен прогимназиален учител се оказа в ръцете ми, кой като мене: съвсем наперено вече потропах на същата оная началническа врата, „за да си изкарвам прехраната”. Само че, побърза да ме предупреди все същият Страти Георгиев, сега ще поемеш училището в Черничино - преподавай си по специалността, но и директор ще бъдеш. И гледай да не се прехласваш до такава степен, че да закуца и едното, и другото… виждам как си се засилил към „Родопска борба”, искал да каже.

…………….

Много добре си знаех, че прехласването едва ли ще ме навестява толкова често, че да си изтърва хляба. Но още с първата си заплата, за всеки случай, побързах да си купя на старо една пишеща машинка. И без това при черниченци царевицата не се нуждаеше и от моята опалена върлина, а към сръчното им умение да ти изпипат каквато си искаш каца или хвойново буренце, можех само да прибавя явната си възхита - и нищо повече. То хубаво. Но мигар си мисли някой, че е много по-лесно и по-приятно да бърчиш чело над машинката, отколкото да заседнеш в селската кръчма на свечеряване и да изостриш ухо за какви ли не черниченски истории? На всичкото отгоре, от време на време, от крайната маса току ще се изправи тромавата осанка на Гошката и продраното му гърло ще изфъфли: „Да живей славната република, ха!”

…………….

Е, можех ли, още в самото начало, да не дръпна за ръкава бай Илчо хоремагчията и да не узная що за човек е Гошката? Погледнеш към лицето му - и виждаш една настръхнала четина по целите скули, очите - трескави, а пръстите му изобщо не са за гледане - не пръсти, а същински кебапчета; къде ли се е разкрасил така хубаво? Тя, неговата, не е за разправяне, отвърна шепнешком моят потаен осведомител. Чепат човек, ама и устат човек: да вземе, че да напсува някакъв големец - и хайде в Белене. Камъни чукал, него са го чукали, виж на какво е замязал. И само тази република му е в устата, откакто се върна.

…………….

Хиляди нашенски дяволи! Те ли ми попречиха да дръпна за ръкава самия Гошка или направо да приседна на неговата маса, че да го разпитам надълго и нашироко за това митично селище ли някакво, остров ли, та белким проумея от малко малко тази явна ирония в неговото кръчмарско провикване; усет ли нямах за по-дълбоките пластове на нещата, какво ли нямах? То се подразбира, че едва ли препатилият черниченски каторжник щеше да си открехне душата пред някакъв си любопитен даскал, но нали е казано, че за опит пари не се дават? А се оказа, че Гошката си имал и доста съществени заслуги към ония съмишленици, които прескачали по тъмно през границата за някоя и друга диверсийка и често опирали до неговата гостоприемна воденица в затънтеното дере под селото. Та няма да чука камъни ли?

…………….

Никакво Белене не се чернееше по онова време пред моето светоусещане, никакво! Бих могъл да се упреквам наляво и надясно за вродено плиткоумие и непростимо късогледство. Но няма ли, в такъв случай, да останат оневинени самите житейски обстоятелства, които се бяха наговорили сякаш да ми осветляват „Славната република” по такъв начин, че и възторзите не се забавиха? Ами то, ако погледне човек, само на десетина-петнадесет километра на северозапад от Черничино се беше извисила вече могъщата стена на язовир „Студен кладенец”, а моята Хухла се оказа толкова притеснена от какви ли не инженери и хидролози, че дори и в нашата все още недоизмазана къща трябваше да се приготви стая за квартиранти. И докато цялата тази миролюбива армия „щурмуваше” с окомери и сонди настръхналите скатове от двете страни на Шейтан кюприя, за да подсигури терена за следващата язовирна стена, до старото ни училище издигнаха толкова внушителна нова постройка за прииждащите ученици отвсякъде, че то, горкото, заприлича почти на детска играчка. Да не говорим за това, че бяхме изпреварили съседите си оттатък Арда по нетърпеливото изхвърляне на газените ламби…

…………….

Каква беше тази моя 1959 година, какво беше това чудо? Не си спомням за никаква ритуална баница с късмети по Коледа, но още през януари ми се падна път до София и участие в курса за млади поети и писатели от цялата страна. А кой ти го дава това десетдневно чиракуване при най-големите майстори на перото, ако не си забелязан вече? И още по дългия път на връщане с някаква необикновена трескавост се заоглеждах около себе си и в самия себе си, за да напипам някоя по-съществена тема, пък да видим какво ли ще се пръкне.

…………….

Имах го вече в главата си това дълго, предълго стихотворение, но ми се стори толкова необуздано, че ми трябваше малко по-свободно време, за да му пипна юздите. При това усещах, че съм попаднал на здрава почва: точно за нея, за Свободата, се надпреварваха да ми преповтарят какви ли не внушителни заслуги и радиото, и вестниците, и разпалените агитки. Аз ли пък да нямам какво да добавя, щом „Септември я доведе на колата,/в която ние возехме два коша,/натъпкани със мъка и тютюн”?

…………….

Колко му е да се самонавие човек до премала, когато е все още на двадесет и две години, а вече си мисли, че е загърбил де що беди и нещастия бродят по земята? Ето, още не съм успял да поставя последната точка на тази своя възторжена „Свобода”, а вече се залавям за „Бригадирът и летният дъжд”, понеже съм го видял, с някакво си трето око навярно, как „вървеше из нивите сам… и до костите мокър.”

А небето - зловещ барабан -
се раздираше, с трясъци пълно,
и в една гръмогласна стрелба
го замерваше с мълнии.
Той вървеше спокойно
дори
някак весело махаше шапката,
сякаш хващаше с нея пари,
а не капките…

…………….

Чувам как наперено всеизвестният френски сърцеведец ни прехвърля, през цяло столетие и нещо, своето стъписващо твърдение „Мадам Бовари - това съм аз!” А кой ли е бил този мой селскостопански труженик „с грубата длан,/с потъмнелите хлътнали бузи”, който можеше да се опиянява от дъждовната музика, понеже беше „толкова чист в свойте мисли и пориви”? Честно казано, така и не успях да го срещна по никое българско време. Но трябва ли да се хокам, че съм поискал да го има?

…………….

Натраках на машинката и двете стихотворения и се замислих закъде ли да ги засиля. На „Родопска борба” щях да свърша хубава работа, в това бях почти сигурен. Но как да се престраши човек за „Литературен фронт” примерно: току-виж, че им притъмнее от този бял стих в дългата ода, пък и само от него ли…

…………….

Изненадата беше толкова зашеметяваща, че в първия момент не повярвах на очите си. А и самата пощенска бланка ми заприлича на подхвърлено листче, върху което нечия небрежна десница беше надраскала: „четохме стиховете тч празник на масата тч поздравления и нови сполуки тч стрелков джагаров божилов тч”. Ами сега?

…………….

Шарен свят… Наистина шарен свят! „Точно десет години подир победата/аз помолих за чужди дрехи” - гласеше едно от моите стихотворни откровения в противовес на Атанас Мочуровото „Чужди дрехи не съм обличал”. А точно петнадесет години от същата тази победа вече можех да изповядвам съвсем чистосърдечно и приповдигнато своята възхвала на новото, което ме заобикаляше отвсякъде. И „Литературен фронт” побърза да ме извади на показ върху две от първите си септемврийски страници, сякаш само това са чакали.

…………….

Но и снимката ми дочакаха подир втората телеграма. И отново не можех да повярвам на очите си: да те поставят редом с такива силни автори; конкурс „на тема из антифашистката борба и социалистическото строителство” сме спечелили. За най-добър разказ - Веселин Андреев, а наградата от 5 000 лева за най-добро стихотворение се поделяла „между: Христо Фотев, млад поет, на комсомолска работа в мина „Черно море” - за стихотворението му „Изпълкомът заседава” и Петър Василев, млад поет, учител в с. Черничино, Кърджалийски окръг - за стихотворението му „Свобода” и „Бригадирът и летният дъжд”. Туй то! Барабар Петко с мъжете!

…………….

Сладка работа е да получаваш поздравления откъде ли не, дума да не става! Но ето го едничкото, което съм запазил до ден-днешен: „Честито! Само че защо така си се снимал, бе мюсюлманино! Как забрави руската връзка! Нали тя беше твоя талисман?” Разбира се, че само той можеше да го направи по този закачливо-шеговит начин: само моето „сиамско близначе” от учителския институт, което си нямаше никакъв сърдечен порок и поради тази причина го бяха призовали в Старозагорското поделение 55110-Р, само Иван Николов. И само той можеше да бъде толкова акуратен: „Четвъртък, 26. XI. 1959 год.”

…………….

Не случайно е казано, че много хубаво не е за хубаво! Тъкмо си бях подхванал новата учебна година - и ето ти ги внезапните изкушения подир стихотворната шумотевица: от Ивайловград ме задърпаха към общинския комитет на Комсомола, а от Кърджали - за журналист в окръжния вестник. При първата покана изобщо не се замислих - не ставам, казах, за тази работа, дори едно изказване не бих могъл да натъкмя като хората. Но за вестника се разбрахме, че тази крачка е доста отговорна и ако все пак трябва да я направя, нека бъде малко по-нататък. Имах си вече нещо наум и даже бях започнал да се подготвям за приемните изпити в Университета. По този повод се наложи да чуя и една от поредните мъдрости на моя хазяин бай Ангел Кирчев: „Слушай какво ще ти кажа, айол: колкото е по-учен един човек, толкова е по-прост!” И ми даде сума ти убедителни примери. Но кой да вземе, че да се позамисли - вместо да прихне ухилен - какви превратности могат да настъпят, ако човек поживее малко по-дълго!

…………….

И ето ме, росен-пресен, точно на първа пролет през лето господне хиляда деветстотин и шестдесето, в зелената барака на вестник „Нов живот”. Тя е сгушена до стабилната двуетажна сграда на Кърджалийската община и може да предостави самостоятелна стая за главния редактор и неговия заместник. Но в нея се задържа само трудноподвижният Симеон Петров, понеже е наследил от своето борбено антифашистко минало едно доста сериозно окуцяване и с двата крака, та по цял ден седи, облакътен на бюрото, и пали цигара от цигара, докато изчете всичките ни писания за поредния брой. А Нешо Павлов е живата ни връзка с окръжното партийно и държавно ръководство и почти не се задържа в редакцията. Цялата останала дружина от зав.-отдели, редактори и литературни сътрудници сме се напъхали в другата стая, но никакво притеснение не се усеща при тази трескава надпревара да тичаме из града и по целия окръг на лов за интересни случки и събития.

…………….

Признавам си първото леко стъписване, когато разбрах, че започвам като литературен сътрудник към отдел „Партиен живот”, където, естествено, никаква литература не е предвидено да вирее. Виж заседания, събрания и конференции - колкото си искаш и не искаш: сядай някъде на последните редове, слушай, записвай си в тефтерчето и му мисли как ще ги отразяваш по най-бързия начин. А може и да не слушаш чак толкова внимателно, понеже нещата се повтарят до втръсване, а мислите и без това се отплесват накъдето им хрумне, особено ако си имаш усещането, че си заловен вече на едно хоро, от което няма пущане, щом не искаш да ти се присмеят. Но как да избие човек из главата си онова стъписващо твърдение, че понякога и дилетантите можели да напишат стойностно стихотворение? Това ти го внушава - черно на бяло - не кой да е, а всеизвестният критик Ефрем Каранфилов и ще бъде доста самонадеяно, ако си помислиш, че в никакъв случай не може да се отнася и до твоя милост. Тогава? Има все пак известна утеха в думите на още по-известния Антон Павлович Чехов, че „в литературата малките чинове са също така необходими, както и в армията”. Но толкова ли бързо ще трябва да прибегнем към нея?

…………….

От толкова шетане из целия окръг все по-рядко ми се отваряше пътя към село. Но имах начини да узная, че нещата отиват на добре, а и баща ми научаваше с какво се занимавам, та се беше отказал вече от старото си пророкуване какво няма да излезе от мене. Но и похвали не можех да очаквам поради неговата вродена сдържаност. Веднъж дори съумя да ме постави натясно с една съвсем простичка равносметка: Аз на твоите години, каза, имах вече два вола, една кола и 15 декара ниви. Ти какво имаш? Ха сега, де! С никакво мънкане не можах да се съпоставя на неговите мерки и теглилки. Но тутакси усетих ония ситни тръпчици по кожата, които ми подшушнаха, че от тази трънка ще изскочи заек; нека само да почакаме известно време. И заекът наистина изскочи, само че превъплътен в ей-такава една „Реплика”?

Аз нямам нищо - ти знаеш.
Нищичко нямам,
нищичко!
Само безбройни, безкрайни
пътища и кръстопътища.

Един повреден транзистор,
един оръфан бележник
и двеста длани - в дланите,
и триста съдби - в сърцето.
Нищо ли нямам, нищо ли?

…

И аз се чудя и тръпна,
и аз - беднякът - те питам:
Как си живеел, кажи ми,
с два вола,
само с два вола!

…………….

Трябва ли да уверявам някого, че бях доволен от своя отговор, макар че ми се искаше да прозвучи къде-къде по-силно като художествен изказ? Но подобни неща се харесваха, изглежда, щом дори и Веселин Ханчев, при когото се озовах в редакцията на „Пламък” и с огромно притеснение му подадох почти цял цикъл, отдели точно него и ми изрече само две думи: „Това задържам”.

…………….

Така бяхме моделирани по онова време: поне с триста съдби в сърцето и пак да ни се струва, че са малко. Но когато ги поставях - тези чужди съдби - на един кантар с двата бащини вола, не ми оставаше нищо друго, освен да погледна отвисоко към техния някогашен притежател; намерил с какво да ми се хвали! А ето че и в момента - на стари години вече - отново се чудя и тръпна, само че на себе си сe чудя и целия изтръпвам, като си припомня с каква наивна лековатост си бяхме запретнали ръкавите да натъкмяваме човека съвсем по новому, напук на неговата извечна Божия направа.

…………….

Ами това неотразимо чувство за дълг - то пък откъде се беше пръкнало и с каква ли мая бе замесено, та придобиваше такива необуздани размери? Дълг, та дълг - и винаги неизпълнен, дявол да го вземе! Но хайде да му намериш малко по-конкретен израз, де! И ето ги - изведнъж - същите ситни-ситни тръпчици по кожата - в Джебел ме побиха, на отчетно-изборна конференция, и то само от една едничка дума: транзитници. Тя се беше изнизала из устата на партийния секретар и трябваше да обясни тревожната заплаха за цялата им обществено-политическа дейност - от тях идвала заплахата, от ония турски граждани, които подхвърляли вредна литература, докато преминавали транзит през нашите градове и села на път за Западна Германия. Хубаво, казах си като в просъница, това го разбрахме вече. Но нали и самите ние, поотделно или вкупом, сме си истински транзитници по отношение на времето, което си тече все така безначално и безкрайно. Тогава?

…………….

Знаех си вече, че стихотворението ми е в кърпа вързано. Но и влакът щеше да ми потрябва изглежда, щом така услужливо помага на толкова много транзитници. И без това се бях превърнал в един от най-редовните му пасажери от Кърджали до София и обратно, понеже, въпреки личната ми възхвала, новият живот така и не успяваше да ми осигури необходимата финансова подкрепа, та бях попаднал вече в Софийския университет, но само като окаян задочник… А през какви ли не гари и гарички профучаваше опушеното чудовище и какви ли не епизоди се случваха из неговите купета. Тъкмо поради тази причина би могла да прозвучи съвсем правдоподобно ей такава една история: „Веднъж, когато влакът потегли в ранина, докоснах своя лакът до лакът на жена. Преляла помежду ни, една вълна от плам помете всички думи и аз останах ням… Жената с дъх на цвете гореше може би да си протегнем двете десници и съдби, но влакът я стовари сред писък страховит и точно тази гара преминах аз транзит…” Туй то: съвсем банална измислица или действителна случка - това няма никакво значение. Но точно тя ми трябваше, за да подсиля своето натрапчиво опасение, че е възможно да премина „навсякъде транзит: транзит край тиха жалба, край изгрев, край бреза; транзит край натежала от щастие сълза и да изчезна с влака от своя кратък век - докоснал само с лакът дълга си на човек”. Край. И нито дума в повече. Само дето не можех да предположа, че ще започна да прехвърлям това „джебелско” стихотворение почти от книжка в книжка, понеже… ето на - все същото опасение продължава да ме стряска.

…………….

Неделен стихотворец… Хубава работа! Хем за упреци плаче, хем за бодлива ирония. Но щом си се обрекъл на този ненаситен вестник „Нов живот”, какво друго ти остава, освен да се вкопчиш в неделите, когато дори и Господ решава да си почине? Не, няма срещу кого да роптаеш, ами се понапъни малко, пък да видим какво си имал да ни кажеш… неделен стихотворецо!

…………….

Разгеле…За добро ли, за зло ли вече бяхме навлезли в златната ера на осребрените творчески помощи и без много-много да му мисля побързах да си взема тримесечен неплатен отпуск от редакцията, щом окръжният съвет за култура нямаше да ме остави на празна ясла през това време. И тутакси усетих накъде ще потръгнат нещата, а и първите думи не се забавиха:

Пак на път моя ден ме изпраща…
И ме бодва сърцето край Бодка:
съвземи се
и трезво се виж:
стига с тази нехайна походка -
по могили, човече, вървиш!
Знам си аз за сърцето отдушник
и над стръмни била устремен,
към Жълтуша летя,
към Жълтуша,
а Жълтуша лети срещу мен…

Точно такова окриляващо чувство на взаимно притегляне ме беше овладяло вече. А иначе самата Жълтуша се беше разположила още от незапомнени времена върху няколко насечени хълма между Бял извор и рудник „Еньовче”. Но и в сърцето ми се разположи така осезателно, че не пропущах и най-малката възможност да хукна към нея с оръфанато си журналистическо тефтерче. А сега - по време на неплатения отпуск - се заричах да се докосна до нещо съвсем дълбоко и съкровено, бродейки из нейните „стръмни улички и тесни, гърбави и криви”. И ме изведоха тези улички до първия герой на социалистическия труд от родопския минен басейн Али Мурадов, който се наричаше вече Алекси Христов и се радваше на всеобща почит подир своите рекордни подвизи; при Христо Сакалиев ме отведоха само няколко седмици преди да го „бутне в гроба” неуморимата силикоза, след като бе оставил повече от тридесет комина „все под нея, под земята, къртена и рита”; при Шинка Желева ме отведоха - при лъчезарната детска учителка, която се заплиташе „чак до гуша в селските проблеми - все едни невзрачни ужким, а пък тъй големи”…Бродех като хипнотизиран из тесните улички и сърцето ми се свиваше, когато долавях….

…с колко кървава мъка,
напластена от сеч и борба,
това жилаво селище мъкне
букаите на свойта съдба.
И отмахнало всички резета,
уж излезе на път ведролик,
а помашката своя несрета
не забравя дори и за миг…

Точно такава я усещах тази моя многострадална Жълтуша по онова време. А само след няколко години се появиха ония приповдигнати патриотични празници, които бяха поръчани наистина, но дори и слепите можеха да видят, че ведроликото е надделяло вече и че никакво възвръщане към старите заблуди не е възможно. А що се отнася до моето лично ликуване, то се пораждаше и от поетичното прозрение, с което бях изпреварил самите празници, позовавайки се и на мъжката сила на ония жълтушенци, които бяха натръшнати от силикозата като тежки трупи, все ми се струваше, че „така крепят земята в трудните минути и навярно нищо свято няма да се срути”… Няма да се срути ли? Сгромоляса се даже!

…………….

И ето ме отново на път към Жълтуша… Вече се бяха отприщили всички бентове на разрухата и бяха отшумели ония нарочно подкладени и гръмко оповестени митинги из Гоцеделчевско, подир които един от партийните ни велможи побърза да сътвори нещо, за което не беше се досетил дори и печално известният доктор Васил Радославов. Да поставиш знак за равенство между българите-мохамедани и българските турци, в един и същи кюп да ги напъхаш, с един и същи аршин да им измериш болките - това безумие все още не беше се случвало. И никой не разбра дали нашият Пилат Понтийски не си изми самодоволно ръцете след оня злокобен декемврийски пленум, но дори и в Жълтуша се намерил някой да възкликне: „За нас основният закон е Шериатът и децата ни ще учат на турски език”… Да казвам ли защо така припряно се бях запътил към селото?

…………….

Нищо хубаво и свято няма да се срути ли? Още от височините на Диамандово забелязах огромния железобетонен скелет под самата Жълтуша, който така и не свари да се превърне в разкошна сграда с обещаните цехове за близо стотина подготвени шивачки и плетачки. Но за сметка на това вече се падало по едно питейно заведение на седем-осем семейни кесии, а те пък, от своя страна, съвсем изтъняли без предишните миньорски заплати. И още по-лошо имало обаче, дето изобщо не е за приказване: що разправии пламнали по къщите и що заплахи към младите да останат без наследство, ако си запазят българските имена; даже и на едно погребение не можело да се разчита вече, ако не си послушал ходжата, преди да се случи най-страшното. А държавата си подвила опашката и пет пари не давала, че те се пържат на огъня…

…………….

Много добре си спомням, че вече ме втрисаше, когато се прибрах в гостната стая на кметството. Твърде дълго бях прескачал по стръмните улички, които се бяха превърнали в шуртящи вади от обилното топене на снежните преспи, а в кафенето направо измръзнах, докато споделях въздишките на моите стари достове и съпреживявах техните парливи болки. По едно време споменахме за вълка - и той се вмъкна в кошарата, ръкувахме се с Камен Буров като отколешни познати, макар че се бяхме виждали само веднъж и то съвсем случайно. Тогава той ме уверяваше, че не били турци, но и българи не били. А сега, казах, съм пристигнал нарочно, за да разбера държиш ли си на думите и до къде си стигнал с твоя помашки етнос - нали за него ми разправяше в Хасково? Пак можел да повтори същото, дори имал вече и важни документи за тази работа, но нямало как да ми ги покаже в момента. Е, хубаво, казах, дръж си документите, щом ги имаш, а за мене е по-добре да се оттегля, преди да сте ме изгонили от селото… И да ме пита човек за какво ли се бях домъкнал наистина, сякаш някой се беше сетил да ме покани или пък някой ме беше изпратил нарочно, поемайки съответните разноски. Не, на своя глава си бях загърбил личните несгоди, за да се натоваря с допълнителните терзания от чуждото бреме. И уж хубаво си бях постелил и затрупал с де що завивки намерих из гардеробите на гостната стая, а дори и прочутите родопски халища не можеха да ми затоплят тялото, а душата ми направо стенеше, предусещайки, че тепърва ни предстои да видим най-страшното притуряне на планината…

…………….

Нямаш право на лека походка: по могили, човече, вървиш!

…………….

Всъщност тази планина толкова често се притуряше, че ела да видиш на какво е заприличала душата на нейните обитатели: на лунен пейзаж е заприличала, на драматичните разтрози между Припек и Лебеда, където само веднъж ми се наложи да попадна, но цял живот не успявам да ги забравя. И родната си къща не мога да забравя естествено - турската къща. И опасенията на баща ми - най-трайните, не бих могъл да забравя: ти знаеш ли, че някоя вечер може да замръкнете, без да осъмнете? Не, само товае не знаех и не исках да зная. Нали ги виждам, казах му: хора като хора, дай им тютюн да сеят, дай им гости да посрещат, дай им да ти помогнат, ако си закъсал някъде - и ще видиш, че по-добри от тях няма. Може, отвърна препатилият наследник на моя посечен дядо Димитър, може и да са най-кротките даже, но дано не стане някакво разбъркване, че калъчът само това чака…

…………….

А разбъркания все пак се случваха, дявол да го вземе! И най-голямата беда не идваше откъм подхвърлените книжки на транзитниците, не. Много по-опасни се оказваха с нищо необоснованите слухове за предстоящо събиране на багажа. А ухото не можеше да не им повярва, щом и спогодби на изселване се сключваха от време на време. При подобни случаи беше най-добре човек да не попада на кърджалийската гара. Но моя милост нарочно се врязваше в най-гъстата навалица, защото не само че не можеше да укроти журналистическото си любопитство, но и държеше на всяка цена да съпреживее жестоката драма и на заминаващите, и на изпращачите, които избухваха в неудържими писъци и едва разтрогваха отчаяните си прегръдки. И ако някой ме попиташе дали и друг път съм изпадал в подобна покруса, сигурно щях да си припомня за ония, с нищо несравними задушници на селското ни гробище…

…………….

Нямам услужлива памет за точното време на отделните събития, но лесно може да се провери кога беше пламнала оная необуздана паника, която обхвана не само преобладаващата част от населението в окръга, но и всевъзможните местни ръководства. Тогава се наложи да бъдат завардени с милиционерски постове всички изходни пътища, понеже към турското консулство в Пловдив напираха да се промъкнат с молби за изселване дори и хора, които не можеха да попаднат в категорията на разделените семейства. И това се проточи толкова дълго, че имаше мегдан и за взаимни упреци и за какви ли не тревожни изводи. Не липсваха дори и злъчните подмятания към тази глупава наша държава, дето се престараваше да подготвя, от техникум в техникум, най-сигурните екипажи на комшийските танкове; как да не я удостоиш с едно анадолско аферим! И все пак в най-деликатното положение се беше оказало обезсърченото партийно ръководство: хем да не можеш да потулиш личния си провал, хем да нямаш сила да го преглътнеш. Но точно в един от върховните моменти на плачевната равносметка - о, чудо на чудесата! - нещата придобиваха съвсем друго измерение. Да, другарки и другари, прозвуча от високата трибуна така добре познатата категоричност в изказа на първия ни секретар, появиха се известни съмнения в ефикасността на нашата обществено-политическа работа. Но аз трябва да ви заявя най-отговорно, че тъкмо тези наши съграждани, които се изселиха, ще ускорят революционните процеси в съседна Турция; не може един човек, който е опитал от благата на социализма, да се примири с другата система, само това не е възможно. И огромната зала на кино „Орфей” едва не се продъни от гръмките ръкопляскания на все още омърлушените активисти на пооределия окръг…

…………….

Дали и аз съм бил в залата ли? А как иначе? Само дето не съм сигурен вече доколко и моите длани подсилиха възторга от тази неподозирана приумица. За всеки случай ще трябва да си призная, че много ми се искаше тъкмо така да бъде. И ако не съм изръкопляскал, то е било само по причина на мигновеното ми стъписване: „комай ни лъжат тези синковци”, тоест този наш Георги Петров или нарочно ни хвърля прах в очите, или самичък се е заслепил вече от някакво натрапчиво самовнушение. То пък се случи така, че много скоро ми бяха изяснени нещата по най-достоверния начин, понеже вече имах право да попадам в онова плажно кътче от „Златните пясъци”, което се ограждаше през лятото с дълго въженце специално за българските писатели. А там човек можеше да се окаже под един и същи чадър дори и с гостуващи знаменитости като Чингиз Айтматов примерно. Но моето нетърпение не ме остави на мира, докато не се присламчих до един достолепен турски писател, който беше пристигнал заедно с главния редактор на вестник „Нова светлина” Паруш Парушев, в качеството му на преводач навярно. Та им разказах на бърза ръка за въпросната наша дандания в Кърджали, като не пропуснах да подчертая, че първият ни секретар не е случаен ръководител, нито пък е толкова безотговорен, че да си хвърли думите на вятъра. Позамисли се човекът, поогледа ме с известно недоумение - и усетих как думите му се врязват не само в слуха ми сякаш: „Вижте какво ще ви кажа, драги господине, много пъти съм попадал в нашите затвори - и винаги са ме изтезавали, но най-жестоко ме смели един от вашите току-що пристигнали „революционери”… И нито пясъкът се разтвори, за да ме погълне целият, нито пък ми достигна куража да се засиля към най-тъмните глъбини на морето, което се плискаше ласкаво почти до самите ни глезени…

…………….

Такива работи - нашенски работи, по нашему направени, та хем да има очи за гледане и глави - за патене! Понякога, в навечерието на официалните празници, родната милиция и доброволните отрядници мобилизираха цялата си зоркост - и все пак по някое знаме с червен полумесец успяваше да се побие някъде, колкото да напомни, че има и потулени въгленчета на прикрито брожение, въпреки явните привилегии и всичките тези нескончаеми първи копки и прерязани ленти на възходящото замогване. Не мога да не спомена и за личното си огорчение, когато усетихме, че много наши съграждани, в това число и лично познати, едва не акламираха турската военна намеса в Кипър, без да прикриват дори и готовността си за лично участие, ако имаше такава възможност… И все пак, и въпреки всичко! „Хората пущат корени” - такова беше заглавието на един от чудесните очерци в окръжния ни вестник, под който бихме се съгласили на драго сърце да се подпишем всички, без да оспорваме авторството на нашия колега и мой заклет приятел Сюлейман Юсуфов. Хората наистина се вкореняваха по родните си места не само като полагаха все по-здрави основи на новите си къщи, но и духом се вкореняваха в новите обществени условия, които им предоставяха възможности за очакван напредък. И това беше така очевидно и така обнадеждаващо, че бързахме най-спокойно да прехвърляме дребните несполуки и временните провали за сметка на тъй наречената „малка правда” и в грешките на растежа. А в случая имахме пред себе си една от ония подмолни драми, за които не се предвиждаше оптимистична развръзка. Ще пущаш корени, а? От едната държава все ще ти подхвърлят уж тихомълком, че границата може лесно да се отвори, та да си го имаш като едно наум, а другата е толкова загрижена за тебе, че се престарава и с разни приказки за приобщаване. Хайде холан: ще ме приобщаваш ли или ще ме преобръщаш?

…………….

Ах, това прословуто „приобщаване на населението от турски произход към българския народ в борбата за социализъм и комунизъм!”. Да се чуди човек в коя ли скудоумна глава се беше пръкнало като начинание, за което трябваше не само да говорим непрекъснато, но и да го изписваме до премала, та да няма никакво съмнение колко яко сме си запретнали ръкавите. И постигнахме много по-добри резултати, само че обратни, в приобщаването, отколкото внедрените подстрекатели, ако изобщо ги имаше, хубаво си наплашихме хората! А за оня процес - за най-злополучния, все още никой не се досещаше…

…………….

Или, може би, е имало вече и кой да се досети. Но едва ли е предполагал каква „буря страшна” ще се разрази над главите ни, когато се зададе този „облак тъмен” откъм най-високите партийно-правителствени хребети. За всеки случай нашето опасение - моето и на моя отколешен приятел Наджи Ферхадов - беше превърнато на „пух и прах” от тежката дума на самия секретар на ЦК Стоян Михайлов и то не къде да е, а в кулоарите на Народното събрание. Точно там, през една от почивките по време на писателския конгрес, се престрашихме да го запитаме дали е вярно, че се пристъпва към поголовна замяна на имената. Нищо подобно нямало обаче, защото се отнасяло само до смесените бракове и то по съвсем доброволен начин. Е, слава на Бога, помислих си, и на Аллаха слава! Само че…

…………….

Така хубаво се бях напъхал в леглото, че едва не запратих по дявола проклетата слушалка, когато ме сепна внезапното позвъняване. Но тутакси успях да се ококоря: Наджито е на телефона! Страшно се бил затъжил за неговото Ардино, но го спрели още преди Кърджали - и хайде обратно, с обратния влак. Заради името, каза. Та ми се обаждал от хасковската гара, мога ли да си представя на какво дередже е в момента? Я тръгвай по-бързо насам, отвърнах, пък ще видим кой какво може или не може да си представи. И едва го дочаках вкъщи с пламналото предчувствие, че за някои неща не само няма да имам точна представа, но и думите ми едва ли ще бъдат намясто.

…………….

По-млад е Наджи с няколко години и сигурно си спомня повече подробности от този наш заплетен, та чак завързан разговор все около кошмарната дивотия, все около нея. И без това ми бяха проглушили вече ушите с какви ли не случаи и случки от развихреното преименуване, та си мислех, че съм извадил невероятен късмет, щом го изпреварих с преместването си в Хасково; как иначе щях да се откопча от всеобщата мобилизация на възродителите, може ли да ми каже някой от доскорошните колеги? Или партийните началници щяха да ме коронясат само като страничен наблюдател? А каква утеха бих могъл да измисля сега за моя среднощен гостенин, който се гънеше в истинска треска, но не толкова от декемврийската виелица естествено, не! И много добре си спомням, че в един момент, подир дългото взиране към главоломните превратности в съдбата на тези наши препатили земляци, изрекох, че може би тъкмо сегашното зло ще се окаже за тяхно добро най-после: стига с това дърпане ту насам, ту нататък, стига с това жестоко заиграване, сякаш са разменна монета между двете държави!

…………….

Колко ли пъти след това се видяхме с Наджи, не бих могъл да пресметна. Но дори и в Полша, където ни бяха изпратили по писателска линия за цели десет дена, нито веднъж не ми се обърна езика да го припозная като Алексей Брезин. А на Сюлейман Юсуфов, на когото бях „завещал” партийното секретарство в редакцията на вестник „Нов Живот”, така и не успях да науча новото име. И аз не мога да го запомня, беше се измъкнал съвсем деликатно при една случайна среща, преди да го повлече и него Голямата екскурзия. И цялото му лице пламна, сякаш поемаше за своя сметка осъщественото чуждо насилие и върху него.

…………….

Голямата екскурзия! Или най-жестоката ирония на съдбата по наше време? Да беше гръм, не би разцепил сърцата ни наполовина - щях да възкликна съвсем спонтанно още докато продължаваше да се точи причудливият керван под жестоката жега на юни и юли. Много лесно ми беше, от една страна, да си изпълня определената норма за спасяване на изоставената реколта по нивите - хем ръката ми си припомни старата сръчност, с която бе низала някога накатранените тютюневи листа, хем и поредната книжка на литературния алманах беше натъкмена вече. Но как се тръгва с такава пламнала глава по задръстените пътища на моето Кърджали и на моето Стремци, и на моето Черноочене - та чак до Капитан Андреево, само аз си зная. Но иначе успях да се възползвам от всеобщата суматоха, за да нагазя с няколко крачки дори в чуждата територия, та и оттам да видя какво неописуемо чудо се извършваше.

…………….

Нека да си говори кой каквото иска и каквото знае за въпросното събитие. И нека политическите демагози си тананикат изтърканата песничка за тъй наречения възродителен процес, като я пригаждат към твърде неустойчивата политическа конюнктура. А моя милост ще си припомни как изплака на един дъх цялата си покруса без абсолютно никакво съмнение, че „нашата земица мила отново плаща”, с тази „екскурзия”, поредния си „кръвен данък”.

…ще го плати, ще го изстрада.
И в чест на древното си име,
през всички кръгове на ада,
ако е нужно, ще премине -
обаче няма да въпие
за страшен съд и за разплата…
Но кой ще заплати сълзата
и кой позора ще измие?

юли, 1989

…………….

Ето каква рана разчовъркахме като се залових с тази главоболна тема! А бях едва сред първите си кърджалийски възпоминания… По могили, човече, вървиш!

…………….

На третата година от постъпването ми в редакцията ме подсетиха за едно съдбовно встъпване, за което се досещах, че няма да ме отмине, но все ми се искаше да не идва толкова скоро. Що се отнасяше до молбата и съответните мотиви, работата беше съвсем проста: сядаш и ги стъкмяваш за пет минути. Но много повече време ми беше необходимо, за да изкажа вътрешната си съпротива: не се усещам достатъчно зрял, за да поема такава отговорност. И с цялата си наивност им изповядах, че напоследък се прехласвам по този невероятен Николай Островски, който - освен личния си пример за това как се каляваше стоманата - ни беше оставил и следното писмо, примерно: „Мамо, продай шинела и ако ти дадат нещо за него, купи си каквото ти е нужно… на мене нищо не ми трябва, аз съм комунист!” Ето го, казах, мерилото, а толкова нашенски мераклии напират към червената книжчица, защото всичко им трябва; с такива ли да се надпреварвам? Но и Нешо Павлов си имаше своите доводи: за узряването, отвърна, ние сме преценили вече, а иначе - за нагаждачите - знаеш, че нашата партия винаги се е борила и ще се бори с тях, но и ние трябва да й помагаме, нали така?

…………….

Е, щом е така, моля: ще помагам естествено, мога ли да не помагам, пък нека „в днешната ни работа и моят дял да натежи”, както се бях зарекъл вече в една своя изповед пред Апостола, напук на ироничните усмивчици още по онова време. А последиците от това встъпване в партийните редици не се оказаха чак толкова патетични, както ще се види, надявам се, малко по-нататък….

…………….

Но какво друго може да направи човек, след като си приключи задочните науки в Университета, освен да се ожени? А в моя случай това трябваше да стане почти незабавно, понеже не исках да изтърва едно от най-хубавите момичета в Кърджали. Така и постъпих през онази вразумителна шейсет и пета година - зарязах си ергенското разтакаване, а ръководството на вестника, от своя страна, ме повиши с една степен в служебната йерархия, та и с по-големи отговорности да ме натоварва. Но, както е казано, на чужд гръб и сто тояги са малко. И още на следващата година ме засилиха към Висшата партийна школа в София на двегодишен курс по журналистика, който така и не се повтори след това, та си потрошихме времето само петнадесетина завалии от провинциалните вестници. Лично за себе си мога да отметна, че комай единствената ми придобивка от това школуване беше една доста пространна поема, която завършва по следния начин:

Че днес,
когато оглушително
в сърцата, в мислите, в душите ни
дългът неистово тръби
и този век е с кръв белязан -

„Поэтом можешь ты не быть,
но гражданином быть обьязан!”

Ето, така се прикрепих самодоволно и доста самонадеяно към поетичната фаланга на знаменития Некрасов, без абсолютно никакви резерви по отношение на своята вътрешна нагласа. А заглавието на поемата - „Да бъда гражданин” - пренесох и върху корицата на третата си стихосбирка, за да няма, един вид, никакво увъртане оттук нататък.

…………….

Няма да угаждам на суетните си мераци да попрелистя пожълтелите изрезки от вестника, в който ме превъзнасяха по онова време доста шумно като автор на първата стихосбирка и първия член на Съюза на българските писатели от целия Кърджалийски окръг. Чудо голямо, че така се беше случило! Но то се вписваше в духовното извисяване на този край, който се беше измъкнал вече от своята пословична летаргия, и партийното ръководство току ме потупваше по рамото, без да подозира, че тъкмо по този начин ме приближава към онова, непростимо според него, предателство: към моето бягство.

…………….

Там е работата, че си оставах все същия неделен стихотворец с напълно обсебени делници от журналистиката, а трябваше да избягам от нея, докато не е станало прекалено късно. И ето ти най-сгодния случай да се прехвърля от вестника към Клуба на дейците на културата, където ми осигуриха едно платено председателство и пълна свобода на действие в полза на всичките творчески обединения. Не бих казал обаче, че си нямах преки началници - и това беше още по-добре за мене, понеже единият от тях, Йордан Йорданов - беше „не по ръста си само впечатляващ и виден”, както щях да го „щрихирам” в реквиемната си поема, която изплаках подир внезапната му кончина, а и по възможно най-широкия си поглед към духовните стойности, макар че завеждаше доста шаблонизирания отдел „Пропаганда и агитация” към Окръжния партиен комитет. А за председателката на Окръжния съвет за култура Найде Ферадова ще спомена само как веднъж набитото око и ухо на писателя Станислав Сивриев го бяха подтикнали да ме дръпне настрана от гостуващата група, за да попита откъде сме намерили „това чисто злато”. И как да не засияят литературните празници „Светлини над Родопите” при наличието на подобни инициатори - и да не му е драго на човек да осигурява присъствието на челните български владетели на художественото слово като Багряна и Дора Габе, Младен Исаев и Ламар, Александър Геров и Емил Манов, Николай Хайтов и Найден Вълчев, плюс още цяла кохорта по-млади техни събратя по перо, с които обхождахме целия окръг? То пък се случи така, че и моите земляци си бяха стъкмили едни „Празници на бадемите и слънцето”, та се налагаше и за Ивайловград да уговарям по един изтъкнат писател-факлоносец за тяхното тържествено откриване.

…………….

Не, наистина не е за хубаво многото хубаво! Преведено на езика на моите съселяни, това е почти равносилно на „пишка го рахатя”, боде го, тоест. Но как да се опази човек от изкушението да помогне и за учредяване на едно дружество на Съюза на българските писатели някъде в провинцията, след като беше пламнала вече внезапната надпревара между окръжните ръководства? А хасковлии се оказаха толкова пъргави, че пристигнаха да ме увещават, обещавайки не само жилище по избор, но и работа в литературен алманах, за който си бяха подготвили заявката. Право да си кажа, вече имах зад себе си един отказ за постъпване в старозагорския алманах „Хоризонт”, без изобщо да се замисля. Но към сегашния случай се прибави и нещо като носталгия по нашето Хасково от институтските години, заедно с Иван-Николовото приятелско подбутване „да теглим заедно колата”, както е казано в известната басня, щом „такваз ни работа дошла”. Да не говорим за това, че бях понавързал вече доста годинки из кърджалъка, а дългото застояване на едно и също място притъпява творческите импулси.

…………….

И се видя, че трябва да си стягам багажа. Но толкова неочаквани перипетии възникнаха, че направо ми пламна главата. Хай си избягал, хай са ме подгонили моментално за проваленото кадруване, по своему находчиво се опита да ме разубеждава Йорданчика, я си дръж творческото опълчение, както си му намерил чалъма, и недей да ми се правиш на спазарен изменник, баш когато ни трябваш най-много! А Чистото злато се зае да ме умолява толкова трогателно, да не съм ги изоставял, че като нищо щях да запратя по дяволите всичките си мераци за Хасково, ако не бях си връчил вече тежката дума. Но в такъв случай ми предстояло, казаха, едно яко вразумяване на най-високото място, така да зная!

…………….

И ето ме в кабинета на Първия, точно в определеното време и по негово нареждане, естествено. Не, не ми подава ръка за здрависване, но иначе е доста щедър -кафе, чай, айрян? Айрян. Сядай тогава и ми разкажи как ти вървят работите. Не мога да се оплача, казвам, справям се горе-долу. Но защо ми доложиха, че си искал да бягаш към Хасково? Не да бягам - да се преместя. И защо трябва да го правиш, не ми е ясно. Ако с нещо сме те засегнали, кажи си, ако сме те пренебрегнали неволно - пак си кажи. Не може да не си усетил, че ти имаме пълно доверие и не случайно ти издействахме „Кирил и Методий”, първа степен, пък и творците са доволни от тебе, както виждам и чувам, как така извeднъж ти хрумна да ги изоставиш? Не ми беше лесно, отвръщам, и не го правя от някакви капризи. Виж какво ще ти кажа, ако работата опира до по-широко жилище, сигурно ще можем още утре да ти връчим ключа. И за по-подходяща работа можем да помислим, ако сегашната не те задоволява вече, нали знаеш, че това е по нашите сили и възможности? Зная го, как да не го зная, само че нямам подобни претенции, а и вече си дадох съгласието на хасковлии. Но ти си тръгнал през просото? А що се отнася до дадената дума, ей сега мога да вдигна телефона и да се разберем с моя колега, че не те пущаме. Но най-добре ще бъде да процедираме по следния начин - давам ти цяла седмица спокойно да си помислиш и в понеделник, по същото време, искам да чуя, че се отказваш, хайде да привършваме вече!

…………….

Хубаво привършихме, няма що! Само дето се наложи още по средата на седмицата да отскоча до доктор Атанасов, до невролога, съвсем пребледнял и омърлушен от трудно заспиване, от главоболие, от кошмари някакви. Няма страшно, побърза да ме успокои човекът, след като изслуша как съм се разпънал между Кърджали и Хасково. Страшно няма, повтори, но трябва моментално да отсечеш като с брадва или тръгвам, или оставам - и точка! А иначе, с тази главоблъсканица „дали-или”, само до полуда ще достигнеш.

…………….

Така си и знаех. Но къде ми е брадвата обаче! И кога ли ще дойде, най-после, уреченият понеделник, за да се разсече този дяволски възел? Вече усещам накъде ще наклонят везните, ако се добавят още няколко грамчета само - само няколко думи ще бъдат достатъчни. Хайде, да видим как ще ми ги изрече всемогъщият хазяин на окръга; колко му е да промълви съвсем по човешки, че ми разбира личните мотиви, но нека и аз, от своя страна, да не ги затруднявам сега засега - и толкоз: цяла планина ще се смъкне от плещите ми. И няма дори да погледна към Хасково!

…………….

Ще се чудя отпосле как съм могъл да бъда толкова наивен, че да очаквам подобна „мекушавост” тъкмо от човека, който беше свикнал да се разпорежда яко със съдбата на повече от триста хиляди души. А ето, в едва дочакания понеделник и до айряна даже ред не достигна. Е, оставаш, нали? Толкова троснато ме посрещна Хазяинът, че и досега не смея да твърдя кой от двамата ни се оказа по-изненадан от онова, което се изтръгна мигновено из моето пресъхнало гърло: не, няма да остана!

…………….

Нищо работа, ще кажете, а седнал да ни се пъчи, сякаш е извършил чутовен подвиг. Нищо работа - да, но тя беше извършена в кабинета на същия този Георги Петров, пред самия Гиги, както го наричаха помежду си и зад гърба му всички негови подчинени и сподвижници, но никой не смееше да не каже на черното бяло, ако той го е казал вече, та камо ли да му се опълчи. Всъщност, опитал се беше веднъж един от секретарите, Димитър Римпопов май че се казваше, да изрази свое мнение, което не съвпадало с мнението на Първия, но още на следващия пленум го застигнало сурово жигосване като рушител на партийното единство - и дим да го няма! Та искам да кажа, че…

…………….

Но ето какво си спомням най-често, когато си мисля за пълното самоуправство на Гиги - за случая с Николай Хайтов си спомням. И тука ще си позволя малко повече подробности. Както трябваше и да се очаква, Хайтов ни беше допаднал най-много измежду всичките български писатели и по тази причина му потрошихме сума ти време да го развеждаме из целия окръг, без да изключваме почти дежурното прескачане и до Жълтуша. Но и самият писател не можеше да устои на неутолимия си мерак да броди из долини и по балкани, както се казва, та понякога и сам подемаше инициативата да ни споходи. Точно такъв беше случаят, когато му хрумнало да разгледа къде биха могли да бъдат заснети някои от епизодите на неговия „Петко Войвода”. И ето че и на моя милост му провървя поне веднъж, драпайки подир него, да се възвиси „някъде на юг от Джебел, до орловите гнезда”, сиреч сред порутените зидове и щерни на величествената Устренска крепост. А от нея се откроиха пред очите ми не само чудесата на половин Родопа, кажи-речи, но и самият Хайтов ми се видя „не в жилетка трикотажна”, както се беше облякъл в действителност, „а с юнашко наметало и с препасан сур силях”. Няма да скрия, че бях поласкан от неговия отзив, когато още на следващата ни среща му подадох посветеното стихотворение. Добре си ме докаросал, каза, почти като Борис Димовски в един от неговите дружески шаржове, само дето не си ми сложил един боздуган в ръката. Но за сметка на това, отвърнах, сега моите ивайловградчани ще ти връчат в същата ръка един пламнал факел, за да им запалиш огъня на културните празници, както се разбрахме вече. Но и друга мисия сме ти стъкмили. И му споделих, че в тамошното АПК, с което бяхме проглушили вече ушите на цялото отечество, понеже му беше първото отроче от подобен род сдружения, нещо започнало да понакуцва. Та сме се разбрали с моя съквартирант от ергенските години и незаменим приятел Славчо Трендафилов кого да помолим за съдействие: ще му изложи Славчо всичките си директорски тревоги, а пък един Хайтов ли няма да знае как да помогне. Разгеле, съгласи се човекът да направи каквото може, като отиде на среща при самия Станко Тодоров, с когото си имали взаимно уважение - и да хванем направо бика за рогата. Но кой да подозира, че още по пътя към София ще го застигне хапливата заръка на Гиги: „Хайтов да си гледа писателството и да не се набърква там, където не му е работата!” Така, де… Нека да се знае кой може и кой не може да си има вземане-даване с министър-председателя по нашенските болежки, по кърджалийските.

…………….

А сега, казах си, шапка на тояга - и пей, сърце! Нищо, че вратата за излизане от височайшия кабинет ми беше посочена доста безцеремонно някак си, а точно на прага ме застигна суровата закана за партийно наказание - нищо! Вече съм катурнал планината от плещите си и много отчетливо се виждам по пътя към новото поприще: на четиридесет напълнени години съм; с четири издадени книжчици и с петата почти довършена; нямам кой знае какво самочувствие, но и не се влача на поетичната опашка; пет пари не давам, че сърдечното ми пороче се възползва от пламналите разправии, за да си поиска повече горчиви хапчета. А дори и измъчената ми раздяла с градчето край моята Арда, с което си бяхме допаднали взаимно, не се оказа чак толкова болезнена, понеже се извърши точно по този начин - не както трябваше…

…………….

Най-после - край: бих могъл да поставя последната точка и да си отдъхна от тези мои накъсани възпоминания; стига ми толкова вторачване назад, стига въздишки! Но ето че още нещичко току ме подбутва да го измъкна и него на показ. Тъкмо по времето на онова дълго „вразумяване”, когато продължавах да се дърпам все така упорито и твърдоглаво, Георги Петров ми изтърси ни в клин, ни в ръкав, а може би съвсем на място според него - един от последните си аргументи, подир който а-ха да прихна, ако не знаех точно къде и пред кого се намирам. Ти знаеш ли, изрече, при каква разкапана партийна организация си тръгнал да отиваш, при какво чудо? Ха сега, де! Само това не знаех, нито ми трябваше да зная, защото ме придърпваше само учреденото вече писателско дружество и литературният алманах, който щяхме да издаваме. И отново, за кой ли път вече, се оказах един наивник, дето никъде го няма.

…………….

Да бе мирно седяло - не би чудо видяло! Нали така беше казано, та да не се чуди човек откъде идват най-често и бедите, и белите. А при мене това се случи още на втората година от ужким щастливото ми преместване в Хасково. Не си спомням вече по какъв повод - дали на централен пленум или в някое от честите „съображения” на Тодор Живков беше подаден поредният сигнал за „огън по малката правда и по грешките на растежа”. Хубаво: огън-огън! Но как ще стане тази работа с нашето перо, примерно, ако не го насочим към публицистиката? Вече си имахме на мегдана литературния алманах „Юг”, но алманасите, както се знае, са доста тромави издания. Виж „Хасковска трибуна” е друго нещо, пък и брат ми е на кормилото на вестника в момента - защо да не му помогна поне с една „парлива” статия? И така хубаво му помогнах по най-бързия начин, че и досега изтръпвам целия, като си припомня как от пламналия огън едва не изгоряха яко двете ни хухленски кратуни. Бих разказал за какво по-точно ставаше дума в тази статия, но ще спомена само един от началните й пасажи, за да остане повече време и място за светкавичния отзив, който последва. „…не, не е толкова малка „малката правда” - бях отбелязал черно на бяло, - нито пък толкова безжизнена, че да я изтръгнем с един замах. И особено когато замахът се изчерпва само с гръмки закани”.

…………….

И ето: в ръцете ми е стенограмата „от обсъждането на статията на П. Василев „Споделям с болка и тревога”, състояло се на 10.04.1980 година в ППО при ОК на БКП - Хасково”. Едно твърде любопитно достояние, впрочем, и твърде „драгоценно”, което обхваща цели тридесет машинописни страници. Но още от встъпителните думи на секретаря Ст. Щерев се разбира, че имало и „предварителни разговори в Окръжния комитет на партията, където членуват три поколения комунисти в първичната организация”. Хайде да видим сега кой ще поведе хорото на мераклиите да се изкажат. Повежда го, както се полага навярно, активният борец против фашизма и капитализма Никола Караиванов. „Критиката в статията - подхваща дългото си излияние борецът- ветеран - не е градивна, не е партийна… тези неща, засегнати в статията, това са само прикритие, за да се хвърлят стрели и упреци към хората, които останаха живи, към активните борци… че има деца на активни борци, които заемат местата на тези, които са по-кадърни, по-даровити, може да има някой случай, но тука бият по средите и по децата на поколенията, произлязли от нас…В навечерието на чехословашката контрареволюция имаше такива нотки най-напред. Но, другари, България не е Чехословакия. И затова, че нашата партийна организация веднага реагира на тази статия показва, че ние не сме чехословаци… мерки се вземат своевременно… Този брат П. Василев не е ли помислил за братчето си, че не трябва да се поместват такива статии. Тази статия не може да мине така и няма да го минем бегло”…”Сутринта на оперативката също се споделиха мисли по статията - поема думата секретарят по икономиката Й. Костадинов - …иска ми се още веднъж да споделя с тревога за активните борци - за привилегиите. Знае се, че голяма част от техните деца влизат на общо основание и завършват с червени дипломи, така че… Но явно този въпрос ще влезе в Бюрото на ОК на партията, това е орган на Окръжния комитет… и трябва да се види на каква класова позиция застават и автора, и вестника”… Филипов, секретар на ОК на ДКМС: „проблемите не са типични”…. Н. Нанев: „…да се даде на партийните организации в окръга, да видим каква е тяхната зрялост по отношение на тези въпроси”… А. Атанасов: „Аз мисля, че това е един политически погрешен ход и необмислено от класово-партийни позиции”… Ст. Щерев: „…на две места в статията се споменава за две десетилетия и нещо. Подтекстът ме тревожи. Това ми напомня периода след Априлския пленум на ЦК на БКП”… Б. Наков, бивш главен редактор: „Писането във вестника е хвърлен камък… Искам да кажа, че окръжните вестници се получават във всички посолства, а тази статия спокойно може да се прочете по радио „Свободна Европа” - и без никакъв коментар, това е богат материал за тези хора”… Спас Тянков: „Считам, че тука друга алтернатива няма. Ние трябва да видим кого обслужва този материал в края на краищата”… Ох, писна ми вече от взиране и ръката ме заболя от прелистване на стенограмата, за да извадя поне „есенцията” на отделните разточителни и настръхнали изказвания. А какво ме беше заболяло по време на самото обсъждане в препълнената зала на Окръжния комитет, изобщо не искам да си припомня.

…………….

Ами сега? Каква я мислехме с брат ми Димитър - каква излезе! Той си получи неизбежното строго мъмрене, а на мене се отвориха най-преките улици към градските аптеки и към трето вътрешно, което пък се оказа точно срещу болничната морга, та да си имам едно наум, санким. Но и късмет сме изкарали все пак, дявол да ни вземе! Защото изречената закана, че „това няма да го минат на бегло”, вече предхождало твърдото намерение и към прокурорите да се запътят. И добре, че един от „най-прозорливите” успял да ги препъне: Абе, вие, допущате ли, казал, че подобна статия може да се отпечата, без да са я поръчали и одобрили от най-високо място; хайде, холан - я да не се правим на толкова наивни, че знае ли се какво може да произлезе от тази история!

…………….

Ето, така се отървахме от допълнителното хокане и мачкане - само благодарение на този страх за собствената кожа, който се прокраднал изневиделица у едного от „трите поколения комунисти” - и му се бяха отворили очите на четири, за да види и онова, което изобщо не съществуваше: височайша поръчка и благословия на „възмутителната” статия… А ми беше изтърсил Гиги - ни в клин, ни в ръкав - при каква разкапана партийна организация съм тръгнал да се местя. Хайде, холан - ще се опитам и аз да не съм толкова наивен: я вижте каква могъща сплотеност беше демонстрирана само, какво чудо! Пък и ти, господинчо, казах си, няма ли отново да се нахвърлиш върху „малката правда”, че и братчето си да придърпаш даже към неизбежното дране на живо, а? Или не е останало вече нищо за споделяне „с болка и тревога”, а?

…………….

Иронията настрана, но ето над какво си блъскам главата в момента и от какво произтичат най-вече тези мои проклети екстрасистули и душевни гърчове. Много отрано научаваме откъде започва да се вмирисва рибата. Но кой да ни подсети, че започне ли да се разкапва една партийна структура - и то не само в окръжни мащаби - вече никой и с нищо не може да предотврати жестоките метастази, които ще изсмучат жизнените сокове на целия обществен организъм. Поне моя милост, наивникът или глупакът може би, през всичките си възрасти не искаше да проумее тази истина и все така си насърчаваше възторжените помисли и пориви - та чак до оглушителното сгромолясване и пълната покруса, когато ще изтръгне извън душата си: И дваж по-силно ме боли, че бях от своите предаден!

…………….

Край на всяка нехайна походка - по руини, човече, вървиш!

… и кръгът се затваря: на Илинденя съм, на една от хухленските мистерии - на Ванчовите мистерии бих казал, ако трябва да се изразя съвсем по нашенски, понеже са си чисто негово хрумване и негова промислена направа. Не му стигаха сякаш всевъзможните мъчнотии на този мой племенник Иван Бунков около главното му редакторство на „Нов живот”, когато трябваше да го спасява при надвисналата гибел, но се емна да избавя и родното ни село от същата участ. И колкото по-очевидна е моята омърлушеност и безпомощност пред явната угроза, толкова по-обнадеждаващи са неговите усилия да ни внушава, че не може да има край и свършек на нещо, което си е провряло могъщото коренище дори отвъд новата ера. Вече е насъбрал пред родната си къща какви ли не каменни изваяния и археологически находки, някои от които са му подсказали точното място на уникалното древно светилище под самото село. А за самия връх, за Илинденя, върху чийто юго-източен хълбок сме си разположили къщите, неговите предположения са направо смайващи: цяло градище се е потулило под спечените пластове от пясъчник и хума, достатъчно е само да се копне малко по-якичко, за да се доберем до античните му отломки. Тази работа ми се струва толкова невероятна, колкото беше невероятно и онова жилаво предание, че на самия гребен на оголения връх, пред самото параклисче, което заварихме все още непокътнато през детските години, се е намирал много дълбок кладенец с ледена и бистра водица. А ето че доживяхме и от нея да отпием тъкмо на сегашния ден Илинден, благодарение на промушените тръби на специалната помпа точно на мястото, което сме запомнили от край време като една окръглена долчинка с прорасла между камъните хилава тревица. Що се отнася до старото параклисче, обградено от десетина поизкривени дъбчета, мога с пълно основание да прибавя и собствената си вина към всеобщата немара по време на умишленото безбожие, когато допуснахме да се съсипе до едничките си оголени зидове. Но който си беше запретнал ръкавите да спасява, намери и сили, и възможности за пълното му възстановяване до самия купол и до първата камбанка…

…………….

Та ето ме, казах, на една от поредните мистерии - сред възбуденото гъмжило от отечествени знаменитости, предимно литературни, но и от другите клонове на родната ни духовност, някои от които биха могли да претендират дори за хухленско гражданство, понеже са се отзовавали не на една и две покани. Някъде по мръкнало вече, та чак до малките часове, те ще имат възможност да се представят пред пъстрата публика, която ще се разположи почти като в античен театър върху каменни скамейки, с лице към притихналите в ниското къщици, но и към вековните ни съседи, които са само на един поглед разстояние оттатък Арда. Но сега за сега продължава трескавото припознаване и преплетените възклици, след като сме отдали почит на посечените си деди и прадеди пред паметната плоча на лобното им място и сме издрапали - в накъсаната върволица или на тумби, на тумби - до осветеното вече параклисче. Пустият му Ванчо, поемам с изострено ухо умилителната признателност на ония, които не могат да се нарадват на сътвореното чудо, виж как го измисли, та да се открием, че знае ли се вече на кого е писано и друг път да свърне към този наш Илинден. Там е работата, че и аз не зная какво ми е писано, след като съм напълнил вече седемдесет и няколко лазарника, хем напук на всичките си болести и болки, поради които се страхувах да тръгна. А сега ще взема да се поразгледам едно хубаво, че то накъдето и да се обърна, все на себе си ще попадам и все на старите си дири ще се натъквам. Към Пазлака ли да се вторача най-напред или към Цимбела? Ей ги и Каракачанските колиби, където едва се задържахме, прегърбени, върху почти отвесната ни нивичка, докато прибирахме овеса. Още по-нататък - на връх на Селището - се раждаше най-охранената ни пшеница, но веднъж се случи така, че бяхме спънали задното колело отдясно, а колата ни пак се преобърна на стръмното и снопите направо се овършаха в пламналата жега. Нещо подобно се случи и отвъд Арбалъка, където се бяхме засилили тютюн да сеем, но кравите ни се разжеглиха от напъване и препълнените с вода каци и бурета се понесоха надолу с такова бумкане и кънтене, че едва смогнахме след това да им издирим разпръснатите дъски и обръчи. Ами онова жестоко премеждие, което ни застигна точно на Теньковото мостче? Вече си бяхме натоварили колата с изпраните черги при моста на Голям дере и някъде по средата на пътя ни завари такава бясна буря с градушка и зловещи мълнии, че баба ни Кера ревна на възбог да ни оплаква всичките, а по-голямата ми сестра и брат ми заскимтяха от ужас. Само на мене не ми се полагаше никаква паника, понеже трябваше да направлявам колата с впрегнатите кравички, без да мога да виждам дори до рогата им. И да се чуди човек как успяха тези нещастни животинки да ни измъкнат през въпросното мостче, което нямаше никакви перила, а беше останало поне на метър под мътните талази, понесени с невиждана сила към клокочещата бездна. И няма да ми се вреже в съзнанието този 19 юни, ли? И досега си спомням как баща ми едва не припадна, когато ни пресрещна тичешком, след като беше зарязал черпака и тенджерите на лятната детска градина, за да ни спасява някак си. И хубаво, че поне Тането се избави от нашата страхотия, понеже беше наета като вая у бати Яньове - да бави първородното им момченце…на което - както се казва - орисниците му били нарекли вече да прави, да струва, но един ден да се нагърби със спасяването на Хухла по всякакъв начин, включително и с едни мистерии, примерно…

…………….

Лесно ми беше на по-млади години да си измислям отправни точки за поетичните залисии. А с тази моя южна тераса може и да съм прекалявал даже, че то на погранична вишка ли не я превръщах и на какво ли не още, за да обзирам най-нажежените кътчета на тази настръхнала наша планета - и да изповядвам своите необуздани страхове и заклинания. Е, сега поне не ми се налага да търся по-добра наблюдателница от Илинденя и така, както съм кукнал на най-високото и малко встрани от нестихващото гъмжило, имам усещането, че ако припаля една цигара, ще мога да изтръсквам пепелта й върху най-близките къщи на селото. Само до нашата къща няма да мога да поръся, понеже е в самия център. Но тя пък така се е изпречила пред очите ми с цялата си окаяна разсипия, че ми идва вдън земята да потъна от срам не само пред хората, но даже и пред всичките тези щурчета и буболечки, които са плъпнали наоколо. Но на кого ли да взема и да разправям, че преди десетина години се бях наканил да й пренаредя керемидите и да постегна прогнилите вече корнизи на покрива, само че когато издигнах високата дървена стълба и започнах да се изкачвам по нея, усетих такова внезапно олюляване, че побързах да се смъкна обратно, преди още да стигна до средата й. Нищо не се получи и от уговорката ми с Никола Вълчев да си покаже майсторлъка, а други куражлии така и не се намериха. И сега вече - ще не ще - къщата ни ще трябва да изчака с този хлътнал покрив, изгнило балконче и с изпочупените стъкла по прозорците, докато един ден се завърне от Америка нашият Пламен - по-малкият син на по-малката ми сестра, върху когото се падна незавидната грижа да я спасява. И като си помисли човек към колко ли още Пламеновци се е вторачила милата ни Татковина с подобно нетърпение, един Господ знае как бихме могли да си изтрием позора.

…………….

А какви звездни мигове преживяха тези наши къщи и какви възторзи! Ако не ме лъже паметта, това се случи през далечната осемдесет и трета година, когато…

…за първите път задръстихме селцето
с такова стадо от коли, с такава
лавина от възбудена гълчава,
че сигурно и гръцките войници,
насочили към нас далекогледи,
зацъкаха учудено с езици
за първи път, откакто сме съседи.

…………….

Да… Поезията си е поезия - тя само дебне за подобни събития. Но селото ни наистина се оказа отесняло, за да побере придошлите свои издънки „от Шумен, от Бургас, от село Бата” и откъде ли не още на първата си родова среща.

То бяха часове на унес,
беше
проглеждане към дъното на мрака.
И родословното дърво растеше,
преплело клоните в корона яка.
И кършено, посичано, люляно
от бесни ветрове неотразими,
достигна до четвъртото коляно,
където чух и личното си име…

……………

И в шествие, стаило страшна сила,
зеленооки, синеоки, вакли -
потеглихме към братската могила,
поведени от пламналите факли.
То бяха мигове на памет,
беше
завръщане към корена, където
мъждива светлинка едва струеше
от гъстата мъгла на битието.
Но тя ни стигаше, за да прозреме,
че винаги - каквото и да става -
ще се въззема българското племе
и все по-силна кръв ще наследява.

…………….

Така би трябвало да бъде, разбира се! И така ми се искаше да бъде! И до такава степен се бях възпламенил извътре през ония мигове на унес и шемет, че нищо друго не виждах, ей Богу, освен възземането на българското племе и по-силната кръв, която ще наследява, пък ако ще… не, няма да произнеса онази жилава нашенска клетва „ако ще турско да стане”, защото - ето на - казал съм го вече: каквото и да става.

…………….

И отново се оказах такъв наивник, дето никъде го няма! Каквото и да става, а? Каквото и да става? Ами, ако се случи нещо още по-страшно и от ония градоносни облаци, които се надвесваха над селцето ни точно от тука, откъм Илинденя, и се започваше такава яростна канонада и такива струи рукваха по стръмното, че още при черквата се превръщаха в побеснели потоци и повличаха де що сечива и вехтории намираха из дворовете и по отеснелите улици? Веднъж една от оглушителните светкавици си беше провряла смъртоносния заряд през комина на Масъровота къща и овъгли един от воловете им в обора, друг път самият Масър беше улучен посред лозята, а трети път - и това е комай най-старият ми спомен - на прицел се беше отказал селският ни коруджия Петър Витанов, когато се възкачвал с коня си тъкмо към параклиса, за да огледа по-добре дали някъде не посяга към чуждото я дете някакво, я изоглавен добитък. А не веднъж и не само два пъти безпощадните страшилища ни издебваха баш по вършитба, когато не успявахме да захвърлим тютюневите игли, за да грабнем греблата - и всичкото ни зърно заедно с плявата изчезваше моментално от харманите към Хармищанските дерета за ужас на мало и голямо и сред неудържимите хлипове като на умряло… Каквото и да става, а? Ами, ако се случи нещо още по-страшно?

…………….

Е, случи се, дявол да го вземе, и то се случи! И ето ни двамата с брат ми по начупените завои към Ивайловград: пришпорваме жигулата и току умуваме като как ли ще превозим толкова стока само с един багажник. Защото сме получили известие, че ще се разделя бригадното имуществото, а и баща ни, от своя страна, ни връчи пълно извлечение за своя актив като внесен инвентар и добитък, плюс всичките си положени трудодни, срещу което би трябвало да получи - подир внезапната ликвидация - едва ли не цяло състояние; как ли ще го домъкнем до Хасково? И си домъкнахме чисто празните ръце и празния багажник, плюс огромното недоумение, претъпкало и двете ни глави: какво ли ще да е било това мигновено разграбване от неколцина бабаити, щом заварихме в наличност само един разнебитен трактор за подялба на цялото село.

…………….

Страшно ми е да си го помисля даже, но точно с него комай - с този окаян трактор, се наложи скоро-скоро да изпратим нашия Янис, както бях свикнал да наричам един от най-личните ми първи братовчеди, до ония могъщи дъбове, които така и не се наситиха на тленни останки, макар че вече и сами не си помнят годините. Янис се беше поболял почти едновременно с опустошителното разяждане на целия ни обществен организъм и това не можеше да не ускори личната му гибел, понеже не беше кой да е измежду селските ни ветерани. Лично аз не бях го виждал как се надсвирва с най-добрите музиканти от екрана на своята „Опера”, но много добре зная, че това беше първата телевизионна придобивка сред нашенци и съм чувал за тези негови задочни състезания. И колкото калеко Димитър, баща му, се беше прославил в далечното ни детство със своето безстрашие, разсичайки с брадвата си едно грамадно вълчище, което го издебнало изотзад и скочило върху гърба му да го дави, дваж по-надалече и по-нашироко се беше разчуло кой е най-добрият кларинетаджия в околията, та нито една сватба не можеше да се вдигне без него. И нито една кръщенка, естествено. И нито един празник най-вече, когато се полагаше да се завие на няколко ката хоро на горните хармани, преди да бъдат отеснени от новото читалище. При тази негова неизбежна повинност му удряше едно яко рамо с гайдата си другият Яни - Яни Зафиров, с когото бяха баджанаци, пък и кръвно роднинство си имаха. А иначе, на трудовото поприще бати Яни си беше намерил еша в лицето на бай Митруш и двамата се изявиха като най-ревностните апостоли на новата вяра в материалното благополучие на селото.

…………….

Ами, да, само той можеше да изтръгне из пресипналото си гърло подобен поплак, само бай Митруш! И макар че доста сезони се изнизаха вече, много ясно долавям неговото ехо откъм долната махала и откъм оная скръбна процесия, която не може да изчезне от очите ми. Защо ба, Яньо, долита ехото, подсилено от зловещите удари на селската ни камбана, защо ма остави самичек ба, Яньооо?

Отеква бай Митрушевото запитване, препречено само от задъхания гръмол на трактора по стръмната улица, и ето, процесията стига до средата на селото и тука вече, до старото ни училище - и точно срещу нашата къща - се полага кратка побивка, колкото за едно сбогуване на бати Яни с оная първа канцелария на бригадата - в нашата къща, където осъмваха до първи и втори петли в разгорещени спорове и кроежи за напиращия делник. И понеже дори пърпоренето на трактора е секнало, ехото долита още по-отчетливо: защо така ба, Яньо? Хем знаеше, че не ми се живее веке в такъва разбъркана държава, защо ма изпревари? Бие ли бие камбаната според канона при подобни случаи, до Тараболовата къща е стигнала съвсем покъртената процесия и отново се полагат няколко минути за сбогуване на бати Яни, но с цялото село вече. А бай Митруш няма да бъде никакъв Митруш Петров, ако не придаде много по-широк обхват на своята покруса: ах, тоя лаладжия с белязаната глава, ах, тоя гърбуч мръсен, дето разпарчоса най-силната държава, та и нас разсипа Яньо, и ние не сме заникъде веке! За Горбачов - гърбуча - намекване човекът…

…………….

Това е то - вари го, печи го и подир най-добрия му довереник го поведи към селското ни гробище, пак ще си остане все същия заклет радетел на голямата идея. А иначе, ако си говорим истината, всичките му теоретични познания се изчерпваха, кажи-речи, само с оная прословута фраза, че при капитализма човек за човека е вълк, а при социализма - другар и брат, която не пропущаше да ни повтаря и преповтаря, добавяйки своето неизбежно „Нъль, така?”, гарнирано с възможно най-добродушната усмивка. Бедни ми, бедни, бай Митруше! Толкова вярно се оказа онова сравнение с овълчаването, че няма накъде повече! Но как така ударихме на камък по пътя към другарството и братството, та и нашата държава се прекатури по надолнището като претъпкана кола със снопи и си разпиляхме до такава степен зърното, че ни остана само една плява за събиране; нали ужким нагоре се бяхме устремили, бедни ми, бай Митруше?

…………….

Хубава работа! Сякаш са ми потънали всичките гемии и съм се домъкнал на мистериите само за едното тюхкане и вайкане. Я се съвземай, мой човек, я се оборавяй по-скоро, пък ако ще… Ей го на - колкото и да се вторачваш към ония притихнали дъбрави оттатък Арда, нито ще забележиш железните гарвани от междугръцкото „лумкане”, които те бяха изумили навремето, нито вече ще откриеш камък върху камък от Ламбушенската погранична застава. И само онова наперено словоизлияние на някогашното войниче с изпомачканите зелени пагони няма да можеш да изтръгнеш из ушите си: „Народът пушка не иска - той здраво кирката стиска!” Хайде да чуем сега и твоята поетична версия по въпроса, щом са те поканили на тази шеметна трибуна - на Илинденя: пред живите хухленци… И пред мъртвите!

2011 г.

Дневник

/съкратен вариант/

Най-после решавам да се заловя и с тази работа - и току си тананикам онова “знаменито” откровение на моя някогашен приятел Трендафил Ангелов: „на поезия ме избива, като бурен в рядка нива”.

Но, ако оставим шегата настрана, не на поезия, а на нещо като дневник беше започнало да ме избива още на съвсем млади години. Дори си бях набавил специална тетрадка и дълго време писах, каквото писах, а после я забутах някъде, без изобщо да я потърся. Но тя ме потърси обаче - тя се измуши изпод натрупаните бумаги, които запращах към кошчето при едно припряно разчистване. И някакво особено умиление ме обхвана не само от шагреновата кожа, с която беше подвързана. А-ха, казах си, ето те и тебе, отроче мое зарязано, та чак забравено; я сега да те поразлистя, та белким измъкна нещо за пред хората.

То хубаво, но виждам, че повечето страници са изпъстрени с някакви причудливи фрази, с по няколко думи и с колкото си искаш удивителни знаци и многоточия. Точно по този начин съм си отбелязвал случайните хрумвания, които ми “подшушваха”, че от тази шумка може да изскочи заек, а дали ще бъде хилав или наякнал, това е трябвало да се изяснява по-нататък.

Навярно прозорливият читател се досети вече, че става дума за фиксирани хрумвания, на които съм разчитал да се облегна, когато усетя, че са достатъчно узрели. Върху някои от тях съм отбелязал на верев по едно разтегнато “Готово!” - и това може да се провери в стихотворните ми книжки. Но повечето си остават неосъществени и до ден днешен. Например, идеята за поема, посветена на Априлското въстание, се е оказала непосилна за тогавашните ми възможности. А в тетрадката съм си записал дори и цялата клетва на баташките въстаници, както се вижда: “Заклеваме се в името на всемогъщия Бог, в слънцето, което ни грее, в земята, която ни храни, в млякото, което сме бозали, и във всичките си мили и драги неща, че ще останем верни изпълнители на идеята за освобождението на отечеството ни България, за която ще жертваме всичко, което притежаваме и най-после живота си!”.

И такива неща съм си записвал, значи, в тази тетрадка, която беше замислена като дневник. Дори и първата дата съм поставил върху гърба на корицата: “Варна, 29 февруари 1972 г.” А как и за какво ли точно съм попаднал тогава в това далечно градище, един Господ все още помни. И ако не съм бил чак до такава степен развълнуван от синята стихия, за да объркам датите, това означава, че годината е била високосна. И по всичко личи, че поетичното море ми се е виждало едва до коленете само, щом съм тръгнал към него така самонадеяно… Но само на десетина страници по-нататък изведнъж съм се препънал в нещо, което и досега ме стъписва: “На един поет не може да се размине безнаказано, ако дълги години е бил член на партията.” Туй-то! И то е казано не от кого да е, а от самия Солженицин; и то се отнася не за кого да е, а за самия Александър Твардовски - за един от най-големите съветски поети. Но само за него ли се отнася обаче?

Не, нищо случайно не е попаднало в тази моя тетрадка. И добре, че съм я изпъстрил с подобни “обеци за ушите”, та да не ми порасват много-много, защото нещата се очертаваха не само сериозни, но и трагични даже. Точно затова навярно, почти съвсем накрая вече, съм изтръгнал извън душата си един внезапен поплак: “Не се получи, не, не се получи това, което бях си наумил”.

Сега обаче си наумявам да подхвана пак нещо като дневник, пък каквото излезе - излезе. Може да се каже дори, че на така пределна възраст подобно начинание е добре дошло и за присмех. Но ето на?: вече отбелязвам първата дата:

10 май 2015, неделя

Утрото е избистрено от всевъзможните вчерашни облаци, приятна хладина приижда откъм терасата, а моя милост изпреварва слънцето: събуждам се сравнително бодър, макар и с нестихнала болка в дясното коляно. Но нали няма да марширувам, я! Голямото маршируване премина вчера по най-големия площад - по Червения. И аз се оказах един от милионните очевидци, заседнал яко пред екрана на телевизора. Сега си припомням нестихващите коментари по най-различните канали и многократното подпитване дали, аджеба, този Путин няма да ни се разсърди за това, че нашият президент - Плевнелията, де - отказа да присъствува на парада. Чудо голямо; току-виж, че вземе да се разсърди наистина - и тогава няма начин светът да не се продъни! Пък и какво ли може да се очаква от един разбишкан свят, щом и общата победа го разцепва до такава степен, че…

Но ако придърпам чергата по към себе си, трябва да си изповядам нещо съвсем лично и съкровено. Беше време, когато в продължение на цял един ноември преминавах по два пъти на ден през Червения площад, за да стигна до хотел “Букурещ” до една от старите сгради на Московския университет - и да се завърна обратно. Там е работата, че бяха ни изпратили, като поредната група туземци, от десетина окръжни вестници, за да усъвършенствуваме своя завален руски език. Но какво ти усъвършенствуване, братя мили, когато тъкмо един преподавател от Лев Толстоевото коляно упорито - и деликатно - ни уверяваше, че самите руснаци не си знаели добре езика. Та си приказвахме най-наперено по няколко часа дневно на съвършен българо-руски и току тичахме по разните галерии, библиотеки и музеи, без да пренебрегваме и магазините обаче.

По същото това време патетичните възгласи и речи за съветското величие бяха достигнали до своя зашеметяващ апогей, пък и аз самият се оказвам в най-разпалената възраст, която ме задъхваше от възторзи. Дори - на моменти, на моменти - имах чувството, че преминавам през този площад точно както са преминавали на парада през “четиридесет и първата, когато бързали за схватки кървави”. И да ме пита човек откъде съм набрал това невероятно самочувствие, че да измъдря след това такива едни стихотворни изблици, че да се чудиш и маеш. Защото в тях, освен всичко друго, се заричам, че “ще говоря от Червения площад като в треска с озвездени и кристални, ще говоря с неизвестни, ще говоря с нелегални, и от тука - от площада, в цялата планета вгледан, ще ги водя в безпощаден бой последен - бой победен”. Боже мой, Боже мой! Какво ли ще да е било това мое въодушевлено безумие, това мое излитане? И не, че съм се натягал за някакви облаги или пък да се харесам на някого, не! Дори и сега мога да се закълна в най-святото си, в най-милото, че никога не съм бил по-искрен и по-безкористен от тогава.

Е, така се получи, че моята поема “Площадът на планетата” беше веднага публикувана в списание “Пламък”, а после я включих и в една от стихотворните си книжки. Но когато наскоро ми се наложи да подбера за едно томче по-добрите си произведения, изобщо не се замислих дали да прибавя и нея. Защото ми е чоглаво някак си от онова непомерно изсилване, още повече, че и самите Съвети не можаха да защитят едно подобно заглавие. А иначе си оставам с твърдата убеденост, че “схватките кървави” тепърва има да се окървавяват още по-страшно. Но вече си зная, че това няма да бъде нито бой последен, нито пък победен…

Ох, усещам, че главата ми ще се пръсне - и хуквам, като отвързан, навън от къщи.

13 май 2015, сряда

Реших да използвам хубавото време за поредното пръскане на овощните дръвчета. То, ако трябва да бъда по-точен, от двете възпяти череши нито една не остана, а от двете праскови едната също побърза да изсъхне. За сметка на това ябълковите дръвчета са вече пет на брой. Но нито едно от тях не ми принадлежи вече; само се разбрахме с новия им стопанин да ги обгрижвам за последна година. Както и да е, напръсках ги най-старателно, а после му ударих едно бръснене и къпане - и хайде на среща с писателя Владимир Зарев, за която ме бяха поканили.

По улиците, до мястото на литературното събитие, си припомних предаването по “Панорама” преди няколко вечери, в което Зарев ни уверяваше, че “за тези двадесет и пет години се случиха много чудесни неща, имаме свобода на словото, напълниха се магазините, има изобилие на материалния свят, но доброто и злото имат много лица”. А преди него трябваше да изслушаме заучените фрази на самия ни президент, който ни натрапваше своето “Аз… Аз… Аз като държавен глава”, сякаш все още имаме някаква държава.

На самата литературна среща в хасковската художествена галерия се уверих за пореден път, че трябва да си спестявам вече присъствието на подобни прояви, понеже и слуховото апаратче, с което се обзаведох напоследък, не може да ми помогне кой знае колко много. Все пак успявах да улавям почти всичките думи на професор Михаил Неделчев, докато представяше доста обширно още по-обширното творчество на гостуващия автор. Но когато самия Зарев заговори, не ми оставаше нищо друго, освен да го ударя на един пресен и няколко други съвсем далечни спомени, като се заканих мислено да разкажа за тях в най-скоро време.

И така: срещата завърши благополучно, избухнаха ръкопляскания, а след това настъпи време за раздаване на автографи, през което реших да изпитам професора дали си спомня нещо за “Белите брези” край Ардино. Защото имаше случай, когато лично го бях поканил с още двама негови колеги да “пообучат” с няколко лекции кърджалийската художествено-творческа интелигенция. Да, да, имаше нещо такова, отговори сегашният професор и от дълги години вече председател на Сдружението на “модерните” български писатели; имаше, повтори, нещо подобно.

Имаше нещо подобно наистина. А точно по същото време самият той беше все още младият критик Мишо Неделчев и много убедително ни говореше за социалистическия реализъм…

Но, хайде да приключим вече с днешния ден, който ми достави голямо удовлетворение, особено с лозарската пръскачка, поразкършила позастарелите ми кокали.

14 май 2015, четвъртък

Събудих се рано-рано с мисълта, че трябва да си изпълня още днеска снощната закана, понеже си зная колко съм изобретателен в отлагането и докъде ме довежда най-често - до никъде. Но ще започна от далечните спомени, а пресния ще го изтикам накрая.

И досега са пред очите ми ония масови събрания на окръжния партиен и държавен актив в голямата зала на кърджалийското кино “Орфей”. По едно време на тях започна да пристига, заедно с тогавашния секретар на ЦК на БКП Венелин Коцев, и маститият поет Венко Марковски, обвеян с мълвата за неговите страдалчества изпърво по нашите, а след това и по Титовите зандани и концлагери. И не само, че пристигаше човекът, ами и щедро ни удостояваше със своите рецитали, подир словата на шефа си. Това бяха някакви напевни излияния съвсем близки до народните песни, само че на доста изкълчен български език. Но кой да ти знае още тогава, че техният автор си бил запретнал ръкавите да изковава за нашите събратя от Македония съответен език - и да ни струпа толкова бели върху главите.

Но за рециталите му - толкова. А веднъж Венко Марковски пристигна в Кърджали без високото началство - и това го разбрахме някъде на свечеряване, когато моят началник Йордан Йорданов ме измъкна от къщи с присъщото си закачливо подтикване: хайде да побързаме, че този път на тебе се пада да ни измиеш очите, така да знаеш.

И ето ни, росни-пресни, в партийната вила, където високият гост се беше настанил в хола до една достолепна дама, заобиколени и двамата от секретарите на окръжния комитет, без нито едно изключение.

Хайде сега да започваме, прикани го Първият - и Венко извади от чантата си един огромен свитък. Наистина ми се прииска, каза, да ви прочета откъси от това мое последно произведение, преди да го изпратя в издателството. После си намести очилата и се надвеси над свитъка. Но още от първите му стихове, разтегнати надълго-надълго, долових такава тромавост на изказа, каквато не би трябвало да си позволява един поет от неговата превъзнасяна класа. И понеже бях предупреден още по пътя, че трябва “да си отварям хубаво ушите”, хем ги отварях, хем си напрягах зашеметения мозък да запомня поне няколко по-оригинални метафори, за да ги изтъкна, когато ми дойде реда да си изкажа първите впечатления.

Най-после, след близо половин час четене и слушане, се реши да бъде направена почивка - и всички се вторачиха към нарочно осигурения местен автор, тоест към моя милост - и дочуха такова усукано пелтечене, че едва не ме изхвърлиха навънка. Ама как така, избухна достолепната дама, която се оказа самата жена на поета, та това е истински епос и не случайно започва още от Орфей и траките, а този млад човек не може да усети силата на Венко; нима е възможно такова нещо? Възможно е, другари, възможно е - тутакси се намеси да спасява положението този, който ме беше “доставил”, та аз го измъкнах, каза, направо от леглото почти задрямал вече, а този епос иска съвсем бистра глава, нали така? Е, щом е била такава работата, добави първият секретар, хайде сега да приключим до тука и да похапнем нещо.

А нещото се оказа по едно печено пиленце и аз не мога да си кривя душата, че злополучният “критик” беше пренебрегнат. Но как се яде яребица в компанията на този начумерен Марковски и на неговата, пламнала от възмущение, Филимена - само аз си зная. И добре, че още на другия ден натежалият камък се изтърколи от сърцето ми: просто авторът на епоса поискал да узнае що за стихотворец е този, който се осмели да не го аплодира, и когато на сутринта му доставили и двете ми тънички книжчици, той ги прелистил набързо-набързо и поръчал да ми кажат, че “никакъв поет не е този Петър Василев”. И слава Богу, си казах, така ми се падаше.

А сега да се обърнем и към пресния спомен.

Само преди месец и нещо гледам в “Словото днес”, че са отбелязали 100-годишнината от рождението на Венко Марковски с три негови стихотворения и със статия от моя адаш и почти приятел от студентските години Петър Андасаров. То се подразбира, че адашът не можеше да не възхвалява своя земляк, след като така беше потръгнало още с Тодор-Павловия отзив за “Орлицата”. Но подбраните стихотворения не можеха да се притекат някак си в подкрепа на статията. А когато видях сегашните възторзи от Венковите “Предания заветни” и “Бунтовни вощеници”, бях готов да повярвам, че на онова литературно четене в партийната вила не само съм бил “задрямал” но и захъркал вече.

Хай да му се не види и мистерията; я сега да се запътя към градската библиотека, та да ги изчета тези предания на бодра глава и на съвсем зряла възраст вече, а за покаяние винаги мога да намеря време и начин.

Поразтичаха се моите стари познати момичета и тутакси ми донесоха в читалнята едно такова огромно томище, каквото не допущах, че е възможно изобщо да съществува. При това - с чудесна хартия и с още по-чудесни корици. При това така майсторски изпипано, че направо да ахнеш от възхита. Само че … зачетох се - и още в самото начало се запрепъвах: и дума не може да става за ахване; съвсем обикновено и доста тромаво стихотворение, което би могло да отчае дори и най-упорития читател и почитател. И вече съм готов да се обзаложа, че едва ли биха могли да се намерят поне десетина българи, които са “избродили” този български епос, както е отбелязано под заглавието на книгата и който се разпростира върху цели 467 страници.

Но затова пък внушителният предговор е написан не от кого да е, а от всеизвестният критик и литературен изследовател Панталей Зарев - от академика и бивш председател на писателския съюз, който твърди, че “нашият автор е положил и направил усилия за създаване на една истинска “Българиада” в своите “Предания заветни”. И настина: усилия - да; бих добавил дори, че са положени неимоверни, пословични, египетски усилия, но… какво от това?

И си помислих, че със същото основание, та дори и с още по-голямо бихме могли да препратим думите на Солженицин и към автора на хвалебствения предговор, в смисъл, че на един критик “не може да се размине безнаказано, ако дълги години е бил член на партията”.

Ето, така се разплете нишката от литературната среща с Владимир Зарев - та стигнах до споменатят предговор на баща му, написан, то се подразбира, по нечия специална поръка.

17 май 2015, неделя

Снощи се завърнах от писателското събрание в София напълно умаломощен и съсипан от дългото пътуване до там и обратно. А на събранието отидох, кажи-речи, само да се повидим с някои от старите приятели, че то колко ни остава още.

Както е прието и редно, още в самото начало изслушвахме имената на колегите, които си бяха отишли след миналото събрание, и се изправихме да почетем паметта им за една минута. След това започнаха едни дълги отчети, предимно финансови, които изобщо не ме интересуваха, още повече, че в съзнанието ми заседна последното име от дългата поредица - Николай Христозов. Значи, и той ни напусна, без дори да разберем точно кога и как станала тази работа.

На обратния път си имах за какво да мисля и какво да си спомням. От няколко години вече Николай боледуваше, а напоследък дочухме, че преминал и хемодиализа. И - хайде в отвъдното!

Не бих  могъл да твърдя, че бяхме особено близки поради съществената разлика в годините. Но, като земляци и доста сродни по светоусещане, се уважавахме взаимно. За мене той си остана все така скромен и деликатно стеснителен, въпреки, че веднъж Николай Хайтов започна да ме убеждава, че имало нещо притворно у него, нещо преднамерено. Не го ли виждаш, каза, че никога не те гледа в очите, когато разговаря с тебе? Дали така е бивало винаги, не съм забелязал, но знаех, че между тях двамата е имало някакво спречкване по съюзните бъркотии, та затова навярно не се харесваха.

То пък се случи така, че още с пристигането си в Хасково, забелязах известно суетене пред блока и разбрах, че съседката ни Фани починала. От известно време виждахме, че не е добре жената и даже предположихме, че ракът е успял да защипе поредната си жертва. Но се оказа, че тя си имала сериозни проблеми със сърцето, та се наложило да смени една от клапите. И уж всичко преминало благополучно, а още на другия ден, вчера значи, издъхнала.

Хайде сега иди, че недей помисля за собствената си клапа - за аортната. То, ако е въпрос, още преди двайсетина години бях подканен да я сменям. И то от един старозагорски кардиолог, Петър Христов май се казваше, който беше превъзнесен от вестниците до такава степен, че и аз реших да се домъкна при него. Но какво чакаш, каза, отивай колкото си може по-скоро да я махаш. И го изтърси така, сякаш ставаше дума за замърсена носна кърпичка. Само че моя милост се почеса зад ухото и хич не се разбърза, а той взе, че си отиде рано-рано.

Разгеле, ето го удобният повод да си приповторя веднъж написаното свое желание: до там, до последното ми жилище да бъда изпратен, когато ми дойде времето, само от най-близките ми хора, само от най-, най-близките!

21 май 2015, четвъртък

Събудих се по тъмно и понеже не трябваше да щъкам насам-натам като пощурял дракус, реших да почета нещо в леглото. Но чете ли се в ден като днешния, макар, че той все още не е започнал? Припомних си, че по същото това време, само че преди цели 48 години, се бях отлепил вече от кърджалийското родилно отделение се люшках из пустите улици, готов да прегръщам къде когото срещна - и да му се нахваля здравата. Та това е син бе, братя мои; само преди три часа се появи на белия свят с първсия си писък и със своите богатирски четири килограма и сто грама. Ах, как има да се зарадва и баща ми, макар че вече сме му приготвили едно леко огорчение:  няма да се нарича тъкмо като дядо си Васил - Веселин ще се казва за по-голяма звучност някак си, пък и весел да бъде, за да заслужи името си.

То се знае, че днес ще си припомня какво ли не за новосъздаденото същество от онова време - за първото му прохождане и за първите изречени думички; за сладките грижи около неговото отглеждане и болезнените тревоги при най-малкото му неразположение. Пък и за смешките, като ей тази например, ще си припомня: веднъж в ресторант “Русалка”, където се отбивахме почти всяка събота с колегите, за да се почерпим, и аз го вземах със себе си от детската градина, някой го попита какъв иска да стане, когато порасне. Ами журналист - отговори, без изобщо да се двуоми. А защо така бе, Веско? Защото да ям кебапчета!

Не, не стана журналист, че много други мераци го обземаха, докато не завърши Ветеринарния институт в Стара Загора - и сега да си блъска главата в разнебитеното ветеринарно дело като лицензиран лекар на свободна практика.

24 май 2015, неделя

Най-светлият български празник! Но хайде да намерим народ за празнуване, де! Свърши се вече тая и … каквото беше-беше. Най-много, от кумова срама, да са помислили за някаква чалга в центъра и да кажат няколко думи, колкото да се отбие номера.

От друга страна пък, може да се каже, че ни дойде леснотията да не мислим за нови дрехи и нови обувки; оставаме си вкъщи, пускаме телевизорите да ни залъгват, кеф и половина!

Хубава работа са свършили навремето двамата братя равноапостоли, свята работа. Но скоро-скоро могат и те да се окажат излишни: ту азбуката им искат да шкартират, ту учениците не достигали, ту път от тези, които все още ги има, голяма част отпадали поради немотията.

И колко добре си пасват днешното всеобщо униние с лично моето, макар че причините не съвпадат напълно. При мене има и едно печално събитие, от което се навършват точно седемдесет и една година вече: загубата на майка ми. Мисля, че Хайтов беше казал или писал някъде, че сто години са напълно достатъчни да се затрие всякакъв белег, че някой е съществувал някога. А в нашия случай това се извърши в доста по-съкратени срокове: имам чувството, че майка ми изобщо не е съществувала сякаш. Дори и оня ден, в петък, когато преминавахме през село, изобщо не се сетих за нея не само защото много бързахме.

Но… хайде да се засиля към центъра все пак; грехота е в празник като днешния човек да си остане вкъщи…

Е, отидох, видях - и се завърнах, без да честитя поне на петима; пълно безразличие, пълно! Една на площада, върху кръглата колона за афиши прочетох, че на 22 май се е състоял някакъв концерт, но за днешния ден се предвижда само представление на театър “Арлекино” при Младежкия център. Толкова от Общината за най-светлия празник! И на всичкото отгоре някаква агенция “Земя” е затулила афиша ?, лепвайки върху него своята обява, че “изкупува земеделска земя в цяла България”, като плащала веднага след “безплатно изготвяне на документи” и безплатна юридическа помощ”. Изобщо - юруш, народе, към офиса на ул. “Преслав 24″.

И кой ще ми каже сега: да се смееш ли или да плачеш? Ако се има предвид сегашното състояние на повечето ниви из нашия край - из Ивайловградския, би трябвало на смях да ни избие. Но и плачът си има своето място, понеже само едната земя ни беше останала неизкупена - и ето ги мераклиите да я награбят.

Черни мисли ме спохождат, черни…

Но да си продължа подхванатия още от вчера разказ за дългото ни пътуване. То беше замислено от нашия общ приятел Тодор Русинов, който ни покани преди две години да му опитаме виното, а ние сякаш само това сме чакали: пристигна Гошо Петков от Кърджали, срещнахме се на хасковската автогара - и хайде към Жълти бряг, у Тошкови. Ядохме, пихме и се наприказвахме както се полага. Но на Тошко му дай да замисля и да предприема все нещо за обща полза.

И ето ни оня ден и тримата, заедно с брат му Кръстьо, в колата на неговия син Коста - на път към ония отдалечени селца, където сме се пръкнали. То се разбра, че трябва първо да минем през моята Хухла, понеже Тошко искаше да види как ще познае родната ми къща, въпреки че ни беше гостувал само веднъж преди близо шейсет години. Друг път ще я познаеш, помислих си, но си замълчах и когато пристигнахме в селото, спряхме колата на площада - и аз ги поведох по главната улица само двамата набори. А сега, казах им, ще гледате хубаво, ама вземете и кривата на Кръстьо, та да ме заудряте кой където свари, когато стигнем до най-разсипната грамада. Изгледа я  Тошко, поопря се на бастуна си - и а-ха да му се насълзят очите, какъвто си е чувствителен. Това е положението, добавих, нищо не можахме да направим, но затова пък по-малкият син на по-малката ми сестра се закани да я превърне в разкошна вила, щом се завърне от Америка. Виж това е друга работа, съгласиха се и двамата, мястото е много хубаво.

Така… Решихме, че първият етап от турнето е вече завършено и можем да продължим нататък, без да се отбиваме в Ивайловград: нямаше кого да търсим и какво да видим там. Но сега вече, предупреди ни Гошо, ще ни се усложни работата, защото той, “като много богат набор”, си имал няколко къщи в цели три села, та по-разумно ще бъде да не се бавим пред нито една от тях. Хубаво де, както ти кажеш, съгласихме се с неговото духовито подмятане, и в Гугутка се спряхме само пред жилището на един от неговите първи братовчеди да си разменят по няколко приказки. После избръмчахме с колата покрай една от къщите, в която бил живял известно време, излязохме от селото - и ето ти ги, само след километър и нещо, неговият Бялградец и родната му къща. Хубава къща, поддържана, да са живи и здрави новите ? стопани. А ние се засилваме към съседното село Казак: там бяхме решили да обядваме при един добър познат на Тошко и Кръстьо. От доста време той се бил наел да обработва самичък сто декара ниви и да отглежда цяла чарда добитък; може за интересни неща да ни разкаже.

Писано било на Казак да чуе нашите оглушителни викове “Оооу! Оооу! Оооу!”, измуши се из един продълговат обор търсеният арендатор, приближи се към нас, ръкувахме се. Но може ли накрак, под обедното слънце, да ни потръгне приказката? Явно на човека не му беше до непредвидени гости, оплака се, че вода нямало, трудна работа се оказала неговата.

Помъчихме се да хвърлим по един поглед поне към родното село на Кръстьо и Тошко, но Влечугово се беше скрило зад огромен горист хребет и само част от нивите, на изток от него, се забелязваха; как да се домъкнем до там с колата по стръмните кози пътеки? А пътечката до моето затънтено Горско, по която драпах задъхано през първата си учителска година, изобщо не можеше да се открие. Има ли поне нещо запазено в него, попитах. Нищо нямало. И училището ли е разсипано? И училището. Но, ако някой си помисли, че ще взема да ревна, горчиво се лъже, при положение, че цели училища като казарми и по на няколко етажа са вече съсипани. Хубава участ ни постигна, няма що!

Следващото спиране се осъществи под сянката на една изкорубена черница, до прецъфтяващите шипкови храсти, точно срещу самото село Чукурите. Там заварихме двама временни жители и от там, с тяхна помощ, Гошо се опитваше да открие няколкото къщи на своето квартируване, заедно с цялото им семейство. А Тошко пожела да се смъкнем до къщата на едни тяхни роднини, като разбрахме, че все още жената живеела тука, заедно с дъщеря си и зет си. А иначе в селото имало още петима души, та ставали точно осем. И си помислих, че навремето, когато бях попаднал тука на някакъв празничен събор, само в къщата на Митко Пеев бяха комай повече от осем.

“Бяха!”, “Беше!” - ето ги ключовите думи: те ни придружаваха навсякъде, заедно с неизбежните въздишки, разбира се.

26 май 2015, вторник

Снощи сънувах как се хокам, че не си записах нито името на Гошовия братовчед от Гугутка, нито на арендатора от Казак, нито на ония последни “мохикани” в Чукурите. То, ако не беше тази моя неизтребима немарливост още от край време, нямаше в петък Тошко да ми припомня ту едно, ту друго, съвсем изтрито вече от паметта ми. Например как съм помагал да сеят царевица със сестра му на една тяхна нива край пътя за Горско, а баша им и майка им били на погребение в Аврен. Навярно тогава са ми разказвали за патилата на оцелелите манастърци през лятото и есента на проклетата 1913 година, преди да се окажат в Сюргили - така се наричало новото им село. Всъщност и те, и двамата им по-големи братя са родени тука, а много по-късно вече най-големият от тях, Коста, пада прострелян на сръбската граница по времето, когато виждахме из вестниците как Тито си размахва секирата ту на една, ту на друга карикатура.

Много подробности съм забравил наистина. Но има неща от нашето старо приятелство, достойни да ги отнеса и на оня свят все така свежи, сякаш вчера са се случили. Да оставим настрана нашите срещи ту в Жълти бряг, където се беше преселило цялото семейство на чичо Русин и леля Вълка, ту в Кърджали и в Хасково срещите, но не мога и сега да не се досетя за поговорката, че приятел в нужда се познава.

Не, не в нужда - в твърде затруднено положение се бяхме оказали в самото начало на прословутия нашенски преход; надвиснала заплаха да останем без работа и двамата с жената, незавършено студентство на Веселин, първото майчинство на снахата. И тогава, къде-къде, та в Жълти бряг - направо при Тошко и Латка. Ами сейте, казаха, фъстъци, ако искате: даваме ви нашите пет декара в общия блок на селото, без да се притеснявате за нищо. И сяхме наистина, копахме и поливахме до премала под лятното слънце, а когато дойде ред и за сушене на фъстъците, Тошко ни намери цял един двор, като осигури преди това и кола за превоза им. На следващата година пък се юрнахме кромид да отглеждаме на друга тяхна нива, в техния двор го сплетохме и изсушихме на сянка, с тяхно участие си го доставихме в Хасково.

Казано е: от чифчия не се става хаджия. Но след като и в двата случая приканвахме с умолителни погледи купувачи по пазарите - и все удряхме на камък, поне ядохме на поразия цели две години фъстъци. А лука, понеже не може да се яде на поразия, го раздадохме по сплитка, по сплитка на съседите от блока, та белким с това ни запомнят. Ние пък, от своя страна си знаем, точно кого и как да ги запомним…

Интересно нещо се получи с тези мои най-сърдечни приятели, дума да не става! Поискам ли да ги преброя всичките, ще ми бъдат достатъчни само пръстите на едната ръка. А тримата от тях съм си ги набавил още от престоя си в онова окаяно Горско, което, както научихме от местните вестници, вече било изхвърлено от всякакви регистри.

За Тошко Русинов вече нанизах няколко спомена. Но и друг Тошко си имах сред моите избраници - Тодор Ириков от Гугутка. С него бяхме подхванали даскалъка по едно и също време и се опознахме от главата до петите, както се казва. Сега мога да потвърдя, че едва дочаквах края на седмицата, за да се смъкна от Горско до Казак и от там - да пристигнем заедно в Гугутка. А леля Руска, майкта му, ни посрещаше с такава охота и с такива вкусни манджи, че още съм готов да си оближа вилицата и лъжицата, като си спомня; нека само си представим какво е да нагъваш цели шест дена варени картофи и халвица и чак на седмия ден да те посрещат по царски.

Така си бяхме допаднали и с този Тошко, че през следващите две години сменихме две общи квартири в Хасково, и ризите си разменяхме даже, докато се обучавахме в Института за редовни прогимназиални учители. После житейските ни пътища се разминаха неумолимо, но все успявахме да ги пресрещаме някак си. Оказа се така, че по време на неговия войнаклък единствен аз съм отишъл чак до тогавашния град Толбухин да го видя. Особено интересно ни беше да се срещаме и като семейни приятели, докато единствените ни наследници - Веско и Гошо - подрастваха. А последното ни виждане се осъществи съвсем внезапно: обади ми се Тошко, че пристигнал в хасковското онкологично отделение да навести пострадалия си брат Тенчо и когато го посрещнахме у дома, усетихме колко е разтревожен. И добре, че Тенчовата диагноза не се оказа точна. Но скоро след това ме тресна истинска мълния: Тошко получил фатален инсулт и вече го изпратили до Крумовградското гробище. Пообърка се след това неговата Виолета, побърза да се омъжи отново, разведе се набързо, запиля се някъде, докато попадна, размазана, под гумите на някаква кола в Кърджали. И Гошо, синът ми, също се запиля като безпризорен по различни краища на страната, като се разведе преди това; обади ми се няколко пъти в Хасково, придружен от доста съмнителни субекти - и вече нито се вижда, нито се чува…

27 май 2015, сряда

Бързам да приключа с това наше пътуване на 22 май и вече се вторачвам към следващия набор - към Гошо Петков, който се беше “похвалил” с многото къщи. Преди две години беше отпечатано второто издание на неговата книга “Кървавата 1913 година” с няколко отзива накрая. Тъкмо от там, за да ми бъде по-лесно, ще си препиша своите думи; ето ги:

“Да, от тази книга не само може да ти се изправи косата, но и направо да побелее! ” До такава степен е наситено трачигното в нея и до такива градуси е разжарено, че щеше да прозвучи като причудлива измислица, ако не беше изречено чрез устата на оцелелите по чудо свидетели и записано дума по дума. Ето, мисля си, един от редките случаи, когато съдбата е решила да бъде опазено - и известено! - онова, което е сътворила през кървавата 1913 година. Провървяло му, един вид, на някогашното село Арнауткьой, няма що!

Така си мисля и в момента - и ето какво си припомням. През далечната 1956 година бях попаднал като нередовен учител в най-затънтеното селце на Ивайловградска околия, което се наричаше вече не Дахкьой, ами Горско. То се населяваше от няколко оцелели преселници от разореното село Сачанли и от техни нароени домочадия. Сега ми е някак си чоглаво и съвестно, че на един бай Петко Колев от Бялградец му се налагаше да бие цели два-три часа път през дерета и оврази, тръгвайки от тогавашното централно село, което не се наричаше вече Арнауткьой, ами Гугутка. Там е работата, че на мене ми се четяха вестници и писма ми се получаваха, а той беше пощенски раздавач и трябваше да ми ги домъква с мешинената си чанта, след като издрапа през Казак и Влечугово. Пристигаше човекът, съвсем премалял и задъхан, и присядахме в двора на училището, колкото да си поеме глътка въздух, че и обратният път не беше по-лесен. И все пак успявахме да разменим по някоя приказка - най-често за един от синовете му, с когото се познавахме само задочно: просто бях научил, че и в Крумовградската  гимназия имало стихотворци и че моят връстник Георги Петков дори успял вече да отпечата нещо. Че бай Петко се гордееше с него, си личеше и от най-бегъл поглед. Но освен това ми правеше впечатление, че той не си снемаше протритата шапка дори и в най-голямата жега. А то каква била работата!

Оказа се, че точно тази ушанка прикривала огромен белег от рана. А самата рана е получена от удар със сабя, когато е бил само на три годинки. Но още по-дълбока - и с нищо неизлечима - се оказа неговата вътрешна рана - душевната. Точно тя ще го подтиква да прави, да струва, та дори и доброволно да постъпва в запас около турската граница, само и само да открие своята отвлечена майка при поголовното посичане на цялото Арнауткьой.

Не, не успява да я открие! А весе усеща какво го е издебнало изневиделица и решава да побърза с бащината си заръка направо от раковата болница: само той от братята и сестрите може да свърши тази работа, само Гошо; той трябва да направи всичко възможно, за да открие баба си Фила и, ако е все още жива, да я прибере към село, та поне в гроба да бъдат поставени един ден заедно. И още нещо от важно по-важно: да опише на книга не само неговата трагедия, но и на цялото село, без да добавя нещо измислено, но и нищо да не спестява от страшната истина за кървавата 1913 година в село Арнауткьой.

Много добре си представям как се пристъпва към осъществяването на подобно дело. Пък и от опит зная, че то не може да бъде извършено, ако не носиш в сърцето си едно особено огънче, което очаква само да бъде раздухвано. Раздухва го един от най-силно пострадалите при безподобното посичане; не се стъписва и притежателят на споменатото огънче. Въпреки горещата молба на баба Мария, майката на неговата майка, и на баба Карагьозка: “Недей, чичо, недей си разваля душата! Това писане не е за младо, пък ти си още дете. Всичко е кръв, въртене на саби и ножове, сякане на глави, мушкане с кол малки дечица, гнусни срамни работи с невести и моми. Как ще напишеш това на книга?”.

“Развали” си душата Георги Петков - и написа книгата точно според бащината “рецепна”: нищо да не измисля и нищо да не спестява. А се получи нещо, за което всички останали села с почти подобно посичане могат само да завиждат на Гугутка - Гугутка си има вече един истински мемориал, изграден с такива “подръчни” средства, които са много по-твърди и дълготрайни от гранита.

Но и ние ще трябва да си “развалим” душата като прочетем тази книга. Длъжни сме просто да го направим, ако искаме да се усетим малко повече българи…

Ето, такива са моите думи, записани на 5 февруари 2012 година. А сега ще добавя само няколко фрази още. През миналата година, на една от хухленските мистерии, тази книга на Георги Петков беше в центъра на разговора около кръглата маса, на която беше основано Движение за огласяване из цялата страна за споменатите кървави събития през лятото и есента на 1913 година в Ивайловградския край. Страната ни обаче продължава да си прави оглушки - страхува се или нехае да приеме подобно нещо. Но… нейна си работа, ако мисли, че само споменаването на жертвите от априлските кланета през 1876 година е достатъчно; нейна си късогледна работа.

28 май 2015, четвъртък

Така съм се вкиснал, че се чудя върху  кого да стоваря ядовете си. Още със ставането тази сутрин усетих, че пак се олюлявам като подпийнал моряк върху разлюляната палуба на своя кораб. “Световъртеж с неизяснен произход” - и такава диагноза ми лепнаха преди няколко години, на два пъти се въргалях из неврологичното отделение, на системи ме поставяха и какви ли не хапчета гълтах и гълтам, излекуване няма. Дори и в момента, освен тънкото свистене в лявото ухо, чувам някакво монотонно боботене над главата си, сякаш далечни бомбардировачи преминават. Това пък, според лекарите, са били субективни шумове, тоест, само аз съм ги чувал.

Обаче това, което гърми и трещи откъм село Гърмен вече няколко дена, съвсем не са субективни телевизорни шумове, а същински обективни стълкновения с тамошните цигани. А какво ли ще има да гледаме и да видим от тук нататък по цялото българско, можем само да си представим, като имаме предвид американските или южно-африканските гета, примерно.

Но моя милост все още е оплетен в гъстата мрежа от спомени и преживявания, свързани с пътуването на тримата набори из родния край. Бих могъл да упрекна Гошо Петков, с когото дори поергенувахме заедно в Кърджали, защо не ме подсети и аз да грабна калема, че да запиша - дума по дума - сподавяните разкази на старите хухленци за онова “въртене на саби и ножове, сякане на глави, мушкане с кол” и какви ли не още страшни, “гнусни и срамни” работи и в моето родно село; защо не ме подбута?

Сега разлиствам неговата книга, разлиствам история на село Покрован, написана от енорийският свещеник Велик Вичев, разлиствам “Разорението на тракийските българи” на проф. Милетич - и се хващам за пламналата глава, а тя ще се пръсне.

Но всичките тези неща, но цялото това “масово изтребление” през 1913 година си остава от дясната страна на Арда и достига само до днешното Маджарово; а от левия бряг на реката - та чак до “тиха бяла Дунава” българинът не иска да чува за тази антична трагедия, не иска да знае.

4 юни 2015, четвъртък

Този навик - да се събуждам точно в 5 без 15 минути - е така добре отработен, че мога спокойно да разчитам на биологичния си часовник; няма разнебитени чаркове, няма засечка. А вече няма и нужда от цялата тази припряност и никакъв смисъл няма: свободен съм, птичка съм, цар съм…стар съм.

Ще си остана сега в леглото поне до изгрева на слънцето и ще се погавря яко със себе си. Че то не беше лековато излитане, не бяха „на гол тумбак чифте пищови”, не беше изпъчена гордост. Цели осемнадесет златни годинки - най-младите в самия кратер на вулканичните изригвания на новия живот, с един транзистор през рамото и колкото си искаш оръфани тефтери с емблемата на кърджалийския вестник “Нов живот”. И за награда сякаш, по същото това време, предостатъчно права и грижи за творческото наякване на окръжното пишещо воинство: ти му измисляй кръжочните занимания и лекции, ти му уговаряй, на юнашко доверие, срещите с видни писатели от София.

Описал съм ги вече ония смразяващи перипетии около преместването ми в Хасково; няма да имам време да опиша тукашните. А за хубавите неща и дума не може да става: това са цели 12 години в литературния алманах “Юг”; как да ги обхванеш?

Та колко му е, в такъв случай, да се възгордее човек, щом не е надарен с по-тънки рецептори  да усеща “добро ли, зло ли насреща иде”; по-скоро към доброто се бяхме запътили и никакви градоносни облаци отсам желязната завеса не ми се мяркаха.

И на шега, ужким, но само на шега ли наистина, току си търсех повод за перчене. По въпроса за дипломите особено. Нищо повече от този артикул, казвах, нямам: за средно образование ли не щеш, за полувисше лии, а за висшето таман две съм си скатал в чекмеджето. И на всичкото отгоре - като гръм изневиделица - хайде още едно удостоверение за приравняване към висшистите от Съюза на писателите, барабар с правото за половин работен ден. Мигар си мисли някой, че Иван Николов - моят най-заклет приятел, случайно се отказа да се яви на държавните изпити в университета, след като го удостоиха с високото членство, та до края на живота си стряскаше и най-придирчивите счетоводители?

Половин работен ден, а заплатата пълна - кой ти го дава? Пък и творчески помощи от фонда на Съюза, ако се заемеш с нещо по-разгънато. И, на всичкото отгоре, току те засилят на посещение извън страната: в Полша, в Армения, в Грузия, че и в далечната Монголия даже; как да не се приповдигне човек, ако е тръгнал, примерно, от някаква съвсем забутана Хухла?

И започваш да си мислиш, че напразно си драпал за излишни дипломи, а дяволът вече си е протривал самодоволно ръцете: добре съм го чалдисал завалията!

Не, не се оказаха съвсем излишни. Но за нищо не ми послужиха на първо време, макар че ги потърсих веднага след закриването на литературния алманах още в самото начало на прословутия нашенски преход. Поне за едно даскалуване ще ми помогнат, мислех си, и бързах да ги разпращам по обявените места ту в Хасково, ту в Димитровград. Уви, уви - не ми помогнаха, дори и с явните намеци, че освен съответната специалност по български език и литература, познавам на живо почти всички съвременни писатели; каква по-добра препоръка от тази?

Но кой ще ти гледа препоръката, щом си се подвизавал в синята къща на писателите, а пък тя - видите ли - си била чисто червена отвътре, непоправимо и опасно червена, според новоогласените местни лидери? И добре че “дъгмата” за политическа непригодност не се забелязваше чак от далечното  Тънково, та ме назначиха хората и ми натъкмиха един пълен норматив от часове по български и френски език в цели четири класа, плюс съответните дежурства в занималните и в пансиона.

Хайде сега да те видим, учителю стари, как ще си подкараш спасителното поприще, което така вироглаво заряза на съвсем млади години, помамен от някакви неясни нашепвания за по-високи повиности; давай да те видим! Че трябвало да се будиш всяка заран още в 5 без 15 минути, за да не изтървеш раздрънканото микробусче, е дребна работа, с това се свиква; че трябва да се завръщаш някъде през късните следобеди, съсипан от уроците и премръзнал от дългите пътища, и с това се свиква. Свиква се и до късно през нощта да се подготвяш по всичките предмети, защото си учител, а не, да кажем, като твоите възпитаници, особено измежду циганчетата, които и пет пари не дават за никакви езици. Но как се свиква с незитребимите мисли, че цялата тази работа не е твоята насъщна работа, че тя е направо принудителна за едното оцеляване само; как да се примириш?

На следващата година - все същите учителски главоболни изпитания, само че в друго село от Стамболовската община - в Лясковец. А в Жълти бряг ще се прибавят още две учебни години, за да ми замирише на нещо като пенсия. И най-после, за цялото това скиталчество по време на преход, смененото хасковско ръковоство решава да ми “увенчае” целокупната трудова деятелност с едно завръщане, почти на бял кон, в къщата на писателите - като директор на литературния музей.

И ето ме отново в устата на евентуалния шегобиец: като директор си подхвана трудовата кариера нашият Петър, па макар и на училище с десет ученика в четири слети класа; като директор се очертава да я завърши. Друг е въпросът дали можеше да се направи нещо по-съществено за една сиромашка година, при положение, че и самото оцеляване на музея се провиждаше едва-едва до следващите общински избори. Тъкмо затова побързах да си подам документите за пенсиониране, макар че имах право, според тогавашния закон, да поработя още три години след закръгляне на необходимата възраст. Имах си го правото наистина, но се пазех като от чума да не си свържа името и със закриването на музея, както се беше случило с алманаха.

И сега вече - шапка на тояга! Но нито шапката се оказа като шапка, нито пък тоягата, а нещо по-страшно от тояга ме подгони, като се видя каква пенсия съм си изработил с многото дипломи и трудово прилежание през всичките четири десетилетия - никаква. И тогава - къде-къде - давай, стихотворецо, по уличните сергии като продавач на вестници: нали си свикнал и без това да се събуждаш рано-рано, и на студуване си свикнал, и на жегите - също; защо да не прахосаш още две-три петилетки почти на вятъра?

Прахосах ги - и още как, що се отнася пак до онази работа - до същинската. Та нали и лудият ще се досети, че едно е да си се напрягал за издаването на вестник и списание,  и съвсем друго - да ги продаваш заради хляба; или няма да се досети?

Но, както е казано, животът е кълба-кълба: какво ще ти дойде на главата, един Господ знае; сега за сега ще си простираме чергата докъдето ни стигат краката, ще си гълтаме горчивите илачи и … ще си водим ей този дневник от време на време.

17 юни 2015, сряда

Свободен съм, птичка съм, цар съм… стар съм. И каквото си искам, това съм си наумил да правя през целия ден. Само че - както го е казал Хайтов чрез устата на един от своите герои в “Диви разкази” - “едно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто - да го направиш”. По въпроса за старостта нещата се усещат от всеки мускул и става: нищо не ми се прави. А за царското самочувстиве ще трябва да се почеша малко по дясното слепоочие:  хич не ми се иска да бъда на мястото на Симеона, с когото си падаме набори, с деветнадесет дена повече в негова полза. В негова полза са и дворците, които си възвърна, и горите, с които си взе допълнително бреме на главата - да ги кълца и разпродава. И титлата е все още в негова полза, щом царедворците не искат да се затрият. Но самото му царство е точно такова, каквото е и моето - никакво го няма. До преди няколко години наборът нямаше и желание да си подхване мемоарите, защото, видите ли, за тази работа трябвало да си помисли дали му е дошло времето - така беше отговорил на едно доста нетактично подпитване, сякаш тепърва му предстоеше да си живее и да царува. Аз пък изобщо нямам за какво да му мисля - нито съм възкачван на престола, нито съм разжалван.

Не съм и птичка обаче. А така ми се иска да се залостя някъде и да си “чуруликам” до пресипване. Хем нищо повече от свободно време вече си нямам. Но… трето и четвърто е - да ти идва отвътре, а нищо отвътре не ми припърхва напоследък.

А иначе - откъдето и да погледне човек - свободен съм: никой за нищо не ме търси вече, нито пък аз съм се юрнал да търся някого. И понеже успяхме да се присламчим към евроатлантическите ценности, сега моментално да си грабна чукалата, тоест, де що куфари и сакове натрупах през годините - и да се придвижа до където си искам, без каквите и да е формалности. Но, ай гиди беля с белята, както би се изразил някой от най-старите хухленци: те ми говорят за разните му там Парижи, а никой не ме пита дали бих могъл да отскоча поне до селцето си, след като си натъкмя капитала за насъщния и за аптеките; никой не ме пита за такива “подробности”.

Прошари се светът наистина, но все така шантав си остана! По едно време се налагаше да си вадим открити листове, за да стигнем до село, понеже беше в първа гранична зона, и моят връстик Марин Михов - милиционерът, държеше непремено да му го покажа - иначе не се решаваше да ме пусне оттатък Арда - до такава степен трябваше да бъде бдителен човека. А сега, с една лична карта само, можеш да изръшкаш цялата Европа, стига да не са ти продънени всичките джобове.

Свободен, а? Птичка и цар си, а? Ай гиди старческо тананикане! Я поне да не си забравя шапката, преди да защъкам на някъде, че слънцето само това и чака - гологлав да му се мернеш по улицата.

19 юни 2015, петък

Оня ден, в сряда, се позовах на един от Хайтовите герои, а сега решавам, че не мога да изнамеря нищо по-вълнуващо - и по-смислено - освен едно хубаво надвесване - за кой ли път вече - над неговите “Диви разкази”. Припомних си как веднъж му изповядах, че точно тях ще си сложа в торбичката, ако ми кажат да си взема най-много до пет книги, преди да ме заточат някъде без право на обжалване. А сега си мисля, че само те ми са достатъчни - да ги чета и препрочитам с неотслабваща възхита. Но не бих се захванал, естествено, с никакво гласно изразяване на възторга и насладата си, понеже не откривам у себе си дори и намек от Хайтовия усет за тежестта на думите. И ми е неудобно някак си, когато ми се мерне пред очите неговият автограф от 30 март 1977 година: “На Петър Василев” - талантливият приятел и поет - сърдечно”. Да оставим настрана оценката за поета - така се пише, за да зарадваш някого, но за “талантливото приятелство” не мога и сега да не се изпъча - и да не си припомня за нашето съвместно шетане из Кърджалъка най-вече.

Всъщност най-напред го бяхме поканили на среща с местните литературни творци, като му изпратихме предварително по един разказ от Аврам Шукерски, Иван Гондев и Борислав Левов. Точно тогава той пристигна с наскоро отреденото самолетче от София до Кърджали и обратно, което можеше да превозва само по седем-осем души. Понеже времето се бе случило доста ветровито и намусено, забелязах как прехваленото возило се олюлява преди да се приземи и още на летището изказах опасението си от този вид пътуване. Но Хайтов отвърна, че това изобщо не го смущава и ако съм искал да видя жив фаталист - той е пред очите ми; каквото има да се случи, каза, ще се случи, както и да го овъртаме и усукваме.

Навярно по същата тази причина той не се поколеба да се довери и на моята жигула - съвсем новичка иначе и съвсем изправна, но с удивителен знак на задното стъкло - да се има предвид майсторлъка на човека зад волана. Това се случи на другия ден след литературната среща, от която трябваше да си набием хубаво в главите, че има ли дълбока драма, конфликт има ли - и разказ може да има; в противен случай нищо не се получава. А какво се си говорили по острите завои от Кърджали през Ардино и Стоянов мост, та чак до село Момчиловци, където ни очакваше отец Константин Канев, изобщо не си спомням - до такава степен се бях ококорил да не се напъхаме в някаква пропаст, че и на другия свят нямаше кой да ми опрости вината.

Едва когато пристигнахме благополучно в селото, сърцето ми си дойде на място, а ушите ми се отвориха на четири - да не пропусна нещо от разговора между двамата стари достове за какво ли не и най-вече за подготвената обширна книга на отеца за Момчиловци. Ще ми се да добавя, че няколко години след това тя излезе от печат под Хайтовото редакторство, а доста по-късно самият Хайтов, като председател на Съюза на българските писатели, предложи да бъде приет като редовен член същият този отец Константин Канев, прехвърлил вече своята деведесетгодишна възраст.

Усетихме му ние ищяха на Хайтов да се отзовава на всяко придъпване към нашенските Родопи - и не се уморихме да го каним. Вече съм описал как се озовахме двамата в село Припек, а след това и върху самите руини на Устринската крепост. Когато се засурнахме, съвсем зашеметени, по стръмните сипеи към Джебел, той попадна на някаква кост, вдигна я високо и ми показа какво оставало и от човека след всичкото му тичане и блъскане. Ами написаното, казах, нали няма как да се изтрие? Зависи, отвърна, зависи.

Как сме се прибрали от Джебел до Кърджали, не си спомням. Но още щом седнахме в Клуба на дейците на културата, той ме помоли да изтичам за един хляб, за буца сирене и два килограма грозде, а който иска, нека да се блъска по ресторантите; след като сме “превзели” цяла една крепост, няма да ни хареса тамошната гълчава. Тогава му припомних, че тъкмо той ни показваше веднъж как се приготвят най-вкусните кюфтета от сурова кайма, яйца и някакви подправки, докато се бяхме скупчили почти цялата пишеща гилдия не другаде, а в самия ресторант на хотел “България”, това пък какво беше? И това се е случило, отвърна, но гроздето със сирене е съвсем друга работа.

24 юни 2015, сряда

Отварям очи и първата ми мисъл е да си продължа спомените за Хайтов. Когато го канехме за по-масови срещи, той пристигаше заедно с артиста Кирил Попов за рецитали по негови разкази. След тях заваляваха въпросите към автора и той едва смогваше да отговаря, че го питаха за какво ли не хората. До колко беше полезна за него цялата тази “хамалогия”, не зная, но си личеше, че остава доволен, а служителите - още повече.

В една от своите импресии съм разказал вече как веднъж се наложи да го съпровождам до Ивайловград с двойна задача: хем да запали огъня на техните културни празници, хем да се запознае с главоболните проблеми на първия аграрно-промишлен комплекс в страната по онова време. За комплекса, то се знае, се изливаха до премала хвалебствия по вестниците, но моят приятел Славчо Трендафилов, който беше негов председател, премаляваше от такива неразбории, че опряхме до евентуалната помощ на Хайтов, а той се зарече да говори със самият министър-председател Станко Тодоров, с когото се уважавали взаимно.

Запалването на огъня и срещата му с ивайловградчани беше най-лесната работа, но по въпроса за комплекса се получи засечка - изпревари го по пътя за София троснатото възпиране на окръжното партийно величие: кажете на Хайтов да си гледа писателството и да не се набърква там, където не му е работата!

За сметка на това пък още на следващото утро се състоя другата му среща - непредвидената, с нашенския бай Митруш Петров, с най-колоритния хухленец, и то на самата улица, в долния край на селото, сред припряните човешки подвиквания и думкането на чанове и хлопатари. Ха, сега да те попитам я тебе, другарю Хайтов, подхвана го бай Митруш, защо така се дръгнете писателите и как се разбирате кой да бъде на баша? Как ли, усмихна се Хайтов, ще ти обясня как става тази работа, но първо ти ми кажи как се разбират ей тези пърчове кой да води стадото - и посочи с ръка сюрията, която се изнизваше от селото. А, отвърна нашенецът, тяхната работа е много проста - с кюскане се разбират, ама с яко кюскане. Ха така, съгласи се Хайтов, и при писателите е същото - с яко кюскане се разбираме, иначе не става.

Поприказваха си двамата като стари приятели, макар че току-що се бяха запознали, а после го заведох у дома, където заразпитва баща ми как поминува съвсем самичък в тази голяма къща. И току поглеждаше към една от стените на “гостната” стая - там бяхме провесили доста голямо табло с налепени снимки на цялото ни домочедие от най-различни времена и възрасти. Знаеш ли, каза, че може да се напише силен разказ по ей това отсреща? Не, не знаех тази работа, а и не бях чувал все още, че разглеждането на стари снимки било най-приятното негово занимание през свободното време.

Може да се каже, че това беше нещо като продължение на среднощния ни разговор в горската хижа на разсадника “колибаря”. Там ни бяха настанили ивайловградчани по негово желание, макар в една и съща стая двамата, понеже пролетта си беше студеничка все още, а само едното кюмбенце било в изправност. Припалихме си огънчето, а после се излегнахме върху срещуположните легла - и той ми разказа доста неща за своя начин на писане. А машинката, каза, си я мъкна навсякъде, че пропусна ли един-два дена без нищо да натракам - цяла седмица после не мога да си добия формата. Ако не друго, поне дневника си гледал да не изоставя, та имал натрупани вече цяла камара от папки в Яврово.

Нямаше как да не се почувствам като притиснат към стената и трябваше да си призная, че подхващам стихотворството само от дъжд на вятър, къде поради проклетия мързел, а къде по причина на съмнението, дали има някаква стойност това, което правя. За съмнението, каза, нямало защо да се тревожа, защото не се съмнявали никога само графоманите; само те си мислели, че всичко натворено от тях е сполучливо. Нещо повече: той смятал за подозрителен всеки писател, който не се съмнява в себе си, не изживява депресии и не изхвърля част от написаното. Че кой сериозен автор можел да не усеща жестоката съпротива на словото и да не изпада в засечки понякога - нямало такъв сериозен автор.

Тогава му припомних какво ми беше казал, след като се натъкна на оная кост при смъкването ни от Устренската крепост - ей това остава и от човека, ми беше казал; и за какво му е тогава това писане - блъскане като грешен дявол? Е, и това му минавало през ума, ако съм искал да зная, но какво да направи човек, когато му идва отвътре, откъм най-дълбокото; в това е то магията на всяко творчество.

Споменах за пишещата машинка - и мога да свидетелствувам как го заварих веднъж точно когато се беше надвесил над нея. Това се случи в една вила близо до язовир “Кърджали”, от където трябваше да го взема, за да продължим по набелязаната програма. Ще кажа, че направо се бях изприщил от притеснение, понеже вечерта го бях помолил да хвърли един поглед към свитъка с една поема за село Жълтуша. Прочетох я, каза, и отмести настрана машинката си; хубава е поемата и даже ще ти кажа едно браво за тази дума “Хакнах”, дето си я хакнал в нея. Ясно, помислих си изтръпнал, и побързах да прехвърлим разговора на други теми. А тази дума я бях “изтръгнал” от устата на Христо Сакалиев - един от героите на поемата, когото бях заварил съвсем съсипан от силикозата и само бях ритмувал неговата въздишка: “И такъв ми бил късметя: за едната хапка, без дори да се усетя, в рудника се хакнах”.

Та… какво да го правиш: Хайтов си е винаги и навсякъде Хайтов - жаден и гладен само за най-мускулестите думи, за най-експресивните и най-колоритните. Я, се опитайте да му замените точно тези думи из “Диви разкази” - и ще видите, че от дивното им нищо няма да остане. По тази причина най-вече той предпочитал да пише от първо, а не от трето лице, което, според него, прилягало на по-спокойните автори, а не на сприхавите като него.

Цялата Родопа планина беше легнала на сърцето му и ние правехме всичко възможно да му прошарим посещенията и с приятна отмора. В това отношение беше почти неотменимо поредното отскачане до Жълтуша, при нейните “Сребърни чанове” - така се наричаше оркестърът на селото. А който можеше да опише как звучаха родопските песни в съпровод на чановете, да беше заповядал; лично аз не се наемах.

Веднъж се случи така, че заедно с моите преки началници Йордан Йорданов и Найде Ферхадова попаднахме и в родното село на Хайтов - в Яврово. Но сега вече той беше натъкмил цялата работа: стига сте ме гощавали само вие, каза, я тръгвайте насам на печено яре - и мълчаливият Марчо ни натовари на служебната Волга. Когато издрапахме стръмните завои над Асеновград, за да оставим в ниското, кажи-речи необгледното поле откъм десния бряг на Марица, нашият приятел си беше изтракал нормата на пишещата машинка и ни посрещна, широко усмихнат, в своята “обител”. После излязохме да се поразкършим из двора, показа ни къде какво е засадил собственоръчно, хвърлихме по един дълъг поглед към пушеците на Пловдив, а за печеното си имаше кой да му мисли преди да ни поднесе тавата. Не се забави и най-широко скроеният от нас Йорданчик да пусне в разход своите неизчерпаеми духовитости, та освен че ядохме и пихме до насита, изобщо не усетихме кога настана време да си поемем обратните завои.

28 юни 2015, неделя

Цялата сутрин се двоумях дали да нарамя пръскачката и да тръгна на борба с червеите и струпясването, после свърших набързо тази работа, а тя пък се оказа само отбиване на номера. Излъгаха ме разхайтените облаци - и това си е: след като няколко дена напразно се сгъстяваха, решиха да наквасят с едно леко поръсване овощните дръвчета, тъкмо след моето пръскане. Нищо, де - и червеите душа носят, а от друга страна, така ни се пада, щом забравихме за какво е отредена неделята. Я сега, додето не е изтекла все още, да го ударя на нищо правене, макар че имах намерение да си продължа спомените за Хайтов. Щях да разкажа по-точно за треговата му, свързана с това, което се струпа върху клетите ни Родопи през годините на всеобщата преходна разсипия, но тя е толкова обширна, че предполага много по-дълго писане. Сега за сега ще спомена само за неговата твърда убеденост, че изгубим ли Родопите - изгубваме България. А то комай се случи вече в пълна мяра.

29 юни 2015, понеделник

И до Петровден я докарахме криво-ляво, до имения ден. Вече ми позвъниха няколко приятели, без да смятам шепата роднини. А ушите ми все към телефона се нагаждат и все още чакат. За мозъка пък изобщо да не говорим - там ме човърка като остро пиронче почти допотопният спомен за един 12 юли пред бакалията на бай Георги Чолака - тогава се падаше по стария календар големият празник. Не помня дали ме бяха изпратили от къщи за сол и шарлаган или сам си бях нагласил работата, но тъкмо когато Марга излезе от претъпканата стаичка, побързах да я почерпя с едно марципанче, а кожата едва не ми се изприщи цялата от тръпчици. С това момиче си падахме връстници и само едно зидче ни отделяше къщите, но моето почти перманентно влюбване така и не успя да го прескочи. А как пееше само, когато се събирахме заедно тютюн да нижем под асмата в двора им - по цял ден не спираше и все не успееше да изчерпи репертуара си тази Марга.

Чудна работа наистина - вече не мога да си преброя всичките им имени дни, но само за това сиромашко почерпване си спомням пределно ясно. А имало и разточителни трапези с дълги наздравици и врява, и разкошни подаръци са се раздавали и получавали, но къде са спомените за тях, питам се, и нямам отговор. Преди няколко години ми позвъни от София Първан Стефанов, пред когото винаги съм свалял шапка за чудесните му стихове - и ме зарадва със своята честитка. Обещахме си даже да се почерпим по този повод и в най-скоро време, но в още по-скоро време Първан си замина след тежко боледуване и нямам никаква представа дали и оттатък може да се разчита на някакви срещи.

Ето, изпуснах си мислите в тази посока, но какво да ги правя и как да ги възпирам, щом и такива превратности ни поднася животът, как?

30 юни 2015, вторник

От честите ми разговори с Хайтов се бях убедил, че най-много са помогнали за творческото му прохождане Георги Караславов и Орлин Василев. Първият му възложил да напише някакви очерци в особено труден момент на житейски притеснения, а с Орлин Василев си имали доста оживена кореспонденция, той го привлякъл в специално организиран курс за млади писатели и хем му внушавал, че има литературна дарба, хем го кастрел яко за първите разкази, та да разбере, че хич не е лесна тази работа. И пак той го измъкнал от двоуменето дали да си смени фамилията с бащиното име Александров, както го съветвал един колега. Ти не го слушай него, казал му опитният наставник, Хайтов е наистина противно име, но лесно се помни, а това е много важно за един писател, та да си запази фамилийката и пет пари да не дава.

По времето, когато ми трябваха изтъкнати писатели за срещи из целия Кърджалийски окръг, Георги Караславов почти не излизал вече извън София, но Орлин Василев, по сведение от Хайтов, продължавал да се отзовава на подобни покани. Разгеле, намерих го в Боженци, където си беше закупил и стегнал една възрожденска къща, и ето ти го сред цяло стълпотворение от млади търговски работнички в кърджалийското читалище “Обединение”. И как им напипа слабото място този ненадминат вития, но да бяхте дошли да видите на какво се казва насърчаване на все още неукрепналото самочувствие човешко. Ама вие какво сте се присвили такива, прогърмя гласът му, я се вижте какви сте млади и хубави всичките и каква чудесна професия си имате; да не би да се вайкате, че не сте станали зъболекарки, например, та по цял ден да човъркате из устите на хората, а пък те да ви дъхат… нали знаете на какви парфюми?

Зарадва ги човекът на бързо, на бързо, приши им крилцата, както само той го можеше, а после - хайде в моята жигула с удивителен знак на задното стъкло - на път из Ивайловград. Настани се Орлин Василев на първата седалка от дясната ми страна, а лявата му ръка тутакси се подаде, от твърде неудобно положение, към задната седалка, за да поеме ръката на единствената дама в колата - на Даря Табакова. Сега вече можеше да се смята, че беше решил всякаш да ми преподава урок по галантност: на доста напреднала възраст се беше оженил отново човекът, но я го виж колко е мил и любвиобилен. И как не му отмаля тази ръка, след като я прибираше само когато спирахме, по негова молба, ту в Звездел, ту в Чинка, ту в Горна кула, за да питаме дали не биха могли да му намерят някакви стари гърнета и съдове, понеже му трябвали за къщата в Боженци; как не му изтръпна тази лява ръка?

Но истинският фурор се случи в ранната вечер на широкия площад в Ивайловград, пред многолюдното гражданство, когато Орлин Василев пое запаления факел, издигна го високо над побелялата си глава и тръгна с отривисти крачки към жертвеника, за да запали огъня на местните бадемови празници. Навярно и гърците от съседните селища се почудиха какви ли са тези възторжени възгласи, достигнали и до тях през зорко охраняваната граница.

А на другия ден едва ли не ме нахока този внушителен олимпиец. Да доведеш такъв човек до Ивайловград - и да не отскочите до съседната Хухла - това не можеше да се случи. И побързах да ги запозная - него и Даря - с баща ми, а той обходи цялата ни къща, започнала вече да плаче за поправяне - и направо ме прободе с острия си поглед: да вземеш, каза, да се поразвъртиш тука, а за кърджалийската култура има и други да тичат. Нали видя как съм стегнал моята съборетина в Боженци, а от тази може и кале да се направи, хем да дадеш и кураж на баща си, както сте го оставили сам самичък да се блъска.

Хубаво ми го каза наистина, пък и баща ми живна някак си, пристигнахме скоро след това с брат ми Димитър, припокрихме с керемиди прокапалия покрив, та даже и комините измазахме. Но… така ? било писано на тази наша къща: на никакви грижи и поддръжка да не се надява повече.

Не се сбъдна и онова, за което ме беше помолила Даря Табакова - Василева в писмото си от 13 ноември 1975 година: “Повтарям още веднъж нашата покана да ни посетите в Боженци, вероятно вече не сте “удивителен” шофьор и нашите балкански пътища едва ли ще ви изплашат.”

1 юли 2015, сряда

Пак ми заръмжа в спомените тази моя жигула с удивителния знак на задното си стъкло през първите си една-две години. Сега си давам сметка, че съм бил необяснимо вироглав и самонадеен, щом съм поемам риска да возя подобни личности по ония остри завои. С Багряна обаче пътуването се извърши без чуденка на стъклото и по много по-добри шосета. В случая мога да посоча дори и точната дата, защото си спомням, че то се извърши точно сто години след избухването на Априлското въстание от 1876 година.

Така се бяха стекли обстоятелствата, че тържественото отбелязване на кръглата годишнина ме завари в Хисаря - в творческия дом на писателите, където имах правото вече и аз да отсядам. Това го правех обикновено за по две седмици годишно - просто си вземах отпуск от службата, натоварвах си куфарчето и пишещата машинка с твърдата закана и тя да затрака, както се чуваше винаги от съседните стаи. Много лесно може да си представи човек каква атмосфера се усещаше в тази къща и какво настроение витаеше. И особено в присъствието на Багряна и Дора Габе, на Веселин Андреев и Радой Ралин, на Станка Пенчева и Любен Дилов. Лично аз се чувствувах малко по-сговорчив с бай Йордан Вълчев, с Димитър Начев и с някои от по-младите автори, но както и да е. Та на този ден, на 20 април, още на сутрешната закуска подхвърлих, че съм готов да отскочим до Оборище, ако има и други мераклии. Аз съм първият желаещ, обади се веднага Георги Величков, а след него и Олга Кръстева се обади. И тогава чу гласа на Багряна от съседната маса: знаете ли какво, каза, много ще ви бъда благодарна, ако и мене ме вземете, че къде ли не по света съм пътувала, дори и в Бразилия попаднах, а ето на - за мой срам - в Оборище така и не се случи да отида.

Страхотно чувство ме обхвана, след като се разбра, че и нея ще возя в колата си до такова свято място, пък и самото време се случи много приятно, пристигнахме най-напред в Панагюрище, за да разгледаме местата, свързани с голямото събитие, а после и до самото Оборище достигнахме, поизморени не толкова от пътя, разбира се.

В момента разглеждам снимките, които сме си направили тогава, но толкова години се изнизаха вече, че не мога да си спомня нищо по-конкретно от дългите ни разговори. На няколко пъти ми идваше на ума да припомня на Багряна за нейното гостуване в Кърджалийския край шест или седем години преди това, но все не успявах да отклоня думите и в тази посока. Всъщност тогава тя беше пристигнала по наша покана заедно с Ламар и Дора Габе, обкръжени с още няколко писатели, за да вземат участие в литературните ни дни “Светлини над Родопите”. Понеже имахме дързостта и няколко от местните автори да се включваме в литературните четения, много добре си спомням какво се беше случило в Момчилград, преди да излезем на тържествено украсената читалищна сцена. Страшно ми е притеснително, промърморих, че сега и аз ще се изправя пред хората, сякаш мога да им кажа нещо подир самата Елисавета Багряна. Ама моля ви се, отвърна ми достолепната царица на българската поезия, всеки автор си носи нещо неповторимо и това е хубаво за творчеството; дръжте се малко по-смело!

4 юли 2015, събота

Невероятно, наистина, но - факт: събудих се на цели 78 години! И отпред назад да ги броя, и обратно да ги пресмятам, все толкова ще ги изкарам, само дето не мога да го повярвам някак си, но и това ще стане.

Засилих се - по навик - към кафеварката, но нещо ме подбута да се поразходя тутак си из “Кенана” - ей го къде е, а какво по-хубаво от чистия въздух и ведрите мисли в ден като днешния? Не мога да си припомня как съм ги подхващал предишните рождени дни, но неизбежните равносметки са си били винаги едно на ръка, дори и стихотворни одежди съм им натъкмявал понякога.

И сега, понеже все още няма никого по алеите, спокойно мога да си нашепвам - пак по навик - някои от тях. Сещам се вече за онова вироглаво перчене: “На двадесет и две не знаех що е страх: сред люти ветрове за подвизи ламтях, препъвах се в беди и страдах не веднъж, но казвах си: “Бъди - напук на всичко - мъж!”. След това ще затананикам: “Четвърти юли. Петък. Жерава. Хляб се изпича по жълти ниви. А мен ме гънат мисли горчиви: какво постигнах, какво остава?”. И така нататък, и така нататък, докато ме препъне кошмарният извод: “А вече виждаш: волята слаба, нервите - също… А се зарече да си заслужиш, драги човече, не само хляба… Не само хляба!”

Чудесно заричане, няма що! Дори и в заглавие на една от книгите си успях да го изтипосам - “Не само хляба”. Но като как да си заслужи човек и още по-насъщното - ето го въпросът, на който все не му идва времето за достоен отговор. А иначе е лесно да си преповтарям: “Доверчив и с набръчкано чело, пощаден, но и в белези цял, ще пресмятам какво съм спечелил освен ядове, смут и печал. Те ми носят поредните спазми след поредния присмех злорад, че напразно съм драпал да пасне моят свят - към мечтания свят.”

Няма пасване, братя мили и драги, няма пасване! И ето какво си мисля още. Наистина нямах страх на двадесет и две, понеже ме бяха съвсем изплашили още на осемнайсет години с тази зашеметяваща сърдечна недостатъчност, която ми преобърна с главата надолу всичките момчешки кроежи. И уж се мъчех да си давам кураж, а често-често си представях как ще ме понесат към селското гробище само след една или най-много след две-три петилетки, ако не ме споходи някакво медицинско чудо. Хайде, иди, че поемай нещо по-сериозно и да видим до колко ще го постигнеш; ей такъв един късмет си бях извадил.

А той излезе, че нищо повече от изобилие на време не ми е било отсъдено. Но я по-добре да привършвам засега с тази утринна разходка, че току-виж нечия ръка вече посяга към входния звънец, защото - както съм го изрекъл вече: “Дава Бог на рожденика гости - пожелавам го даже на враг - и откривам от тост подир тоста тази истина - толкова проста - че животът си струва все пак.

5 юли 2015, неделя

През цялата нощ ме връхлитаха някакви кошмарни сънища, на три или четири пъти се пробуждах с изпотени слепоочия и сега съм направо съсипан, сякаш съм окопавал царевица или слънчоглед под жарещото слънце на юли. И къде ти ги сега ония сили от младите години, че да се възвърнат само с едно разкършване на ставите - няма ги силите. Но и окопаването си остана някъде из нивите на Хухла, която се римува с тухла, както не пропущаше да ме задява шеговито неистовият тогавашен стихотворец Иван Николов в приятелските си писма от Горски извор.

Ох, не е лесно да си подхванеш седемдесет и деветата, барабар с няколко смразяващи диагнози в наследство; не е безнаказано. За разхлопаната аортна клапа да не говорим, че и на себе си омръзнах вече. Но ето, че се появи и един “световъртеж от централен произход”, за да съм в унисон навярно с кварталните алкохолици, когато се олюлявам по улиците. За ушите, особено за лявото, ще кажа, че започнаха да улавят все по-слабо онова, което е за чуване; очите се надпреварват за диоптри, а едното успя и с леща да се сдобие вече; отвреме навреме ту лумбагото ще ме присвие, ту ще се обадят нетърпими болки в коленете, а оросяването на пръстите ще се запъне - изобщо пълен набор от болки и дотегливи притеснения - за често-често притичване към медицинските светила и към симпатичните аптекарки най-вече.

Но защо ли съм седнал да се оплаквам, Боже мой, защо съм се завайкал, сякаш всичко около мен цъфти и връзва, пляска с ръце и ликува. Я си вземай, казвам си, за своята 80-процентова инвалидност по девет лева и половина за транспортни услуги и медицински продукти - и викай ура, че както е тръгнало и тях може да ти ги отнеме съсипаната ни държавица; нима не виждаш до какви рекорди се е домогнала вече по раждаемост например и по умиране, по благоденствие и разруха: или на последно място в цяла Европа, или на първо място, та да му е драго на човек да попита разгневеният дядо Петко Славейков дали сме народ все още или сме най-презряна мърша.

Грях ми на душата, че се набутах в това тресавище от унижения и скърби, а тъкмо днеска имам възможност за тържествуване: Златинка напълни своите петнадесет години и завърши с отличен успех осми клас на езиковата гимназия. По този повод се понапънахме с баба ? да осребрим една електронна книга. Сега ще чакам с нетърпеливо любопитство да узная кога ще изтече “Ана Каренина” например или някое друго безценно томище по тази книга.

20 юли 2015, понеделник

То се знае, че и днес ще се крием като лалугери из високо технологичните си дупки. Но въпросът не опира само до климатичните жеги от няколко дни насам и няма да се изчерпи след тяхното смъкване към края на седмицата. А за другите жеги - за обществено - политическите - дори и жълти кодове не са измислени. За ония, които прииждат откъм Гърция например. Какво ли не се изприказва от няколко месеца вече и кой ли не взе думата да ни ограмотява за тамошната криза, докато съвсем се объркахме най-накрая.

Ето, и тази сутрин по един от каналите на телевизията ми подсказват как стои въпроса: болен здрав носи - така гласи рубриката, под която се води разговор дали и ние - българите - да се съгласим на гаранция за последния дълг, отпуснат на комшиите, или да се опънем, след като си знаем на какъв хал сме в сравнение на техните стандарти. И пак сме разполовени както винаги: хем ни се иска да бъдем солидарни с позакъсалите, хем трябва да носим на гърба си много по-читавите от нас, които пък - на всичкото отгоре - не пропущат случай да ни се изгаврят, та и самият ни премиер си изтърва нервите: Гърция да ни се извини за обидата!

Що се отнася до личното ми отношение към въпросната дилема, ще трябва да си призная, че и аз съм на две разсечен и в момента си припомням едно от последните си стихотворения - “Сън”. В него, след като се позовавам на гурбетчийската ни участ и окайвам ония нашенки, които се юрнаха - по принуда - чак отвъд океана, добавям: “Те поне бавят внучета. Но какво да речем за ония - склонили да се сгърбят съвсем над подлоги и памперси с дърта пикоч и смрад за угода на гърците… Как допуснахме, брат?”

Но ето го, впрочем, един от възможните отговори. Стъкмяваш така законите и разните му там параграфи, че някой си Иван Искров да получава, като шеф на националната банка, по 90 хиляди лева на месец при положение, че си оставил милиони българи под прага на жизнения минимум от 286 лева - и  готово: като с магическа пръчка прехвърляш към съседите над 200 хиляди сънародници, голяма част от които наистина си имат работа със смрадливите памперси. А това, за заплатите, ни го разкри тази сутрин, пак по телевизията, все още оцелелият нашенски Дон Кихот - Минчо Христов. Като бивш народен избраник, заедно с колежката си Стела Банкова, потрошили сума ти усилия, за да доказват на колегите си какво трябва и какво не трябва да се гласува, но кой да ти чуе, щом очите на всички са вперени към онова, което още не е ограбено?

Но къде е народът, току се промуши и по някое слушателско питане, къде е народът?

Пълно безмълвие, пълно! И ми се прищава да посоча с ръка към Рожен: ей го къде е - надува си каба гайдите на събора, пее си и сякаш пет пари не дава за немотията. То пък, не щеш ли, за да се има навярно и едно наум, тъкмо в разгара на всеобщото веселие няколко американски аероплана прелетели толкова ниско, че здраво изплашили хората, а една кобила от хергелето в близката ферма дори пометнала, както се разбра от екрана.

Такъв ден се случи днешният празничен Илинден: с нестихващи пререкания по телевизията, с магията на нашенските каба гайди и ръмженето на чуждите самолети, с изумяващия цинизъм на банкерите и ровичкането из уличните контейнери. И с онова упорито предчувствие, че бъдещето се задава още по-страшно. Но… млъкни, сърце!

22 юли 2015, сряда

Отново жълт код над цялата страна, с изключение на Смолянско и на Черноморската ивица. За Хасково предвиждат до към 37 градуса жега и аз си обещавам поне три или четири пъти обливане със студена вода от чешмата. Но едва ли ще мога да изгълтам поне три литра течности, както се препоръчва за сърдечно болните и световъртежните.

А нажежаването отново започва откъм телевизора: най-напред съобщиха, че някакво дете изчезнало във водите на Дунава край Русе и веднага заговориха за три годишното момченце, което пребиха вчера и сега е още в кома. За пребития старец в Борисовата градина пред очите на двамата му внука нищо не казаха, понеже по всички канали се заеха да разнищват побоя над момченцето: кога, как и защо е станала тази трагедия. Оказа се, че майка му била чудесен човек и отлична цигуларка, но се налагало да работи в чужбина, та го оставяла на свои познати да го наглеждат. И те се съгласявали наистина, но последните от тях му нанесли жестока черепно-мозъчна травма, както гласи диагнозата. То се подразбира, че от няколко дена съседите чували ужасни детски писъци, но нищо не направили, преди да го открият най-после в безпомощно състояние. И сега започва подробно разнищване на частния случай, за да се стигне до изводите, които си ги знаем отдавна: зачестени случаи на детско насилие, очевидни проблеми с дълбоки корени и цяла поредица от трагични обстоятелства.

Хубаво начало на деня, дума да няма! Сега остава и Музата да се появи отнякъде, та да си излеем с ритмични тласъци и болката, и мъката,  и упреците, и какво ли не още. Но и тя е притръпнала вече, и тя се спотаява някъде, след като ме посети преди няколко месеца - през февруари по-точно - та си изплаках на дълго и широко едно от поредните болнични премеждия. Ако, все пак, у някого се възбуди известно любопитство, лесно би могъл да намери последната ми - засега - поема, “Диагноза” съм я нарекъл - и да види, че не само душичката ми, но и България кърви поради нашите раздори и чудовищни злодеяния…

2 декември 2015, сряда

Така си и знаех: при тази моя проклета разпиляност и липсата на воля за системно висене над белите листи, все някой ден щях да си зарежа дневника поне за известно време, ако не и завинаги. Пък и на кого ли биха му притрябвали тези мои отметки и преписки, ако сме заседнали вече в тресавището на делничните стресове; на кого ли биха помогнали да се измъкне от него? Но от друга страна пък - тресавище ли, що ли - това ни е живота и на нашего брата, чиракът на перото, все му се иска да остави след себе си поне няколко щриха черно на бяло. Не, не за времето, разбира се, не за оскъдните дъждове и белите ветрища на дългото циганско лято, а тъкмо за ония световни катаклизми, които го изпъстриха така изобилно. Че то не бяха нашенски избори, съвсем по точен образ и подобие на Бай-Ганьовите; не бяха парижки атентати по джихадистки почерк. Не бяха настръхнали върволици на афро-азиатски преселници, които залъкатушиха из цяла Европа и все не им се вижда края. Не щеш ли, междувременно, големият ни съсед от юго-изток взе, че събори един от бомбардировачите на братята руснаци над сирийските пущинаци, та работите тръгнаха направо по ръба на бръснача. А нашето дередже на доказани завалии получи допълнително затруднение: по атавистичния порив на кръвта ли да се поведеш или пак да си поклатиш феса според интереса. Е, да, но по чий интерес обаче? Нямам думи, нямам думи.

20 декември 2015, неделя

Готов съм да възкликна, че няма по-сладко слънчице от днешното, декемврийското. То се промушва в стаята ми откъм южната тераса и аз поемам с цялото си същество като истинско чудо. А само до снощи, в продължение на цяла седмица, изобщо не ми беше до него: с разтривки се занимавах, с изпотявания, дори и нозете киснах в подсолена гореща вода, та белким се преборя с високата температура. И ето ме най-после с олекотено тяло и просветнала душа, затананикал от сутринта още, че има щастие, дявол да го вземе, има щастие. А утре ще се засиля към моето Кърджали на литературна среща - и там вече ще видим какво ми е писано да се случи.

Я сега да изчетем най-напред едно интервю с Елин Пелин във вестник “Литературен глас” от 21 декември 1938 година, което ми попадна съвсем случайно. Ами - да: както и да го предразполага интервюиращият Милчо Добрев за по-съкровени излияния, отговорът на достолепният писател е все този: не обичам да разправям, нито има какво да разправям. Той ли няма какво да разправя, той ли? И пак добре, че е съгласен да обясни по какъв повод е изрекъл всеизвестната максима “Ако в България се роди някога гений, то той ще бъде гения на завистта”. Да, казва, имаше в миналото едно списание “Илюстрована политика”. Редакцията беше поискала от някои по-известни на времето хора да напишат по една мисъл. Писаха Вазов, Михайловски, Шишманов и други. Аз това написах.

Но когато въпросът опира до неговите мисли за нашата литература по онова време, отговорът не се изчерпва само с две-три думи. Литературните достойнства днес, казва, се мерят с мярката, с която се мерят картофите - на килограм. А мярката за изкуството, за литературата трябва да бъде карата, както се мерят безценните камъни. Литературата не е манифактура, макар че тия две думи се римуват.

Ха, така! А какво ли би казал, ако можеше да хвърли един поглед и върху сегашното състояние на българската литература? Пак същото, навярно, пак същото и то с още по-голямо основание.

Че то не е нужно да бъдеш един Елин Пелин, за да изречеш подобна присъда, когато виждаш съвсем ясно как стоят нещата. Дори и моя милост си взе беля на главата с едно интервю, в което се опълчи срещу внушителната фаланга на така наречените общински писатели. Като си запазвам авторството на епитета, ще поясня, че имах предвид ония “труженици на перото, на които им достига силата да се огласят само в рамките на собствената им община, в най-добрия случай - и в съседната”. Те са обаче неукротимо плодовити и шумни и създават “лъжливото впечатление, че няма нищо по-лесно от писането на стихове и проза”. Точно така го казах и побързах да си призная пълното поражение в опита за вразумяване, защото - при сегашните условия - никаква победа над бездарието не е възможна.

Нека се опитаме да пресметнем огромното количество на общинските писатели от целокупна България, които са се развихрили точно според максимата луд умора няма - и ще видим какво се е променило от времето на Елин Пелин до ден днешен. Нищо не се е променило: Литературните достойнства се мерят, ако изобщо на някого му мине през ума за мерене, само на килограм - като картофите. Как иначе ще имаме няколко писателски съюза, които се надпреварват в гонитбата за повече бройки? И нещата стават толкова несериозни, че…

22 декември 2015, вторник

Хубав ден се случи вчерашният понеделник наистина, чудесен ден се случи. Още седнал - неседнал в рейса през Николово и ето ти го - пред вътрешните ми очи - самият Иван Николов. В ония далечни времена, преди да ни повикат в Хасково за редактори на литературния алманах “Юг”, той ми гостува на няколко пъти и още след първото идване побърза да осведоми читающата публика какво се е случило. “Тръгнах, Петре, към твоето Кърджали” - беше попаднал в ритмичните стъпки на своето витиевато и колоритно повествувание, за да побере в шест-седем куплета най-ярките детайли от “пространството между двама приятели”. Имаш го посвещението, беше ми позвънил по телефона. И още си го имам! И всичките ни спомени си ги имам почти непокътнати все още, а между тях, тъкмо в момента, най-пъргаво напира оня шантав случай с Младен Исаев. Бяхме го поканили в института, в учителския, на литературна среща и - не щеш ли - дяволът ми скрои ужасен номер. Може ли другарят Исаев да ни обясни, измънках, защо навремето е писал такива вълнуващи стихове, като “Прегърни ми, соколе мой, как те чаках в дълбоките нощи”, а напоследък някак си, как да го кажа, но… И целият курс изтръпна като попарен. Ами сега? Изправи се внушително изненаданият гостенин, похвали най-напред Ивана за хубавите му преводи от Сергей Есенин, а на този момък, тоест на моя милост, можел да каже само, че и сега се отнася със същата отговорност към всичко, което пише; толкоз по въпроса.

Да. Но кой да предположи, че на “този момък”ще му провърви - доста по-късно вече - да общува често-често със същия Младен Исаев. Защото кърджалийските “Светлини над Родопите” не можеха да се разпалят без неговото присъствие, нито пък Седмиците на детската книга можеха да преминат успешно без неговите “Високи сини планини”. А бяхме го издигнали и за народен представител от Джебелския избирателен район, та се наложи да го съпровождам насам-натам по селцата. И все ми беше чоглаво някак си за оная дивотия в института: има си хас да я помни все още, а аз се спотаявам като лалугер.

И ето, че няколко чаши вино ми вдъхнаха кураж да си призная истината. Това се извърши след една от срещите му в село Мишевско, когато се прибирахме в Джебел на доста солидна почерпка и няколко активистки от района се надпреварваха да го канят на танци. Та си потанцуваха хубаво народният ни представител, а след това, по пътя за Кърджали, аз си изплюх камъчето: дали не ми се сърди, че толкова нетактично съм го притеснил в института - и му разказах цялата история. Това пък изобщо не можел да си го спомни, каза, и ме потупа по рамото, добавяйки, че няма за какво да се разкайвам и притеснявам.

Дали не можел или не искал, той си знаеше, но за мене нещата бяха изчистени, олекна ми и го видях в цялото му достолепие, извисен над житейските превратности и дивотии. И само веднъж станах свидетел на неговото раздразнение, което засили привичното потрепване в гласа му: как е възможно такова нещо и какво ще си помислят учениците?

Това се случи в Крумовград - и ето как се случи. Още при сформиране на писателската група, Челкаш се съгласи да го включим и него само при условие, че ще му помогнем да хвърли някъде една-две въдици. То се знае, че му обещахме на драго сърце и той пристигна от София направо с рибарските си одежди и такъми. Е, оставихме го под моста на Крумовица с уговорката, че един от училищните прислужници ще го прибере преди насрочената среща в основното училище. То хубаво, но изпратенията прислужник се оказа още по-запален балъкчия, залисали се двамата и се наложи втори пратеник да ги измъкне от реката по най-бързия начин, защото учениците бяха строени вече на двора в очакване да видят живи писатели. И когато - най-после - широко ухиленият Чалкаш се появи заедно с двамата запъхтяни прислужници, Людмила Исаева хвърли шепнешком няколко “съчки” в пламналото негодувание на мъжа си: виж го на какво е заприличал в тези дрехи и какво ще си помислят децата, а сме тръгнали и на естетика да ги приучваме.

Точно за този случай си припомних някъде към Черноочене и веднага след това мисълта ми се “прикачи” към най-колоритния от прихождащите писатели по онова време. Ей го на: обядваме след литературното четене в заличката на общината, а гледам, че той бърчи огромните си вежди и ме моли за някаква хартийка, че му текнало нещо в главата. А му текнало, както се видя черно на бяло, следното куплетче: “В този късен листопад точно в Крумовград изглежда, че вино не се намира, та пих бутилка бира”. Ха сега, де: разбира се, че и вино се намери на бърза ръка, но от къде да знаят домакините за извечното предпочитание на чичо им Ламер и как да се досетят. А виж, че техните съседи - ивайловградчаните - моментално побързаха да се похвалят с елексира си - и си взеха беля на главата: не само им хареса виното човека, но и тутакси поръча да му изпращат всяка есен по една “камионетка” грозде, та да си го приготвя сам питието на вилата в София. И понеже бях натоварен с високата отговорност на нещо като свързочник, веднъж ми се обади да подбутам своите земляци, че нещо се били позабавили. Иначе, каза, тебе ще те напъхам в шишетата да прикипяваш, ха! Това се случи през последната есен, когато му подготвяхме голямо честване в Кърджали, което - уви - така и не успяхме да осъществим поради фаталното Ламарово натравяне, както ни бяха известили…

Не, това не е нашето Черноочене - по-друго е вече. А някога, когато напирахме за литературни срещи, най-високата сграда беше тази на общината. Сега виждах как са се извисили доста внушителни отрочета на свободната инициатива, предимно с търговско предназначение, естествено. Но едва ли е останало нещо като подражание на духовните ни изяви, с които израствахме вкупом и съвсем задружно. Спомням си, че Ниязи Хюсеинов, който беше все още учител в селото, и Сюлейман Юсуфов, и Дурхан Хасанов бяха издали вече на турски език първите си стихосбирки. На четенията обаче творбите ни звучаха на двата езика и публиката ни разбираше чудесно. Това го изричам на висок глас и с пълно право, понеже ме бяха натоварили и по служебна линия да се вестявам навсякъде.

И как да не си припомня, че точно тази линия ме доведе веднъж и до там, да убеждавам сам себе си, а в същото време и другите, колко “на прав път сме и този път”, преди още този израз да придобие ироничен привкус? Чисто и просто ми беше възложено, по примера от най-високото място, едно писмено изложение срещу абстрактния хуманизъм, като си послужа с примери от творчеството на местните писатели. То какво ли творчество имахме все още, но ми подсказаха, че от първите белетристични произведения на Юмер Османов дъхало тъкмо на такъв хуманизъм, вместо да бъде по-борчески някак си, по-настъпателен. И не получи така, че успяхме комай да избодем очи, увлечени от стремежа си да изпишем по-красиви вежди. Искам да кажа, че напук на нашето доброжелателство сякаш, Юмер го “ударил през просото” и написал дори някакво клеветническо произведение, заради което пострада не само той, но и няколко негови приятели, понеже знаели за тази работа, но не обадили където трябва. За мой късмет това се случи след като се бях измъкнал вече от Кърджали, но къде ми е утехата, питам се, къде ми е утехата?

И къде ми е достоверното обяснение за оня списък на литературните творци, който ми беше поискан от оперативния работник Петър Ламбев точно по времето на поръчаните “атаки” срещу абстрактния хуманизъм: случайно ли беше това съвпадение или си влизаше в регламента на службите да ни следят изкъсо, защото - видите ли - някои от нас са имали непристойно поведение понякога. Точно така ми го каза моят посетител в канцеларията на клуба и даже ми даде конкретни примери с двама от дамгосаните, чиито имена не искам да споменавам, понеже не са между живите вече. Всъщност единият от тях, с учудващо крехка осанка и с достатъчно много диоптри, се опияняваше с две-три бирички само и тутакси налиташе да се бие още с първия срещнат по тъмните улици, та ме бяха събуждали и през малките часове, за да свидетелствувам, че има такъв писател и че не бива да го пъхат в изтрезвителя. А другият си беше най-хрисимият сред цялата ни гилдия, но той пък заспиваше още на първата пейка, след като се измуши, залитайки, от бирхалето. И тъй като бяхме понаучили за тревожни злополучия в семейната му клетка, поради лошото пиене ужким, веднъж се наговорихме с Йордан Петков, с когото бяха служили заедно в някаква сапьорска рота, да му отидем на гости и да го вкараме в пътя, както се казва. За наше улеснение и жена му се включи в това благородно начинание и започнахме да му доказваме колко пагубно е неговото запиване в бирхалето, но той си мълчеше човекът и една успяваше да прикрива своята иронична усмивчица: приказвайте си, демек, и на три гласа, щом така сте решили. И в интерес на цялата истина ще добавя, че още на слизане по тъмното стълбище Йордан беше така просветлен душевно от своя оптимизъм, че не спираше да приказва колко хубава работа сме свършили. А тя, работата, излезе толкова хубава, че още на следващата вечер нашият приятел и колега по перо наистина успял да помните всичките пейки по пътя си, но взел, че объркал етажите на блока и сънят го оборил върху клекалото в чуждата тоалетна - за ужас и почуда на подранилата съседка.

Ей такива едни истории се бяха случили по онова време в нашия клуб на културните дейци, но доколко се оказа полезен оня списък, след като попадна в ръцете на моя адаш от службите, така и не успях да узная, нито пък да науча дали не са ми изтипосали някакво картонче за секретните архиви. Че само това ми трябваше на изпроводняк от Кърджали…

Когато се заспускахме по начупените завои почти над самия град, спомените ми придобиха стремглавата скорост на полетялата рейсова кола и нито можех да ги озаптявам вече, нито пък да ги подреждам според тяхната колоритна свежест, примерно. А щом се смъкнах още на първата спирка, близо до Окръжната болница, усетих, че попадам на старите си дири - и ела да видиш какво се получава и как би могло да се опише с няколко реда. Ами, че това са цели осемнадесет години и то от най-младите - и най-важните бих казал - и ето ти ги разстелени буквално по всяка улица и всяко кътче.

Нищо няма да разкажа и за онова, което се случи след няколко часа, за да не угаждам на суетното самолюбие да ме потупва по рамото: браво на тебе! А ония, които организираха и стъкмиха литературната среща, наистина си заслужиха неизречената похвала - поизпълниха хората, за моя изненада, обширния салон на художествената галерия, намериха се и няколко почитатели да ме превъзнасят за това мое лирично “Наследство”, извадено от самия мене на публичен показ, споменаха и за старите ми заслуги към духовното развитие на града и окръга, та усетих как се изприщвам извътре не толкова от високата температура, с която бях пристигнал, а от прииждащите вълни на неудобството и гузната съвест. Защото, всъщност, аз бях този, който ги изостави преди няколко десетилетия, когато съм си тежал на мястото, както ме уверяваха с особена настойчивост: аз бях беглецът. А виж Станка Димитрова си остана до последно, въпреки явните несгоди и в битов план и на общественото поприще. Спомням си с какво пренебрежение се посрещаха нейните многоцветни космически изваяния, дразнеха се някои от стрихавите нокти в характера на тази явна несретница, без да подозират, че и от тях можеше да се съди за наличието на ярка дарба. И съвсем по нашенски впрочем, една когато се пресели в отвъдното, нейното присъствие в Кърджали беше оценено по достоен начин, а художествената галерия понесе нейното име…

24 декември 2015, четвъртък

Нямаше да е лошо, ако бяхме осъмнали под пухените завивки на зимата, та поне децата да се зарадват. Но и от слънчевите ласки няма да се откажем, щом късметът се падна на старците да си позатоплят наболяващите стави и сухожилия. Още повече, че дис пайдес хой геронтес, както са казали древните гърци, което ще рече, че старците са два пъти деца. Това е комай единствената сентенция, която все още не съм забравил, но дали я произнасям правилно, хич не съм сигурен.

Както и да е: довечера ще си спазим традицията да бъдем заедно вкъщи, понеже се опазихме от гурбетчийските мераци и неволи, ще си похапнем - и то порядъчно - напук на върлуващата икономическа криза и в угода на внучките най-вече - и ще се вторачим в проклетия телевизор, сякаш има и нещо свястно за гледане. Що се отнася до личните ми пристрастия, още от сутринта си зная, че току ще си припомним за тази прословута Българска коледа, за която леем елейни слова от седем или осем години насам. Е, добре: наложихме я наистина с пословичното си усърдие - и ползата е пред очите на цялото Отечество. Но мигар ни приличиа да се бием толкова екзалтирано по гърдите тъкмо за това, че сме докарали до там нещата да гледаме как почти безнадеждно болните ни дечица разчитат само на някакви си “пикливи есемеси”, както съм се изразил вече? И защо ни е, в такъв случай, тази “разкапана държава”, щом “няма хал да се намеси”; държавните ни глави за какво са? Или е достатъчно само, един на друг, да си предават патронажа над общата шумотевица, сякаш за това са нужни кой знае какви достоинства и каква мъдрост, и каква държавническа всеотдайност?

Грях ми на душата, ако съм прекалил с черните бои в случая с моята “Българска коледа”, но стихотворението, към което придърпвам чергата, се появи съвсем спонтанно в противовес на всеобщата врява и не можеше да има друг завършек, освен този: “Но тази Коледа е друга вече… И всеки сам по себе си да съди, но страшно е дори на Бъдни вечер да те е страх, че няма да ни бъде”.

Сега си мисля, че щеше да бъде истински пропуск, ако и на срещата в Кърджали не ме бяха запитали защо са толкова тъжни последните ми стихотворения. Не тъжни, отговорих, мрачни са даже, но какво бих могъл да направя, когато … То се знае, че с олекнало сърце съм готов да ги изпокъсам, стига само страховете ми да бяха измислени. Но - не, не бяха измислени, не бяха измислени. Поне през февруари 2010 година, когато е написано “Българска коледа”, примерно, съм ги имал с пълно основание. И все още ги имам, макар да се залъгвам с плахата надеждица, че и чудото може един ден да се случи, та да не повярват нашите ощастливени - дай, Боже! - наследници до какво дъно сме се смъквали. Но … трай, коньо, за зелена трева, както е казано, трай, коньо!

31 декември 2015, четвъртък

Хубава, прошарена, лоша - годината се изниза, свърши, точка. Хайде сега да му дръпнем една дебела черта - и да видим какво ще остане под нея, де! Къде ми е куража, обаче; кураж е нужен за тази работа. Или безразсъдство, може би - кой знае? За всеки случай може да се каже, че страховете ми преобладаваха. И как иначе при този разбишкан свят, който си е наумил да си търси белята по най-гибелния начин, та и нас тика пред себе си.

Завчера, например, прочетох за още една реална опасност, която надвисва над главите ни: отказва се на Турция някаква разбунена ивица до Ирак и Сирия - и хайде, в пределите ?, за компенсация, нашите Родопи. Точно това пък не беше преминало през ума ми, но колко му е да го извършат световните главатари с по един подпис само; или не са свикнали да ни късат и разкъсват?

Но и сами ще си бъдем виновни, ако това се случи, щом държавните ни мъже се правят на късогледи и се снишават пред явните угрози до прага ни, а ние пък - целокупното народонаселение - сме се юрнали, обезверени и отчаяни, да оцеляваме по единично му. Що се отнася до конкретната заплаха, можем да разчитаме само на някаква милозливост от страна на големия съсед. Но той си има, освен могъщата сила, и една промислена “Стратегическа дълбочина” и се е наканил да я преброди яваш-яваш или на юруш, ако обстоятелствата му помогнат. Не, не съм я чел тази превъзнасяна книга, но толкова анотации за нея и толкова тълкования се появиха, че не остана никакво съмнение за какво става дума. Там е бедата, че и маститият Стефан Воденичаров не я бил чел все още, но това не му попречи да поеме ръководството на нейното представяне в самата Българска академия на науките, на която е легитимен председател за втори мандат вече. И понеже се заговори за неговите мераци да поеме президентския жезъл, не може да не си помисли човек, че пътят към това най-високо място минава, може би, и през Босфора: защо да не си осигури едно рамо и от Ахмет Давутоглу, авторът на книгата и настоящ министър-председател на Турската република? По пътя на политическите дълбочини само плитките игри не са на мода…

И се сещам за последните разправии в Движението за права и свободи. Иска не иска, и то си има своите стратегически дълбочини. А най вече от това, с което ни зашеметиха медиите, се видя кой е - сега за сега - най-загрижен за съдбата на Майка България: Ахмет Доган и неговото име!

Ето в какви политически дебри се напъхах в самия край на годината, та главата ми да се надуе. И все пак, и все пак… Точно през тази година успях да извадя на показ своето лирично “Наследство”. То си е направо за невярване и почуда, но историята е буквално следната. Научил дисководещият Николай Колев от Стара Загора, че авторът на текста за двете праскови и две череши е все още жив и читав - и пристигна нарочно да се запознаем. Но не само с това приключи срещата ни в Хасково, не само със запознанството. В един момент нещата стигнаха до там, че се съгласих с неговата идея да ми помогне за едно томче с подбрани стихотворения, стига само в началото му да поставим, ако е възможно, този текст на песента, която бил пущал да звучи стотици пъти. И се получи така, че това най-кратко мое стихотворение не само поведе, почти като някаква влакова композиция, една дълга поредица от стихотворения и поеми, но и заглавието си предаде на цялата книга… И ще ми говори някой, че хората на разкошните жестове са се изпокрили до един зад паравана на върлуващата бездуховност - така ли? А какво да кажем за този, който ми предложи и ми оказа - съвсем безкористно при това - неоценимата си помощ; за Ники какво да кажем?

29 януари 2016, петък

Все същото униние и неизтребимо чувство на обреченост; все същата невяра, че ще се измъкнем от тресавището, в което сме затънали до гушата. А причините са от ясни по-ясни: не случихме на истински пастири - и това си е!

Според Ренета Инджова сегашните ни властници са пригодени само да кимат в знак на съгласие с упреците и препоръките на европейските комисии - и да си правят каквото си искат или нищо да не правят, когато се завърнат от Брюксел. И права си е тази бивша председателка на едно от временните ни правителства да твърди, че и сега е валидно Ботевото питане “Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее?”

Той ли не вижда кой го люлее - народът ли? Но едно е да виждаш - и съвсем друго да отвикнеш хомот да влачиш; ето от къде идва тази проклета наша трагедия. А иначе какафонията е просто неописуема: едни са се втурнали петолъчките да изчегъртват, други не се умориха да преобръщат досиетата, трети се нахвърлят, ужким де, срещу олигарсите, гърмим се, колим се… и в един момент - вчера май че беше - главният ни прокурор Сотир Цацаров заяви, че отговарял само за себе си; браво на него!

И само нашего брата, стихотворецът, се сили да поеме всичките вини върху крехката си душица…

5 февруари 2016, петък

Завчера се смъкнах в гаража да нацепя малко дръвца за подпалки и се цапардосах яко по дясното слепоочие. Не, не с тежката брадва, опазил ме Господ, а само с един нищо и никакъв чепат отрязък, който намери начин да възнагради припряните ми усилия. Майната му, казах си, и побързах да потърся я марля някаква, я парцалче от захвърлена риза, че носната ми кърпичка се оказа недостатъчна да възпре кървенето.

То се знае, че предизвиках лека паника вкъщи и тежки укори, че не съм предвидил какво е можело да се случи, та и без око да остана даже. Не само без око, отвърнах, а и без половин глава, ако е въпросът, но хайде да не се разправяме повече.

И наистина не исках да се разправяме повече, защото трябваше да си призная явната несръчност от доста години насам, а лесно ли се признава подобно нещо. Сега поглеждам често-често колко добре съм се разкрасил и как подкожните съсиреци са затулили поне половината от окото ми. Но, както е казано, всяко зло за добро: ще се кротна, вижда се, у дома, за да не стряскам съседите - и ще го ударя на размисъл за каквото ми хрумне.

За тази моя брадва, примерно. Ще трябва да си призная, че това е комай единственото подръчно средство, което си доставих от село. Така се беше случило, че баща ми не можеше вече да си служи с нея, та я бях пъхнал в багажника на жигулата, когато се наканихме да го ръкоположим и него за гражданин на Хасково. По същото време бях доста напреднал в овощарското си хоби, а нали и в светото писание е казано, че всяко дръвче, което не ражда добри плодове или пък изсъхва, трябва да се отсича, та на брадвата не беше съдено да ръждясва.

Но най-неотложната помощ от нейна страна ми беше необходима почти половин век по-рано, когато ме изпращаха на “пожара”, за да премахвам издънките на отсечените габъри и дъбове. Понеже допущам, че тази специфична дейност не е достатъчно популярна даже и за по-старите поколения, ще поясня, че така наричаха ония няколко квадрата от горските площи, които придърпвахме към нивите, където имаше подобна възможност. Това си беше доста опасно нарушение, но сега вече спокойно ще си го призная, понеже има давност навярно, а и по онова време не бях навършил достатъчно години, за да попадна под ударите на закона. Грях ми на душата, ще кажа, но трябваше да изчиствам безжалостно с брадвата всеки израстък от тъмните пънове, за да изсъхнат по-бързо и да бъдат изкъртени с кирката на следващата година.

Бих могъл и сега да посоча точно къде имахме такива пожари, но ще спомена само, че тъкмо там се раждаше най-хубавата пшеница и можехме да натъкмяваме по-лесно задължителните наряди за държавата. И това продължи, кажи-речи, до самото ни влизане в кооперативното стопанство, на което не бяха необходими опожарени площи. Да, обаче и възмездието не дреме, и в един момент гората решила не само да си върне отнетото, но и да навлезе в самите ниви. Това го разбрахме едва след дългата суматоха около възстановяването им в реални граници. И разбрахме още, че без брадвата няма да можем до никъде да я докараме, защото трябвало да почистим нивите, преди да ги очертаем с някакви колчета и след това да развеждаме поземлената комисия по оврази и тепета - нещо, което се оказа извън семейните ни сили и възможности, та решихме единодушно: халал да са на държавата всичките ни подивели нивички!

Само за брадвата, както се види вече, покой не настъпи… Но - от друга страна - ако и това е работа: подпалки да нацепиш, здраве му кажи! И ме бодва нещо под лъжичката сякаш: има си хас и на другото ми “сечиво” - на химикалката - подобно принизяване да е предписано…

10 февруари 2016, сряда

Все още си нося белега по дясното слепоочие и не смея да се мяркам пред хората, но нямаше как да не отскоча до централната поща, за да си получа пенсията. Е, получих си я вчера и още там си изплатих дължимото за тока, телевизора и телефона, а после преминах през един от пунктовете на ВиК - и ми олекна кесията, дето я нямам, но нали така се казва при подобни случаи. Де да можеше и на душата ми да олекне, а то… изобщо не е за приказване.

Там е работата, че споменът за брадвата все още не ме изоставя, а снощи се запилях мислено от нива към нива и съвсем ми пламна главата. Казах го вече, че сме ги харизали на държавата от невъзможност да ги възстановим в реални граници, поради липса на нотариални актове. Но това не става ей-така лековато и безгрижно сред общото объркване поне в нашето село Хухла. Спомням си, че с баща ми бяхме описали точно в коя местност колко голяма нива сме обработвали, след подялбата с чичови, и се получиха почти тридесет декара и няколко ара. Но поземлената комисия в Ивайловград ни призна правото на собственост само върху девет декара и половина; за останалите трябвало да се изготвят скици, а това предполагаше такова “ходене по мъките” и толкова разноски, че баща ми махна с ръка в пълно отчаяние: тази работа не можем да я свършим! За огромен упрек и аз не можах да я свърша, след като бях упълномощен от брат ми и от двете ми сестри “да тичам по тепета и оврази” и да се занимавам с разни комисии. Криво ми е, разбира се, чоглаво ми е и току си повтарям: халал да са на държавата подивелите ни нивички!

Но там е бедата, че и нейната загриженост, изглеждаше, не е по-голяма от моята, щом се чуват упорити приказки за масово разпродаване на огромни терени чрез подставени лица - на чужди граждани; хайде, иди, че си прогонвай безсънието, ако можеш…

12 февруари 2016, петък

Вчера отправих мълчалив упрек срещу средствата за масова информация, понеже не само ни манипулират, но и ни насъскват фактически едни срещу други. И ако това е прословутата свобода на словото и печата, не съм сигурен дали не е за предпочитане все пак, заклеймената вече “тирания” върху предишната журналистика, която се диктуваше от най-високите етажи на властта и разчиташе до голяма степен на поголовната автоцензура.

Това го изричам с пълното осъзнаване на риска да бъда дамгосан, но и с правото на личния ми опит - и като потърпевш, и като проводник на бившата “официална линия” - в един от окръжните ни вестници, където преминах през няколко стъпала, за да достигна почти до креслото на главния редактор. За това съм разказал достатъчно подробно в книгата си “Българска орис”, а сега ще добавя, че се отказах от възможността да преодолея и най-горното стъпало, не защото съм усетил някакви десидентски тежнения, а по простата причина, че ме придърпа литературното поприще.

Но ето няколко спомена, пресни-пресни сякаш, за да не бъда голословен по въпроса за неизбежната цензура.

Още в самото начало на литературното ми сътрудничество в “Нов живот” се наложи да стъкмя една дописка за пламналия пожар в кърджалийското медрасе, където се обучаваха дечица до четвърти клас. Това си беше едно вълнуващо събитие с проявен героизъм и себеотрицание на маса участници в гасенето, но имаше и много ококорени зяпачи. Плюх си на ръцете, както се казва, и като пряк очевидец описах доста подробно цялата картина на пожара. Не липсваха и шокиращи детайли, та се получи един приличен репортаж, за който се надявах да бъда похвален, а то… Още на другия ден ме привикаха при всесилния господар на окръга Георги Петров. Ти не можа ли още повече да го разпалиш този пожар, каза; човек ще помисли, че слугуваш на западната преса: от жълто - по-жълто, сякаш нямаме какво друго да предложим на хората за четене; отправяме ти сериозно порицание, та да си го имаш едно на ум.

Много неща си ги имахме на ум, ако е въпроса, за да избегнем внезапните капани. Мисля, че един от тях бях усетил съвсем навреме. Ставаше дума за успехите на кърджалийската психиатрична болница: навреме извършен ремонт, подобрено обслужване на пристигащите от няколко окръга пациенти и изведнъж - като радостно постижение един вид - значително увеличаване на болните в сравнение с предишните години. Абе, хубостнико мой, казвам на автора, преди да разпиша за печат дописката му, ти ли ще обясняваш в “Адмиралтейството” как така хем се подобрява живота на хората, хем самите хора бързат да полудяват; я махни тази работа!

И все пак най-опасния капан успяхме да избегнем буквално в последните минути. Бяхме подготвили цяла страница с хвалебствия за кукурузените подвизи на Никита Хрушчов и тъкмо машинистът Гошо да натисне бутона на американката - ето ти го, запъхтян, главният редактор Нешо Павлов: смъквайте бързо страницата, че отидохме по дяволите - на днешния пленом в Москва Хрушчов бил свален от поста си! Хайде сега подбиране на други материали, че викане на леля Дора и Нериман да ги набират буквичка по буквичка, както ставаше по онова време, че отново връзване на страницата - едва смогнахме да пуснем вестника призори да се печата, но поне си отдъхнахме накрая.

Щура ви работа, дума да не става. Но те си бяха като дребни капчици в морето от проблемни статии, очерци, репортажи и дописки, с които осветлявахме, чрез нашия “нов” живот, радостното пълнокръвие на действителния нов живот, а той напираше властно и променяше към по-добро окаяното състояние на дотогавашните Източни Родопи. Това го правехме точно по Лениновото предписание за ролята на вестника като колективен агитатор, колективен пропагандатор и колективен организатор: страшни работи, нали, чудовищни препъникамъни пред блюстителите на днешната слободия на словото, нали? Но хайде да преценим коя от двете крайности е за предпочитане, все пак, щом не можем да се установим никъде по средата - по-разумната, просветляващата, очовечаващата среда, до колкото е възможно, естествено. Няма смисъл да подчертавам лично моите предпочитания…

24 февруари 2016, сряда

Точно преди една седмица се измъкнах благополучно от неврологичното отделение, след като ме пооправиха горе-долу с неизбежните системи, инжекции и с по някоя насърчителна сестринска усмивчица. Но нищо ново и необичайно, ще кажа: за трети път попадам тука, свикнал съм вече. Малко по-различно беше самото постъпване - с намесата на “Бърза помощ” почти призори в неделята, когато понечих да се изправя и се катурнах, олюлявайки се на пода; с непосилни напъни за повръщане, без да избълвам нищо; с невъзможност да направя и няколко крачки самостоятелно.

Край, помислих си: почти както се е случило с Иван Спасов. Бях прочел някъде, че се проснал изведнъж в коридорчето и никаква помощ не можал да дочака. Ако ме бяха известили навреме, може би щях да пристигна в София за изпращането му - почти като приятели бяхме и може би по тази причина той ми харесваше стихотворните изяви, на три или четири пъти ме превъзнасяше из литературния печат, дори и в Хасково пристигна, за да ме представи на една юбилейна годишнина… Ей така, изведнъж, се сринал, а какъв витален човек беше - и какъв напорист литературен критик загубихме съвсем неочаквано…

Точно затова си помислих призори, в неспокойното услушване за бързата помощ. И добре, че тя се оказа достатъчно бърза, за да нямам време да се изплаша порядъчно. А после вече - в болничната обстановка - имах пълната възможност да си мисля за какво ли не още. Естествено, че нямаше как да не зарежа градчето на Ивайло, тъкмо на Трифон Зарезан, въпреки любезната покана на Диана Овчарова да присътвам на празника им; хубаво щяхме да я оплескаме, ако там се бях закандилкал като последният пияница, с непосилните напъни за повръщане от световъртежа. Опитах се да си представя как тази одухотворена жена носи на плещите си съвсем прозаичните кметски тегоби, след като и болницата им беше закрита, та се налагаше неизбежното тичане за лекарска помощ чак до Свиленград, ако не и до Хасково.

А каква болница беше само! Та нали благодарение на нея и баща ми оцеля навремето след сполучлива операция на кървяща язва? Припомних си с каква възхита оглеждах крадешком вълшебната десница на моя съученик Любомир Чичев, който се беше прославил вече и като хирург, и като главен лекар на болницата. Но… как да го кажа: иронията на съдбата също ходи по петите ни сякаш - точно този любчо, единственият лекар от целия ни гимназиален випуск, не можа да се опази от инфаркта и пръв се пресели в отвъдното, а - ето на - моя милост, с неизлечимо болното сърце, все още ходи по белия свят, макар и залитайки вече, поради предобития световъртеж от централен произход, плюс инсулта, както се вижда от последната епикриза. Да… Ами другата ирония? Преди цели седемдесет и две години майка ми почина в един раздрънкан камион някъде до Малко градище, на път за болницата в Хасково, защото е нямало лекари в Ивайловград - и ето, че отново болните от цялата община се оказаха пред почти същата безизходица, въпреки че се броим вече и като европейски граждани; това пък на какво прилича и как би могло да се преглътне без изумление и нестихващ ропот? Човек би помислил…

1 март 2016, вторник

Чест и слава на Баба Марта - измъкна ме от снощните кошмарни просъници и даже ми вдъхна увереност, че ще надхитрим световъртежа поне за известно време. Побързах да не изтърва уречения автобус за Стара Загора и се опитах да подремна по пътя, но как става тази работа с порядъчно изопнати нерви - никак не става.

Както се бяхме уговорили, Ники ме пое още автогарата и се втурнахме към търговската гимназия за първата среща с учениците. Той се беше подготвил с известен реквизит за своето патриотично хрумване, а от мене се изискваше да го подкрепя с няколко подходящи стихотворения.

В една от залите на гимназията ни очакваха вече и без излишно суетене Ники изрече с приповдигнати думи своята прослава на предстоящия национален празник, като подчерта впечатляващите заслуги на Стара Загора и колко е важно да се разгаря патриотичното чувство във всяко поколение българи. А моето “слово” си беше подготвено от много по-рано - знаех си наизуст и “Петрова нива”, и “Знак” и кое ли не стихотворение още, стига само да разполагаха с време за слушане. Наложи се обаче да задам няколко въпроса - и сам да отговоря, преди да изрецитирам стихотворенията. Както се досещах, тези симпатични момчета и момичета нито бяха чували за тракийското Оборище - за местността “Петрова нива”, нито знаеха, че майката на Апостола се е наричала Гина Кунчева, - нещо, което трябва да се вмени като един от греховете на сегашната ни образователна система. А нашата задача беше в края на срещата моят предводител да връчи на гимназията националния ни флаг и копие от Самарското знаме, а на присъствуващите ученици да раздеде по една от специално изработените мартеници.

Почти по същия начин протече и срещата ни с учениците от СОУ “Максим Горки”, само че те бяха препълнили огромния салон на първия етаж и реагираха много по-спонтанно и възторжено на нашите патриотични послания. А след това - какво? След това се засилихме двамата към почти миниатюрното заведенийце на семейство Пееви, което се оказа и работен “кабинет” на моя доста по-млад приятел и събрат по перо Данчо. Там той нямаше как да не ни прочете няколко от най-новите си стихотворения, поприказвахме си разпалено тримата, почерпихме се, а Ники и Данчо току се подсещаха какво и как да подготвят в най-скоро време, но така, че да бъде достойно за техния разкошен град на поетите, обвеян - на всичкото отгоре - и с  непреходна слава.

И как да не се завърне човек в Хасково с мълчаливата закана да си понапрегне духовните силици, та белким се пръкне още нещо за пред хората - и достойно за мерака на Ники отново да спонсорира… дай, Боже!

3 март 2016, четвъртък

Нека да бъде честит националният ни празник, ще кажа, и ще си остана по принуда вкъщи: не се усещам стабилен - и това си е! Вчера се дотътрих до неврологичното отделение за контролен преглед, но заварих такова стълпотворение пред лекарските кабинети и едва дочаках за няколко думи само: да си гълтам предписаните хапчета - и толкоз. Но хайде да не се разглезваме повече, сякаш не знаем на какво дередже се намира здравната ни система, а освен това си имаме и други хапове за преглъщане - от горчиви - по-горчиви.

Много ми е любопитно да видя как ще бъде отбелязан празникът, но кой ще ми пази диванчето с вторачени очи към тавана? А там сякаш е написано до най-малката подробност, че главната ни улица и днес ще си остане порядъчно омърлушена и на площада ще има само едно рехаво скупчване на шепа строени войници и точно толкова официални лица, едва дочакали да изслушат оскъдните думи за неповторимото събитие - и да загърбят естрадата, на която ще се появят дечицата от някое училище за празничен концерт, преоблечени в национални носии, естествено. Но за техни зрители и слушатели я се намерят, я не се намерят само две шепи умилени дядовци и баби, с неизбежните си спомени за личното им участие в разточителните манифестации от времето, когато никой не се съмняваше кой ни е освободил от петвековното иго и точно за какво го е направил.

Винаги съм си мислил, че липсата на признателност е една от най-осъдителните прояви на отделната личност, а какво да кажем за случаите, когато нейните бацили атакуват обществения организъм и се забелязват вече признаците на епидемично заболяване, от което няма лесно измъкване? Не сме добре, не сме, не сме добре. И този “световъртеж от централен произход”, който олюлява цялата ни държавица ту насам, ту нататък, все още не може да намери точното си лекарство, макар че всички му знаем истинските съставки. Спомням си една повеля от предишната епоха, която се силеше да ни вразумява, че сме длъжни да помним Девети юни и да пазим Девети септември. Но нито едното се получи, нито другото. И ми идва на ума едно от личните ми “открития”, преобразено в стихове: “Мълчи народът… На две разсечен, на три разкъсан, злодей до жертва: иди, че чакай задружна жетва - късно е вече, късно е вече. Късно е вече… Или пък… Знам ли - може би дрънкам излишни рими, щом още дишаш, щом вееш знаме… Ех, мой народе! Лош съм, прости ми!”

Не, не е от вчера въпросната молба за опрощаване - от преди десет години е вече, както съм си го отбелязал. Но да се е променило нещо към по-добре - така и не мога да видя…

9 април 2016, събота

Браво! Добре я подкарахме годината: за три месеца - на два пъти постъпване в болницата. Такова постижение все още не бях отбелязвал, но и това се случи. Не че се бях изплашил толкова много от пронизителното виене на някаква сирене в лявото ми ухо, което и без това съм го отписал вече, но все пак се сепнах в леглото през миналия петък и се домъкнах рано-рано при личния лекар, а той ме препрати на системи в съответното отделение; там ще ти помогнат, казва, бъди спокоен.

Чак и спокоен не можех да бъда, но за всеки случай си сложих в сакчето и няколко празни листа, че току-виж ми текне да добавя нещо към дневника, докато се въргалям из болничната постеля. Вятър и мъгла обаче! Сирената си вие в ухото, някъде над самата ми глава, а всъщност вътре в нея, е пълен хаос и свистене, примесено с екот от далечни водопади - да се чудиш и маеш на цялата тази какафония, но не и да те присърби ръката за писане. То пък, за мой късмет, още на втория ден се оказах протегнат между двама порядъчно мургави роми, та ми беше интересно каква ли разговорка ще подхванем, освен за досадните си притеснения и болежки. Хайде, казах им по едно време, вие си приказвайте спокойно двамата, а мене, с тези уши за боклука, все едно, че ме няма в стаята.

И наистина ме нямаше вече. А бях си наумил да ги поразпитам дали са чували за един голям писател от тяхното племе, пък и да се похваля, че лично сме се познавали с него. Но махнах  с лявата си ръка в знак за отказ от подобно лирично отклонение; нека си запълват времето с каквото им хрумне, а на мен ще ми бъде особено приятно да го ударя на спомени по асоциация, поне до като се изкапе една банка с кавинтон форте в продупчената ми десница; за Усин Керим да си припомня.

Така се бяха навързали нещата, че в една от импресиите си в книгата “Българска орис” изповядвах своето прехласване от Усиновите “Песни от катуна”, като добавях, че тъкмо от него съм се учил на стихотворно творчество. С това неочаквано признание го бях изненадал и него още от първото му посещение в Кърджали, където беше пристигнал с цяла група писатели… и по едни сини гуменки. С ей-това циганче ще ви четем поезия, беше изрекъл внушителният Ламар и го потупа ласкаво по рамото…

Ласкаво по раменете се бяхме потупвали след това с този обаятелен мургавелец поне на пет или на шест литературни срещи, докато един ден… Но ето какво се случи по-точно преди три години. Бях научил вече, че на негово име в Чепеларе е учредена и се присъжда голяма литературна награда и понеже си въобразих, че отговарям на посочените условия, изпратих няколко екземпляра от “Българска орис”, пък каквото има да става - ще стане. Ако не друго, помислих си, нека и по този начин да се наредя между почитателите Усинови.

Не бих казал, че не се зарадвах, когато ми съобщиха, че съм бил номиниран за наградата, заедно с още петима автори, и ме канеха на тържеството по случай нейното присъждане. Ами - сега? Първата ми мисъл беше да се обадя на моя златен приятел и колега по перо Димитър Златев: казвай какво да правя, щом и ти си сред номинираните? Как така какво, отговаря по телефона гласът му, тръгваш - и толкова; хем ще грабнеш наградата, хем ще ни погостуваш за особена радост на Гина Златева; или не си разбрал все още какви почитатели имаш в Чепеларе?

Знаех си аз каквото знаех, само не и тази любопитна подробност, че председателят на журито Янко Димов ще пристигне от София с личното возило на друг щастливец от номинираните поети, който пък - от своя страна и на всичкото отгоре - се оказа поредният му благодетел, за когото бяхме чували вече, че го подслонил между машините на собствената си печатница след огласеното Янково изгонване от апартамента на жена му. Хубава работа, няма що, а сега остава да видим като как ще бъде възможо “Криво да седи - право да съди” или - с други думи - хем да си има такъв състрадателен хазяин, хем да се откаже от най-лесната отплата, която му предлагаше случаят.

Голямо изобретение за наивници са тези номинации наистина, голяма комедия са! Точно както беше предвидено в програмата, вечерта се заизправяхме ред по редом върху сцената на претъпкания читалищен салон, та да ни види и чуе цялото гражданство, а след това вече журито щяло да заседава за последно, защото все още умувало на кого да се връчи наградата. Невероятно отговорно и усърдно жури, нали? И неподкупно най-вече, нали?  Само че… още щом бяхме помолени, заедно с цялата навалица, да излезем от залата и да осигурим спокойствие на последното му заседание, неговият председател ни беше изпреварил вече и си припалваше цигарката, сякаш можеше да бъде на две места по едно и също време. Ха сега, де! Нямаше начин да се измуша незабелязано покрай него - и му прошепнах, че още от сутринта съм подушил кой ще почерпи; иска ли да му кажа името? А Янко изсумтя нещо и се врътна като ужилен на другата страна, все едно че съм го спипал в небрано лозе.

Разбира се, че го спипах натясно и то в нещо още по-осъдително. Но какво ли е можел да направи завалията при такова шантаво стечение на обстоятелствата в личното му житие-битие напоследък, освен да си затвори очите и да предпочете тъкмо най-незаслужаващия от шестимата набелязани автори, на когото дори името не можах да запомня, но който пък си имаше някаква печатница, където… И беше негова оная софийска кола, с която… Не, не бих желал да се окажа на Янковото място, пък ако ще и като председател на световно жури.

А иначе, у Митко Златеви, ме посрещнаха така, сякаш бях получил Нобелова награда.

28 юли 2016, четвъртък

Тези проклети екстрасистоли! Сега си спомням, че за първи път ме стъписаха преди тридесет години - и ето как стана тази работа. През едно поредно летуване в писателската станция на “Златните пясъци”, моят заклет приятел Иван Николов направо обсеби шахматната дъска с цялото ? войнство - и край на почивката; получи се нещо по-лошо от слънчасване. А когато един ден и не по-малко запаленият шахматист Гео Крънзов ме придърпа към играта за цял следобед, изведнъж усетих такова блъскане в гърдите си, че сякаш сърцето ми се беше заменило с току-що уловена скумрия. И как съм осъмнал без изобщо да мигна, няма на кого да обяснявам, но още призори, без изобщо да броя колко дни остават до края на смяната, побързах да си натоваря семейството на жигулката и по най-бързия начин да се домъкнем до Хасково - и до трето вътрешно отделение на окръжната болница: ето ме, един вид, правете ме каквото ще ме правите, пък дано не ме захвърлите в отсрещното “отделение” - в моргата, защото и тя е предназначена за нещо си.

И досега не зная дали за мое добро или не за толкова добро по това време в отделението работеше и д-р Мария Маринова, а тя пък беше съпруга на моя колега Вълчо Михайлов, с когото се подвизавахме рамо до рамо в литературния алманах “Юг”, та тя не само се стараеше, но и се престараваше даже в прогонването на екстрасистолите. Но те се заинатиха и не признаваха никакви хинидини, ундевиди и кордарони, дори и след като ме изпратиха във филиала на болницата на “Кенана”, а после отново ме приеха в отделението. Блъска си това сърце, та еша си няма! И особено тревожно ставаше след полунощите, когато се налагаше да слушам хаотичните му пулсации в съпровод от непрекъснато джавкане на градските кучета, та си мислех, че съм вече на една крачка от полудяването.

Точно в такова състояние се сетих за писателската къща в Хисаря, грабнах си куфарчето - и машинката за всеки случай - и още с пристигането потърсих лекаря, който навестяваше по онова време пишещите събратя. Я да чуем от какво сте разтревожен, попита ме човека, и аз побързах да се оплача от проклетите екстрасистоли, не се изчистват и не се изчистват, макар че се отрових вече с какви ли не хапчета. А кой Ви е казал, че трябва непремено да се изчистят; тяхната работа е да се появяват и да изчезват; я се успокойте - и горе главата, както е казано; ще си поживеем още - напук на инфарктите даже, с какъвто и аз мога да се похваля. Браво бе, докторе, въздъхнах с такова облекчение, че сякаш някакъв товар се смъкна от плещите ми, ето го лекарството, което не ми достигаше - ей-тези думи ми липсваха само…

То, ако трябва да се отблагодаря в пълна степен на Съюза на българските писатели, няма как да не прибавя и думите на д-р Ботева, която по същото това време беше назначена да преглежда писатели, безплатно разбира се, в един кабинет точно срещу административната сграда на ул. “Ангел Кънчев” 5. Само веднъж се появих пред нея, но и това ми беше напълно достатъчно. Изобщо не трябва да се тревожите, ми каза жената, от този сърдечен порок; това е просто една козметична аномалия, която едва се улавя със слушалката. И ме погледна окуражително, че усетих как ми припърхват някакви крилца по раменете.

Ей-такива едни истории от онова време ми преминаха през ума. Но де да видим какво ще ми каже д-р Делчева на четвърти август…

11 август 2016, четвъртък

В личен план мога да изповядам следното: от Кърджали се “измъкнах” след доста перипетии, за които съм писал вече в книгата си “Българска орис”, и пристигнах в Хасково с твърдото намерение да помогна, според силите си, за литературното развитие в града, най-общо казано. То се знае, че местните ръководители ме посрещнаха с очевидно задоволство, след като сами ме изискаха. Признавам си, че бях малко стъписан при пожеланата среща от първия секретар на градския партиен комитет Петър Колев, който започна да ми разказва какви усилия са полагали за преустройството на стадиона, понеже отборът им преминавал в “А” група, а за литературните планове и дума не стана. Нищо, де: нали си бяхме учредили вече писателското дружество с трима редовни членове на СБП и с десетина спомагателни членове към самото дружество - и вече бяха стъкмени докладните за новия литературен алманах? Е, вярно е, че още тогава тръгнаха приказки зад гърба ми, в смисъл нямахме ли си толкова местни сили, та трябваше и от Кърджали да домъкваме. Но това си беше почти в реда на нещата; не се съмнявах от кого идваха, но и не смятах, че трябваше да се включвам в разправии. Много добре си знаех колко деликатни са отношенията между пишещите събратя, за да се изненадам.

И така… десетина-дванадесет години - председател на дружеството на Съюза на Българските писатели в Хасково без никакви сътресения. Дружеството си имаше свое издание - литературния алманах “Юг”, помагаше според специфичните си условия за израстването на местните литературни творци, стоеше в центъра на литературните празници “Южна пролет”, организираше литературни четения по училища и предприятия и не пренебрегна комай нито едно село от окръга. А в някои от тях, като Бисер, Царева поляна и Райкова могила срещите ни се превърнаха в истински празници. Жалко, че при ликвидирането на Литературния музей изчезна и целия архив на дружеството, а в него, освен всичко друго, имаше и две тлъсти тетрадки, в които си отбелязвах буквално всяка проява през тези години.

Но… нещата се обърнаха с главата надолу още през първите месеци на прословутия преход. За наше стъписване от Съюза на българските писатели ни уведомиха, че вече нямат възможност да ни покровителствуват и трябва да се опитаме сами да се спасяваме. Но как да се спасяваме, когато общинските ръководства вдигнаха ръце от дружеството, а от друга страна и Антон Михайлов, и Иван Николов си бяха заминали вече от този объркан свят на пламналите страсти и пристрастия? Затова пък наскоро приетият спомагателен член на дружеството Иван Маринов на бърза ръка спретна ново писателско дружество и дори му направи съдебна регистрация. И се отвориха широко шлюзите на онова пълноводие, което до тогава се наричаше “сив поток”, а сега вече - като пълноводна река - започна да се влива в Съюза на независимите писатели…

23 август 2016, вторник

Споменах вече с какво усърдие се бяхме заели да доказваме, че провинцията е само географско понятие, а не и духовно. Но ето какво е казал Чехов по този повод:

“Литераторът не може да живее дълго време в провинцията. Каквото и да говорим, вие сте вкусили от литературата, вие сте вече безнадеждно отровен, вие сте литератор и литератор ще останете. Естественото състояние на литератора е винаги да се държи близо до литературните сфери, да живее край пишущите, да диша литература. Не се борете с естеството, покорете се веднъж завинаги и идете в Петербург или Москва. Карайте се с литераторите, не ги признавайте, половината от тях презирайте, но живейте с тях”.

Толкова простичка истина - и така изчерпателно потвърдена, че няма за къде повече! Та мигар случайно и нашите най-изявени писатели от всички поколения са се измъквали - кога по-рано, а кога съмсем навреме - от родните си места и от по-малките градчета, ча за попаднат в София: там да живеят и там “да дишат литература”, след като са вкусили вече и са “безнадеждно отровени” от нея? Много добре си спомням с какво настървение цяла една фаланга и от моите връстници се заловиха за софийските тавани и преминаха през какви ли не лишения и митарства, само и само да се сдобият с необходимото жителство - и да надскочат едва ли не боя си като труженици на перото.

Бих могъл да си призная, че и мене са ме изкушавали подобни мераци, особено през студентските години. Но да ме пита човек с какви магнити ме придърпваше това затънтено Кърджали, та си го имах вече като своя незаменима столица. А когато, все пак, усетих че трябва да се “пораздвижа” някак си, нещата се оказаха много по-сложни и едва успях да се преместя в Хасково, след доста дълго ухажване от страна на новите ми началници. Но както и да го въртя и усуквам, не мога да не се упрекна за липсата на достатъчно силни амбиции на литературното поприще, което си е беда и половина, щом и те съставки на характера.

Сега - какво? Сега ще си “общувам” с общинските писатели и ще се карам - според Чехов - с някои от тях, понеже наистина не ги признавам. Но ползата от всичките ми разправии се измерва само с учестените екстрасистоли и с нищо друго. Това, на което все още държа без излишни компромиси, е да не се включвам в техните публични шумотевици и не случайно ме няма в литературните им сборници през последните две години. Не, не се страхувам, че биха могли да ме дамгосат с някакво високомерие и с кой знае какво още; готов съм да си понеса всичките “негативи” и “пасиви”.

6 септември 2016, вторник

Хайде, да ни е честит всенародният празник! Единственото свято нещо, което сме извършили като българи без чужда намеса и помощ - Съединението. Но къде и кои ще вземат, че да завъртят - и то на няколко ката - поне едно българско хоро, че и песните ни да екнат, без да се омешат с разгащената чалга - къде може да се получи подобно нещо? По каналите ни проглушиха ушите, че близо пет стотин хиляди нашенци са се юрнали с прехвалените си коли към Гърция - там да си отдъхнат… благодарение на празника. Но какво ще се случи по същото време в изпосталялите селца и по-малки градчета, никой нищо не казва, понеже всички го знаем: нищо радостно няма да се случи. И няма как да не си помисли човек, че все пак е възможно да се съединят две разкъсани отечествени територии, а какво се постига при тотално разединени съотечественици, историята ни вече го е записала.

То се знае, че за това могат да се изнамерят различни оправдания. Но ето що е изрекъл най-видният класик на българската литература в разказа си “Тъмен герой” : “Аз бих желал, щото в нашите училища… да се въведе и нова наука: човеколюбието. Нека този велик принцип на хуманност да проникне и в колибата, и в палата, и в черквата. Вместо думите: “Съединението прави силата”, девиза високо политическа, нека се турят пред вратите на Народното събрание кротките думи на Исуса Христа: “Любите друг друга!” - девиза високочеловеческа. У нас са проникнали от през море разни нови прогресивни учения: имаме либерали, имаме партизани на социализма, имаме ги на демокрацията, имаме даже партия републиканска и радикална. Няма ли кой да основе партия на милосърдието?…”.

Няма, ще откликнем, няма! Можем само да се “похвалим” пред отвъдния ни дядо Вазов, че си имаме вече над стотина партии и партийки - и всички са се юрнали към благинките на властта под прикритието на големите приказки, че се борят, за народното преуспяване и добруване. Море, та нима и слепият не вижда вече как халваджията се коалира с бозаджията, и нима ще трябва с един замах да изтрием поговорката, че ситият на гладния вяра не хваща?

Не съм сигурен дали не се лъжа, но май че още в прогимназията ни учеха, нашите предтечи са изключвали от събирателното понятие “народ” българските чорбаджии, които са съдействали на агите за неговото потискане. Ами сега - сега кого да включим и кого да изключим от това понятие? Лично мене ако ме попитат, но - не, няма кой да ме пита, пък и самият аз не съм наясно вече. Само ми идва да се забия в някоя кръчма, че… Но и това не бих могъл да направя, понеже - сега за сега - имам възможност само да разучавам в коя ли аптека е малко по-евтино, което и правя съвсем усърдно…

Съединението - да, спасителното Съединение! Но и за тоталното ни разединение си мисля, мисля, мисля…

14 септември 2016, сряда

Пълна летаргия, пълна! Дори и на разходка не ми се излиза, не ми се чете, не ми се пише, нищо не ми се прави. Най-лесно е да се оправдавам с неумолимите магнитни бури и слънчеви изригвания, но както е казал поета “и в свойта вяра сам не вярвам аз.” И си спомням как бях упрекван от Иван Николов, когато бързаше да ми прочете най-пресните си стихове и току ме подбутваше да си разтворя и аз тефтера, а той си оставаше празен. Значи пак си се размотавал по хасковското стъргало, казваш, а кой ще ти напише стиховете бе, сине майчин?

Ами, ако съм се пръкнал на този свят заедно с проклетия си мързел? Но как да си обясня в такъв случай онова настървение, с което подхващах каквато и да е тежка физическа работа, когато все още сами си обработвахме селските нивички? Дори, спомням си, че по едно време бях готов да си премеря сръчността с оня първенец от някакво пловдивско село, за когото бях научил от “Земеделско знаме”, че ожънал само за един ден цели четири декара пшеница: със сърпа си естествено, а не с комбайн. Но както и да го въртиш и усукваш, в края на краищата работата опира до усещането за стойността на онова, с което си се заловил в момента или с което ти предстои да се заловиш. Но и до душевното ти равновесие опира обаче. И до ограбеното или притъпено през годините. И до здравето особено…

15 септември 2016, четвъртък

Прочетох какво съм си отбелязал вече в дневника и бая-бая се позамислих. То хубаво, че не си спестявам негативната преценка за алманаха. Но нали и мене могат да ме поставят натясно, в смисъл кой съм аз и на какво основание се осмелявам да раздавам тежки присъди. И наистина - на какво основание?

Ако бях изкушен от литературната критика и имах след себе си сериозни изяви, този въпрос щеше да бъде съвсем излишен. Не съм сигурен дали и дългото ми подвизаване на редакторското поприще би могло да респектира упрекваните автори, които не са имали възможност да попадат в ръцете на строги ценители с неумолимите им художествени критерии. И ми остава само да се позова на собствените си постижения като стихотворец, които биха потвърдили, че съм навътре в нещата и че мога да отсявам зърното от плявата поне в чуждите работи. И тука вече - ща не ща - трябва да си припомня някои от по-съществените детайли в творческото ми развитие.

Мисля, че не е без значение за всеки автор да стартира в дългото бягане към подстъпите на Парнас, заедно с отбора на своите връстници. Мога да се похваля дори, че един момент, още в самото начало, кажи-речи, успях да спечеля престижния литературен конкурс на “Литературен фронт”, като си поделихме награда с известния вече Христо Фотев. Това беше толкова неочаквано и изненадващо, че вместо да засиля темпото, аз се стъписах, умълчах се и позакъснях с издаването на първата си книжка. Доста по-късно вече щях да осъзная, че щом така потръгнаха нещата - така ще си вървят и докрая на “маратона”: на прибежки, на прибежки, от подем към спадове. Но не мога да се оплача, че не бях забелязван от литературната критика - с добро око в повечето случаи, но и с пренебрежение понякога. Спомням си, че в един момент, когато рецензентът, на когото вече съм забравил името, ме сравняваше с друг колега, като подчертаваше, че предимството е на негова страна, Найден Вълчев тутакси възкликна в “Литературен фронт”: “Това не е вярно!”. Доста по-интересен беше случая с възроптаването на Върбан Стаматов срещу моето стихотворение “Море”, в което изповядвах и някои неща, които не ми харесваха, защото “сред дъх на водорасли и дъх на мазила едва ли са израствали на някого крила”. Та нима такова е нашето море с огромните социалистически строежи по брега му, громеше ме всепризнатият морски вълк Стаматов, който беше “доплувал” вече от Бургас до столицата и до “Литературен фронт”. Но… “Само един сляп човек може да не види за какво става дума във вашето стихотворение побърза да ми пише от Перник възхождащият вече поет Борис Христов, с когото не се познавахме лично. - Винаги съм следял с интерес малкото неща, които публикувате. Смятам ви за честен и талантлив поет. С една дума - аз съм за вашето море!”. А Иван Бурин ми изпрати цялата си реценция от пет страници, с подбрани цитати от стихотворението. “Да се твърди, че тия стихове “не могат да не звучат друго яче, освен като с нищо незаслужено оскърбление към цялата ни нова морска работническа класа…” е наистина непостижимо откритие, дори откровение… Неоснователен е и упрекът, че Василев напомня за мазилата и плажовата суета… и то по време жетвено, и то по цели дни” - продължава в рецензията си Иван Бурин, а съвсем накрая - на ръка вече - добавя: Пращам я на вас, защото отказаха да я поместят в “Литературен фронт”, тоесто, във вестника на ядосания Върбан Стаматов…

Но така и така съм започнал да се хваля, ще си позволя да препиша почти изцяло едно писмо от 7 септември 1983 година. Ето го.

“Драги Петре,

Прощавай, че така свойски се обръщам към тебе. Благодаря ти, че си ми проводил новата си книга “За хора като мен”, инак едва ли щях да я видя и прочета навреме, макар че следя всичко написано от тебе. И винаги съм казвал: ето един чудесен поет, когото се правят, че не виждат. Книжовните съдници каквото и да пишат сигурно няма да улучат главното. Първо, робуват на разни снобски съображения и второ, недолюбват такава остра и честна поезия. Самото заглавие “За хора като мен” крие дълбок смисъл, хора като мен т.е. хора от нашата черга, хора на чиито плещи се крепят животът и бъдещето. Колцина могат да изрекат тези думи? Те са потомците на падналите в “Петрова нива”, които не се срамуват от своето родословие, бащата пред щанда за обувки, човекът който се замисля над “сведенията на печата” или творецът, седнал за час на отмора на “Южната тераса”, с онези знаменателни подземания, в които се усещат тревогата и страданията на всички ни… Един французки поет беше казал: “Поетът - това е зидар; той нарежда тухлите…”. Аз мисля, драги Петре, че ти добре си нареждаш тухлите. И сега си построил чудесна поетична сграда.”

Край на писмото. И кой ли мислите, че си е мислел така? Ами достолепният поет Александър Муратов; незаменимият съавтор на Атанас Далчев в многобройните им творби от испанскоезичната поезия предимно - той ми изпрати писмото си.

Е, така хубаво успях да се похваля, че даже ми стана неудобно, но го направих само и само да докажа на някои от общинските писатели, че имам право да ги упреквам в графоманство и в липса на достатъчна почит към художественото слово. Друг е въпросът, че и самият аз не успях навярно - по една или друга причина - да се издигна на висотата, която са ми предричали… А вече е фатално късно.

18 септември 2016, неделя

От няколко дни насам, навярно като ехо от мижавото отпразнуване на Съединението, отново - и за кой ли път вече - съм се нахвърлил върху Захари-Стояновите “Записки по българските въстания”. Малко е да се каже, че за нищо друго не ми се мисли и нищо не ми се подхваща. Само дето ме присвива сърцето, като си науми, че едва ли някой от днешните ни ученици ще посегне към тази българска библия; към други произведения ги насочват учебните програми.

А ето какво е записал в дневника си Лев Николаевич Толстой, сякаш е провиждал и в нашето време: “…Четенето на леки съчинения става навик, а съчиняването им става професия. Да се напише в живота една хубава книга, е предостатъчно. И да се прочете - също”.

Много добре усещам къде ме убива чепикът…

22 септември 2016, четвъртък

Събудих се рано-рано, заредих кафеварката и се настаних пред телевизора, за да не изтърва нещо от “Денят започва”, че то не е ден като днешния, а национален празник на независимостта.

Както беше и редно, с преповдигнат тон говорителите ни поднесоха своята честитка - към всички българи, естествено, а репортерите побързаха да ни осведомят какво предстои да се случи във Велико Търново и Пловдив, където е била провъзгласена преди сто и осем години нашата независимост. То се подразбира, че в старата столица ще пристигнат много официални лица, начело с министър-председателя и цялото му правителство; ще се извърши празнична литургия в църквата “Св. 40 мъченици”, но и някаква голяма новост щяла да ни се покаже на крепостта “Трапезица”. А от Пловдив вече видяхме скромното паметниче, издигнато точно на мястото, където Фердинанд Кобурготски е бил увенчан с царска корона.

От своя страна синоптичките се надпреварваха да ни обещават хубаво време, почти слънчево над цялата страна, с лек ветрец от северозапад. С една дума - сърце да имаш за празнуване. Навярно точно по тази причина българинът, по-точно една значителна част от него, пак се юрна към Гърция, та се налагали засилени мерки за сигурност по пътищата; виж за останалата част от населението и особено за “благоденствуващите” пенсионери нищо не казаха по този въпрос, но то се знае, че затруднения от тяхна страна няма да има.

За всеки случай, надве - натри, бяхме осведомени и за акцентите в печата, като ни показаха първите страници на водещите вестници, та видяхме следните заглавия: “Бежанците вън от София”, “Пуснаха шофьор, блъснал майка с бебе”, “Амулет от Рио ще пази Борисов”, “Всеки трети тинейджър ползва наркотици”.

Разбрахме какво се е случило и по широкия свят: в Щатите, по-точно в Северна Каролина, избухнал протест след поредното убийство на чернокож от федералната полиция; във Франция, този път в град Кале, е имало сблъскване между емигранти и органите на сигурността; а в Сирия крехкото примирие отново било нарушено след въздушен удар върху санитарен конвой за бедствуващите в Алепо. Но чии били самолетите - дали руски или американски, така и не разбрахме нито ние, нито външните министри на двете свръхдържави, та и двамата щели да се срещнат по време на общото събрание на ООН, за да установят нарушителя - волен или неволен. Ха, да видим как ще стане тази работа!

По-нататък, преди да ни помолят да останем с празничното издание на “Денят започва”, видяхме цяла серия от кадри с ученици, пред които се разкриваше “забравената история за българското знаме”, свързана с “невероятната иснита на 14-годишната Стилияна Парашкевова”. Но самият аз не успях да разбера нищо, понеже ме извикаха по телефона. А пред очите ми се вееха няколко оръфани и парцаливи знамена от фасадите на обществени сгради. За радост или за ядосване, реших да не остана с нито едно предаване повече и угасих екрана, преди да чуя какво ще ми кажат по въпроса за българската независимост нито публицистите Елена Йончева и Евгений Дайнов, нито историците Пламен Митев и Анрдей Пантев; не се чувствувам чак дотам неподготвен по тази материя.

И ето за какво се замислих. От няколко дена насам сума ти политически личности се надпреварваха да заклеймяват депутата от руската “Дума” Пьотр Толстой, който се беше изперчил, че страната му е завладяла вече половината от черноморското ни крайбрежие и че могат да купят цяла България. Дума да не става, че подобно изявление заслужава категорично обсъждане. Но къде бяха всички тези бранители на българската независимост, когато стана ясно, че голяма част от земите и предприятията ни фактически са изкупени вече от могъщият ни югоизточен съсед, а книгата на бившият му министър-председател “Стратегическа дълбочина” беше даже акламирана, а не осъдена в Българската академия на науките, сякаш най-изявените представители на националния ни елит не знаеха за какво става дума? Къде бяха, когато се съсипваше националната ни икономика по чужди внушения? Къде бяха само преди няколко дена, когато и чужди самолети започнаха да охраняват наша територия?

Национална независимост ли? И ако това не е ирония, здраве му кажи! Но, млъкни сърце, при такива мижави държавници, които сами си отглеждаме с такъв продажен елит, само един Господ знае какво ли още може да ни се случи; ние само се досещаме…

4 октомври 2016, вторник

Вече съм почти сигурен, че си изчерпих всичките запаси от мерака за водене на дневник, не ми е по сърце тази работа, не ми допада. Пък и няма кой знае какво за споделяне, след като си останах на завет от големите катаклизми и “само в джоба съм държал юмрук”, както си признавам в едно римувано откровение. А на какво мога да разчитам от тук нататък, с какво да се залъгвам?

Добре, най-лесно ми е да захвърля химикалката, щом и без това е казано, че насила хубост небива. Но напоследък започнах да си мисля така упорито за родовия корен и за трагичната ни орисия, че и кошмарните сънища не се забавиха. Горе-долу същото се беше получило и доста отдавна - в един момент на изострено вторачване “през гъстата мъгла на битието”, за да открия все някакъв белег от дедите си. Тогава съм възкликнал по следния начин: “Признавам си: разпитвах и слухтях. Предавам се: ни вест, ни кост от тях. Ни вест, ни кост… Но токлоз по-добре! - в пролетни времена така се мре - къде на връх, къде в безимен дол, къде под нож, къде побит на кол - така се мре в проклети времена за род, за чест…” и така нататък, и така нататък, за да завърша с отчайващото “А иначе - ни вест, ни кост от тях”.

Толкоз. Хайде, иди, че възстановявай родословното си дърво, ако можеш! Защото поетичните внушения са едно на ръка, но подплатената истина с автентични документи или поне с устни предания никъде я няма. И само една упорита мълва е успяла да се промуши през времето, за да подскаже, че дедите ми са били не само орачи и копачи, но и неотменими доставчици на дървени въглища за “белите конаци на агите”. Просто са яхвали своите мулета - и хайде към щедрите дъбрави на Сакара и на Странджа планина, заедно с умението си да приготвят и да складират на малки пирамиди, наречени “хохли”, своята овъглена продукция, преди да я разнесат из одринските пазари. Та от там, говори мълвата, произлиза причудливото име Хухла, с което е удостоено селцето ни; друго обяснение така и не се намери.

Не съм пресмятал на колко ли километра се намираме от всеизвестното Сан-Стефано, но сигурно ще се окаже, че нашето землище е най-близко до него по географското си разположение. Историята обаче си има свои аршини и решава да отдалечи освобождението ни от петвековното иго с още цели трийсет и пет години. През същия този отрязък от време, което се равнява на цяло едно поколение, селцето ни наброява 60 български и 25 турски семейства. И когато - най-после - оръдейните залпове на Балканската война закънтяват откъм обсадената одринска крепост, навярно и едните, и другите долавят тяхното нестихващо ехо - ей-го къде центъра на прочутия вилает: изкачиш ли се на Илинденя по залез слънце, току ще видиш златистите отблясъци по изострените кубета на Султан-Селимовата джамия. А щом и над близката шейтан кюприя се изсипват един отряд войници, за да прехвърлят мост през Арда, паниката сред турците е толкова голяма, че нашенци едва успяват да ги въздържат от бягство, като им гарантират своята закрила. И наистина нищо лошо не им се случило, ако не се смята убийството на един човек, без да се изясни от кого е извършено.

Не лошото - ужасното настъпва само няколко месеца по-късно. Но за него е най-добре човек да разгърне обемистия мемоар на Любомир Милетич “Разорението на тракийските българи през 1913 година”, стига само да има хладнокръвието да го изчете от началото до края. Самият професор си признава, че слушайки страшните разкази на населението, болезнено се е свивало сърцето му и мъчно е сдържал сълзите си. И така е било навсякъде, където “тракийският български погром няма равен на себе си в новата ни мъченическа история”.

“И в Хохла се повторили същите тегла от войнишки башибозушки безчинства. Истинските ужаси и тук започват след оттеглянето на войската. Главатарят на автономистките чети Иляз бей с 60 души четници, гърци и турци, свирепстват в селото. Зверско убиване на селския свещеник в църквата. Мъжете ги избиват в една къща край селото. Селото е опожарено. Жените, страшно мъчени, ги докарват в Ортакьой. Имената на убитите”.

Такава е сгъстената анотация на онова, което потресеният професор успява да научи на пазара в Ортакьой от пристигналите хухленци Коле Дечев и Злата Колева - и да го запише най-прилежно и добросъвестно. Но подробностите са толкова зловещи, че и на мене ще се свие сърцето, ако се заловя отново да ги препрочитам. Ще добавя само, че от селото ни са били избити 41 мъже и една жена, между които са и моя прадядо Ангел Трендафилов и дядо ми Димитър.

Яд ме е на себе си, че бях уж пообучен вече на четмо и писмо, а нито веднъж не се досетих да поразпитам все още живите свидетели и потърпевши от нечуваното злодеяние. Дядо ми Христо например би могъл да ми разкаже къде е бил по онова време и как е успял да оцелее. Но на него, след повторната му женитба, скоро-скоро отмиляла дори майка ми, та какво остава до внуците му от нея. Не ми се иска да споменавам, но и не мога да забравя, че единственото му “приласкаване”се изчерпи с подадената половин диня, когато преминах веднъж покрай неговата нива до шосето за Ивайловград - там се беше установил да продава на преминаващите пътници. Виж със съвсем чуждия дядо Димитър Пашелиев можеше спокойно да поговори човек, че той се славеше с късмета си да се измъкне от клането в пламналата къща, като хукнал по надолнището само с един куршум в крака си. Но пак повтарям: не се досетих. Пък и не си спомням нито веднъж през всичките ми детски и юношески години да е ставало дума за ония погромни времена, сякаш някаква забрана е тегнела над селото, макар че все още - къде през къща, къде през две къщи - можеше да се види по някоя старица, облечена цялата в черни дрехи и с черен чембер забулена.

Тази черна боя така и ще си остане пред очите ми като някакво неизречено обвинение за общото ни нехайство към родовата памет. И трябваше да се изнижат цели седемдесет години, за да заговорим на един глас за трагичното събитие. Но автентичните спомени вече нямаше от кого да ги чуем - стариците си бяха отишли една подир друга, нямаше ги вече и оцелелите по чудо дядовци. За сметка на това се намери все пак един хухленец - Коста Хаджиев, който се беше разтичал насам-натам да “слухти и разпитва” и успя да състави родословното дърво на Трендафиловци, на което открих и личното си име.

Това беше нещо като внезапно озарение и жалко, че не се намери поне една кино-камера, за да заснеме в какво чудо се видя селцето ни от взаимното разпознаване, от умилителните и възторжени възклици, от препълнените къщи и дворове с хора и разкошни трапези. Лично за себе си мога да кажа, че през цялото време на всеобщо опиянение по тялото ми лазеха ония познати трапчинки, за които си знаех какво ми подсказваха. И още на следващата година успях да се отплатя някак си с лиричната поема “Родова среща”.

Добре си спомням, че тези срещи се повториха още няколко пъти. Но стълпотворението на площада беше започнало да оредява вече, градусите на душевното вълнение спаднаха, обезличиха се еднотипните прояви и трябваше да се изнамери нещо по-различно, за да се спасява селото от пълна забрава при настъпващото обезлюдяване. Така се появиха неповторимите “Мистерии на Хухла”, за които съм разказал в книгата си “Българска орис”.

2 ноември 2016, сряда

Е, слава Богу, провървя ми да се измъкна от това оклюмало състояние напоследък, че то сякаш само с черни магии си имах вземане - даване. Сега съм по-различен някак си, по-стегнат съм вече и бързам да опиша какво се беше случило завчера.

А ето какво се случи по-точно.

Досетиха се моите земляци от Ивайловград да ме поканят на среща в читалище “Пробуда-2013″ точно срещу деня на народните будители. Разгеле, помислих си, хем ще си покажа лиричното “Наследство”, както се уговорихме, хем ще се поразтъпча насам-натам из градчето, пък да видим с какви ли спомени ще се залисам. А иначе, за самата среща, помолих да не усложняваме нещата: нито е нужно да ме представя някой от познатите критици, нито ще искам кой знае какво посещение; даже една шепа слушатели ще ми бъдат достатъчни.

И така: още седнал-неседнал в микробусчето, което ми заприлича на олющена детска играчка в сравнение с исполинските автобуси на “Арда-тур”, хич не ми стана весело. Но нека, казах си, нека си пътуват най-комфортно нашите комшии и сънародници с двойно гражданство до Люлебургас, до Истанбул, та чак до Измир и Бурса, щом им се налага. А ние ще се домъкнем до Ивайловград и с тази налична трошка, в която се преброихме само трима пътника, без да включваме в това число и шофьора. И как да не си припомни човек, че беше време, когато си купувахме предварително билети, за да не артисаме на автогарата, а някъде след Любимец и особено след Малко градище и правостоящи се тъпчеха между седалките. Но и открити листове трябваше да си изваждаме по същото това време, нищо че бяхме родени и очовечени почти до самата граница. Иначе като нищо можеха да ни смъкнат от рейса още на пограничния пост след Дъбовец или на язовирната стена под моята Хухла, където също ни проверяваха най-щателно.

Да, така беше понякога. Но не и сега, както си деряхме гърлата с една популярна песничка. Сега няма открити листове - и слава Богу! Но и пътници няма. Сега сме оредяли до такава степен в целокупното ни отечество, че вече се пророкува и пълното ни изчезване през втората половина на века; само няколко анклава от двете страни на Балкана можели да останат в най-добрия случай, за сметка на мургавия етнос, който щял да ги притиска от всичките страни. Хубава работа, няма що! Просто да си запретне ръкавите нашего брата стихотворецът и само тържествени оди да дрънка на лирата си.

Тази мисъл ме издебна точно когато започнахме да се спускаме с първото возило към Харманли. И нямаше как да я обуздая вече. Не беше се чувало за никакви страхове и жалби от страна на неговите жители, напротив даже - хвалеха се хората с прочутия извор на белоногата Гергана и с просторната си казарма, където се помещаваше страшилището на евентуалните агресори. Но нали съдбата си няма друга работа, освен да преобръща нещата по най-капризния начин, изведнъж се наложи тъкмо на харманлийския черен полк да се юрне към златна Прага, за да усмирява нейната пролет. Знаем какво се получи от цялата тази преднамерена лудост, сред която спечелиха само ония наши войничета, пожелали да нахлуят във висшите учебни заведения без приемни изпити. Но дали не беше истинска лудост и самото ликвидиране на полка, те първа предстои да осъзнаем. Защото военната тайна не позволяваше да разберем точния брой на войниците, но демократичните средства за масова информация току ни осведомяват за числото на новите казармени обитатели - над три хиляди наброявали вече. И всички са зачислени на нашенска ясла, естествено. А най-лошото идва от заплахите за сигурността на самите харманлийци: изприщиха се хората от притеснения, оплакват се, че и заразни болести им предавали мигрантите, на масови протести се надигат, но… Бог високо, а Брюксел си прави оглушки.

Ето, това е драмата с такива непредвидими колизии, че може да се превърне в истинска глобална трагедия. Но точно днеска ли ще трябва да си нажежавам мозъка с подобни мисли и размисли? Я каква есен е позлатила лозовите масиви покрай шосето, каква красота се е ширнала наоколо, какво чудо! Някъде по завоите към “Света Марина”, до Сокол чешма по-точно, изведнъж ме напуши на смях, като си припомних как щях да бъда изхвърлен от рейса в дълбокото дере, понеже… Но хайде да разкажа и тази забавна история.

По онова време - юношеското, младежкото, студентското - си бях натъпкал главата с толкова много наизустени стихотворения, че изпитвах върховно удоволствие да ги нашепвам сам на себе си при най-малката възможност. Така например една вечер се бях измушил от студентската си квартира в Хасково и - къде - къде - хайде покрай десния бряг на реката - с любимите си символисти “под ръка” - до кварталната баня и обратно, без да си помисля, че това го правя точно срещу внушителната сграда на МВР. А от там ме наблюдавали дежурните как се разхождам в тъмното и ту си понижавам гласа, ту го повишавам, макар че жива душа не се виждала наоколо. И кой знае още колко време щях да се прехласвам, ако най-неочаквано не ми бяха изправили перчема с едно смразяващо “Стой! Горе ръцете!”. Горе-горе, но как се обяснява след това, в самото управление, че не съм изричал никакви пароли и на никого не съм предавал шифровани съобщения - ето го въпроса. Но този случай, с всичките му абсурдни подробности, съм го описал в книгата си “От сетната метафора взривен”. А сега ще добавя само, че никаква поука не си извадих от споменатото премеждие, никаква. И само след няколко седмици ми хрумна да се “възнаградя” за успешното завършване на семестъра с едно хубаво рециталче, като го подхвана още от хасковската гара - та до самата Хухла, ако е възможно. И го подхванах - рециталчето - с Димчо Дебелянов, естествено, с първенеца от тогавашната ми класация. То пък се случи да се настаня на първата седалка, зад самия шофьор и това ми изигра фатален номер. Защото ми изслушал човека дотеглилото шушукане до Харманли и до Любимец ме изтърпял, и до Лозен, и до Малко градище, но когато стигнахме до Сокол чешма, изведнъж удари спирачките, обърна се назад, сграбчи ме за рамото и като бесен изрече: “Абе човек, ти ме побърка с това мърморене, бе! Ти ми съсипа нервите, бе. Ще млъкнеш ли най-сетне или да те изритам от колата, тебе питам?” И така яко ме раздруса, че не само млъкнах, ами направо потънах в седалката и чак до последната спирка не посмях да шавна даже. А бях се заканил да “настеля” с поезия всичките отсечки и завои на шосето…

3 ноември 2016, четвъртък

Вчера се наложи да прекъсна попътните си спомени поради съвсем прозаични домашни причини. А тази сутрин се събудих рано-рано, хвърлих един поглед от южната тераса и се зарадвах на хубавия ден, поръчан от циганското лято. Но нямам намерение да се размотавам из парка, преди да си довърша подхванатия “отчет” за дългото пътуване.

И така: бяхме стигнали вече до превала “Света Марина” и се заспускахме по завоите към Дъбовец, а от там се увеличихме с още двама спътници - мъж и жена, но толкова мургави, че нямаше как да не се запитам за къде ли са тръгнали, понеже не бях чувал, че ромите са плъзнали и към нашите ивайловградски селища. Вярно е, че още на времето - през детските ми години още - и в Хухла беше попаднало, кой знае от къде, едно мургаво семейство. Но то нямаше никакви други претенции, освен да му се предостави изгърбената съборетина в долния край на селото хем за жилище, хем и за ковашка работилница. Запретна си ръкавите Котата, натъкми си гюрюка и по цял ден изчукваше мотики и палешници, без да пренебрегва нито една поръчка и за другите земеделски сечива. А жена му пък - една доста зализана хитруша - се препоръчваше като най-добрата гледачка на ръце, та обикаляше из селото с огромно торбище през рамо, щото се налагаше да прибира я по някой краещник, я по цяла пита със сирене, ако е рекъл Господ. И понеже бяхме една тайфичка момчетии, които само за бой плачеха, ние прибягвахме от плет към плет, за да я проследяваме скришом, след като бяхме научили, че тя направо се вмъквала в еди-коя си къща, а нейният стопанин си имал малко по-особени мераци. С една дума, нито Котата имаше основание да се оплаква от нещо, нито неговата Котовица, добре си поминуваха хората и даже записаха по-голямото си дете в първо отделение. Обаче Пуна проумя по най-бързия начин, че за професията на майка ? няма нужда от никаква азбука и от никакво писане на ченгелчета, разрева се само както тя си можеше и приключи всичките си науки само за няколко дена.

То се знае, помни се, че през същите тези идилични времена само за резета и ключове не се налагаше да опираме до майсторлъка на Котата. И беше немислимо да си представим, че някой можеше да ни подскаже ей-такова едно признание:

На модното обаче сме царе
и вече няма цигани - а роми.
И се развихриха едни погроми,
че ум не може да ги побере.

Не, не е трудно да се отгатне, че това куплетче го измъкнах - шепотом - от стихотворението си “Циганско лято” малко преди да се надвесим над огромното язовирно огледало под Камилски дол. А щом се залъкатушихме по завоите от лявата му страна, усетих, че главата ми се превръща в истински разбунен кошер от спомени - иди, че ги подреждай, ако можеш. Та нека поизбутаме настрани онези от тях, които са свързани с исполинския конус на “Илинденя” и с “Пазлака”, които са свързани и с другите местности, останали да стърчат над водата, че другите - потъналите - претендират за известно предимство.

Така и не можах да разбера на каква ли дълбочина се оказа “Големия пясък”, но лесно мога да пресметна колко години изтекоха от времето, когато бързахме точно там да запладним воловете и да зацамбуркаме - чисто голи - покрай бента на все още читавата воденица, прибавяйки към нейния грохот всичките си продрани писъци от неизразимо блаженство. Много добре си спомням, че откъм западния си край пясъчната ивица опираше до основите на огромния железен мост над реката и ако искахме да преминем през него, трябваше да издрапаме една стръмна пресечка до шосето. А преминавахме само от дъжд на вятър, колкото да си налеем вода от чешмичката под кантона, където имаше постоянна милиционерска охрана.

И ето го споменът, който изкочи пред всички останали. Получило се, значи, съобщение, че съвсем непознат човек преплувал реката срещу “Големия пясък” и забързал, с подозрително озъртане, към местността “Селището”. За лош късмет на смяна се случил нашият хухленец бай Стайко Христев, та на него се паднало да догони възможния нарушител, понеже познавал и най-малките пътечки наоколо. Изтопуркал бай Станко по дългия мост, задъхал се по най-пряката пътека и наистина го догонил чак на олисялото било, дори му извикал да спре на място. Но човекът не само, че не го послушал, ами хукнал да бяга. Така ли, извикал бай Стайко и му теглил два-три куршума. А дали го пребъркал след това, само един Господ можел да види. И къде са го заровили - никой не успя да научи. Само ни беше известно, че убитият имал намерение да премине през границата, ама си получил заслуженото. Но много скоро след това мълвата започна да разказва, че този клетник носел със себе си цяла пачка каймета и сума ти злато отгоре - те къде са изчезнали? Как така - къде; белким никой не се досеща? А самият бай Стайко беше поставил под ключ устата си, която и без това не беше особено приказлива - тъкмо уста за тайни.

Ей-такива едни неща се бяха случили някога. Но и не само такива, не. И да ги попита човек тези наши писатели защо ни блъскат главите да измислят разни му там историйки, а не се заемат с бай Стайковата драма, примерно. Хем няма да им трябва нищо повече, след като наблегнат и на трагичното обстоятелсто, че - на всичкото отгоре - той беше загубил по-големия си син още преди да го ожени; само няколко години неговият Петър беше по-голям от моя милост и не бих могъл да забравя с какви писъци го погребвахме.

Туй-то! Хубаво се натресох в тази трагична семейна сага. А вече се бяхме смъкнали до самата язовирна стена и профучахме по нея, без изобщо да спираме, защото времето на щателните проверки отдавна се беше изнизало.

4 ноември 2016, петък

Сядам да си довърша прекъснатия разказ от вчера - така чоглаво ми беше станало изведнъж от мрачните спомени, стреснах се от очестените синкопи на аритмията, оставаше само и световъртежа да ме залюлее. Захвърлих химикалката и тръгнах да се поразсея из квартала, а после побързах да се насадя пред телевизора за вечерните новини най-вече. И хубаво се насадих наистина от трън - та на глог: все същите предизборни шумотевици и кухи лакърдии; все същите разтегнати репортажи за попътните катастрофи с неизбежните нови жертви и порядъчно изпотрошени наши сънародници; все същия разбишкан свят по всичките паралели, сякаш нищо друго не му остава, освен да си подготвя неизбежната гибел.

През нощта се пробуждах на два-три пъти със студени капчици по челото и с подозрително изтръпване на ръцете чак до лактите, опитвах се отново да заспивам, но само се лутах в просъницата из някакви безкрайни лабиринти, без да им открия изхода. И добре, че биологическият часовник ме сепна точно навреме, ококорих се набързо и въздъхнах с истинско облекчение: бъди доволен, мой човек, че още един божи ден ти се отпуска на разположение, а ти гледай да го пропилееш с безкрайните си залесии.

Няма да го пропилея, надявам се, нали казах вече, че сядам да си допиша прекъснатия разказ. След като профучахме по язовирната стена, без да спираме, автобусчето се засили по завоите през “Хармища”, издрапа до разклона за Хухла и сигурно беше готово да се натовари с нейните последни мохикани, но на спирката не се оказа нито един мераклия да отскочи до общинския център, та и през нея преминахме на пълна скорост. На езика ми беше да се похваля, че преминахме всъщност, през една наша нивичка, разсечена точно по средата от асфалтовата лента на шосето. Но вече летяхме по наклона към Голям дере и само за няколко минути го пресякохме, без да видя нищичко от него и от другата наша нива - до такава степен бяха затулени от пораснали дървета и храсти, за които нямам никакъв спомен. Обаче нивата и досега продължава да се мярка пред вътрешните ми очи точно както се беше протегнала от лявата страна на дерето. На нея сеехме и жито, и царевица, без да се озорваме много-много. Но когато идваше ред и тютюн да засаждаме, мъчнотията ни довеждаше почти до припадък. Нека си припомним до каква степен бяхме покъртени от японския филм “На голия остров”. През цялото време, докато се превърташе лентата, едно семейство мъкнеше мълчешком вода, вода, и пак вода, за да съживява крехките стъбълца на някакви екзотични зеленчуци, само и само да припечели за малко прясно риба и за чирози. И мигар на нас ни е било по-леко, щом и досега усещам, че ме наболяват раменете, съвсем охлузени по онова време от дървената кобилица - таваричка по нашему, с която носехме пълни бакъри с вода от дерето - до нивата по една почти отвесна пътечка. И този египетски труд продължаваше по две-три седмици, когато не се прихващаха от веднъж всичките фиданки и трябваше отново да се присаждат. Жива разсипия наистина, но нали трябваше да си подсигурим следващата учебна година? Ох, хайде да се измъквам и от този спомен, че и без това сме вече съвсем накрая на дългото пътуване…

Ето, това е съвсем друго нещо, и дай, Боже, всекиму такова посрещане! До вратата на трошката се приближи едно усмихнато момиче и даже пожела да поеме част от багажа ми. Помислих си, че е гимназистка от горните класове, а се оказа, че Даниела ми е колежка по специалност от университета - завършила преди няколко години в Пловдив и веднага започнала работа като пиар към тукашното кметство. Уговорихме се да се настаня най-напред в хотела срещу автогарата и да изпием след това по един чай в съседното заведение, докато разменим по няколко приказки за предстоящата литературна среща. Успокои ме момичето, че всичко ще бъде наред, без да подозира, че нямах никакви притеснения, само се опасявах дали ще ми стигне времето за предварително замислената обиколка из градчето.

Нямаше възможност, значи, за никакво помайване, разделихме се с Даниелка и даже не усетих как ускорявам крачките си към моето някогашно училище. Спомних си, че за последен път се бяхме събрали целия випуск точно след двадесет и пет години от последния звънец, как насядахме по местата си в една от учебните стаи, и понеже такава е била традицията, най-прилежно си проведохме урока “Кой какво е успях да постигне?” Няма да скрия, че бях доста самоуверен, понеже ме брояха вече като представител на престижното писателско племе с няколко издадени стихосбирки. Подсказаха ми дори, че нищо не било останало от онази плахост и свитост, с които са ме запомнили. И по-добре, че така и не успяхме да си насрочим следващия урок, след още двадесет и пет години, за да не се окажем налице само няколко олисяли съвипускника в същата класна стая, поради простичката причина, че всички останали побързаха да си осигурят от никого неизвиними отсъствия…

Само присъствието на нашето свидно училище се оказа неотменимо. Но веднага забелязах, че хем си е същото, хем е пораснало с още един етаж и с удължена пристройка от дясната му страна. Бях научил вече, че пристройката е заслуга на сегашната кметска управа, както и вградения асансьор за улеснение на учениците с увреждане. А иначе, за чудесното оформяне на дворното пространство, сигурно се бяха погрижили поне няколко учителски ръководства: всичките тези игрища и подредени тераси изобщо ги нямаше по наше време, да не говорим за внушителния шпалир от борови дървета тъкмо по изгърбената ивица, където се боричкахме през големите междучасия.

Много ми се искаше да попадна между сегашните ученици от последния клас и да импровизираме един урок извън учебната програма. Но двудневната ми ваканция по случай празника на народните будители изключваше подобна възможност. А бих могъл да им разкажа доста любопитни спомени, свързани с моето пробуждане тъкмо в това училище в продължение на цели седем години. И щеше да ми бъде интересно да наблюдавам техните реакции при неизбежните сравнения между някогашните почти оголени стаи и сегашните кабинети, снабдени с нагледни помагала за три чужди езика и с цяло стълпотворение от компютри, между някогашното време и сегашното.

Не ми провървя наистина на подобна среща. Но и нищо не ми попречи сам да се “телепортирам в далечното минало или - още по-добре да превъртя една виртуална лента от съвсем архивен филм, по достоверни събития обаче. Ето ме, например, още в първия прогимназиален клас: така съм стреснат от учителя Желязко Кабаиванов, понеже съм се обърнал към него с “ти”, вместо с “Вие”, че вече съм намразил цялата българска граматика, заедно със селските ми учители Начо Янакиев и Стойка Янева, които бяха пропуснали да ме научат на тази най-елементарна учтивост. За сметка на това с Кръстьо и Нанка Зафирови нямам никакви “стълпотворения” и по техните предмети се справям доста успешно. Много ми се иска и по пеене да е така, понеже с другаря Кожин си имаме старо познанство: преди пет или шест години, когато все още не беше забранено да ходим под строй на църква, тъкмо на мене, от цялото ни първо отделение, се падаше да му нося менчето със светена вода. По това време някогашният несретен белогвардеец навличаше черното свещеническо расо и пристигаше в Хухла да ни комка и да пръска за здраве. Но на виртуалната филмова лента го виждаме вече като наш преподавател в прогимназията и аз се притеснявам, че въпреки голямото си желание все не мога да изпея правилно нотната стълбица и само чувам неговото приглушено: “Плоха, Пьотар, лошо, лошо!”. А лошотията се засилваше и от допълнителното обстоятелство, че бях на квартира у чичо Диньови, а леля Донка - жената на Сергей Кожин - е сестра на чичо Диньо, къщите им са една до друга, няма как да не се пресрещаме и тя да не ми каже, че знае за моите певчески “подвизи”.

Както и да е… Превъртаме лентата към по-горните класове - в гимназията съм вече, не само учтивите форми зная, но и на доста неща съм се научил, само дето съм толкова стеснителен, че се ядосвам на себе си, понеже ми се присмиват. Но ето, че се случва нещо съвсем неочаквано. В час по литература сме, разглеждаме творчеството на Некрасов, по-точно неговото стихотворение “Родина”. А то е толкова дълго, че не се изискваше да го научим наизуст. За мене обаче не представляваше никаква трудност да го изрецитирам от началото до края, без изобщо да се запъна. И очудването беше всеобщо, а новата ни преподавателка Шивачева си набеляза своя любимец. Какво пък, нека и аз да усетя какво означава да те поставят пред другите, когато си заслужил. То пък се получи така, че този Некрасов ми беше влязал вече в кръга на любимите поети, наизустявах всичко, каквото ми попаднеше от него, а много по-късно нещата стигнаха до там, че третата ми стихосбирка - “Да бъда гражданин” - пое заглавието си от едноименната ми поема, която завършваше по следния начин:

Че днес,
когато оглушително
в сърцата, в мислите, в душите ни
дългът неистово тръби
и този век е с кръв белязан -

“Поэтом можишь ты не быть,
но гражданином быть объязан!”

То се вижда, че съм споделял безрезервно тази Некрасова максима. А в момента ми идва на ум и почти предсмъртното признание на великия руски поет, което може да се използва като сполучливо мото от много наши стихотворци, които са се включвали в нестихващите обществени стълкновения:

Мне борьба мешала быть поэтом,
песни мне мешали быть бойцом.

Но аз се отклонявам от лентата на спомените. А бяхме стигнали до началото на следващата учебна година, когато голямото учителско текучество по онова време ни “ощастливи” с нов преподавател по литература - пристигналия чак от Велико Търново Петър Петров. Не можеше да се каже, че природата е била особено старателна при физическото му оформяне, малко посгърбен го беше създала и с такива късогледи очи, че едва ни разпознаваше през своите седем или осем диоптъра. Но не за тези недъзи го бяхме взели на нестихващ присмех, а поради неговия упорит навик да вмъква почти във всяко изречение по едно “значи”, произнасяно при това без първата буква. И кой можеше да допусне, че тъкмо този невзрачен човечец ще започне да задиря най-хубавата ни съученичка. Така ли? Я сега да видим ние пък с какво ще “възнаградим” това негово безумство. Лично аз не се поколебах да приложа следната тактика: Още след първото изфъфлено “начи”, да се обръщам изцяло към прозореца и да си зяпам навънка, сякаш изобщо ме няма в часовете по литература. Само че нашата гимназия се славеше с много строги порядки и подобно вироглавство не можеше да просъществува повече от едва-две седмици. Както и стана в действителност. Най-напред ме заплаши с изключване класната ни наставничка Захариева, още повече, че по нейния предмет - по химия - предпочитах с камъни да ме товарят, но не и да проумявам разните му там формули и съединения. После се наложи и в дирекцията да давам обяснения защо не съм искал да внимавам в часовете на другаря Петров. Ти чуваш ли се какво приказваш бе, кашавар с кашавара, избухна директорът Милчо Любенов и също ме заплаши с изключване, ако няма и капчица истина в моите приказки.

Не можех да разбера, естествено, как е протекла наложената проверка, но в края на краищата и мераците на въпросния учител секнаха, и аз се оказах само с една единица намалено поведение за срока. Нейсе, прибавям от днешна дата, не е толкова лошо да има човек в биографията си подобна щуротия. Хем да си спомням все още за “Начито”, хем за класната ни наставничка, с която се измъчвахме взаимно през цялата учебна година. Всъщност точно нея съм я запомнил и с онова огромно мърляво куче, домъкнато чак от София, за да има с кого да споделя вдовишката си участ… докато ги виждахме как се разхождат заедно по чаршията и чувахме шушукането, че се помещавали заедно в една и съща едностайна квартира.

Край нямат тези мои средношколски възпоменания, свършек нямат. А трябваше да отскоча поне и до къщичката на семейство Бучкови, където се бях настанил на квартира през същата злополучна година. Тъкмо там се прехласвахме с поезията на символистите и си разменяхме с Георги Бучков собствените стихотворни поплаци. Имахме си причина да бъдем тъжни и безнадеждно оклюмали, особено негова милост - нещастникът, който беше успял вече да получи двоен удар от съдбата: да се поболее от “Жълтата гостенка”, и да загуби баща си при един несполучлив негов опит да се прехвърли в Гърция през близката граница. По тази причина - по втората - Бучката, както го наричах съвсем по свойски, не можеше да се надява на добро око от страна на местните ръководители. И добре, че сполучи да се ожени за една чиновничка от София, пресели се там и там се видяхме само няколко пъти в продължение на доста години, докато при едно от поредните ми обаждания се оказа, че вече е съвсем, съвсем невъзможно да се видим отново, поради фаталния му сърдечен удар…

Но и старата им къщичка вече я нямаше - доста отдавна била откупена и срината из основи, за да издигнат на нейното място огромно триетажно жилище. Видях го, естествено, това жилище. И страховитият силует на бившата валцова мелница ми се изпречи отсреща като зловещо привидение с олющени зидове и потрошени прозорци. Само дето не успях да се опазя от внезапната покруса, когато ми разказаха за поредната трагедия на тази наистина нещастна фамилия - и синът на Бучката изчезнал по най-мистериозен начин. Ужас, ужас! И дядото Александър, и внукът Александър - с една и съща нелепа гибел, макар че днешното време се перчи със своята по-хуманна направа ужким, в сравнение с предишното време…

Не беше хубаво с подобни мисли и размисли да се вмъкна в общината, посъвзех се някак си - и ето ме в кметския кабинет на Диана Овчарова. Интересно ми беше да усетя с какво самочувствие се подвизава на това твърде отговорно - и ветровито бих добавил - поприще. Доколкото си спомням, през ония далечни времена общинските ръководства не можеха да се похвалят с особена сговорчивост, само послушанието по партийна линия беше безусловно. Не се наемам да съдя за конкретните заслуги на предишните общински кметове, но имаше години, когато градчето получи благоприятни условия за бързо обновяване и то не пропусна да се преобрази по най-добрия начин. След това настъпи известното отдръпване на държавата, усложниха се нещата и се отежниха кметските задължения.

Имал съм възможност да научавам за активното участие на Диана в културните прояви на родния си град още от най-ранна възраст, чувал съм за нейното пристрастие към театралното изкуство и съм си мислил, че тя би могла да тръгне и по друг път на творческо осъществяване. Само че обществената деятелност побърза да я спечели за себе си - и толкова по-добре за такива като нашего брата. Защото е казано, че само с хляб не се живее, а духовното се нуждае от солидно насърчение и подкрепа. И тук му е мястото да добавя, че точно тя ми се обади за решението на общинското ръководство да спонсорира стихосбирката ми “Не само хляба”. Това се случи преди десетина години и все още мога да възстановя дума по дума целия ни разговор по телефона.

По онова време Овчарова беше все още секретар на кметството. А ето я на кметското кресло и то за втори мандат вече. И докато споделяше - по моя молба - сегашните си грижи и неизбежни затруднения, усетих, че от нищо не се притеснява, знае си какво може и какво не може все още да се направи не само за града, но и за цялата община - как да я попитам за самочувствието, което си личеше още от пръв поглед? Ще добавя само, че в националната надпревара между 265 общини, в категорията “Малка община” Диана Овчарова бе отличена с наградата  “Кмет на годината” за 2016 година; какво по-радостно от това не само за нея?

Най-после трябваше да привърша със страничните си срещи и залисии, понеделникът се беше изнизал вече и само броени минути оставаха до вечерното ми изпитание. Отправих се припряно през мраморния площад към извисената разкошна сграда, поела името си от някогашното читалище “Пробуда”. То беше изчезнало в небитието заедно с пометените къщици, кантори и дюкянчета от старата чаршия. И заедно с много от моите спомени бих казал: и те изчезнаха между претрупаните с книги рафтове и насърчителните похвали на Руска Карамфилова за първите поетични опити на Бучката и моя милост. Само че… ето го събитието, което не може с нищо да се изтръгне от съзнанието ми - първата среща с живи писатели. Трима души бяха пристигнали чак от далечната столица и към тримата се бях вторачил като към истинско чудо. Но най-силно впечатление ми направи не Марко Марчевски и не Емил Коралов, а беловласия и достолепен Василе Христу. Сега си давам сметка, че магията се е породила навярно от неговоро причудливо име - хем на румънско ми приличаше, хем човекът ни прочете нещо на чист български език. Много по-късно се опитах да узная нещо повече за него, но дори и в тритомния “Речник на българските писатели” не го намерих, макар че там дори и моята скромна личност не е пропусната. Изобщо - пълна мистерия, от която може да се съди колко е важно самото име на писателя да звучи малко по-необикновено, за да се запомни; съвсем друго е Васил Христов, примерно, или Христо Василев…

Но ето, че пак се отплеснах и по начупеното стълбище на читалището се заискачвах с още един спомен под ръка - за оная многолюдна среща в голямата зала, през онова заклеймено вече време, когато местното ръководство беше решило, по някакъв тържествен повод, да извади на сцената - кого мислите? Ами самия Герой на социалистическия труд Илия Славов от село Покрован и стихотвореца Петър Василев от Хухла: вижте ги, значи, какви знаменитости си имаме, благодарение на топлите грижи… и така нататък. Що се отнася до геройството на Илия, моята сегашна ирония няма никакво основание, защото тези неща се постигаха с яко изпотяване в продължение на дълги години. А иначе с него бяхме връстници и заедно “изкласихме” тукашната прогимназия, после той премина през някакъв техникум, ако не се лъжа, за да постигне всичките си трудови подвизи в димитровградския азотно-торов завод. Милият Тропчо, както го наричахме, и той побърза да се пресели в отвъдното…

И най-накрая - няколко думи за самата литературна проява в чест на големия празник, която ми навърза толкова много попътни и околоградски спомени.

Бяха ми подшушнали предварително, че са подготвили една малка изненада: кратко рециталче на групата за художествено слово към читалището. И ме изненадаха наистина, само че с тяхната подборка - точно на тези стихотворения никога не съм разчитал да ме представят по най-добрия начин. Помислих си даже, че вече можехме да минем и без моите рецитации, ако това не беше застъпено в импровизирания сценарии. Та и аз се “обрисувах” криво-ляво с седем-осем стихотворения, появиха се след това няколко запитвания, завърза се кратък разговор, изпъстрен с взаимни благодарности. Разбира се, че не пропуснах да си призная къде съм постигнал своето пробуждане, до колкото го имам - в тукашното читалище “Пробуда” го постигах година след година и в тукашното училище “Христо Ботев”.

20 ноември 2016, неделя

Нямаше изобщо да се досетя, че сме имали и Ден за възпоменание за загиналите в катастрофи, ако не ме беше “светнала” рано-рано българската телевизия. Съобщиха ни, ако не знаем да знаем, че само през тази година, за периода от януари до октомври, по републиканските пътища сме загубили 539 души; за ранените и съвсем осакатените не успях да чуя, но техния брой е обикновено двойно или тройно по-голям. Ще си помисли човек, че нарочно сме тръгнали да се затриваме и по този начин. Хич не му е времето за весели анекдоти, но ето какво си разправяхме, когато сегашните лъскави возила изобщо ги нямаше. Умували, значи, англичаните на кого да обявят война, за да заграбят земята му. А на българите, казали, ще им дадем пет-шест мотора - и те сами ще се изпотрепят.

Махнах с ръка към напъните на телевизора да ми вгорчава неделята и да излязох да се поразтъпча, понеже са ми внушили докторите, че майката му е, тоест, спасението било в трите изминати километри на чист въздух. Добре, но дяволът си нямаше друга работа и ми подсказа да си купя на връщане нещо по-весело за допълнителна разсейка. И с някаква невидима ръка ми посочи най-новия брой на вестник “България днес”. Хубаво, казах си, тъкмо да хвърля един поглед не към вчерашната наша Татковина и не към утрешната, а само към днешната.

И ето какво видях и научих само от заглавията във вестника: “Наркомани подлудиха цял квартал”, “Мъж се хвърли пред влак”, “Баба се обеси с кабел”, “Апаш обра учителката си”, “Бракониери бият горски”, “Продадоха с измама апетитни ниви за 100 бона”, “С 54 бона олекна баба след обир”, “Съдят Новко, ограбил съпрузи”, “Пиян налетя да сече семейство”… Ах, мила Родино, мила Родино, това ли ти е земния рай, мила Родино?

Но хайде да не гледаме лошотията само, защото - все пак - раят го има изглежда - и той се вижда от същия брой на същия вестник; ето го: “На уникалното супершоу Цвети с бодигард”, “300 лева за ЧНГ със Слави в Банско”, “Победителката на “ВИП БРАДЪР” Миглена Ангелова”, “Благо купи нов дом за Есмер”, “Пернишка сексбомба на върха света”… Какво искаме повече бе, братя българи, какво не ни достига все още?

24 ноември 2016, четвъртък

Бунт в центъра за настаняване на мигранти в Харманли! Точно това пък не ми мина през ума по пътя за Ивайловград и отбелязах в дневника си само няколко думи за масовите протести на градските жители срещу тези неканени наши гости - и заразни болести започнали да разнасят вече.

А ето какво видяха - по телевизията - очите ни и какво чухме с ушите си: страхотна градушка от камъни срещу органите на реда; служителите от лагера едва успяват да избягат; жандармерията тръгва с пълно снаряжение срещу побеснялата тълпа на пришълците; полицаи от Бургас, Стара Загора и Кърджали пристигат за спешна помощ; 24 души от тях са ранени; материалните щети - огромни…

Чест му прави на премиера в оставка, че също пристига за усмиряване и успокояване на обстановката, дори се закани да поръча специален самолет за екстрадиране на всичките 500 провокатори, предимно афганистанци, но… кел файда, както се казва при подобни случаи, кел файда.

26 ноември 2016, събота

Уви, споменатият анекдот за англичаните става все по-актуален: наистина няма смисъл да ни обявяват война - и без нея сами ще се изпотрепем по пътищата. Само през вчерашния ден имаме трима убити край Луковит и още трима - при падане на камион и кола от виадукт на автомагистрала “Хемус”. А от днеска трябва да прибавим още три души, прегазени от дрогиран шофьор, та се получават общо девет загинали за два дена. И това ако не е някаква черна прокоба, какво друго би могло да бъде? Защото засилените мерки срещу нарушителите, строгите санкции и все по-солените глоби не вършат никаква работа. Всъщност - сега за сега - само 30 процента от нарушителите си плащали глобите.

И пак ако решим да се успокояваме с помощта на иронията, можем да подхванем популярната песничка по следния начин: “Казано честно, всичко ни е наред, вече спокойно гледаме напред - наказанията си остават, а произшествията се увеличават.”

Да му е драго на човек да си изпочупи телевизора, та нито да гледа, нито да слуша новините, страшните…

3 декември 2016, събота

Завчера съобщиха, че щетите от бунта в Харманли възлизали на 50 000 евра. Но ако някой ми мисли, че само с това ще се отървем, горчиво се лъже. Защото плъзналите фалшиви слухове за убити от полицията мигранти вече провокирали ответен удар. Оказва се, че англичанката Джил Гласби, която работела като доброволка в лагера, първа си послужила с подобни твърдения, които се разпространили моментално по цял свят, а първи реагирали на призивите за мъст радикални фенове на талибаните в Лондон. “Ликвидирайте тези кучета, убили нашите братя”, написал във фейсбук един от тях, повярвал на фалшивите информации. А някои други директно обявили, че отмъщението към България вече се планирало от братята им тук, което според експерти, не трябва да се изключва поради множество факти за пребиваващи джихадисти у нас; един от организаторите на бунта, например, е бил свързан  с терористите от “Ислямска държава”.

Започна се вече, започна се - и от никъде помощ “взорът не види”. А аз съм се загрижил за болното си здраве и за трите километра на чист въздух… Нямам думи, нямам думи!

11 декември 2016, неделя

И такъв сън да не ти дава Господ! Вече притъмнява над селото, откъм Илинденя се спущат някакви гривести облаци, на буря мирише, а в старата ни къщ сме само с по-голямата ми внучка Мария. Довел съм я нарочно да я види, че - ето на? - тя си отива вече: балкончето се е кривнало на едната страна, стрехите са останали без керемиди, а единият комин се е пречупил през половината. Хай, майка му стара, мисля си, така и не се наканихме да я постегнем криво - ляво и сега да се чуди човек къде да се скрие от хорския присмех и укор. А детето ме дърпа за ръкава и хленчи: Хайде бе, дядо, да си тръгваме вече, моля те бе, дядо бе, моля те бе, дядо, страх ме е! Добре, казвам, ти се успокой, а аз да докарам жигулата и веднага ще забръмчим към Хасково. И тръгвам към площада, където я бях паркирал, обаче още от далече виждам, че всичко е задръстено с коли и няма да мога да я измъкна на улицата. Ха сега, де, ха сега, де! Но още не съм успял да се ядосам и краката ми се подкосяват: няма я, моята кола изобщо я няма, задигнали са я мръсниците; ами сега? Жив човек не се мярка наоколо, пък и как да се обадя на полицаите в Ивайловград, с какво ще ми помогнат? Хващам се с дясната ръка за сърцето, преди да се е пръснало и… събуждам се с възможно най-леката въздишка: спасени сме, спасени сме, спасени сме!

Измъкнах се наистина от кошмара - и слава Богу! Но случайно ли беше това сънуване или си имаше крушката опашка някъде в подсъзнанието ми, защото…

Сега ще си призная нещо, което се случи, когато се завръщах от Ивайловград тъкмо в Деня на народните будители. Понеже ми провървя да пътувам с колата на кметството, още щом ми се мярна пред очите Илинденя, а под него и цялата Хухла, реших да помоля шофьора да се отбием само за десетина-петнадесет минути, колкото да минем по главната улица, да хвърля по един поглед на ляво и на дясно, да завием на площада и да си продължим по пътя, без изобщо да спираме. Не му казах, естествено, че това може да ми е за последно, защото… всичко може да се случи на моята възраст, нали така?

Това беше някъде към осем часа сутринта и аз си припомних, че точно по това време се беше случило да влизаме с Николай Хайтов в моята Хухла, но тогава колата едва-едва пъплеше, понеже трябваше да разполовява дългото шествие на овчето и козе стадо, подкарано на паша към “Келитя” и по-нататък. Тогава се завърза оня спонтанен разговор на гостуващия писател и нашия бай Митруш, за който съм разказал вече в дневника. Сега обаче профучахме по улицата, без да си натъкнем не само на нито една животинка, но и на нито един жив човек от цялото село. Дори и по дворовете никого не забелязах, сякаш всичко се беше евакуирало след някакво стихийно бедствие. А бедствието наистина беше настъпило, само че лека-полека, година след година, и в момента това личеше най-вече по изтърбушените сгради на старото и новото училище и по съвсем съсипаната наша къща зад гърбовете им. Но защо в съня ми се насади все още читавата къща, защо? И защо ми “задигнаха” тази многострадална моя жигула, която беше крадена вече преди цели три петилетки и сигурно не е останало нищо от нея, ако са я захвърлили някъде; защо? Хубава работа - остава и суеверието да ме налегне вече!

А къщата на Балабана е съвсем запазена, Балабана не трябва да има никакви тревоги поне в това отношение - сестра му Златка намира начин не само да я поддържа, но и дворното място да изчиства от лакомите бурени. Спомням си, че преди десетина години се видяхме с Ивайло тъкмо под тяхната лозница на разкошна трапеза, подготвен от Златка по случай един от празниците на селото. Тогава той беше понесъл вече жестокото бреме на инсулта; трудно се движеше без подкрепата на жена му, трудно се хранеше и едва можеше да произнася няколко едносрични думи. Да не повярва човек, че и такова изпитание може да бъде отсъдено на някого, особено на този наш кремъклия хухленец, който можеше камък да стисне - вода да пусне: толкова силен и витален го беше създала природата.

Понеже съм доста по-възрастен от него нямам спомен за най-ранните му години. Бях чувал обаче, че и той прописал стихове и при едно мое идване към село си поприказвахме за тази обща “краста”. Тогава ни сподели, че се захванал да пише и една драма, само че по следния начин: Прибира се вечер в къщи, угася лампата, надвесва се в тъмното над магнетофона и започва да диктува отделните реплики на героите. Струва ми се, че се получава добре, каза, а пък аз си помислих, че от това момче ще се “излюпи” или един литературен манияк, или много надарен писател; натам отиват нещата.

Нищо не научих след това за тази драма, навярно я беше изоставил в тъмната си стая, понеже възрастта му подхождаше повече за лирични излияния. И те започнаха да се появяват в печата еднакво свежи и самобитни, без каквито и да е литературни навеи. Бяха побързали вече да го включат в сборника “Когато ставахме мъже” на Военното издателство, но първата му книжка така и не успяваше да промуши в издателските планове, макар че нейния машинописен вариант беше отдавна завършен. Понеже знаех, че работата се запича, а от друга страна бях натоварен като председател на Клуба на културните дейци в Кърджали да съдействам за творческото израстване на младите поети и писатели от целия окръг, най-лесно ми беше да измисля едно гостуване на Йордан Милев, та хем да го представим пред местната публика, хем да го “подбутам” за книгата на Ивайло; какво са я оставили да прашасва по техните чекмеджета? Не си спомням вече никакви подробности, но тогава Йордан беше главен редактор на издателство “Народна младеж”, а Ивайло си вадеше хляба в ивайловградския радиовъзел и много яко се заседяваше, ядосан и отчаян, в тамошната пивничка “Южен плод”, сред цял отбор юнаци, които го дърпаха в съвсем друга посока.

Както и да е, “Да се загледаш във звезда” излезе от печат едва когато нейният автор навърши Христовата възраст. А поетичното му израстване набираше вече изумителни темпове.

Преди малко потърсих книжката да си припомня някои неща от нея и се замислих над Ивайловия автограф върху титулната ? страница: “С признателност и любов - на Петър Василев, който повярва в мен и ми подаде ръка в най-объркания сезон от живота ми! 6.VIII.1979 г. гр. Хасково”.

В най-объркания сезон - да, подал съм му ръка и сигурно съм бил доволен от себе си, още повече, че и неговата признателност не се потули за делничните страсти и пристрастия. Но какво бих могъл да направя в най-страшния сезон от живота му, щом и медицината се оказа почти безпомощна - ето го въпросът с най-лесния отговор - нищо. И си го представям нашия Ивайло Балабанов такъв, какъвто го заварихме с общия ни приятел Хубен преди пет или шест години, когато отидохме в Свиленград нарочно да го видим: поотслабнал някак си, но общо взето в добро физическо състояние и все така спонтанен при изразяване на радостта си от срещата, но само с жестове обаче, само с жестове. В един момент той ме хвана за ръката и ме вмъкна в съседната стая на апартамента, а там, кажи-речи, цяла музейна експозиция от статуетки и пластични знаци, които са му връчвали заедно с националните литературни награди; как да не го потупаш по мъжкото рамо, след като ги беше заслужил с перото си по най-достойния начин?

Ще ми се отново да се видим, естествено, но в същото време не напирам много-много, понеже научавам, че положението му се влошавало, с инвалидна количка се придвижвал вече, съвсем ослепявал с едното си око - изобщо нещата отивали от зле - на по-зле. Не смея и по телефона да му се обадя, поради простата причина, че той си остана без говор, а на мене и слуховото апаратче не ми помага в достатъчна степен. Шантава работа, бих казал, за да не изрека по-точни думи…

И все пак… Май ще се наложи отново да помоля Хубен за едно отскачане до Свиленград. И без това го търсим за какво ли не ту в Хасково, ту в София, а напоследък имам упоритото предчувствие, че не ми остава мегдан за помайване. Неудобно ми е наистина, но и неговата отзивчивост няма предели. Малко е да се каже, че само двамата с Ивайло сме го обсебили изцяло и окончателно, може би, защото и други пишещи събратя разчитат на него - и техни книги е спонсорирал през безконечните години на “славния” български преход. Интересно е да се знае дали изобщо има в цялата писателска гилдия поне още един благодетел като Хубен Стефанов; по-скоро няма. И това го прави в ущърб на собственото си творчество, сякаш изпитва по-голяма радост от чуждите успехи, за които е помогнал; браво на него!

24 декември 2016, събота

Ще ни бъде наистина, ще ни бъде! Това си го нашепвам тъкмо преди Бъдни вечер, като ехо от възклика на Ники Колев, който не се умори да ми урежда литературни срещи в Стара Загора. Преди няколко дена, във вторник по-точно се оказах сред възпитаници на гимназията с преподаване на чужди езици “Ромен Ролан” и ми провървя - на почетна възраст вече - да видя на какво се казва елитно учебно заведение, известно не само у нас, но и в половин Европа вече.

Нямаше с какво да учудя тези подбрани и подготвени момчета и момичета, с култивиран усет за стойностните неща. Но че си допаднахме взаимно, беше извън всякакво съмнение: много сполучливо бяха подбрали и изпълниха десетина мои стихотворения; постарах се и аз да не им отстъпя по умението да рецитирам. Съвсем сериозно си поговорихме за литературното творчество и за същността на вдъхновението, естествено. И все пак учудване имаше - и то бе от моя страна, когато настъпи време за раздаване на автографи. Защото сред дългата редица от почитатели се оказаха и няколко момичета с по две книжки “Наследство” - втората ме молеха да надпиша на родителите им, а едно от тях решило да зарадва и баба си, милото, понеже и тя обичала да чете стихове; такива подаръци решили да им поднесат на Коледа.

Ще ни бъде, повтаряше Ники на излизане от гимназията, с такива умни деца България не може и няма да пропадне. Наистина няма да пропадне, съгласявах се, все още зашеметен от преживяното, само че трябва да се намери и държава, която ще ги задържи при себе си, а не да ги “харизва”, съвсем изградени и подготвени, на Европа и на Америка. И в този момент си помислих за патрона на регионалната градска библиотека - за невероятния Захарий Княжевски. По време на спасителното българско пробуждане местният самоук учител се посвещава до такава степен на просветителската кауза, че освен всичко друго, освен осигуряване на печатници, книги и стипендии, сам прекарвал през границата девойки, преоблечени с мъжки дрехи, и ги настанявал на учение в Одеса. И си представих с какво огорчение би наблюдавал някогашния възрожденец сегашното прокуждане на най-добре подготвените ни младежи и девойки зад девет планини - в десета.

И все пак - трябва да ни бъде, трябва! Никаква утеха няма в преповтаряната истина, че и в по-лоши времена сме оцелявали. И няма защо да разчитаме само на едната гола надежда, ако отново ще пламне оная искра любородна, въпреки че времената са вече съвсем други - или тъкмо защото са вече съвсем други!

Трябва да ни бъде! Трябва! Иначе съвсем на пусто ще се окажат и петдесетгодишните усилия на това елитно наше училище дори и в издателската му дейност, с която се прехласвам от няколко дена насам. Ту изчитам от началото до края юбилейния брой 21 на вестник “Репортер Р.Р.”, ту юбилейния брой 8 на списанието за литература, чужди езици, философия и история “Его”, ту юбилейния сборник “Пътеки” с литературни произведения, графики и художествени фотографии на възпитаници от различни випуски. Една изумителна картина на изминатия път от преподаватели и ученици, на тукашните Ромен - Ролановци, които не случайно поставят като мото на юбилейния си вестник думите на своя патрон: “Духът е светлина. Наш дълг е да го издигнем над бурите и да отстраним облаците, които го засенчват.”

Остава само и държавата ни да се досети за своя дълг, защото…

Интересна работа: Хем съм обсебен изцяло от старозагорските впечатления, хем си мисля за празничния Бъдни вечер, когато ще се скупчим около трапезата все още три поколения с по двама души, хем… не мога да избия от главата си последния куплет на това мое “Циганско лято” и току си го тананикам почти механично някак си:

Но щом природата не ни е враг
и с ноемврийското слънце ни разнежи,
порадвай се, несретнико, понеже
от някъде полъхва вече скрежа…
А се задава и последен сняг!